Джой Филдинг
Натюрморт (17)

17.

Дойдоха за нея в десет часа на следващата сутрин.

— Е, това е голям ден за теб — каза един от стажантите. Излъчваше онази престорена бодрост, която всички изразяваха, когато й говореха, сякаш тя бе едно не особено интелигентно тригодишно хлапе.

Кейси си помисли, че гласът принадлежи на доктор Слотник, но не беше сигурна. Цял куп нови стажанти бяха пристигнали едва миналата седмица и тя нямаше достатъчно време да асоциира гласовете със съответните имена. Трябва ми повече време, помисли си.

— Обзалагам се, че нямаш търпение да се махнеш оттук.

Не, грешиш. Не искам да си тръгвам. Моля ви, не им позволявайте да ме отведат. Трябва ми още време.

Ала Кейси знаеше, че е твърде късно за отмяна в последната минута. Всичко беше уредено. Бяха се разплатили, документите за изписването й бяха подписани. Цяла сутрин при нея влизаха сестри и санитари да си вземат довиждане и да й пожелаят всичко добро. Стажанти, дежурни, хирурзи и специалисти също се отбиха да й изкажат уважение.

Сякаш вече съм умряла, помисли си Кейси.

— Късмет, Кейси — още един дежурен я докосна по ръката.

— Е, мисля, че това е всичко — внезапно обяви Уорън, връхлитайки в стаята. — Всичко е подписано, подпечатано и готово за тръгване. Всеки момент ще дойдат с носилката и можем да потегляме.

— Нали ще ни държите в течение за оздравяването й? — попита доктор Кийт.

Някой повика ли полицията? Детектив Спинети знае ли, че ме изписват?

— Разбира се — отговори Уорън. — Вие ще сте първите, които ще научат и за най-малкото подобрение.

— Ако възникнат каквито и да било проблеми, ако в даден момент прецените, че сте поели повече…

— Незабавно ще се свържа с офиса ви.

— Болница „Ланкенау“ в Уайнуд има чудесен рехабилитационен център, също и рехабилитация „Мос“ в…

— Сигурен съм, че няма да се наложи, но ви благодаря. Благодаря на всички — с дрезгав глас произнесе Уорън. — Бяхте много мили с Кейси и с мен, и нямам думи да изразя благодарността си за всичко, което болница „Пенсилвания“ направи за нас през това изключително тежко време.

Кейси дочу сумтене и разбра, че хората се борят със сълзите си.

— Сега обаче е мой ред да се грижа за Кейси — продължи Уорън. — Надявам се следващия път, когато видя някого от вас, жена ми да стои до мен и лично да може да благодари на всекиго.

— Да се надяваме — повториха няколко гласа.

— Амин — добави някой.

Звучи като пълна къща с народ, помисли си Кейси и си представи малката тълпа около леглото си. Дали Патси бе сред посетителите, зачуди се тя. Откъм коридора се разнесе дрънчене на носилка, която се удари във вратата на стаята й. Вибрациите пронизаха тялото й, пропълзяха по гръбнака и като твърд залък заседнаха в стомаха й.

— Е, хайде — каза Уорън.

— Направете път, хора — обади се доктор Кийт.

Кейси усети раздвижването на въздуха в стаята, докато хората отстъпваха назад и заемаха нови позиции. Усети надвесени над себе си тела, отмятане на чаршафи.

— Внимавайте с главата й — предупреди някой.

Силни ръце хванаха глезените й, бедрата и раменете.

Не. Не ме мърдайте. Моля ви, не знаете какво правите.

— На три. Едно… две… три.

Тялото й без усилие се плъзна от тясното легло, което й бе дом през последните три месеца, в още по-тясната носилка. В следващия миг я вързаха и подкараха извън стаята.

Може би всичко това е сън. Скоро ще се събудя и Дру ще седи до мен и ще гледа „Цената е точна“.

— Довиждане, Кейси — провикнаха се няколко от сестрите, докато бутаха носилката й надолу по коридора. Миризмата на болести и смърт нахлу в носа й и я съпроводи до асансьора.

— Късмет, Кейси — обадиха се още гласове.

Не, не искам да си ходя. Моля ви, не им позволявайте да ме отведат.

И изведнъж всичко спря. Дали я бяха чули? Наистина ли бе произнесла думите на глас?

— Тези асансьори се движат цяла вечност — отбеляза някой.

