Джой Филдинг
Натюрморт (10)

10.

— … чудо е, че не умря — говореше някакъв глас. — Ако си падах по залаганията, щях да оценя шанса й да оживее на по-малко от десет процента.

— Тя е боец, да — потвърди втори глас.

Кейси потисна паниката, която винаги я връхлиташе, когато се събудеше в абсолютния мрак. Дали изобщо някога щеше да свикне? Щеше ли да привикне да се буди от непознати гласове, които я обсъждаха над главата й, коментираха вида и състоянието й, сякаш бе неодушевен предмет? Сякаш бе просто един натюрморт. Украса, която не иска нищо, поставена на подходящо място, за да я оглеждат и почистват.

Само че някой бе пожелал напълно да я премахне.

— Когато за първи път ми поискаха консултация, я погледнах и си помислих: „Какво да консултирам? Тази нещастна жена е пътник“ — продължи първият глас. — Степента на нараняванията й беше ужасяваща.

— Никой не се и надяваше, че ще преживее първата нощ — потвърди вторият глас. Уорън, осъзна Кейси, когато гласът му проникна в подсъзнанието й.

— Но тя изненада всички — каза първият мъж. Дълбокият му глас бе изпълнен с възхищение. — А сега вече диша самостоятелно…

— И все пак… — прекъсна го Уорън, очевидно борейки се с мислите си. — Това съществуване… — Той прочисти гърло. — Зная, че няма начин тя да иска да прекара остатъка от живота си в това състояние.

— Зная колко тежко е това за вас, господин Маршъл…

— Не мисля за себе си — разпалено възрази Уорън. — А за Кейси. Ние с нея в действителност сме говорили за това. Помните ли онази жена, забравих й името, дето е била в кома с години. Мъжът й искал да спре тръбата за хранене и да я избави от мизерията й, но родителите й отчаяно желаели да я запазят жива. Отишли в съда и настанала такава бъркотия, същински медиен цирк. Спомням си, Кейси тогава каза, че ако, боже опази, нещо такова някога се случи на нея, да обещая, че ще сложа край на мъките й…

Да, спомням си, че го казах.

— Искате да кажете, че желаете да се махне тръбата й ли?

Не, не трябва да правиш това. Не сега. Поне докато не открием кой е виновен за случилото се с мен.

— Не, разбира се, че не казвам това.

Трябва да узная кой е виновен.

— Честно казано, вече сам не зная какво искам да кажа, доктор Кийт. Зная, че Кейси не би желала да прекара остатъка от живота си по този начин и просто искам да постъпя правилно. Не искам тя да страда повече. Чувствам се като предател, понеже зная, че постъпвам егоистично, като не съм готов да я оставя да си отиде.

Как бих постъпила аз, ако местата ни бяха разменени, внезапно се запита Кейси. Ако Уорън лежеше в кома на това болнично легло, не вижда и не мърда, седмица след седмица, а тя бе тази, която стои отстрани и го гледа? Дали нямаше да говори съвсем същите неща, които казваше той сега? Дали нямаше поне да си ги мисли?

— Положението в този случай е доста по-различно — меко обясни доктор Кийт. — Жената, която споменахте, се намираше в дълбоко вегетативно състояние. Тя никога нямаше да дойде в съзнание. А ние все още не знаем дали случаят на жена ви е същият.

— И кога ще знаете? След една година? След пет? Петнайсет?

Петнайсет години? Мили боже, не. Той е прав, доктор Кийт. По никакъв начин не желая да живея така още петнайсет години. Или дори пет. Едва допускам пет месеца. Ще полудея. Уорън е прав, доктор Кийт. По-добре да умра, отколкото да продължавам да живея така.

Но не още. Не и докато не разбера кой ми причини това.

Точно тази тайна, осъзна тя, я поддържаше жива, не по-малко от разнообразните тръбички, с които бе свързана. Тя бе по-завладяваща от всичко, което чуваше по телевизията, по-стимулираща от разговорите на приятелите й, по-важна от безбройните доклади на докторите. Фактът, че някой се бе опитал да я убие, будеше мислите й и заемаше мозъка й като нахален навлек. Каква горчива ирония, помисли си Кейси, че главната причина да живее се свеждаше до това да открие кой искаше тя да е мъртва.

