Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (21)

17.

Пиа идваше да види Лийна ежедневно. Тя развиваше превръзките на Лийна и почистваше раните. Премахването на обгорелия слой кожа изискваше търпение и старание. Лийна стискаше зъби, за да не стене, докато Пиа работеше. След като сложеше чиста превръзка на крака й, тя оставаше още час, а понякога и два. Пиа носеше клюкарски списания и подробно я осветляваше за лудориите на филмовите звезди. Четеше й детските книги на Инид Блайтън, друг път играеха карти. Лийна беше благодарна на Пиа, задето й правеше компания и задето никога не се отнесе със съжаление към нея. Майка й търпеше посещенията на Пиа, макар че я посрещаше неохотно и студено и никога не й предлагаше чай или лимонада.

Лийна послуша съвета на Пиа и се съсредоточи върху възстановяването си, като почти не напускаше леглото. Чувстваше се все по-добре до деня, когато бе чула навън да се затръшва вратата на кола, а после и познат глас. Цялото й същество бе настръхнало.

Инстинктивно бе скочила на крака и се бе втурнала през кухненската врата, а после през двора. Усещаше болката в стъпалото и едва влачеше крака си, но се носеше напред колкото й сили държат. Спря едва когато стигна оврага на границата между земята на семейството й и Голямата къща. Внимателно заслиза надолу, промъквайки се през клоните и камъните, а после се зарови в сухите листа и замръзна неподвижно, докато се опитваше да овладее ускореното си дишане. Това беше любимото скривалище на Анил, когато бяха малки. Обзалагаше се, че другите деца бяха твърде мързеливи и небрежни, за да го потърсят тук, и често се оказваше прав. Лийна не бе стъпвала в дерето от години, но краката й инстинктивно я бяха отвели там. Докато лежеше и дишаше тежко, загледана в облаците над главата си, отново се почувства в безопасност, макар да знаеше, че усещането е мимолетно. Не можеше да избяга от проблемите си. Тя се бе обвързала в брак и родителите й бяха направили голяма жертва. С бягството си бе разрушила всичко това. Какво още би могла да направи, за да се окаже сполучлив този брак? И защо не го бе сторила, преди нещата да стигнат дотук?

По-късно същата вечер, когато се прибра у дома, бе дочула спора на родителите си през тънките стени. Те не викаха, но остротата, с която произнасяха думите, й подсказа, че нещо се бе пропукало.

Тя осъзна, че къщата, в която се бе върнала, няма нищо общо с дома, който бе напуснала преди година: хлябът бе изтънял, млякото — разредено, и единствените зеленчуци, които ядяха, бяха картофи и лук. Всяка сутрин баща й ставаше рано, за да иде на полето, и вече не се връщаше, за да обядва заедно с Лийна и майка й. Веднъж Лийна се надигна посред нощ, за да си налее чаша вода, и видя баща си в гостната. Призрачната му фигура я изплаши и тя безмълвно се върна в спалнята си.

Майка й също се бе променила и шеташе безрадостно наоколо. Вече не си тананикаше, докато режеше зеленчуците или точеше тестото. Най-странното бе, че се бе заела с непосилната задача да изчисти къщата от праха, който се натрупваше по всички повърхности, онзи тънък слой фин прах, който нахлуваше заедно със свежия ветрец през отворените врати и прозорци. Всяка сутрин и вечер майка й се заемаше да лъска подовете и мебелите, като първо ги минаваше с метлата, а после — с влажен парцал. Лийна се бе отказала да й предлага помощта си, долавяйки, че майка й се мъчеше да се пребори с някакъв вътрешен демон. Тя проявяваше и някакво болезнено закрилническо чувство по отношение на Лийна, като се суетеше около дъщеря си, сякаш бе нещо крехко и чупливо. Лийна бе свикнала да помага на майка си с готвенето, но сега тя я отпращаше от кухнята, а понякога дори и извън къщата.

Лийна се чувстваше отговорна за отчуждаването между родителите си и спора, избухнал помежду им. Тя беше единственото им дете и цял живот бе служила като свързващото звено помежду им, най-сладкия плод от съюза им. Като малка бе спала помежду им и се бе люляла на ръцете им, когато се разхождаха заедно. Улавяше се, че често мислеше за онези времена, когато по цял ден изучаваше хълмовете и долините около дома им. Палмите я зовяха, подканяйки я да погали малките грапавини по високите им гладки стъбла и да ги използва като стълбички за катерене. От върховете на тези дървета тя виждаше ширналите се пасища и керемидите по покривите на къщите. Обземаше я спокойствие, когато само с един поглед обгръщаше всичко, което познаваше и обичаше на този свят.

Когато започваше да се здрачава, баща й идваше да я зърне, викаше я закачливо по име и се преструваше, че не е забелязал скривалището й сред полята.

Докато растеше, чертите на лицето й все повече напомняха тези на майка й, а засмените очи бяха същите като бащините й. Стана изкусна шивачка като майка си, а когато ядеше пикантна храна, крайчетата на ушите й почервеняваха като на баща й. Лийна винаги бе възприемала себе си като неразривно свързана с родителите си и тези отношения бяха непоклатими. Домът и нивите им бяха скромни в сравнение с тези на другите семейства, но тримата не ламтяха за повече. Когато беше малка, понякога й се щеше да има братче или сестриче, но с времето този копнеж избледня, заменен от специалната връзка с всеки от родителите й и ясното съзнание, че е обгърната от любовта им.

