Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (35)

29.

Анил не помръдна. Капка пот се стече по тила му, докато наблюдаваше леля Нирмала да се отдалечава към къщата. Шофьорът му се бе облегнал небрежно на капака на колата. Вероятно не бе изпуснал нищо от разговора.

— Да тръгваме — рязко каза Анил. — Почивката свърши.

— Накъде, сахиб? — Мъжът изплю сдъвкания бетел на земята.

Анил затръшна вратата на колата. „Накъде?“ Семейството му не го очакваше. Можеше да му нареди да го закара до Ахмедабад и да хване следващия полет до Далас. Или да се качи на някой самолет за Гоа, за да пие коктейли на плажа заедно с Балдев. И двете възможности бяха много по-примамливи от тази, пред която трябваше да се изправи.

— Карай нагоре по пътя.

 

 

— Анил! — извика майка му, когато влезе в Голямата къща. Ококори се, втурна се към него, взе лицето му в шепите си, а после го притегли в прегръдките си. — Но кога… Защо не ни каза, че се прибираш? Откъде идваш? — Погледна над рамото му към отворената врата, но колата и шофьорът бяха изчезнали. Най-тихото завръщане в историята на Панчанагар.

— Идвам от дома на Лийна — каза той. — Помолих я да се омъжи за мен и да дойде в Далас.

Усмивката на майка му се стопи. Тя го пусна и отстъпи назад, като обви ръце около тялото си. Лицето й се сгърчи няколко пъти, а после застина в безизразна маска.

— Мамо, не знаеш какво се е случило.

— Знам всичко, което е от значение. Това момиче посрами семейството си и прояви неуважение към баща ти — тя изсъска последните думи, обърна се и се запъти към кухнята.

Анил я последва.

— Тя не се е отказала от брака си — стараеше се да не повиши тон. — И съпругът й не я е изхвърлил. Имала е основателна причина.

От гърдите на майка му се изтръгна остро и недоволно възклицание.

— Каква причина?

Тя влезе в тъмния килер и дръпна една верижка. Самотната крушка грейна над главата й. Наведе се над кофата и започна да избира главите лук една по една, като белеше люспите им на пода.

Анил влезе в килера. Беше толкова малък, че едва ги побираше.

— Мамо, той се е опитал да я убие — каза той тихо, сякаш доверяваше забранена тайна. — Залял я с газ и я подпалил.

Майка му спря да се суети. Изражението й бе неразгадаемо. Потрепна единствено ъгълчето на окото й.

— Тя ли ти го каза? И го приемаш за чиста монета просто защото някой го твърди? — извърна се тя.

— Не, видях белега — каза Анил. — Със собствените си очи. По целия й крак има изгаряния втора и трета степен. — Майка му рязко се завъртя, за да го погледне, шокирана от думите му. Анил затвори очи и поклати глава. — Когато миеше стъпалата си на кладенеца в деня, в който преглеждахме хората в импровизираната амбулатория. Тогава го видях. Истина е, майко.

Тя се взря в лицето му за миг, а после отново се извърна. Приглади предната част на сарито с длани.

— Не мога да повярвам, че е възможно да се случи подобно нещо. Момчето бе от добро семейство.

— Отнасяли са се с нея като със слугиня — каза Анил.

— Дори по-зле. Не като със слугиня, а като с робиня. Като с куче. Съсипвали са я от работа, биели са я и са я подпалили…

— Не е възможно! — прекъсна го майка му с необичайно креслив глас. — Баща ти лично проучи семейството. Имаше отлична преценка за тези въпроси.

Анил въздъхна.

— Какво искаш да кажеш с това, че татко е проучил семейството? — Мисълта, че баща му се е срещнал със съпруга на Лийна, глождеше любопитството му, но и го ужасяваше. — Отишъл е в дома им?

— Не, те дойдоха тук — отвърна майка му. — Младоженецът и баща му. Седяха точно там. — Кимна към голямата стая. — Дори не пожелаха чай, пиха само вода. Донесоха дарове. Кутия с вкусни сладки. Баща ти каза, че са добре възпитани и любезни. Имаше отлична преценка за тези въпроси — повтори тя.

— Не и този път, мамо. — Миризмата на лук и аромата на кокосово масло се смесиха в тясното пространство на килера. — Те са го манипулирали. Преследвали са единствено парите му. Ако беше посетил къщата им, щеше да види, че е запусната и никой не работи на нивите. — Анил наблюдаваше профила на майка си и неспирното потрепване на клепача й. — Мамо, това не е било женитба, а измама. Домогвали са се само до зестрата. Ако татко не бе дал парите, никога не биха се съгласили да се сватосат. Лийна никога нямаше да бъде изложена на опасност. — Анил замлъкна.

— Било е грешка, мамо. Татко е сгрешил.

Майка му застана срещу него, черните й зеници святкаха яростно. Вдигна ръка бързо и рязко и го зашлеви по лицето.