— Зная, че е трудно — каза доктор Кийт. — Но имаме всички основания за оптимизъм. Жена ви вече подобри шансовете си. Тя оцеля след катастрофа, от която повечето хора биха загинали. Костите й зарастват добре. Сърцето й е силно. Състоянието й се подобрява с всеки изминал ден. Вече не е с респиратор и диша нормално. Мозъкът й функционира, макар и със занижени показатели.

— Какво ще кажете да се направи ЕЕГ, за да се определи точно нивото на мозъчната функция?

— Правим ЕЕГ само ако смятаме, че мозъкът е мъртъв. Но понеже тялото на жена ви функционира, сме сигурни, че случаят не е такъв. Просто трябва да й дадем още време, господин Маршъл. Не знаем нищо със сигурност…

— И тази оценка идва от най-добрия невролог в града — отбеляза Уорън с горчивина.

— Мозъкът е изключително сложен орган. Ето, ще ви нарисувам нещо.

Кейси чу шумолене на хартия, щракване на химикалка.

— Това е мозъкът — започна доктор Кийт и Кейси си представи как чертае голям кръг на гърба на картона й. — А тази област най-отдолу е малкият мозък.

Тя се помъчи да си спомни тези подробности от часовете по биология в гимназията, укорявайки се, че не бе внимавала повече навремето. Представи си по-малък кръг в долната дясна половина на по-големия.

— Мозъкът е свързан с гръбначния мозък посредством продълговатия, който е пълен с нерви, по-точно дванайсет, контролиращи различните сетива, както и…

— Има ли шанс жена ми да е повече в съзнание, отколкото си мислим? — прекъсна го Уорън. — Да може да вижда и чува?

Кейси затаи дъх. Дали щяха да познаят?

— Доста невероятно — отговори докторът. — Но е относително лесно да се провери. Можем да проведем оптикокинетично изследване, специален тест…

— Който ще установи какво по-точно?

— Използва се един конусовиден инструмент с редуващи се светли и тъмни квадратчета. Той се завърта бавно пред очите на пациента. Здравият човек би трябвало да мига при смяната на светло с тъмно.

— Лекуващите лекари сигурно вече са провели този тест.

— Така е. Няколко пъти — потвърди докторът. — Първо, когато жена ви беше приета и по-късно, след операциите. Но определено можем да назначим теста отново, ако желаете, въпреки че…

— Въпреки че…?

— Ами, според мен, ако жена ви можеше да вижда, щеше да направи всичко възможно да ни уведоми по някакъв начин за това. — Кейси дочу дълбоко поемане на въздух. — Да не би да допускате, че тя може нарочно да се преструва?

— Какво? Не. Разбира се, че не — бързо отрече Уорън. — Защо? Това възможно ли е изобщо?

— Ами, има нещо, наречено невротична реакция на стреса. Конверсна истерия, при която силната възбуда преминава във физическо състояние. То е неволно, така че пациентът не симулира нарочно. Но бих казал, че в този случай можем да го изключим. Бихме могли да тестваме очната сетивност, предполагам — добави след кратка пауза той.

— Което какво означава?

— Слагаме памучна нишка в окото. То предизвиква силно примигване, което показва дали окото има сетивност. Много е трудно да се потисне примигването.

— Но тя и сега мига.

— Чисто рефлекторно действие. Аз говоря за примигване като реакция на непосредствено дразнение. — Кейси усети, че докторът се навежда над нея. Чу изщракване. — Виждате ли — продължи доктор Кийт. — Насочвам тази светлина право към окото й. Нормален човек би примигнал. Човек в кома обаче не може.

— Което означава, че тя не вижда нищо — констатира Уорън.

— Но не означава, че това няма да се промени утре.

— А как да разберем дали може да чува? Четох за нещо, наречено „метод на ледената вода“.

— Някой май се е ровил в Интернет — усмихна се учтиво докторът.

— Доктор Кийт, мисълта, че съпругата ми може да е в съзнание, но да не може да комуникира, че може да е затворник на собственото си тяло, затворена в себе си, отчаяно стремяща се да ни покаже…

— Разбирам негодуванието ви, господин Маршъл, но тестът, за който говорите, е повече от драстичен. Той предполага да се впръска със спринцовка ледена вода право в тъпанчетата на ушите, за да се стимулира вестибуларния апарат. Пациентката ще реагира с повръщане, вероятно дори с конвулсии…

Не ме интересува. Направете го. Направете го.

— Но ако това е начинът да разберем със сигурност дали чува, или не…

— Повярвайте ми, методът на ледената вода ще събуди и мъртвец.

— В такъв случай, може би трябва да го направим.

Определено трябва да го направим.

