Джой Филдинг
Натюрморт (12)

12.

— „Кой, ако се интересува от човешката история и от това какво е поведението на тайнствената смесица при различните експерименти на времето, не е разсъждавал поне за кратко върху живота на Света Тереза и не се е смял с известно умиление при мисълта за малкото момиченце, тръгнало, хванало за ръка още по-малкото си братче, да търси мъченичество в страната на маврите?“ А? Можеш ли да го повториш? — попита Жанин. — Добре. Още веднъж. „Кой, ако се интересува от човешката история и от това какво е поведението на тайнствената смесица при различните експерименти на времето…“ Нищо чудно, че винаги си мразила тази книга. Прочетох само първото изречение и вече съм напълно объркана. На английски ли е изобщо? Мислех, че Джордж Елиът е от Англия.

Шум от прелистване на страници.

— Да. В увода пише, че Елиът е роден на 22 ноември 1819 в Нанийтън, Уоруикшир, Англия и се смята за най-добрият английски викториански романист. По-добър и от Хенри Филдинг, поне според Хенри Джеймс, който пише рецензия за книгата през 1873 година. Има сума ти сравнения с „Война и мир“ и „Братя Карамазови“, а някой си професор Джефри Тилотсън казва, че „Мидълмарч“ е „навярно най-добрият измежду шестте най-добри романа за всички времена“. Той, разбира се, казва това през 1951 година, когато „Долината на куклите“ още не е била написана. Както и да е, продължавам: „Те си тръгнаха от суровата Авила с невинни очи и безпомощен вид като две сърнета, ала с човешки сърца, които вече биеха за националната идея“. О, господи. Не съм сигурна какво значи това. Националните идеи никога не са били силната ми страна.

Прелистиха се още страници.

— Знаеш ли, че Джордж Елиът всъщност е била жена, чието истинско име било Мери Ан Евънс — разбира се, че знаеш — и че целта й, написвайки „Мидълмарч“, е била да илюстрира всеки аспект от провинциалния живот в навечерието на избирателната реформа? Оказва се, че е искала да покаже „ефекта от действията и мненията на индивиди, коренно различни по ранг“. Което предполагам, че можеше и да е интересно, ако Мери Ан Евънс е имала в себе си нещичко от Жаклин Сюзан. Да видим. Докъде бях стигнала? „… вече биеха за Националната идея.“ Бля-бля-бля. Тази част наистина не е много интересна. Мисля, че можем да я прескочим. „Някои чувствали, че този пропилян живот се дължи на неудобната неяснота, с която Върховната власт разкрасила женската природа: при положение че женското невежество се свеждало до едно стриктно определено ниво да се брои до три и не повече, то следователно на мнозинството от жените в обществото трябвало да се гледа с научна предубеденост.“ Нямам абсолютно никаква представа за какво говори. Най-добре е да се събудиш скоро, иначе и аз ще легна в кома до теб. Хайде, Кейси. Не искаш наистина да слушаш още шестстотин страници от това, нали?

Смях, последван от стъпки. Някой приближава до леглото.

Кискане.

— Какво правиш? — попита Гейл. Ново кискане.

— Правя добро, както вече я заплаших.

— Цялото това нещо ли ще й прочетеш?

— Надявам се да не ми се наложи. Надявам се тя така да се подразни, че да се събуди и да ме цапардоса по главата с книгата.

— Мислиш ли, че разбира какво й четеш?

— Ако е така, значи е по-напред от мен — призна Жанин. Дълбока въздишка. Звук от хлопване на книга. — Но сега, след като тестовете категорично показаха, че Кейси може да чува, лекарите й мислят, че трябва да правим повече, за да стимулираме мозъка й, а какво би могло да е по-стимулиращо от „Мидълмарч“? По дяволите, не съм сигурна дали това е добра новина или напротив.

— Какво искаш да кажеш?

Жанин понижи глас.

— Фактът, че Кейси чува, означава, че състоянието й определено се подобрява и тя може би се връща при нас. Но в същото време — гласът й премина в шепот, — не мога да не си помисля колко ужасно трябва да й е било да лежи тук през цялото това време, неспособна да вижда, да говори, да се движи, а само да чува всичко. Ами ако наистина разбира всичко, което чува? Ако знае, че някой може да се е опитал да я убие?

— Накъде биеш?

