Джой Филдинг
Натюрморт (21)

21.

— О, здрасти — каза Джереми на влизане. — Не съм те виждал наскоро. Как си?

— Добре — отговори Дру. — Радвам се да те видя отново. — Кейси долови усилието на сестра си да звучи небрежно.

— Малко закъсня — обади се Патси. — Всичко наред ли е?

— Тази сутрин имаше тежък инцидент на магистралата. Продължаваха да разчистват, когато пристигнах на мястото, така че попаднах в задръстване за цели двайсет минути. Съжалявам за което. Добрата новина е, че вече съм тук и това кафе ухае прекрасно. Мислиш ли, че можеш да жертваш още една чаша?

Кейси си представи мазната усмивка на Патси.

— Как го предпочиташ?

— Със сметана и много захар.

— Бяло и сладко — промърмори Дру, Джереми се доближи до леглото й, а Патси излезе от стаята.

Кейси усети напрегнатия му взор, когато Джереми се наклони и я огледа по-отблизо.

— Здравей, Кейси. Как се чувстваш днес? Радваш ли се, че си отново у дома?

Не. Не се радвам. Изобщо не се радвам. Трябва да ме махнете оттук.

— Оказва се, че кръвното й малко е играло — каза му Дру, — но вече се е нормализирало.

— Да, това би могло да се очаква.

— И на мен така ми казаха.

— Малко бледа ми се вижда.

— И аз така си помислих.

— Е, да видим дали малко упражнения няма да върнат цвета на страните й.

— Искаш ли да си тръгна?

— В никакъв случай.

— Не ми се ще да се пречкам.

— Не е така. Пък и съм сигурен, че на Кейси й харесва компанията ти. Поне на мен ми харесва.

Кейси почувства дланта му на челото си. Дали можеше да почувства, че мозъкът й работи? Чуй ме, помисли си тя, напрегната колкото се може повече._ Съпругът ми е този, който ми причини това. Опита се да ме убие и ще опита отново, веднага след като се убеди, че ще може да се измъкне. Което вероятно ще е по-рано, а не по-късно, особено след като полицията явно е изоставила разследването. Трябва да го спреш. Трябва да ме измъкнеш оттук._

— Да не би да има треска? — попита Дру и се приближи.

— Не. Челото й е хладно и хубаво, както и този мъничък медальон на врата й. Ти ли й го даде?

— Да. Как позна?

— Защото ми прилича на теб.

— Аз ти приличам на обувка? — Дру се засмя.

— Знаеш какво имам предвид.

— Е, благодаря ти. Май ще го приема за комплимент.

— Добре. Такъв трябваше и да бъде. — Джереми пое ръката на Кейси и почна да й раздвижва пръстите.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — след няколко секунди попита Дру.

— Стреляй.

Миг колебание.

— Какво мислиш за Патси?

— Професионално ли?

— Професионално и лично.

Кратка пауза.

— Лично, не я познавам много добре. Но винаги ми е изглеждала достатъчно любезна. Професионално, бих казал, че е компетентна, схватлива, милосърдна. Пациентите я харесват. Определено е предана на сестра ти.

— Така ли мислиш?

— А ти не мислиш ли?

— Не зная.

— Случило ли се е нещо?

— Не съм сигурна — изрече Дру и Кейси си представи как поглежда към вратата, да не би Патси да се мотае отвън. — Когато дойдох, тя носеше един от скъпите шалове на Кейси — този, всъщност — явно го посочи тя. — Аз пощурях, казах й да го махне и сигурно съм изрекла някои неща, които не е трябвало…

— Тя даде ли някакво обяснение?

— Заяви, че тъкмо щяла да го слага на Кейси, когато съм влязла.

— Но ти не й вярваш?

— А ти?

Джереми положи обратно ръката на Кейси и хвана другата.

— Ами, при друг случай бих й повярвал. Но… — Той почна да върти пръстите на Кейси напред-назад.

— Но…?

— Но нещо ми подсказва, че твоите инстинкти са доста добри. Така че, ако те ти подсказват, че се е опитала да го отмъкне, то и аз така бих казал.

Кейси можеше да почувства благодарната усмивка на сестра си.

— Благодаря — каза Дру.

— За какво? Какво мисли господин Маршъл? Той знае ли?

— Знае. Боя се обаче, че не споделя твоята вяра в моите инстинкти.

— Е, в такъв случай да се надяваме, че няма да се повтори.

— Да — съгласи се Дру. — Предполагам, по-важното е, че тя е добра сестра, нали?

Джереми почна да масажира дланта на Кейси с палеца си. Само да можеше да стисне този палец. Кейси се помъчи да го направи, да му даде някакъв знак, че съзнава какво се случва. Само да намереше начин да му подскаже…

— Ами, формално погледнато, тя всъщност не е сестра — каза Джереми.

