Джой Филдинг
Натюрморт (18)

18.

— Мога ли да ви донеса нещо, господин Маршал? — питаше Патси. — Да накарам ли икономката да направи още кафе, преди да си тръгне?

— Какво ще кажеш за нещо по-силничко?

— Само го назовете.

— Джин с тоник ми звучи много добре точно сега.

— Значи ще бъде джин с тоник.

— Защо не си направиш и ти една чаша?

— Наистина ли?

— Денят беше доста трескав. Мисля, че и двамата заслужаваме почивка.

— Благодаря, господин Маршал. Веднага се връщам.

— Патси…

— Да, господин Маршал?

— Не се ли разбрахме да изоставим официалностите сега, когато вече не сме в болницата? Настоявам да ме наричаш Уорън.

Доволна въздишка.

— Веднага се връщам, Уорън.

— Джинът е в шкафа зад барплота — подвикна след нея Уорън. — А в хладилника трябва да има много тоник.

— Ще ги намеря — отговори Патси. Стъпките й заглъхнаха надолу по стълбите.

— Ами ти, миличка? — попита Уорън и внимателно погали Кейси по челото. — Иска ми се да можех да ти дам нещо. Добре ли си? Знаеш ли изобщо къде си?

При допира му Кейси почувства как пулсът й се ускорява, както обикновено. Само че преди желанието подпалваше фитила. А сега бе страхът.

— Сигурно си изтощена — продължи той. — От всичкото движение. От суматохата. Доста натоварен ден за теб. Сега обаче си настанена като коте в талига. Нали така се казваше? Надявам се, че ти харесва новото ти легло. Изглежда достатъчно удобно. И би трябвало — струва цяло малко състояние. Оставих момчетата, които го донесоха, да отнесат старото. Предположих, че няма да ни трябва повече. Така или иначе, бе малко прекалено момичешко за моя вкус. А щом се оправиш, можем отново да почнем да си търсим къща. После пък просто ще купуваме всичко наново. Ще можеш да имаш точно такива неща, каквито си искаш. Множество ярки цветове и животински шарки. Как ти звучи?

Звучи ми чудесно, помисли си Кейси, зачудена защо ли съпругът й си дава труда да е мил с нея. Да не би още някой да присъстваше?

— Аз се преместих в господарската спалня — продължи той. — Зная, че никога не си харесвала тази стая, но тъй като тя, естествено, не ми навява същите спомени като на теб, просто си преместих нещата там временно.

Настанил си се в спалнята на родителите ми?

— Не смятам, че баща ти би бил кой знае колко против. Пък и реших, че ти трябва повече собствено пространство. Ще съм наблизо. Наместих ти леглото така, че да гледа към задния прозорец и ако съвсем мъничко протегнеш врат, наистина ще видиш потока зад върбата. Е, може би малко преувеличавам. Навярно, ако искаш да видиш потока, ще се наложи да станеш от леглото. Ето нещо, към което да се стремиш. Чуваш ли ме, Кейси? Разбираш ли какво ти говоря?

Чувам те. Нищо не разбирам.

Беше си у дома. Това го разбираше. В лилаво-бялата стая, която бе нейна от тийнейджърските й години, същата, в която спяха с Уорън от деня, в който се бяха преместили тук.

Само че той се бе отървал от широката им спалня и се бе преместил в господарската стая. Щеше да спи в това ново легло сама.

Къде ли ще спи Патси, почуди се Кейси.

Телефонът иззвъня. Усети как Уорън става от стола до леглото й. Кой ли стол? Фотьойлът на морави и млечнобели райета при отсрещната стена до газовата камина или един от двата тумбести стола с флорална дамаска, които обикновено стояха пред просторния еркерен прозорец?

— Ало? — произнесе Уорън. — О, здравей, Гейл. Да, Кейси е добре. Прибрахме се вкъщи около обяд и, извинявай, зная, че казах, че ще се обадя, но денят бе твърде трескав.

Нима?

Всъщност бе доста спокоен ден, помисли си Кейси. След като санитарите от линейката бяха пренесли носилката горе и я бяха настанили в новото й легло, тя бе оставена почти изцяло сама през остатъка от следобеда. Патси я проверяваше на определени интервали, пускаше големия плосък телевизор на отсрещната стена, мереше й кръвното и наместваше тръбичката за хранене. От време на време Уорън подаваше глава от вратата да я види и да каже здрасти, но като се изключи непрестанното каканижене на телевизора, бе доста тихо. Разбира се, по средата на „Пътеводна светлина“ тя заспа и се събуди чак от сирените, бележещи началото на новините в пет часа, така че може и да е било по-трескаво, отколкото си мислеше.