Значи просто чакаха асансьора да дойде, разбра тя. Никой не я беше чул. Кейси се заслуша в шума от далечните опънати въжета и осъзна, че асансьорът идва. През последните седмици слухът й бе станал изключително остър, а и обонянието й се засилваше с всеки изминал ден. Знаеше кога я докосват. Усещаше болка и неудобство, различаваше горещо и студено. Знаеше кога я боли главата и кога мускулите й се нуждаят от масаж.

Всичко бавно се връщаше.

Просто й трябваше повече време.

Колко ли оставаше, докато се върне зрението й, докато отново почне да си служи с ръцете и краката, докато проговори и каже на всички какво в действителност се бе случило с нея — че любящият й съпруг бе наел човек да я убие и беше само въпрос на време да опита отново?

И Кейси бе мъчително сигурна, че този път той щеше да успее.

Моля ви. Трябва да има някакъв начин.

— Ето го.

— Най-накрая — каза Уорън, когато вратите на асансьора се отвориха и няколко човека излязоха.

Мъж и жена, помисли си Кейси, съдейки по леката миризма на афтършейв и парфюм, която я лъхна, докато минаваха покрай нея. Дали я забелязаха или инстинктивно си бяха извърнали главите и отклонили погледите, както правят повечето хора, когато внезапно им се напомни за това, че са смъртни? Дали и сега, докато вървяха по коридора, не мълвяха тихи молитви?

„Моля те, нека съм здрав, не позволявай да ми се случи нещо подобно“? Имаха ли представа какви късметлии са?

Защото в крайна сметка всичко се свежда до късмета, реши Кейси и вратите на асансьора се затвориха след нея. Някои хора имат късмет, други — не. Толкова е просто. Някои се наслаждават цял живот на добра съдба, на други са им дадени само няколко мимолетни мига. А други пък… как беше онази песен — ако го нямаше лошият късмет, изобщо нямаше да имам късмет?

Знаеше, че повечето хора смятаха, че тя е от малцината големи късметлии. Родена с изключителни привилегии, притежаваща както красота, така и ум, тя бе успявала във всичко, с което се захване. Имаше дарбата на Мидас^[1], както нееднократно бе отбелязвала Жанин.

Докато един следобед, в необичайно топъл за сезона ден през късния март, късметът не я бе напуснал внезапно, златото не се бе превърнало в стърготини, а небето от яркосиньо не бе станало безнадеждно черно.

Асансьорът бавно спираше на всеки етаж и пропускаше хора навън и навътре.

— Извинете — каза някакъв мъж, след като загуби равновесие и се подпря на носилката й. Извинението бе последвано от покашляне и прочистване на гърлото.

Кейси си представи как човекът бърза да се изправи и да се обърне напред, втренчен решително в цифрите над вратата, докато най-накрая асансьорът не спря рязко. Не може да понесе да ме гледа, помисли си тя, припомняйки си забележката на Дру по-рано. Къде ли бе сестра й? Дали не бе потеглила на поредния безумен круиз? Или пък лежеше с циментиран мозък в леглото на някой непознат? Дали се грижеше за себе си, за дъщеря си?

— Добре, направете място, моля — разпореди се санитарят, докато избутваше носилката извън асансьора и надолу по коридора към изхода.

— Ще се качите ли в линейката при жена си, господин Маршъл?

— Абсолютно — отговори Уорън и в този миг тежка завеса от жега и влага се спусна над Кейси като саван.

— Пфу-у — възкликна санитарят. — Голяма жега.

— Над трийсет и два градуса — съгласи се друг глас.

— Ще я поемем оттук — съобщи трети глас.

Кои бяха всички тези хора, почуди се Кейси, докато прехвърляха носилката й в дъното на линейката. Уорън бе постоянно до нея, ръката му лежеше върху нейната.

— Желая ви късмет във всичко, господин Маршъл — каза санитарят и затвори вратата.

— Благодаря — отвърна Уорън и се настани до Кейси.

След минута линейката потегли.

— Отиваме на „Мейн Лейн“, така ли? — попита шофьорът.

Същият глас, който бе коментирал температурата, отбеляза Кейси.

— „Олд Гълф Роуд“, 1923 — уточни Уорън. — В Роузмънт. Веднага след Хавърфорд. На около половин час оттук. Може би е най-добре да поемете на север по Девета улица, после да завиете наляво по „Вайн“, докато стигнете до магистрала „Шуилкил“.