— Как така не е сестра? А каква е?

— Санитарка.

— Не разбирам. Защо Уорън ще я наема да се грижи за сестра ми, ако не е медицинска сестра? Не е като да няма пари…

Пръстите на Джереми почнаха да оказват натиск върху китката на Кейси, като нежно я завъртяха от ляво надясно.

— Не бързай да се разстройваш. Патси е повече от квалифицирана за работата тук — обясни той. — Сестра ти фактически не се нуждае от медицинска сестра на този етап. — Той почна да върти китката на Кейси в противоположната посока. — И както вече казах, Патси е схватлива и компетентна. По отношение на пациентите не си пести силите. Плюс това доста добре е запозната със състоянието на Кейси. В продължение на месеци активно се е включвала в лечението й. Не бях изненадан, когато господин Маршъл я нае. Честно казано, помислих си, че е извадил късмет. — Той върна ръката на Кейси на леглото, отново хвана другата й ръка и почна да върти китката. — Но ти не я харесваш.

— Не я харесвам — тихо потвърди Дру.

Откъм стълбите се дочу шум от стъпки. Долови се мирисът на прясно кафе.

— Кафе — бодро обяви от вратата Патси. — Сметана и много захар.

— Ако обичаш, сложи го на нощното шкафче. Благодаря — каза Джереми, докато движеше ръката на Кейси нагоре-надолу при лакътя.

Кейси долови кокетниченето на Патси, докато се носеше през стаята, за да остави кафето на Джереми на шкафчето до леглото.

— Мога ли да направя нещо друго за теб?

— Не, благодаря. Това стига.

— Ами ти, Дру? Искаш ли още една чаша?

— Добре съм, благодаря. Всъщност, Джереми тъкмо ми показваше някои упражнения, които мога да правя на Кейси. Искаш ли и ти да останеш, за да ги покаже и на теб?

— Какво ще кажеш да ми ги покаже по-късно? Точно сега господин Маршъл иска да му свърша малко работа.

— Мислех, че работата ти е да се грижиш за Кейси.

— Кейси е в много добри ръце в момента — мило отговори Патси, без да се поддаде на провокацията. — Само ми викни, когато си готов, Джереми.

От последвалата тишина Кейси заключи, че Патси е излязла от стаята.

Моля ви. Трябва да ми помогнете. Трябва да ме махнете оттук.

— И така, аз съм абсолютна кучка, нали? — заяви Дру. — Искам да кажа, не е ли сладка?

— Не зная — отговори Джереми. — Малко съм подозрителен по отношение на прекалено сладките хора.

Кейси отново почувства усмивката на Дру.

— Е, как точно се справя Кейси? Напредва ли изобщо?

— Ами, не е лесно да се прецени степента на подобрение, когато пациентът е в кома. Но сестра ти има добра гъвкавост и отличен мускулен тонус, затова ще продължим да упорстваме. Ето, защо не се захванеш с другата й ръка… Точно така… просто прави онова, което ти показах миналия път. Идеално. А аз ще се захвана с краката й.

— Доколко са реални шансовете й да проходи отново?

— Ами, няма физическа причина да не може. Няма наранявания на гръбначния стълб и фрактурите й зараснаха добре. Ако продължим да раздвижваме тези мускули — той повдигна чаршафа от краката на Кейси и почна да масажира стъпалата й, — когато тя се събуди и мозъкът й почне да праща нужните сигнали, не виждам причина защо да не може в крайна сметка напълно да възстанови функциите на ръцете и краката.

— Първо обаче трябва да се събуди.

— Първо трябва да се събуди.

Будна съм, по дяволите. Защо мозъкът ми не праща правилните сигнали?

„Мозъкът на пациентката е бил разбит“ — припомни си думите на един от докторите.

Преди колко време беше това? Колко седмици? Колко месеца? Колко още, докато проклетият мозък се възстанови? Дали щеше да й стигне времето? Хайде, мозък. Концентрирай се. Започни да пращаш правилните сигнали. Пръсти, стиснете палеца на сестра ми. Крака, ритнете ръката на Джереми. Направете нещо. Направете нещо.

— От колко време се занимаваш с тази работа? — попита Дру.

— Не много — отговори Джереми. — Малко повече от четири години.

— А преди това?

— Армията.

— Армията ли?

— Дълга, тъжна история. — Той въздъхна, сякаш се колебаеше дали да й разкаже. — Работех като терапевт. Двамата с жена ми едва свързвахме двата края. Имах цял куп студентски заеми да изплащам. Армията предложи да ги изплати, ако се запиша. Приемащият офицер обеща, че ще ме разпределят във вътрешността, че най-вероятно никога няма да ме пратят отвъд океана, но дори и ако по някакъв незнаен начин това стане, ще ме сложат в медицинското отделение и навярно изобщо няма да видя истинска битка. Бях достатъчно глупав да му повярвам.