В шепота й се прокрадна паника.

— Смяташ ли, че може да си мисли, че съм била аз?

— Не ставай смешна.

— И двете познаваме Кейси, а аз невинаги съм била на едно мнение с нея. Отношенията ни бяха доста напрегнати, когато тя реши да развали партньорството ни и си признавам, че тогава ми минаха някои доста лоши мисли.

— Какви например?

— Усърдно се молех новият й бизнес да се провали, да загуби всичките си пари, дори косата й да опада.

— Молила си се косата й да опада? — провикна се невярващо Гейл.

— Ш-ш-ш! Нямах предвид действително да се случи.

— И все пак…

— Не бих пожелала това и на най-лошия си враг — оправда се Жанин.

Възможно ли е да си точно това? Изминалата година да е била само преструвка? Да ме мразиш достатъчно, за да пожелаеш смъртта ми? Просто да си изчаквала удобното време, преструвайки се на моя приятелка? По някакъв начин да си виновна за този ад, в който живея?

— Знаеш, че те обичам — жално произнесе Жанин. — Нали, Кейси?

Дали?

— Мисля, че трябва да мислим позитивно — каза Гейл. — Трябва да вярваме, че фактът, че тя чува е нещо добро и означава, че Кейси е на път да се оправи. И, Кейси, ако ти наистина разбираш онова, което чуваш, колкото и ужасно и страшно да е за теб, то поне вече знаеш колко ни е мъчно на всички, колко те обожава Уорън и как се молим за теб, така че побързай да оздравееш.

О, Гейл. Милата, обичлива, наивна и доверчива Гейл. Винаги вижда доброто у всеки. Поне на теб винаги мога да разчитам.

— Ами ако минат години — тихо поде Жанин — и не настъпи никаква друга промяна. И тя си остане в този капан, може би завинаги…

— Няма. Кейси е силна. В живота си е минала през много изпитания…

— О, моля те — прекъсна я Жанин. Тонът й бързо и видимо се повиши. — Да, Кейси не е имала най-добрите родители на света, но нейните поне са имали достойнството да умрат, оставяйки я неприлично богата млада жена. Плюс това не са свършили никак лоша работа по отношение на външния й вид. Да не говорим колко е умна, образована и…

— В кома.

— Да, в кома е. — Жанин шумно си пое дъх. — Извинявай, Кейси. Ако наистина разбираш нещо от това, наистина съжалявам. Не исках да прозвучи така. Зная, че навярно изглеждам като кисело грозде, но всъщност не се чувствам съвсем така.

Наистина ли?

— Тя знае — каза Гейл.

На мен ми прозвуча доста убедително.

— Помниш ли първият път, когато се запознахме? — попита Жанин и за миг Кейси се зачуди дали говори на нея.

— Разбира се — отговори Гейл. — Беше омраза от пръв поглед.

— Ти си ме намразила?

— Ти ме намрази — поправи я Гейл.

— Толкова ли беше очевидно?

— Само не и за мъртвите.

— Ами да, предполагам, че се почувствах заплашена — призна Жанин. — В смисъл, ти и Кейси си бяхте приятелки цял живот. А аз бях новото хлапе в квартала.

— Ти й беше съквартирантка, приятелка от колежа. А аз приятелката от детинство, предпочела брака пред университета, която никога не можеше да се надява да се сравнява с теб по интелект…

— Малцина могат — намеси се Жанин и прояви любезността да се засмее.

Гейл се изкиска.

— Предполагам, че всички, които познават Кейси, я искат изцяло за себе си.

— Е, как така ти и аз в крайна сметка станахме приятелки?

— Не мисля, че Кейси ни остави голям избор. Тя беше толкова настоятелна. Нали, Кейси? „Тя е наистина мил човек“ — имитира я Гейл. — „Просто трябва малко време, за да я опознаеш.“

— „Не я подценявай. Действително е интелигентна. Трябва да й дадеш шанс“ — продължи Жанин.

— Всички тези обеди…

— Болезнени.

— И тези момичешки вечери навън.

— Мъчителни.

— Кога всъщност се промениха чувствата ти? — попита Гейл.

— Кой казва, че са се променили? Аз все още не те харесвам. — Жанин се засмя. — Знаеш, че се майтапя, нали?

— Зная.

Не бъди толкова сигурна.

