Джой Филдинг
Натюрморт (31)

31.

Патси? Патси? Къде си? Какво стана, по дяволите?

Избягала ли беше? Кейси се опита да се изправи в леглото, за да огледа по-добре, но тялото не й се подчини.

Патси, за бога, къде си? Върни се. Трябва да ми помогнеш. Трябва да ме махнеш оттук.

Изминаха още няколко минути, докато Кейси събра достатъчно сили и отново си повдигна главата. Отначало видя само разпръснатите си дрехи, нападали като есенни листа по сивия килим.

И тогава я видя.

Патси бе наполовина седнала, наполовина легнала на пода, с гръб, опрян на отворената врата на гардероба, главата й бе клюмнала на дясното рамо, а очите й бяха затворени.

Не смей да припадаш, ти, малка крадло. Събуди се! Чуваш ли ме? Събуди се!

Не мога да повярвам, мислеше си Кейси. Неспособна да задържи позицията си, тя отново се строполи на възглавницата.

Не, не, не, не, не, не, не.

Патси изхърка.

Да! Събуди се. Събуди се, по дяволите.

Хъркането премина в стон. Дали се свестяваше, или изпадаше в по-дълбоко безсъзнание? Какво ставаше?

— Господи — прошепна след няколко дълги секунди Патси. Тромаво застана на колене и бавно и неохотно обърна поглед към Кейси.

— Не мога да повярвам — произнесе тя, без да помръдва. — Виждаш ме, нали? В съзнание си. — Тя направи две предпазливи стъпки към леглото. — Кога стана това? Къде е Уорън? Някой обади ли се в болницата? — Тя отиде до телефона с протегната ръка.

О, благодаря ти. Благодаря ти.

И тогава се чу непогрешимият звук от превъртане на ключ. Входната врата се отвори.

— Уорън — ахна Патси и се обърна назад към купчината дрехи на пода.

Не е Уорън, помисли си Кейси, докато вратата се затваряше.

А смъртта.

В очите на Патси като мълния просветна паника.

Шум от стъпки нагоре по стълбището.

— Мамка му — измърмори Патси, втурна се назад, грабна дрехите и ги хвърли в гардероба. — Какво ще му кажа? Как ще обясня…?

— Красавице? — разнесе се изкусителен глас от коридора. — Твоят принц пристигна.

Кейси видя как очите на Патси се свиха и веждите и се смръщиха. Какво става, мълком попита тя Кейси. Това не е Уорън. Какво трябва да направя сега?

Просто дай да се разбере, че си тук. Това ще е достатъчно да го спре. Той ще е също толкова объркан като теб.

Спаси ме, беззвучно викна тя.

Патси се люшна към Кейси, първо протегна ръце към нея, но отново ги отпусна, когато стъпките се приближиха.

Не. Какво правиш?

Внезапно Патси се обърна, спусна се към гардероба и затвори вратата след себе си. Но почти веднага вратата се отвори и тя отново изскочи навън.

Дали не я е загризала съвестта? Дали сестринският морал не бе взел връх над първичните инстинкти?

Слава богу. Слава богу.

В крайна сметка обаче, инстинктите на Патси проработиха само в посока на собственото й самосъхранение. Тя грабна чантата си от пода и бързо се върна в гардероба. Но този път нямаше време да затвори вратата след себе си.

Дали гледа, запита се Кейси. Щеше ли да види какво ще се случи? Имаше ли някакъв шанс да й се притече на помощ?

С крайчеца на окото си Кейси забеляза мускулестата фигура на Ник да изпълва отвора на вратата. Той постоя там неподвижно в продължение на няколко секунди. Кейси се молеше да се е разколебал и сега, когато вече беше тук, когато трябваше действително да се изправи лице в лице с онова, за което бе дошъл, да осъзнае, че не може да го направи.

Моля те, не се приближавай.

Ала той вече вървеше към нея. Придвижи се с лекота и спря в основата на леглото. Погледът му обходи тялото й и спря на лицето.

— Определено си хубавичка — каза. — Срамота е, че трябва да направя това.