— Къде те пратиха?

— Афганистан.

Звучно поемане на въздух.

— И как беше?

— Не отговаряше напълно на представата ми за добро прекарване.

— Приемащият офицер те е излъгал за всичко?

— Е, там е работата. Не можеше да се нарече точно лъжа. Не, той много внимаваше в подбора на думите си. Каза, че ще ме разпределят във вътрешността и така стана — за около шест месеца. Каза, че най-вероятно няма да ме пратят отвъд океана, че навярно никога няма да видя истинска битка…

— Но са те пратили отвъд океана и си видял истинска битка.

— Да.

— Уплаши ли се?

— Да.

Дру сниши гласа си до шепот.

— Убил ли си някого?

Дълга пауза.

— Да.

— Трябва да е било ужасно.

— Да — повтори той.

Кейси усети как се пресяга над нея за кафето си и го чу да отпива нерешително.

— Не мисля, че мога да убия някого.

— Сама ще се изненадаш на какво си способна. Особено когато някой друг се опитва да те убие.

— Колко време прекара там?

— Двайсет и три месеца, една седмица и пет дни. Но кой ти ги брои? — Опита да се засмее, но смехът заседна в гърлото му и си остана там. Отново отпи от кафето. — Докато се върна у дома, жена ми вече се беше изнесла. Върна се за малко. Опитахме пак като в колежа, но не се получи. По-късно разбрах, че докато ме е нямало, е живяла с друг. Както и да е, било, каквото било. Няма смисъл да се жали за нещо, което не може да се промени. — Той отново насочи вниманието си към краката на Кейси. — Ами ти?

— Аз ли?

— Как се сложиха нещата при теб?

Кейси усети как Дру свива рамене.

— Предполагам, че все още се развивам.

— Не си решила напълно каква да станеш като пораснеш ли? — попита Джереми.

— Това ужасно ли е? Искам да кажа, че би трябвало вече да зная. Почти на трийсет съм. Имам дете.

— Ще узнаеш.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Е, оценявам доверието. Благодаря.

— За какво?

— Имаш ли нещо против да ти задам още един въпрос? — попита Дру.

— Давай.

— Какво е да убиеш някого?

Мълчание. После:

— Не съм сигурен, че бих могъл да отговоря.

— Извинявай — побърза да каже Дру. — Не е моя работа. Не трябваше да те питам.

— Не, проблемът не е във въпроса. Проблемът е, че наистина не зная как да отговоря. Честно казано, не съм сигурен какво беше чувството. Бях толкова уплашен. — Той помълча и отпи от кафето. — Ти си в чужда страна, не говориш езика, не знаеш нищо за проклетите талибани. Знаеш само, че си много далеч от дома и че от теб се очаква да донесеш демокрация на тези хора, които се опитват да ти пръснат мозъка. Падат бомби, избухват сухопътни мини и в крайна сметка не ти пука нито за демокрацията, нито за талибаните, нито за каквото и да било, освен да се измъкнеш жив от този ад. Адреналинът ти непрекъснато скача, сърцето ти препуска и когато стреляш с оръжието и виждаш някакво тяло да пада, нямаш време да почувстваш нищо, освен може би облекчение, че не си бил ти. Навярно в началото се чувстваш малко приповдигнато от това, че си улучил, или пък ти се повдига. Не зная. Всичкото това разрушение. Всичката тази кръв. Как да не претръпнеш? В крайна сметка обаче, тъкмо това се случва. Рано или късно преставаш да чувстваш каквото и да било. — Отново пауза, отново отпиване. — Това май е най-лошата част. Да убиеш друго човешко същество и да не изпиташ абсолютно нищо.

Така ли се чувстваше и Уорън, запита се Кейси. Нищичко ли не бе почувствал, докато кроеше планове да я убие? Абсолютно нищо?

— Понякога е страхотно — обади се Дру, — чувството да не чувстваш нищо.

— Мисля, че на това му викат противоречие в термина — каза Джереми.

— Предполагам. Но нали затова хората вземат и наркотици, за да не се налага да чувстват?

— Ти затова ли ги вземаш?

— Хората си мислят, че взимаш наркотици, за да се почувстваш приповдигнато и хубаво — сега Дру говореше повече на себе си. — Но не е толкова заради това, колкото за да стигнеш точката, в която си толкова приповдигнат, че се издигаш над цялата помия и болката и не чувстваш абсолютно нищо. — Гласът й пресекна. — Говоря като наркоман, на който му трябва инжекция — добави тя и се опита да се засмее.