— Как смееш? — изсъска тя. Вече не шепнеше. — Как смееш да го виниш? — Очите й прогаряха дупки в него. — Смяташ, че знаеш по-добре от баща си? Смяташ, че можеш да сравняваш преценката си с неговата? — Пронизваше го с поглед, сякаш бе сграбчила брадичката му в шепата си. После го изблъска встрани и излезе от кухнята.

Анил докосна бузата си. Усещаше парещия отпечатък на пръстите й. Обърна се и я последва в стаята.

— Нима не очакваш точно това, майко? Когато всички хора се съберат тук и поискат мнението ми, когато вземам решения за живота им? — Той удари с ръка по масата. — Значи, няма проблем да съдя другите хора, но не и семейството ни?

Майка му стоеше права, стиснала облегалката на стола за четене на баща му. Анил затвори очи и под клепачите му избухнаха пожари. Отново ги отвори.

— Виж, майко, всеки прави грешки — гласът му премина в гневно кресчендо. — Грешките ми са убивали хора. Пациенти са умирали заради пропуските ми. Най-добрият ми приятел беше пребит почти до смърт заради момичето, с което излизах. По моя вина. — Когато очите на майка му се изпълниха със сълзи и възмущение, той кимна. — Да, точно така, мамо. Имах приятелка американка. И връзката ми с нея не беше платоническа. — Той се отпусна на съседния стол и подпря глава на ръцете си. — Лийна не е единствената, която има минало, мамо. Едва ли моята история ще ти се понрави повече от нейната.

Майка му се отдръпна от стола и пристъпи до прозореца. Застана гърбом към Анил. Предположи, че дишаше дълбоко, съдейки по повдигането и спускането на раменете й.

— Само казвам, че татко не е бил съвършен. Грешал е, както грешим и всички ние — Анил стана и се приближи към прозореца, но не посмя да я докосне. — Намеренията му са били добри, но е взел неправилно решение. Лийна се е разминала на косъм със смъртта. Семейството й е било финансово съсипано. — Анил сниши глас. — Баща й се е самоубил, за да ги спаси и да се разплати с вас.

Майка му се взираше през прозореца.

— Не трябва да се жениш, за да изкупиш вината, Анил.

— Не. Ще го направя от любов — каза той и изчака за миг, за да проумее думите му. — И все пак татко е взел неудачно решение. И ние трябва да го поправим. — „Преди всичко не вреди.“

— Не знам какво се е случило с теб, Анил — каза майка му. — Отклонил си се от пътя си. Трябваше да се прибереш у дома след смъртта на баща си, вместо да петниш паметта му. Засрами се. — Тя изкачи стълбището и изчезна зад вратата на стаята си.

 

 

Анил откри Пиа в стаята й. Седеше на леглото, подпряла огромен скицник на коленете си. На нощното шкафче лежеше поднос с водни бои и чаша с мътна вода. Беше се привела и върхът на носа й почти докосваше листа, като движеше тънката четка точно и отмерено.

Анил застана на входа за миг, после леко почука на рамката на вратата.

— Анил? — Тя се изправи и преобърна с лакът чашата с вода. — Право в целта — възкликна тя, изправи чашата и прескочи локвата на пода. — Анил!

Двамата се втурнаха един към друг и се прегърнаха. За сетен път Анил изпита благодарност към по-малката си сестра.

— Бхаи, какво правиш тук? — Тя го целуна по бузата, където Анил все още усещаше парещия отпечатък на майчината ръка.

— Съквартирантът ми Махеш се ожени в Ахмедабад миналата седмица. Реших да дойда на сватбата в последния момент — излъга той. — Не знаех дали ще ми дадат отпуск.

— Видя ли се с мама? Господи, сигурно е получила инфаркт. — Пиа се засмя и седна на леглото, като сви крака под тялото си. Премести големия скицник, за да му направи място.

Анил се настани в крайчеца, облегна се на долното табло и затвори очи. Майка му никога не му бе посягала. Често я бе виждал да избухва, но гневът й винаги бе насочен към другите.

— О, боже — продължи Пиа, — в кухнята ще настъпи лудница още с пукването на зората. Знаеш ли, че обикновено започва да готви цяла седмица преди завръщането ти? Сигурно не е на себе си от радост. — Явно и Пиа се вълнуваше искрено. Залюля се напред-назад, за да се успокои.

— Тя ме удари. — Анил дърпаше една нишка от покривката и наблюдаваше как се набира.

Пиа се ококори.

— По дяволите! Падението на златния син. Какво се е случило?

Нишката се скъса в пръстите на Анил. Той прокара длан по повърхността на покривката в търсене на друга.

— Лийна.

Пиа се облегна на възглавницата. Настъпи кратко мълчание, преди да му отговори.

— Забелязах го миналото лято. В клиниката, начина, по който те гледаше.

— Наистина ли? — Анил вдигна глава. — И си знаела?

Пиа кимна.

— Анил…

— Наясно съм с всичко — спря я той с жест. — За мен няма значение. Искам да се оженя за нея. Помолих я да дойде с мен в Далас.