— Да се надяваме, че вместо магистрала, няма да се окаже паркинг — добави втори глас — същият, който бе казал на санитаря, че ще я поемат оттук.

Значи на предната седалка има двама мъже, заключи Кейси.

— Не трябва да е толкова зле по това време на деня — каза им Уорън. — Впрочем, аз съм Уорън Маршъл.

— Рикардо — представи се шофьорът. — А този тук е Тайрон.

— Благодаря ви за това, което правите, момчета.

— Няма проблеми. Това ни е работата. Съжалявам за жена ти, човече.

— Благодаря.

— От колко време е в кома? — попита Рикардо.

— От края на март.

— Божке. Как стана?

— Катастрофа с бягство.

— Да бе? Хванаха ли го?

— Не още.

— Знаеш ли какво си мисля, човече? Мисля си, че такива хора трябва да ги разстрелват.

— Според тебе всички трябва да ги разстрелват — забеляза Тайрон.

— Ами да, ако вземеш и застреляш няколко от тези хора, говоря за тия, дето карат пияни и бягат от местопрестъплението, вадиш ги от колите им и ги застрелваш на място, ще видиш, че много по-малко хора ще сядат зад волана, след като са пили и вземали разни вещества. Ще си помислят два пъти преди това. Разбираш ли какво ти говоря?

— Наистина ли смяташ, че хората мислят толкова ясно след няколко питиета? — възрази Тайрон.

— Казвам преди всичко, че те ще си помислят два пъти, преди изобщо да пият. Ако са наясно, че могат да ги застрелят, могат просто да си повикат такси, вместо самите те да карат. Иска се само малко повече предвидливост.

Малко повече предвидливост.

— Прекалено много вярваш на хората.

— По дяволите, човече, ако хората са толкова глупави, тогава си го заслужават да бъдат разстреляни. Разбира се, тогава половината Холивуд ще бъде застрелян.

Караха няколко минути в мълчание, през които Кейси усещаше всяка дупка на пътя. С удивление установи, че всъщност й доставя удоволствие, както и фактът, че вече не е в болницата, не е в леглото и се движи по улицата. Почувства как тялото й се издига над трафика и полита във въздуха. В продължение на няколко минути се отдаде на илюзията за свобода. За няколко минути се опита да се почувства щастлива.

— Вместо това обаче невинни хора като госпожа Маршъл са тези, които биват наранени — не спираше Рикардо. — Обзалагам се, че оня приятел, дето я е блъснал, се чувства прекрасно. Никакви травми. Не, невинните са тези, които винаги страдат. Как сте там отзад, господин Маршъл?

— Добре съм, благодаря, Рикардо.

— Някой спомена, че сте адвокат. Така ли е?

— Виновен по обвинението — отговори Уорън. — Кой ти каза?

— Една от санитарките. Патси някоя си. Лукас май й беше фамилията.

— Оная, с големите… — започна Тайрон, но млъкна или защото си помисли, че подобни коментари могат да се сметнат за неуместни, или понеже реши, че няма нужда от повече думи.

— Същата — потвърди Рикардо.

— Много е яка — отбеляза Тайрон.

— Ако си падаш по такива.

— Е, по какво да не си падам?

— Всъщност — намеси се Уорън, — аз наех Патси да се грижи за жена ми.

— Без майтап — глуповато каза Тайрон.

Кейси си представи как Тайрон се свива на седалката и заравя брадичка в сакото си.

— Тя бе ужасно мила с нея.

Искаш да кажеш, че беше ужасно мила с теб.

— Ще ни чака в къщата — добави Уорън.

Страхотно. Нямам търпение.

Остатъкът от пътя мина относително спокойно. Очевидно мъжете отпред бяха решили, че мълчанието, както и предпазливостта, бяха съставки на мъжеството.

Линейката навлезе в автомагистралата безпрепятствено. Кейси се улови, че брои наум изходите. „Монтгомъри драйв“… „Сити авеню“… „Белмонт авеню“… Подминаха градчето Гледуайн и продължиха през Хавърфорд към Роузмънт. Най-накрая стигнаха до изхода към „Олд Гълф роуд“.

„Олд Гълф роуд“ беше широка, криволичеща улица, с високи широколистни дървета. Солидни имения от по няколко акъра се простираха встрани от пътя. Неравни конски пътечки заместваха тротоарите. Между 1775 и 1783 година в много от по-старите къщи са били настанени революционери (както, разбира се, и в останалите къщи по „Мейн Лайн“). По-късно обаче „Олд Гълф роуд“ приютил войници от съвсем друг тип: войници на съдбата, хората на парите.

