Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (3)

2.

Плъзгащите се врати на летище „Далас-Форт Уърт“ се затвориха зад гърба на Анил и той почувства ласкавата прегръдка на топлия въздух.

— Ах, точно като у дома!

Балдев Капур, новият му съквартирант, се засмя и го прегърна през рамо.

— Приятелю, сега си в Америка, нищо не е както у дома! — засмя се той и вирна насмешливо старателно оформената си козя брадичка.

Думите му не бяха лишени от истина. Времето тук действително напомняше на Анил за Индия, но всичко останало беше различно. Летището го удиви с реда и чистотата си. Пътниците се редяха в стройни опашки и внимателно пристъпваха напред. Никой не се буташе, за да застане най-отпред, никой не си проправяше път сред множеството, изблъсквайки другите с лакти, никой не плюеше по пода. Макар че Анил се бе подготвил с пачка пари в джоба, митничарите и длъжностните лица от Имиграционните служби не намекнаха, че трябва да ги подкупи, за да го пуснат. Просто огледаха документите му на чуждестранен студент и подпечатаха паспорта му.

Докато Балдев шофираше, Анил гледаше детелините на ширналата се пред тях магистрала и необятната необработваема земя от двете страни на пътя. Тук нямаше неравности и забравени отломки. Чистите бели ленти сякаш очертаваха възможностите в новата страница от книгата на живота му. Къде бяха ревящите камиони, скутерите, които се промъкваха през трафика, бавно пристъпящите кози и крави?

— Къде са всички? Да не би да е някакъв празник? — обърна се той към Балдев, който живееше от няколко години в Америка, след като се бе преместил от Делхи в Хюстън като тийнейджър заедно с родителите си.

— Градовете са съвсем различни, но голяма част от Тексас все още е погранична пустош. — Балдев се усмихна покровителствено. — Едва ли искаш да те заловят на неподходящото място, ако разбираш какво искам да кажа.

Анил бе открил апартамента благодарение на обява, публикувана от другия им съквартирант — Махеш Шах, чието гуджаратско име донякъде бе успокоило майка му. Текстът гласеше следното: „Компютърен инженер, специализиращ в областта на информационните технологии, мъж, на 25 години, добра работа, финансово осигурен, търси съквартиранти с подобен статус за луксозен апартамент в Ървинг, Тексас. Въздържател, непушач, вегетарианец“. Звучеше твърде добре, за да е истина, и Анил беше сигурен, че местата вече са заети, но Господ отново му се усмихна благосклонно, както се бе случило при всяка стъпка от това пътуване. Месечният наем от шестстотин долара щеше да е известна спънка, но апартаментът беше само на двадесет минути от болницата, а и мисълта, че ще го дели със сънародници, го успокояваше.

Жилището бе по-голямо, отколкото бе очаквал. Всичко изглеждаше чисто ново. Подът бе покрит с плюшен пясъчножълт килим, а стените бяха боядисани в същия тон.

Кухнята имаше блестящи плотове, а електрическите уреди бяха като току-що излезли от магазина. Само ако майка му можеше да види това място… но, естествено, никога нямаше да й се отдаде подобна възможност. Баща му се бе принудил да продаде шест глави добитък, за да плати самолетния билет на Анил. Той трябваше да заделя пари от нищожната си заплата на специализант, за да ги посещава понякога.

Балдев посочи към стаята на Махеш със старателно оправеното легло и банята до нея, а после към собствената си бърлога, където цареше хаос. Стените бяха покрити с плакати на боливудски новоизгряващи звезди, а в ъгъла имаше лежанка с тежести. Показа на Анил банята в коридора, която двамата щяха да ползват, а после се извини за разпределението. Но Анил нямаше нищо против. Бе израснал, облекчавайки нуждите си под звездите, и мисълта за тоалетна, разположена в съседство със спалнята, му се струваше доста отблъскваща.