— Предполагам, че по време на последния престой на Майк в хосписа — продължи без подкана Жанин. — Ти беше толкова любяща и силна, че бе някак трудно да не ти се възхищава човек. Начинът, по който просто прие случващото се, как никога не се ядоса, нито почна да проклинаш съдбата си. За разлика от мен, дето през повечето време от живота си само проклинам това и онова. Видя ми се доста удивително. И изглежда прерасна в мисълта, че ти си удивителна.

— Не съм — възрази Гейл.

Такава си.

— В крайна сметка разбрах, че Кейси е била права, наистина съм те подценявала. Разбрах, че под рошавата коса и срамежливата усмивка се крие същинска електростанция и не можех да не ти се възхитя. Но достатъчно за теб — продължи Жанин и отново се засмя. — Ти кога осъзна, че грешиш по отношение на мен?

Гейл се усмихна.

— Горе-долу по същото време — призна тя. — Мятах се като пиле без глава, мъчех се да уредя всичко необходимо, да съм близо до майката на Майк, която беше напълно безпомощна и да се държа да не се разпадна. Разбира се, Кейси бе до мен през цялото време и както винаги ме подкрепяше, което се и очакваше. Ала онова, което не очаквах, беше ти. Ти неизменно бе с нея. Колчем се обърнех, и ти бе там, помагаш за нещо, организираш друго. А след погребението, не друг, а ти беше в кухнята ми, правеше сандвичи, безропотно зареждаше миялната машина, разчистваше, докато аз разговарях с гостите във всекидневната.

— Просто не исках Кейси да се покрие с всичката слава.

— Защо толкова се боиш да позволиш на хората да видят истинската ти същност?

Коя е истинската ти същност, Жанин?

— Може би, за да не открият, че няма какво толкова да се види.

Или да не видят прекалено много.

Шум от разлистване на страници.

— Както толкова мъдро отбелязва Джордж Елиът: „Кой, ако се интересува от човешката история и от това какво е поведението на тайнствената смесица при различните експерименти на времето, не е разсъждавал поне за кратко върху живота на Света Тереза…?“.

— Какво?

— „Тази испанка, живяла преди триста години, със сигурност не бе последната от своя вид“ — продължи да чете Жанин. — „Родили са се много Терези, които не са открили за себе си никакъв възвишен живот, в който да разгръщат дейности с далечен отзвук…“

— Сравняваш се със Света Тереза ли?

— „… а може би само живот, изпълнен с грешки, резултат от духовна извисеност, несъвместима обаче с жалките възможности.“

— Това наистина е много хубаво казано — забеляза Гейл. — Според мен.

— А според мен, погълнах достатъчно велика литература за един ден. Трябва да тръгвам.

Звук от избутване на стол. Полъх на скъп френски парфюм. Усещане за устните на Жанин върху страната на Кейси.

Всичко се завръща, помисли си Кейси и едва не избухна от вълнение, въпреки че остана неподвижна. Можеше да чува. Можеше да помирисва. Можеше да усеща. Сигурно след някой и друг ден тялото й няма вече да е в състояние да сдържа емоциите й и тя ще успее да се раздвижи, да проговори, да изкрещи до небето.

— Ще ми се обадиш ли по-късно? — попита Жанин.

— Разбира се.

Приглушен шум от прегръдка, чаткане на високи токчета по твърдия под, отваряне и затваряне на врата, отново заемане на стола, приближаване към леглото.

— Надявам се, че нищо от това не си сложила присърце, Кейси — каза Гейл. — Жанин говори грубо, но отвътре е мека. Знаеш ли, че идва тук всеки ден от нелепата катастрофа насам?

Според детектив Спинети тя не е била случайна.

— Защо ще идва всеки ден, ако не те обича?

Може би, за да наблюдава колко се подобрявам, да търси възможност да довърши започнатото дело?

Кейси почувства мека длан да я гали по челото. Вдиша чистата миризма на палмов сапун. Имаше ли по-славен аромат?

— Впрочем, всички много се радваме от новините. Снощи Уорън се обади на всички ни. Толкова беше развълнуван. „Тя чува“, извика, още преди да съм казала „ало“. „Тестът показа, че може да чува.“ Още не знаем дали това означава, че разбираш нещо, но според него докторите са много обнадеждени и има основания за умерен оптимизъм. Това е лекарската фраза — умерен оптимизъм. Обаче е за предпочитане от умерен песимизъм, нали? И аз така смятам. Както и да е…

Тя изведнъж млъкна.