— Да, като че ли си почива спокойно. В началото като дойдохме, кръвното й малко се покачи, но вече е почти нормално и да се надяваме, че ще остане така. Затова не искам да идват посетители поне няколко дена, ако не възразяваш. Зная как нямаш търпение да я видиш и цветята, които изпратихте с Жанин са чудесни, разбира се, както винаги. Сложих ги на масичката до леглото й.

Кейси подуши въздуха и долови нежната миризма на лилии.

— Просто ми се ще да дам на Кейси малко време да се адаптира към промяната — продължи Уорън. — Сещаш се, да съм сигурен, че получава правилната доза храна и всички тези неща. Ако можеш само да почакаш още ден-два… Благодаря. Знаех, че ще проявиш разбиране. Разбира се, че ще го направя. И ако нямаш нищо против да се обадиш на Жанин… Благодаря. Добре. Чудесно. Ще й предам. Разбира се. Довиждане. — Той затвори. — Гейл ти праща много поздрави, нямала търпение да те види и имала много да ти разказва. Каквото и да означава това. Помоли ме също да те целуна от нейно име. — Уорън се наведе и нежно я целуна по страната. — Използвам всеки повод да целуна моето момиче — заяви той и същевременно в стаята отекна потракване на лед в чаша.

— Всичко наред ли е? — попита Патси, приближавайки към тях.

— Всичко е наред — отговори Уорън. — По всичко личи, че Кейси си почива удобно.

— Ами ти?

— Аз? Ще съм добре веднага щом отпия от това. Благодаря.

— Надявам се, че не е твърде силно.

— Няма такова нещо — Кейси го чу да отпива. — Абсолютно идеално.

— Госпожа Сингър каза, че вечерята се претопля във фурната. Казах й, че може да си тръгва.

— Благодаря ти. Не си давах сметка, че е станало толкова късно. Тя обикновено си тръгва към пет.

Коя е госпожа Сингър?

— Тя отдавна ли е с теб? — попита Патси.

— Откакто стана катастрофата с Кейси. Беше ми трудно да се справям сам.

— Не се и съмнявам. Тази къща е огромна. Преди не сте ли ползвали персонал на пълно работно време?

— Кейси не искаше. Израснала е в къща, пълна със слуги. Това събужда лоши спомени в нея.

— Разбирам — проточи Патси, макар очевидно да не разбираше.

— Всъщност, справяхме се много добре. Два пъти седмично идваше чистачка. Това беше достатъчно. Справяхме се чудесно — каза той и ледът в чашата му иззвънтя.

— А кой готвеше?

— Ами, често се хранехме навън, особено когато и двамата работехме в града. Друг път импровизирахме. Ако Кейси си бе у дома, правеше някаква паста. Ако аз се приберях по-рано, мятах няколко пържоли на барбекюто.

— Ти как харесваш пържолите? — попита Патси.

— Сурови — отговори Уорън. — Почти сини.

— Бля-я-х.

— Бля-я-х? — повтори Уорън през смях.

— Боя се, че аз съм от онова простолюдие, което обича месото му да е добре препечено.

— Не! — престорено ужасено възкликна Уорън. — Така изгаряш всичкия му вкус.

— Чувала съм го това.

— Ще трябва да опиташ една от моите пържоли.

— Когато кажеш.

— Но само при условие че ще я ядеш сурова.

— Ох, майко. Може ли да направим компромис за нещо средно?

— Какво ще кажеш за средно сурова?

— Тогава съм твоя — заключи Патси.

Ама че мило и сладко.

— Съжалявам — побърза да се извини Патси. — Не исках да прозвучи така.

— Зная.

Нищо не знаеш.

— Надявам се, че обичаш чесън — продължи Уорън.

— Обожавам го.

— Добре. Защото моите пържоли са отрупани с чесън. Не се майтапя. Ще минат дни, преди да можеш да целунеш гаджето си.

— В такъв случай, предполагам, че е добре, дето нямам гадже.

О, става все по-добре и по-добре. Със сигурност удря в земята „Пътеводна светлина“.

— Защо ли ми е трудно да повярвам? — попита Уорън.