— Бих предпочел да почнем с нещо не толкова мощно.

Какво например? Да изкрещите в ухото ми?

— Ще назнача звуково стимулиране на продълговатия мозък.

— В какво се състои?

— Слагаме слушалки на ушите на пациента — обясни доктор Кийт. — После пускаме серия тонове — най-вече прищраквания — с различна честота, сила и интензитет. Записваме реакциите на мозъка с електроди и резултатът отива в компютъра. Действително се виждат вълни в отговор на стимулите. Това може да е малко подвеждащо, тъй като се налага да изолираме микроволтовете, произвеждани от мозъка, от тези, предизвиквани едновременно от сърцето, дробовете и други органи. Компютърът трябва да елиминира този външен шум и да регистрира само мозъчния. Ако картината на екрана е равна, това означава, че мозъчната клетка е мъртва. Ако има вълни, значи тя може да чува.

— Чудесно. Направете го.

Направете го.

— Още веднъж, господин Маршъл, трябва да ви напомня, че вече сме провеждали този тест…

— Но не и наскоро — отсече Уорън.

— Не, наскоро не. Кажете ми, случило ли се е нещо, което да ви подсказва, че състоянието на жена ви се е променило?

— Не. Не съвсем. Просто миналата седмица сестрата на жена ми каза нещо, което не мога да изхвърля от главата си. Тя каза, че понякога Кейси има такова изражение, сякаш ни чува, сякаш разбира…

Кейси отново усети докторът да се приближава.

— Честно казано, не виждам нищо в изражението й, което да показва това. Но от друга страна, аз не съм й роднина. Вие я познавате много по-добре от мен. А и всичко е възможно. В такъв случай, ще назнача изследването и ще започнем оттам.

— Колко скоро можете да го направите? — попита Уорън.

— Мисля, че доста бързо можем да го проведем. Утре или вдругиден.

Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Трябва обаче да сте подготвен, че дори и тестът да покаже, че жена ви може да чува — добави доктор Кийт, — това не означава непременно, че тя разбира чутото.

— Разбирам. Просто трябва да съм сигурен.

— Помъчете се да не се вълнувате прекалено, господин Маршъл. Ако сега жена ви може да чува, а знаем, че преди месец не можеше, това означава, че състоянието й се подобрява. Би могло да означава дори, че е на път напълно да се възстанови.

Напълно да се възстанови, повтори си Кейси. Възможно ли беше?

— Мислили ли сте къде да я изпратите за рехабилитация?

— Ще прибера Кейси у дома — натърти Уорън.

— Може би е по-добре да преосмислите това — посъветва го доктор Кийт. — Кейси ще се нуждае от двайсет и четири часови грижи поне през следващите два-три месеца. Тя ще продължава да е на системи; тръба за хранене; ще трябва да бъде преобръщана през няколко часа, за да не се появят охлузвания. Грижите за нея ще съставляват работа за пълно работно време. Ще ви дойде малко в повече. Ако желаете, секретарката ми може да ви предостави списък на местата…

— Вече съм се договорил със сестра и физиотерапевт — каза му Уорън. — Поръчал съм и от онези специални легла, които ще я обръщат автоматично.

— Добре тогава, виждам, че сте помислил за всичко.

— Мисля, че жена ми би предпочела да си е вкъщи, докторе.

— Сигурен съм. Желая ви късмет, господин Маршъл.

Кейси чу докторът да излиза от стаята.

— Е, чу ли това, Кейси? — Уорън дръпна един стол по-близо до леглото и седна. — Ще видим дали Дру е познала, дали наистина можеш да чуваш. Няма ли да е страхотно?

Ще е някакво начало.

— Ако можеш да чуваш — продължи той, след кратко колебание, — ако ме слушаш, искам да знаеш колко много означават за мен тези две последни години с теб. Ти си страхотна съпруга, Кейси, най-добрата любовница и другарка, за която един мъж може да си мечтае. Времето, прекарано съвместно с теб, бе най-щастливото в моя живот. За мен е много важно да знаеш това.

Зная го. И аз се чувствам така.

— Господин Маршъл — прекъсна го глас откъм вратата.

О, за бога, Патси. Изчезвай.

— Извинявайте, че се натрапвам. Видях доктор Кийт в коридора. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

Нямаш шансове. Махай се.

— Сигурен ли сте? Изглеждате ми много тъжен.

— Добре съм. И моля те, наричай ме Уорън.