— Аз няма да ти чета. Ще оставя това право на Жанин. Просто ще седя тук и ще ти говоря, ако може. Ще ти разказвам какво се случва в живота ми през последните няколко седмици. И повярвай ми, няма да ти се иска да пропуснеш и дума, обещавам ти. Информацията е доста сочна. Е — уточни тя, — поне за мен.

Преди да продължи, Гейл си пое дълбоко дъх, който сякаш набразди въздуха в стаята като лека вълна.

— Запознах се с един човек.

Нова пауза. Столът се приближи още мъничко към леглото. Под носа на Кейси се разнесе вълнуващ аромат на ягоди и лимон. Навярно идва от шампоана на Гейл, каза си Кейси, наслаждавайки се на чудесната миризма.

Тих кикот, последван от:

— Казва се Стан. Може да си ме чула да го споменавам на Жанин. Всъщност, не й казах кой знае колко. Познаваш Жанин — ще иска да знае всичко, ще ме засипе с въпроси, а все още е толкова рано, че ме е страх да не урочасаме работата. Звучи ли ти смислено? — Отново кикот. — Добре, продължавам. Казва се Стан Леонард и е на трийсет и осем. Жена му починала от рак на гърдата преди три години. Има две деца — Уилям е на десет, а Анджела на седем. Компютърен програмист, има собствена къща — без ипотеки — в „Честнът Хил“, обича филми, театър, пътешествия, въпреки че не е могъл да практикува особено което и да е от тези неща, откакто жена му е починала. Какво друго? Да видим. Не е много висок, около два сантиметра повече от мен, което напълно ме устройва. Майк също не беше много висок. Също така, не е зле да отслабне с няколко килограма, но не повече. Всъщност, харесвам го такъв, какъвто е — не идеален. Просто зная, че Жанин щеше да каже, че би трябвало да отслабне и сигурно това е една от причините да не й разкажа всичко това. Не ми се ще да го съди. А може би не искам мен да съди. Не зная. Зная само, че според мен наистина е готин. Да, има малко шкембе и косата му оредява отгоре, но пък е с най-красивите сиво-зелени очи, които си виждала, наистина са необикновени. А когато се усмихва, ъгълчетата на устните му се извиват надолу, вместо нагоре и аз намирам това за странно привлекателно, не ме питай защо. — Тя отново се изкиска и тихият звук зазвънтя в края на изречението. — Изненадващо обаче е доста мускулест. Вдига тежести и има наистина впечатляващи бицепси. Не като Арнолд Шварценегер или нещо такова. Но определено повече, отколкото човек очаква от един компютърен маниак. Той така се и описва, компютърен идиот, макар изобщо да не смятам, че е маниак, а мисля, че и ти не би го взела за такъв.

Според мен, ти би казала, че е наистина готин.

И наистина е мил, Кейси. Сигурна съм, че ти би го харесала. Има такъв един маниер да се навежда и подпира на лакти, когато те слуша, сякаш си единственият човек в стаята. И това не е поза. Действително се интересува. Установих също, че мога да му разказвам неща — неща, които не съм казвала на никой друг, освен на теб, знаеш — неща за Майк. Той разбира, тъй като и неговата съпруга е починала толкова млада, така че имаме обща тъга. Това сантиментално ли звучи? Защото не е. Не е като да си седим, да плачем и да се жалваме през цялото време. Не правим това. Всъщност, постоянно се смеем. Това безчувствено ли прозвуча? Надявам се, че не.

Ти никога не би могла да бъдеш безчувствена.

— Отначало се чувствах доста гузна. Сещаш се, в началото. Беше сякаш не съм вярна на Майк, дори след всичкото това време. Знаеш, че след смъртта на Майк само няколко пъти съм ходила на срещи, но дори и тогава го правех с момчета, към които не изпитвах никакво привличане. Така че, никога не съм се чувствала виновна. Но със Стан е различно. Казах ли ти как се запознахме?

Разкажи ми.