Пиа се отпусна в леглото и се втренчи в тавана.

— О, Анил! Защо винаги избираш трънливия път?

— Какво, и ти ли не одобряваш? — В гласа на Анил се долавяха едва доловими нотки на гняв.

Пиа поклати глава.

— Не е това, братко. Просто бъди внимателен с нея. Преживяла е достатъчно.

Хорът на щурците поднови песента си с нова сила. Пиа пристъпи към прозореца и го притвори. Анил вдигна скицника, който лежеше до него. Отдолу се появи друга книга, дебел том, който напомняше учебниците му.

— „Пълно ръководство по аюрведическа медицина и хомеопатия“?

— Да — усмихна се Пиа. — Всъщност е доста интересно. Има много природни средства за лечение, които са доказали своята ефективност. Обзалагам се, дори и ти можеш да научиш нещо, доктор сахиб.

Анил й върна учебника.

— Ще преотстъпя тези познания на теб.

— Хората продължиха да прииждат, знаеш ли — каза Пиа. — Миналото лято, след като си тръгна. Новината за амбулаторията се бе разнесла и болните пътуваха по шестдесет, дори седемдесет километра. Онзи мъж, чийто син бе роден без ухо, идваше всеки ден в продължение на месеци. Затова започнах да чета някои неща — потупа корицата на ръководството. — Успях да помогна на неколцина.

Анил остана в стаята на сестра си почти до полунощ, когато го налегна умора и му се приспа. Тръгна по коридора към собствената си спалня, когато забеляза светлината, струяща през притворената врата на стаята на родителите му. Няколко часа по-късно стана, за да си налее чаша вода. Светлината все още не беше угаснала.

 

 

Мина Пател седеше с кръстосани крака на пода в малката ниша до спалнята, където имаше олтар, украсен със статуи на няколко богове и богини, снимка в рамка на нейния гуру, както и портрет на починалия й съпруг. Не беше една от фотографиите, направена малко преди смъртта му, когато лицето му се бе съсухрило и в погледа му се четеше поражение. Не беше избрала, както правеха някои вдовици, и снимка от младостта му, на която по-скоро приличаше на филмова звезда, отколкото на мъжа, до когото се събуждаше всяка сутрин. На снимката в нишата Джаянт беше малко над четиридесетте, в разцвета на силата и живота си. Предпочиташе да го запомни именно така: след като бе поел здраво юздите на фермата и останалите семейни задължения. Джаянт невинаги е бил увереният мъж, когото останалите виждаха. В началото, когато баща му първоначално го помоли да изпълнява ролята на семеен арбитър, той често се чувстваше несигурен. Обсъждаха случаите заедно нощем, когато лежаха в леглото, или по време на дългите следобедни разходки из полята, когато всички останали си почиваха. Мина му помагаше да премисли брачните спорове или пък да помири скарани братя и сестри. С времето Джаянт разви подход към хората и решаването на проблемите им. Те го слушаха и му вярваха. Притежаваше дарба.

И все пак, ако думите на Анил се окажеха истина… Ако онова семейство бе убедило Джаянт в благопристойността си само за да си осигури голяма зестра? Мина си припомни как бяха славословили нивите и уменията му, натруфената кутия със сладки, която бяха донесли, жълтиците, за които не бе споменала на Анил. Съпругът й винаги бе изпитвал удоволствие от подобно възхищение. Нима бе позволил да замъгли преценката му в този случай?

Мина затвори очи и сведе глава към земята, доколкото й позволяваха ставите. Съпругът й бе най-скромният човек, когото бе виждала през живота си, наравно със скъпия й баща и почитаемия гуру. Едно беше някой мъж да води свят живот в ашрам, съвсем друго бе да поддържа духовно съществувание в реалния свят. А ако думите на Анил се окажеха истина… Пред очите й неволно изникна една картина — пламъци, обхващащи сари и пълзящи нагоре по нечий крак.

Мина беше виждала съпруга си да греши в преценките си единствено в първите дни, когато стана арбитър. Неговият баща му беше отредил тази роля твърде рано, принуждавайки го да поеме отговорности, преди да е узрял за тях. Джаянт твърдо бе решил да не постъпи със собствения си син по подобен начин. Беше насърчавал Анил да учи, да продължи напред, да се сдобие с желаното образование и кариера. Най-пламенната надежда на Джаянт бе Анил да се завърне в Панчанагар някой ден, но не искаше да го насилва. Една сълза се отрони от окото на Мина, но тя не я избърса, а я остави да се търколи по бузата й. Нека почива в мир, помоли се тя пред снимката на съпруга си. Как би постъпил сега?

Мина се надигна от пода и измъкна голямата връзка ключове, която бе скътала под колана си. Отключи металния шкаф до портрета на Джаянт и извади тънката тетрадка, където бе записвал имената, датите и сумите на заемите, отпускани през годините. После отвори ковчежето, в което държеше парите, и отброи петдесет хиляди рупии.