Кейси се взираше в мъжа, нает от съпруга й да я убие, и го преценяваше по един безстрастен, почти клиничен начин. Бе среден на ръст, към метър и седемдесет или метър и седемдесет и пет висок, с масивен гръден кош и впечатляващи бицепси над слаби бедра. Косата му беше тъмна и много ниско подстригана, носът прав и тесен, очите кафяви, с игриви златни петънца, устните сочни и изненадващо момичешки. При нормални обстоятелства може би щеше да й се стори привлекателен.

Видя го как бърка в джобовете си и вади чифт латексови ръкавици. Очите й се разшириха от страх, но мъжът бе съсредоточен в нахлузването на ръкавиците и не забеляза.

— Не мога да оставям никакво издайническо ДНК — поясни той, заобиколи леглото и застана до главата й. — Сега само си лежи мирно и бъди добро момиченце, а аз ще се постарая да го направя колкото се може по-бързо и безболезнено. — И без повече отлагане, хвана носа й, стисна го с пръстите на дясната си ръка, а с лявата запуши плътно устата й.

Кейси отчаяно се бореше за въздух. Мирисът на латекс изпълни ноздрите й и стаята почна да се върти. Ръцете й инстинктивно се вдигнаха, а краката безполезно се заизвиваха под чаршафите. Звучно ахване се изтръгна от устните й.

Само че ахването не излезе от нейните устни. Кейси осъзна това в мига, когато натискът върху носа и устата й внезапно се отхлаби и мъжът бързо отдръпна ръце.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той и се отдалечи от Кейси.

Кейси отвори широко уста и засмука въздух в дробовете си като вакуум. Стаята безконтролно се въртеше пред очите й, подът сменяше мястото си с тавана, тръбните столове до прозореца се плъзгаха от едната стена до другата, картините подскачаха по стените.

Ник целенасочено се отправи към гардероба. Направи две крачки навътре и отново се показа, влачейки хълцащата Патси към центъра на стаята.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Моля те — плачеше тя. — Не ме наранявай. Не ме наранявай.

В отговор той я блъсна към края на леглото.

— Май се майтапиш с мен — изръмжа и силно я зашлеви по лицето.

Патси изпищя и се помъчи да избяга от смъртоносната му хватка.

Тя се вкопчи в раирания стол и се опита да го избута помежду им, но Ник беше твърде бърз и твърде силен. Той запрати стола настрани, сякаш беше плюшена играчка, сграбчи Патси за врата, уви около него шала „Хермес“ и силно го стегна. Патси стрелна ръцете си нагоре, разкъса ръкавиците му и заби нокти в лицето му.

— Мамка му! — изруга мъжът, когато ноктите й издълбаха кървава следа. Изпаднал в бясна ярост, той стегна шала толкова силно около врата й, че платът се изгуби в гънките на плътта й.

Кейси с ужас гледаше как краката на Патси панически почнаха да ритат във въздуха, пръстите й се мъчеха да отслабят смъртоносната коприна на врата й, а очите й се разшириха при вида на неизбежната й гибел.

Не, моля те, не.

Тогава Кейси чу някакво прещракване и Патси изведнъж престана да се бори. Краката й спряха да ритат, ръцете й вече не се мятаха. Кейси затвори очи, осъзнала, че Патси е мъртва.

Когато отново ги отвори, Ник отпускаше шала и тялото на Патси тромаво се срина на пода.

— Мамка му — ругаеше непрестанно и крачеше напред-назад. Потупа страната си с опакото на китката и трепна при вида на кръвта по белия латекс. — Виж какво ми направи на лицето, кучко. Мамка му! — и изрита безжизненото тяло на Патси. — И ми скъса шибаните ръкавици. — Той ги изтръгна от ръцете си, хвърли ги на пода и се втренчи в Кейси.

С огромно усилие Кейси си придаде безизразен вид и се взря напред.

Ник стоя абсолютно неподвижен в продължение поне на две минути, очевидно претегляйки възможностите си, мъчейки се да реши какъв да бъде следващият му ход.

— Добре — каза накрая, явно взел решение. — Май ще получиш помилване, Красавице. Аз кървя. Ръкавиците ми са скъсани. Под шибаните си нокти кучката има моето ДНК. И няма абсолютно никакъв начин, по дяволите, да направя две на цената на едно. Това определено не влизаше в първоначалното споразумение. Бих казал, че ще се наложи отново да преговаряме, преди да продължим нататък.