Хора като Роналд Лърнър.

Бащата на Кейси бе купил къщата на „Олд Гълф роуд“, въпреки яростните възражения на съпругата му. Алана Лърнър нямаше желание да изостави по-голямото си и разкошно имение в „Бринмор“, заради по-малката къща на „Олд Гълф роуд“. Караниците им (в крайна сметка довели до покупката) бяха многобройни и ожесточени.

„Няма да продадем тази къща“ — Кейси помнеше майка си да крещи. Тогава тя си запушваше ушите и се мъчеше да учи за скорошния изпит. Беше се прибрала вкъщи само за уикенда, заради настояването на баща си. Той ги бе записал за един турнир за родители и деца в клуба. Бяха шампионите от миналата година. Дру бе далеч, в пансион.

— Какъв ти е проблемът? — викаше в отговор баща й. — Момичетата учат далече. Прекарваме повечето време в пътуване, отколкото да си стоим тук. Вече не ни трябва такава голяма къща. Освен това искам да съм по-близо до „Марион“.

— Очакваш от мен да се преместя, за да си по-близо до любовницата си ли? — Гневът на Алана едва не строши кристалния полилей в главното фоайе.

— Голф клубът „Марион“, идиотка такава — изрева баща й, а Кейси трябваше да си запуши устата с ръка, за да не се разсмее на глас.

— Няма да се местя — отсече майка й и затръшна вратата на спалнята след себе си.

— Вече е свършено — бе последната дума на баща й.

Той бе завел Кейси да види къщата веднага след като спечелиха турнира. Тя се гушеше в средата на три образцово поддържани акъра, притежаваше четиринайсет просторни стаи, седем големи бани и една стая за дами, а таваните бяха помпозни, високи почти шест метра. Кейси осъзна, че колкото и мебели да натрупат, тази къща нямаше да се превърне в дом.

— Какво мислиш? — Роналд Лърнър попита дъщеря си.

— Страховита е.

— Почти триста квадрата е по-малка от сегашната ни къща.

— И пак е много голяма.

— Ти как би я обзавела? — В очите на баща й проблесна тайнствена искра.

— Бих сложила една масичка „Бидермайер“ до тази стена — тутакси отговори тя — и два меки дивана там, още един ей там и може би роял в оня ъгъл.

— Звучи ми добре. Действай.

— Наистина ли? Казваш, че мога да я обзаведа? Цялата къща? Не само моята стая?

— Точно това казах.

Кейси бе толкова развълнувана, че би прегърнала баща си, ако той вече не се отдалечаваше.

Естествено, не стана точно така. Следващият път, когато се прибра вкъщи с цял куп идеи и изрезки от списания, Кейси намери къщата в ръцете на професионални декоратори. Тя нямаше думата за нищо.

След смъртта на родителите й, завещанието на баща й гласеше, че къщата трябва да се задържи, докато Дру навърши трийсет години и тогава да се продаде, а печалбата да се подели. Междувременно едната или и двете му дъщери можеха да живеят в нея, а данъците и поддръжката да се поемат от наследството.

Първоначално никое от момичетата не искаше да живее в този „мавзолей“, както я нарече Дру, и едва след брака й Уорън я бе убедил, че трябва да дадат на тази къща шанс. „Сега ти се пада да я декорираш, точно както винаги си искала — бе й казал той. — Смятай го за генералната си репетиция.“

Кейси се бе съгласила с предизвикателството, но щом се нанесоха, тя изведнъж почувства странно нежелание да променя каквото и да било. Това всъщност не бе нейната къща, реши набързо и се опита да убеди Уорън да се върнат в града. Но на него много му харесваше да живеят в Роузмънт и тя се бе съгласила да останат. Можеха на спокойствие да си потърсят идеалната фамилна къща. В края на краищата, припомни й Уорън, нямаше да се наложи да се местят, докато Дру не навърши трийсет.

Дотогава оставаше малко повече от година, сети се Кейси, точно когато линейката почна да намалява ход.

— Остават само две къщи след този завой — упъти ги Уорън.

— Ясно. Ето я Патси, чака на входа — каза Рикардо и зави по дългата извита алея.

— Добре изглежда — тихо добави Тайрон.

Уорън стисна пръстите на Кейси.

— Пристигнахме, миличка. Дом, сладък дом.