— Стана на „Ритънхаус скуеър“ до онази статуя на лъва, който сразява змея. Беше в края на миналия месец, около обяд. Тъкмо си дояждах сандвича с риба тон, който си носех от къщи и гледах да не се изпоцапам и изведнъж този приятел — Стан — се носи насреща. Разглежда статуята няколко минути, после сяда на пейката до мен. И ме пита дали зная какво би трябвало да представлява. И аз му казвам: направена е от един французин преди повече от сто години и символизира триумфа на монархията над простолюдието. Което звучи, сякаш е извадено от „Мидълмарч“, като се замислиш. Както и да е, поведохме дълъг разговор за изкуството и той ме попита дали не искам да посетя новата изложба в Института по изкуствата. Чух се да казвам „да“.

Все още не мога да повярвам. Позволих на този пълен непознат да ме завладее. И то на обществен площад. Искам да кажа, аз никога не правя такива неща.

И така, няколко вечери по-късно отидохме на изложбата — беше изложба на немските експресионисти и бе наистина добра — после той ме води в един мексикански ресторант в Ланкастър. Нали и фитнесът на Уорън е там?

В крайна сметка, говорихме си цяла нощ. Или поне до единайсет часа, понеже по това време детегледачката му трябваше да си тръгва. Но преди да каже довиждане — изобщо не се опита да ме целуне или нещо такова — отново ме покани на среща и отново се чувам да казвам „да“. И преди да се усетя, той вече звъни всеки ден, излизаме отново и на третата среща най-сетне ме целува за лека нощ. Беше страхотно. Кейси, беше толкова хубаво. Точно толкова силно, колкото трябваше. О, боже. Не мога да повярвам, че казвам това на глас. Не ти ли изглеждам жалка?

Изглеждаш ми като влюбена жена.

— Сега обаче той иска да отидем някъде за уикенда, което означава, че навярно очаква да спя с него. Искам да кажа, не мога да си представя, че ще иска отделни стаи, как мислиш? Не че аз не искам да спя с него. Не ме разбирай погрешно. Искам. Почти за нищо друго не си мисля. Но от години не съм била с мъж. Откакто бях с Майк, за бога. И макар да казват, че било като карането на колело, аз никога не съм била добра и в карането на колело. Помниш ли като бяхме малки как вечно губех равновесие и падах? А при мисълта да се съблека пред този мъж, е, просто не зная дали ще мога да го направя. Ами ако след като ме види гола, вземе да скочи в река Шуилкил?

Затова имам нужда от теб, най-добрата ми приятелка, да ми кажеш какво да правя, защото наистина не зная. И не мога да повярвам, че седя тук и не спирам да ти разправям за това, като зная колко е банално в сравнение с онова, което преживяваш ти. Чувствам се почти като с Майк. Все си мисля как мога да стана, да изляза и да си прекарам добре, а през това време ти лежиш тук в кома. Как мога да се смея? Как мога да си позволя лукса да си прекарвам добре?

Защото го заслужаваш. Защото животът продължава. Защото ни се дава един шанс и никога не знаем какво ни готви съдбата.

— Искам просто да знаеш, че те обичам, нуждая се от теб и ми липсваш повече, отколкото мога да изразя с думи.

О, Гейл. Аз също те обичам.

— Моля те, Кейси, върни се при нас. Моля те.

Чу се смъркане.

— Всичко наред ли е тук? — попита някакъв глас от вратата.

— Да. Съжалявам. Вие някой от лекарите на Кейси ли сте?

— Не. Аз съм Джереми, физиотерапевтът.

— Радвам се да се запознаем, Джереми. Аз съм Гейл, приятелката й.

— Приятно ми е, Гейл.

— Как се справя тя?

— С всеки изминал ден става малко по-силна.

— Това е страхотно. Чу ли това, Кейси? Ставаш все по-силна.

Ставам по-силна.

— Ще продължим да поддържаме тези мускули активни.

— Предполагам, че трябва да си тръгвам — каза Гейл. — Да ви оставя да работите.

— Мога да ви почакам още няколко минути, ако желаете.

— Благодаря. — Кратка пауза, срамежливо кискане. — Е, ето един красив мъж. Наистина трябва по-скоро да се събудиш, Кейси. Той определено си струва да бъде видян. Нещо средно между Дензъл и Брад. Съвършен почти колкото Уорън. — Тя се приведе и целуна Кейси по страната. — Ще се видим утре.

— Ще се видим — мълком повтори Кейси. Думите отекнаха вътре в съзнанието й и се превърнаха в молитва.