Кейси с мъка потисна един стон на облекчение да не излезе от гърлото й.

Видя как той почна да оправя стаята, върна фотьойла на мястото му и провери дали всичко друго е там, където трябва. После спря и се огледа, сякаш търсеше нещо конкретно.

— Чантата й трябва да е тук някъде — измърмори и обходи с очи пода. Насочи се към гардероба, прескочи трупа на Патси и след секунди се върна с голямата й платнена чанта в ръце. Потършува вътре и намери портмонето й. — Чудех се на кого е онази таратайка отвън — каза и пъхна ключовете й в джоба си. — Още една кола, от която трябва да се отърва. Бих казал, че току-що бонусът ми малко нарасна. — Върна се при леглото, изпъна завивките на Кейси и дори избърса слюнката в крайчеца на устата й. — Ще те хвана по-късно, Красавице. — Тогава се върна при Патси, взе мъртвото й тяло в ръце и безцеремонно го метна през рамо. Шалът все още бе здраво пристегнат около врата й. И без дори да се обърне за последен път, Смъртта напусна стаята.

Едва когато чу входната врата да се затръшва след него и със сигурност разбра, че си е отишъл, Кейси си позволи да издаде един нисък гърлен вой, първичен като самия живот.

 

 

Два часа по-късно входната врата се отвори и Лола се втурна вътре, последвана от Дру и Уорън. И тримата се смееха на някаква своя шега. Вече са като едно щастливо малко семейство, помисли си Кейси и се почуди как ли щеше да реагира Уорън, когато видеше, че все още е жива.

— Лельо Кейси — провикна се Лола, тичайки нагоре по стълбите. — Лельо Кейси, аз съм тук!

— Аз също — каза Дру и усмихната влезе след дъщеря си.

Уорън идваше ли също? Какво щеше да направи като я види? Кейси осъзна, че всъщност чака с нетърпение предстоящото.

Племенницата й се спусна към леглото, покатери се и се сгуши до нея.

— Бяхме в Гетисбърг — съобщи тя. — Много беше забавно. Нали, мамо?

— Да, така е — съгласи се Дру. — О, добре. Очите ти са отворени.

— Леля Кейси будна ли е?

— Не зная, миличка. Будна ли си, Кейси? — Дру я сграбчи за ръката.

Кейси я стисна с всички сили.

— Знаеш ли какво, Лола? — обърна се Дру към дъщеря си. — Хрумна ми една идея. Искаш ли да слезеш долу в кухнята и да нарисуваш на леля си някои от нещата, които видяхме в Гетисбърг?

— Видяхме цял куп огромни, огромни камъни — каза Лола. — Как се казваха, мамо?

— Канари.

— Може ли да нарисувам канарите зелени и сини?

— Не виждам защо не.

Лола скочи от леглото и се втурна към вратата, където се блъсна в краката на Уорън.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Ще нарисувам картина на канарите за леля Кейси.

Кейси долови объркването му, докато се приближаваше бавно. Едва ли не чуваше мислите му — не са ли разбрали, че е мъртва?

— Как е Кейси? — попита предпазливо.

— Очите й отново са отворени — каза Дру. — Зная, че казват, че това не означава нищо, но…

Уорън се приближи и взе ръката на Кейси от Дру. Здраво стисна китката й, скришом проверявайки за пулс, докато явно се мъчеше да осъзнае видяното.

— Но ти смяташ, че това е добър знак — довърши изречението на Дру той.

— Може би просто ме кара да се чувствам по-добре.

— Мен също. — Той положи обратно ръката й на леглото и се взря право в очите й.

Кейси отвърна на погледа му, без да мигне.

— Къде е Патси? — внезапно попита Дру.

— Наложи се да я освободя. — Уорън не отместваше поглед от очите на Кейси.

— Уволнил си я?

— Не ставаше за тази работа.

— Уау. Първо Джереми, сега Патси. Свършил си доста домашна работа.

— Човек се учи от грешките си.

— А Патси определено беше грешка — заяви Дру, оглеждайки стаята. — И сега кой се грижи за Кейси?

— Временно наех медицинска сестра.

— Къде е тя?