— Не е толкова лесно да срещнеш подходящите хора в този град. Повярвай ми.

— Да. Май трябва да имаш късмет.

— Както е станало с теб — добави Патси.

Кейси почувства два чифта очи да се насочват към нея.

— Да-м — съгласи се Уорън. — Както е станало с мен.

— Бях омъжена веднъж — след малко продължи сама Патси. — Но бракът ни бе анулиран — добави бързо тя.

— Вярно ли? Какво се случи?

— Нищо. — Патси се засмя. — Абсолютно нищо не се случи. И го казвам напълно буквално. Бракът ни никога не бе консумиран.

— Сега вече съм убеден, че си правиш гаргара с мен.

— Мислех си, че е срамежлив — изрече Патси с известен копнеж. — Оказа се обаче, че бил гей.

— Честно ли? И ти нямаше никаква представа?

— Бях много млада. Едва навършила осемнайсет. Какво знаех? Искам да кажа, човек си мисли, че знае всичко на тази възраст, но… Аз, глупачката, реших, че ако изобщо не се опитва да ме събори по гръб, означава, че ме уважава. Можеш ли да си представиш?

— Къде е той сега?

— Не зная. Изгубихме връзка. Май се е преместил в Лос Анджелис. Изглеждаше наистина много добре. Всички все му повтаряха, че трябвало да стане актьор или нещо подобно.

— Е, явно наистина е бил много добър актьор, щом е успял да те заблуди.

— Не зная. Понякога съм много лековерна.

Телефонът отново иззвъня.

— Извини ме — каза Уорън и вдигна. — Ало? — Кратка пауза. — Жанин, здравей. Как си?

Кейси си го представи как превърта очи към високия таван.

— Искаш ли да ти налея още едно питие? — прошепна Патси.

— Би било чудесно, благодаря — каза Уорън. — Да, Жанин, това действително беше Патси. Току-що ми предложи да ми донесе чаша чай. Имаш нещо против ли? Добре, добре. Извинявай за тона. Денят бе дълъг… Да, зная, че казах, че ще се обадя. Гейл се обади малко по-рано. Помолих я да ти каже… Да, точно така… Понеже смятам, че Кейси има нужда от време да се аклиматизира към новото обкръжение. Дълго време беше в болницата. Възможно е преместването да й се отрази. Кръвното й беше малко високо… Да, вече е почти нормално, но мисля, че няколко дни почивка ще й се отразят добре, а после маратонът с „Мидълмарч“ може да се поднови… Да, събота е идеално… Звучи добре. Хубаво. Да, обещавам да се обадя, ако междувременно настъпят промени. О, и благодаря за цветята. Чудесни са. Както обикновено. Хубаво, добре. Ще се видим с теб и Гейл в събота. Чао. — И той затвори телефона.

— Това беше Жанин — каза на Кейси. — Не мисля, че е най-голямата почитателка на Патси. — Бавно издишане. — Е, какво пък. Човек не може да угоди на всички. Е, ти как си, миличка? Гладна ли си? Струва ми се, че Патси скоро ще ти донесе вечерята. Между другото, много е интересно как я приготвя. Гледах я одеве. Отваря капачето на тръбичката ти — нарича се кранче, представи си — после свързва тръбичката към стомаха със системата. Толкова е лесно. Чудесата на модерната наука и всички такива. Както и да е, веднага щом почнеш да преглъщаш сама, можем да махнем тръбата, което ще бъде голямо облекчение, сигурен съм. Тогава можем да почнем да ти даваме истинска храна, да понатрупаме малко сланина на тези кости. Може дори да се присъединиш към мен и Патси за една от прословутите ми пържоли. — Той хвана ръката на Кейси и я вдигна към устните си в същия момент, в който Патси влезе.

— Заповядай — каза тя и Кейси си представи как му подава питието. Отново се чу потракване на лед в чаша.

— М-м-м. Още по-добро от първото.

— Благодаря. Как е Жанин?

— Неунищожима. Ако настъпи Армагедон, от всичко на света ще останат само хлебарките и Жанин.

— Май не я обичаш много.

— Да кажем само, че ми идва малко в повече.

Патси се засмя, а телефонът отново иззвъня.

— Боже мили — въздъхна Уорън. — Тази вечер сме като на централната гара.

— Искаш ли аз да се обадя? — предложи Патси.