Сега, когато всичко това се разпадаше, Лийна можеше да вини единствено себе си.

Наваратри дойде и си замина без танци и музика, после отпразнуваха тихо и Дивали. Родителите на Лийна избягваха съборите и празниците в селото и не канеха никого у дома. Лийна знаеше, че искаха да я предпазят, но се чувстваше като срамна тайна. Когато роднини и приятели се отбиваха неочаквано вкъщи и се изненадваха от присъствието на Лийна, баща й обясняваше, че се е разболяла и си е дошла, за да се лекува.

Ами ако наистина го направеше? Ако баща й я изпратеше обратно при съпруга й, за да изпълни брачния си обет, заради който родителите й бяха направили такава жертва? Нямаше да го понесе, но това бе единствената възможна развръзка. Не беше първата булка, тормозена от новото си семейство. Тази мисъл се загнезди дълбоко в съзнанието й като ужасяващо насекомо. Нима баща й вярваше, че случилото се бе по нейна вина?

Веднага щом можеше да стъпва на изгорения си крак, Лийна започна да ходи на нивите всяка сутрин, преди слънцето да напече. Оставяше сандалите си в подножието на терасирания хълм, защото предпочиташе да почувства влажната земя под нозете си, калта, която се залепяше по сводовете на стъпалата и между пръстите й. Всяка стъпка й напомняше, че си е у дома. Тя откри тръстика, изпаднала от снопите: дългите златни стъбла, целунати от слънцето, бяха осеяни с капчици роса. Заля я необяснима тъга, когато видя как лежаха като осиротели, и се зае да ги събере, като скоро напълни сарито си с тях. Когато се прибра, положи стъблата на верандата и ги приглади с длан.

Лийна не можеше да обясни защо бе събрала тръстиката, но я изпълваше покой, когато видеше стръковете, наредени на верандата. Купчината нарастваше с всеки изминал ден. Едва по-късно откри, че докато са влажни, са изключително гъвкави и можеше да ги извива и усуква, без да ги къса. Зае се да плете постелки и рогозки. Един ден направи цяла кошница от тръстиката, останала из нивите.

Лийна връчи кошницата на майка си, но първо я напълни с плодове и подправки от малката градина зад кухнята, където баща й отглеждаше любимите неща на семейството: дребните и нежни плодове на тиндората и благоуханния метхи. Майка й се усмихна и постави кошницата в ъгъла на кухнята. На следващия ден Лийна откри съдържанието й в бохчата с продукцията, която баща й щеше да отнесе на пазара и да продаде.

Родителите й ходеха до градския пазар веднъж седмично и единствено тогава я оставяха сама. Един ден тя им се примоли да я вземат със себе си и те се съгласиха неохотно. Беше й омръзнало да се чувства като затворник у дома, откъсната от останалия свят. Приятелите и роднините, които бяха разбрали за завръщането й, не се бяха отбивали отново, за да я навестят или да й донесат храна, както обикновено постъпваше майка й, когато някой съсед боледуваше.

Когато пристигнаха в града, Лийна се притесни, че може би идването й беше грешка. Пазарът представляваше пъстро гъмжило от хора, какофония от звуци, които дразнеха слуха й, сякаш бе забравила, че светът извън скромния дом и малката нива на родителите й продължаваше да съществува. Но въпреки първоначалното й смущение, нещо тласна Лийна към туптящото сърце на пазара. Остави родителите си на сергията със зеленчуци, обещавайки да се върне скоро, и тръгна внимателно и бавно от сергия на сергия, като се дивеше на многообразието на стоките: ръчно ушити кожени сандали, пъстроцветни платове, малки шишенца парфюм и месингови съдове. Звуците на кукуригащите петли, крясъците на уличните търговци и глъчката от пазарлъците преминаха в тихо жужене, докато си пробиваше път сред тълпата.

— Лийна? — Нечий глас наруши напевното жужене. Лийна се обърна. Видя Пиа, която бе на отсрещната страна на пътеката и вървеше към нея. Руменина заливаше бузите й, ръцете й бяха заети с чантите. — Тъкмо приключихме с пазаруването — каза тя.

Майка й се появи зад нея. Лицето на Мина Пател бе придобило любопитно изражение.

— Лийна — промълви тя. — Прибрала си се? Да посетиш родителите си?

Лийна почувства как вратът и лицето й пламнаха.

— Да, лельо, на гости съм — каза тя и потопи поглед в земята.

— Съпругът ти е проявил истинска щедрост, след като ти е позволил да дойдеш по време на празниците — отвърна Мина. Сигурно скоро ще си ходиш?

Коленете на Лийна омекнаха:

— Аз… не съм сигурна.

Пиа се пресегна и стисна ръката й:

— Радвам се, че си отново тук.

— Лийна! Гласът прозвуча откъм гърба й и тя се обърна. Видя, че баща й махаше.

— Съжалявам, трябва да тръгвам. — Извърна се да си върви, но успя да забележи присвитите очи на леля Мина.

Лийна се присъедини към родителите си, чиято оскъдна купчина със стока вече беше изчезнала.

— Леля Мина каза ли ти нещо? — попита баща й, след като се озоваха в колата. — Какво каза?

— Има ли значение какво ще каже онази жена? — рязко каза майка й.

Лийна искаше да разбере за какво става въпрос, но не посмя да попита. Беше привикнала с острите реплики, които си разменяха родителите й, затова изпита благодарност, че почти не размениха дума през остатъка от пътя до дома.