— Казах й да дойде в пет часа — каза Уорън така, сякаш току-що я бе изпратил. — Ще ме извиниш ли за няколко минути? Трябва да се обадя по телефона.

— Колкото време ти е нужно — каза Дру и се пресегна към ръката на Кейси, щом той излезе. — Добре. Тук ли си още?

Кейси стисна ръката на Дру.

— Помогни ми — успя да прошепне, но думите залепнаха на езика й като лепкав ориз.

— О, боже мой! Каза ли нещо току-що?

— Помогни ми — повтори Кейси, по-силно този път, но думите си останаха мътни и неразличими, дори за собствения й слух.

— О, господи, Уорън! — викна Дру. — Върни се.

— Не! — каза Кейси. Този път думата беше кристално ясна.

— Не разбирам. Защо не искаш да кажа на Уорън? Той толкова те обича, Кейси. Цял ден не спря да говори за теб. И си прекарахме чудесно. Държа се страхотно с Лола. Разбрах колко несправедлива съм била към него.

— Не! — повтори Кейси. — Трябва да ме махнеш оттук. Той ще ме убие. Извикай полицията. Обади се на 911. Измъкни ме оттук.

— Защо не искаш да кажа на Уорън? — попита отново Дру.

Защото той се опита да ме убие. Защото ти си следващата. Защото трябва да се махнем оттук.

Думите обаче отказаха да се оформят и се отрониха от устните й като поток от несвързани гласни и съгласни.

— Леля Кейси пее ли? — попита Лола и влезе отново в стаята.

— Мислех, че ще нарисуваш на леля си картинка — нервно произнесе Дру.

— Не можах да намеря боичките.

— Мисля, че са в шкафа под мивката.

— Потърсих там.

— Потърси отново — сопна й се Дру, когато Лола отново се покатери на леглото.

— Не искам. Искам леля Кейси да ми изпее песничка.

— Тя не може да пее, миличка.

— Може. Чух я.

— Повика ли ме? — внезапно попита Уорън от коридора.

— Леля Кейси пее!

Не!

— Лола…

— Какво?

— Не е пяла — каза Дру.

— Пееше. Аз я чух.

Не. Не.

— Какво точно правеше? — Уорън се озова до леглото с две огромни крачки.

— Приличаше повече на пъшкане. — Дру боязливо погледна към Кейси.

— Защо я гледаш така? — ядосано попита Уорън. — Да не си мислиш, че може да те види? — Неочаквано той се пресегна и откъсна рисунката на Лола със зебрата от стената и размаха пъстрите ивици пред очите на Кейси. — Можеш ли да видиш това? Можеш ли?

— Ти ми смачка рисунката — проплака Лола.

Кейси се опита да си затвори очите, но беше твърде късно.

— Примигна — констатира Уорън. — Мили боже, ти примигна.

— Какво означава това? — попита Дру.

— Означава, че тя вижда.

— Вярно ли е? Кейси, виждаш ли? — Дру грабна ръката й. — Стисни веднъж за да.

— Какво правиш? — По лицето на Уорън се изписа първо шок, после удивление. — Да не би да ми казваш, че реагира? За бога, Дру. Ако знаеш нещо за състоянието на жена ми, което аз не зная, моля те, кажи ми. Не мислиш ли, че имам правото да зная?

Последва дълго мълчание.

Не. Не му казвай. Моля те, не му казвай.

— Кейси е в съзнание — заяви на финала Дру.

Не. О, не.

— Какво? Откога?

— Не съм сигурна. Навярно само от няколко дни.

— От няколко дни? — повтори той. — Откъде знаеш?

— Тя стискаше ръката ми, назоваваше думи буква по буква.

— Назоваваше думи? — сковано повтори Уорън. — И защо, за бога, не ми каза за това?

— Не зная — каза Дру. — Много съжалявам.

Уорън потъна във фотьойла до леглото и отпусна глава в дланите си.

— Моля те, не се сърди — каза Дру. — Това е такава страхотна новина. Би трябвало да празнуваме. Кейси вижда. Разбира. Започва да комуникира. Не след дълго ще може да ходи и говори и ще е като чисто нова. Не е ли прекрасно това, Уорън? Кейси се върна при нас.