— Не, няма проблем. Ще вдигна. Ало — излая в слушалката той. Дълга пауза, после: — О, да, Стийв. Извинявай, напълно забравих за срещата. От офиса ми — прошепна към Патси. — Да. Дай ми само половин минута да намеря това дело…

— Мога ли да помогна? — отново си предложи услугите Патси.

— Куфарчето ми е в кабинета на долния етаж — обясни й той. — Стаята с голямото дъбово бюро и виненочервената кожена гарнитура.

— Веднага се връщам.

— Извинявай, че само те разкарвам нагоре-надолу.

— Няма проблеми. Упражненията ще ми дойдат добре.

Кейси чу забързаните й стъпки надолу по коридора.

— Да, има някой и го пратих да ми вземе куфарчето… Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като се обаждаш тук? — неочаквано изсъска Уорън. Силният му шепот разтърси стаята.

Какво стана?

— Не, няма да се успокоя. Как смееш да ми звъниш вкъщи! Какво ти става? Не знаеш ли, че обажданията могат да се проследяват?

Какво става? Кой е?

— Да, тя е тук — продължи Уорън. — Точно сега съм с нея. Всеки ден става все по-силна.

Звук от тичащи нагоре по стълбите крака.

— Ето го — възкликна Патси, явно останала без дъх, когато влезе в стаята. Кейси долови как подава куфарчето на Уорън. — Доста е тежко.

— Благодаря.

— Искаш ли да изляза?

— Извинявай, да. Това е строго поверително.

— Разбира се.

— Ако нямаш нищо против да затвориш вратата… Да, извинявай, Стийв. Благодаря за търпението. Само една минутка да погледна договора…

Вратата се затвори. Стъпките на Патси отново се отдалечиха по коридора.

Тонът на Уорън моментално се промени.

— Виж, не мога да говоря с теб сега. Не, не зная къде и кога. Аз ще ти се обадя. Няма да отнеме много време, обещавам. Това е всичко, което мога да ти кажа засега. Междувременно, не се обаждай тук повече. И не си и помисляй да се отбиваш. Разбра ли ме? Ще ти се обадя след няколко дни. — И затръшна слушалката. — Господи! — възкликна и Кейси си представи как прокарва длан през косата си. — Господи, хората са толкова тъпи.

Това бе мъжът, който дойде в болницата, нали? Същият, когото си наел да ме убие. Няма да губиш време, нали? Ще довършиш работата, колкото се може по-скоро.

Чу го да крачи напред-назад пред леглото и си даде сметка, че времето й почти бе изтекло.

Някой да ми помогне. Махнете ме оттук. Жанин, Гейл. Дру! Някой, моля ви. Не му позволявайте да се измъкне така. Защото знаете, че ще го направи. Той е по-умен от детектив Спинети, по-умен от цялата проклета полиция.

По-умен и от господ, както бе заявил Уили Били.

— Кръвното й отново се покачва — чу Патси да казва.

Какво? Кога се бе върнала Патси?

— Колко е? — попита Уорън.

— Сто и седемдесет на сто.

— Да няма треска?

— Не.

— Трябва ли да повикаме лекаря?

— Не мисля, че е необходимо. Доктор Кийт каза, че това може да се очаква. След малко пак ще й премеря кръвното. Ако продължава да се покачва, ще се обадя в болницата. Но съм сигурна, че е само временно. До сутринта би трябвало да се стабилизира.

— Толкова безполезен се чувствам — оплака се Уорън.

— Ти правиш всичко възможно, за да помогнеш на Кейси. Никой не би бил по-голяма опора за нея.

— Наистина си мислех, че като я доведа вкъщи, това ще й помогне да се оправи.

— И така ще бъде.

— Наистина ли го вярваш?

— Трябва само да й дадеш време.

Нямам време.

— Благодаря ти. Много си мила.

— Не е нужно да ми благодариш.

Телефонът звънна.

— Нека се включи гласовата поща — изтощено изрече Уорън. — Сигурно пак е Дру. Изглежда е онова време от месеца. Издръжката й — уточни той.

След три звънвания, телефонът спря.

— Защо не хапнеш нещо? — попита Патси. — Аз ще поседя тук с Кейси.

Кейси почувства колебанието му.

— Навярно това не е лоша идея. Скоро се връщам, миличка — топло каза той. Помълча и добави: — Мислиш ли, че тя има някаква представа колко я обичам?

— Сигурна съм, че знае — бе категоричният отговор на Патси.