— Така ли е? — попита Джереми, пусна крака на Кейси и остави кафето си на масичката до леглото.

Мили боже. Така ли е?

— Ами, не си бия инжекции, ако за това питаш. Никога не съм вземала хероин. Не че не съм се изкушавала, но имам фобия към игли. Веднъж се опитах да го смъркам, смесих го с кокаин, но после повръщах, а мразя повръщането, колкото мразя и иглите. Ти някога опитвал ли си кокаин?

— Няколко пъти съм пробвал — призна Джереми. — Хареса ми приповдигнатото състояние, но се отвратих от приземяването след него. Реших, че просто не си струва.

— Да, и аз самата съм решавала така няколко пъти — засмя се Дру.

— Ами сестра ти? — попита Джереми и насочи цялото си внимание към Кейси. Сгъна десния й крак в коляното, отново го изправи и продължи да повтаря тези действия.

— О, не. Кейси никога не би взела наркотици. Никога. Изобщо.

Само защото ужасно се страхувах да не сваля гарда.

— Винаги е била толкова праволинейна. Никога не бягаше от час, никога не се напиваше, не си лягаше с когото и да било, винаги правеше каквото трябва.

Само защото ужасно се страхувах да не го правя.

— Държеше винаги всичко под контрол.

Някой в семейството би трябвало да носи отговорност.

— Сега обаче не държи нещата под контрол — заяви Джереми.

— Да, така е — съгласи се Дру. — Честно ли е това? — Тя стисна ръката на Кейси. — Прекарва целия си живот като добра дъщеря, идеална съпруга и опитен професионалист, а виж как свършва накрая. Ти се записваш в армията, за да изплатиш няколко студентски заема, а свършваш с убиване на хора. Аз прекарвам половината си живот в смъркане на толкова наркотици, които могат да убият малък слон, но все пак ето ме, седя тук, жива и относително здрава. Тогава какъв е смисълът на всичко, питам те?

Смисълът е, че не ни е даден контрол над нещата. Смисълът е, че няма гаранции, ние никога не знаем какво ще се случи в живота, но не можем да се предадем. Смисълът е, че макар всички да сме грешни, трябва да продължаваме да опитваме, да се стремим да достигнем останалите…

— О, боже мой! — възкликна Дру.

— Какво има?

— Тя току-що стисна ръката ми.

— Какво? Сигурна ли си?

Така ли? Стиснах ти ръката?

— Казвам ти — току-що ми стисна ръката — повтори Дру с нарастващо вълнение.

Кейси усети как Джереми поема ръката й от Дру.

— Аз нищо не усещам — каза той след няколко секунди.

— Не си измислям — настоя Дру. — Кълна се, тя ми стисна ръката.

— Можеш ли да го направиш отново, Кейси? — Джереми притисна пръстите й, сякаш да й покаже как.

Да. Мога. Мога. Ето. Стискам. Стискам.

— Става ли нещо? — попита Дру.

— Не съм сигурен.

Как така не си сигурен? Толкова силно ти стискам пръстите, че ще ги счупя. Съсредоточи се, по дяволите. Стискам.

— Хайде, Кейси. Можеш да го направиш — насърчи я Дру.

— Какво да направи? — попита от прага Патси.

— Кейси току-що ми стисна ръката — обясни Дру.

— Какво?

— Можеш ли да го направиш отново, Кейси? Можеш ли? — питаше Джереми.

Опитвам се, по дяволите. Опитвам се.

— Нищо — каза той.

— Сигурно ти се е сторило — каза Патси.

— Зная какво усетих — възрази Дру.

Патси се приближи до леглото и грабна другата ръка на Кейси.

— Добре, Кейси. Ако ме разбираш, стисни ми ръката.

По дяволите, бих я счупила, ако можех.

— Не усещам нищо.

— Стисна ми ръката — упорито повтори Дру. — Тя разбира.

— Дори и да ти е стиснала ръката — каза Джереми, — това не означава, че е реагирала на нещо специално.

— Какво означава всичко това? — попита някой, който влизаше.

Уорън, осъзна Кейси и стомахът й се сви. От колко ли време е стоял там?

— Най-вероятно е бил неволеви мускулен спазъм — обясни Джереми.

— Но може и да е нещо повече — настоя Дру. — Би могло да означава, че Кейси почва отново да си движи ръцете. Може да значи, че се опитва да комуникира. Нали?

— Би могло — предаде се Джереми. — Но все още не бива твърде да се обнадеждаваме.

— Джереми е прав — каза Уорън и пое ръката на Кейси от тази на Патси. Вдигна я към устните си и нежно целуна връхчето на всеки пръст. — Просто ще трябва да почакаме и да видим.