— Уорън — меко повтори Патси. На Кейси й се стори почти като мъркане. — Как е госпожа Маршъл днес?

— Няма видима промяна.

Кейси усети полъх от приближаването на Патси. Внезапно около главата й се разнесе мирис на лавандула, проникна в ноздрите и порите й. Кейси погълна миризмата, сякаш беше самия въздух. Истинска ли беше? И ако да, какво означаваше това? Че още едно нейно сетиво се възвръщаше? А ако обонянието й се връщаше, дали и другите й сетива нямаше бързо да се възстановят? Дали нямаше скоро пак да може да вижда, да се движи и да говори, да стане отново човешко същество, да прегърне нетърпеливо съпруга си и да мълви успокояващи думи в ухото му, както той бе направил преди преднамереното натрапване на Патси? Дали щеше скоро да има удоволствието лично да каже на Патси какво да направи с фалшивото си съчувствие и къде точно да навре добрите си пожелания?

— Виждам, че косата й вече покрива мястото, което се наложи да обръснат — отбеляза Патси и намести възглавниците под главата й. После добави: — Има ли ти нещо на врата?

На Кейси й трябваше секунда да осъзнае, че тя говори на Уорън.

— О, само малко е схванат — отговори той. — Сигурно съм го изкривил насън.

— Дай да погледна. Миналата година минах курс по масаж.

Разбира се, помисли си Кейси.

— Жена с много таланти.

— Ще ми се да е така. Къде те боли?

— Точно тук. Да, там.

— Наистина си стегнат — отбеляза Патси. — И това рамо също.

— Не си давах сметка колко съм схванат.

— Майтапиш ли се? Какво очакваше? Тук си всеки ден, седнал на този неудобен стол и се притесняваш до смърт за жена си. Обзалагам се, че не спиш достатъчно. Сигурно целият ти гръб е вкочанен.

Уорън изпъшка.

— Просто се отпусни в ръцете ми. Точно така. Сега си поеми дълбоко въздух.

Уорън вдиша.

— А сега бавно издишай. Добре. Хайде пак.

Отново дълбоко вдишване и бавно издишване.

— Нужен ти е един хубав масаж да те отърве от тези бучки.

— Нужно ми е жена ми да се оправи — каза Уорън.

— Ако се разболееш, това няма да й помогне. Трябва да се грижиш за себе си, господин Мар… Уорън. Как иначе ще се справиш, когато тя се прибере вкъщи?

— Ами, разчитам на теб да ми помогнеш, тоест, ако предложението ти отпреди все още е в сила.

О, не. Това не е добра идея.

На Кейси не й трябваха очи, за да види широката усмивка, разляла се по лицето на Патси.

— Разбира се, че е в сила. Багажът ми е приготвен и съм готова за тръгване. Веднага, щом разбереш кога ще изпишат госпожа Маршъл, само ми кажи. Ще съм там.

— Къщата е голяма. Ще имаш много хубава стая, точно до тази на Кейси.

Какво искаш да кажеш? А ти къде ще спиш?

— Мислиш ли, че е безопасно? — смутено попита Патси.

— Безопасно?

— Нали не смяташ, че този, който се е опитал да убие Кейси, ще се пробва отново?

Въздухът се раздвижи от въздишката на Уорън.

— Аз мисля, че катастрофата е била случайна — тъжно заяви той. — Останалото не е нищо друго, освен съвпадения и догадки.

Дали Уорън не е прав, запита се Кейси. Възможно ли бе да е просто съвпадение това, че човекът, който я бе блъснал, беше влязъл в паркинга веднага след нея, дали детектив Спинети не си измисляше теорията чисто хипотетично?

— Господи, колко е приятно — каза Уорън. — Някой казвал ли ти е, че имаш вълшебни ръце?

— Какво става тук? — прекъсна ги някакъв глас. — Бях останала с впечатлението, че пациентът е в леглото.

— Жанин — каза Уорън и гласът му изпълни стаята. — Вратът ми бе малко схванат. Патси тъкмо…

— Патси може да си тръгва — натъртено произнесе Жанин.

Забързано движение. Мирисът на лавандула се изгуби.

— Сигурен ли си, че само вратът ти се е схванал? — сухо попита Жанин.

— Едно кафе би ми дошло добре — заяви Уорън. — Искаш ли да донеса нещо и на теб?

— Не, благодаря. — Жанин седна на стола, от който бе станал той и прокара леко пръсти по челото на Кейси. — Какво беше всичко това? — попита тя.