Докато разопаковаше багажа, Анил с изненада установи, че вещите му, които бяха заемали толкова много място върху покрива на семейната кола у дома, буквално се изгубиха в просторната стая. Куркумата, която майка му бе поставила в куфара, се бе разсипала и оцветила половината от дрехите му и сега трябваше да ги изхвърли. Медицинските учебници заеха значителна част от пространството. Над двадесет тома, съдържащи цялата информация, която бе назубрил през последните шест години. За разлика от останалите студенти, които нетърпеливо разпродадоха учебниците си след завършването, Анил бе задържал своите, убеден, че щяха да му помогнат по време на специализацията.

Когато приключи, Анил отстъпи назад, за да огледа новата си стая. Усещането за ред го правеше щастлив, то беше едно добро предзнаменование за ново начало. Поразяваше го изобилието, което бе сякаш неделима част от същността на Америка. Огромното летище, многобройните пътища, тази полупразна спалня — навсякъде имаше повече от необходимото и мащабите надхвърляха границите на разумните очаквания. Анил се отърси от обзелото го за миг чувство на самота при мисълта, че щеше да спи сам за пръв път в живота си, след като винаги бе споделял стаята с някой от братята си или съквартирант. Вместо това се замисли, че мястото му принадлежеше и щеше да бъде свободен — далеч от медицинския колеж, където бе носил бремето на селския си произход, далеч от селото, където бе носил бремето на семейните очаквания.

Балдев застана на прага на стаята му.

— Хайде, човече, тръгваме. Махеш ни чака навън. Ще те запознаем с най-добрата американска кухня — постави слънчевите очила върху старателно сресаната си коса и повдигна вежди. — Тексаско-мексикански ястия. Ще си оближеш пръстите, сто процента.

Докато Балдев заключваше входната врата, една жена излезе от съседния апартамент. Беше облечена в морскосин спортен екип и меднорусата й коса се стелеше на вълни по раменете й. Анил реши, че лицето й изглежда безизразно, почти тъжно, но когато се обърна, тя ги дари с широка усмивка.

— Здравейте. Сигурно сте новите ми съседи — преметна през рамо спортния сак. — Аз съм Амбър. Живея тук. — Тя кимна към вратата, от която се бе появила. Гласът й напомни на Анил за аромата, който се разнасяше от кухнята им у дома, когато майка му правеше пресни курабийки: топящото се масло гхи, примесено с брашно, ухание, което свързваше с нетърпеливото очакване на хубави неща.

— Аз съм Дейв — каза Балдев с по-плътен глас, който Анил чу за пръв път. — А това е… Нийл — Балдев сграбчи Анил за раменете и го разтресе леко. — Моят приятел е лекар. Дойде чак от Индия, за да работи в Парквю Хоспитал. Представяте ли си колко е добър! Най-добрият в страната!

Червенина плъзна по лицето на Анил:

— Е, не е съвсем вярно. Аз…

— Наистина ли? — Амбър се обърна към Анил. — Изглеждаш толкова млад. Не мога да повярвам, че вече си лекар — тя се усмихна и прехвърли сака на другото си рамо.

— Не съм толкова млад. На двадесет и три съм — отвърна Анил. — В Индия влизаме в медицинския колеж, след като учим две години висше образование, затова и завършваме малко по-рано. Но пък компенсираме със стажа, заради който всъщност съм тук.

— Трябва да ми разкажеш за това някой път — каза Амбър. — Смятам, че да учиш медицина, е нещо забележително. — Тя пусна сака на земята и се облегна на стената между апартаментите им.

Анил беше наясно, че Балдев нервничи и настоява да тръгват. Вече се бе насочил към паркинга, където Махеш несъмнено ги чакаше. Но на Анил му се щеше да остане още тук. Всичките му срещи, откакто бе пристигнал в Америка — на летището, на гишето на Имиграционните служби, — бяха кратки и хладни. Тук най-сетне долови известна топлина. Той се усмихна в отговор на Амбър, тъй като не му хрумваше нищо забавно, което да каже.

— Това е страхотно място за живеене. — Амбър наруши тишината, настъпила по негова вина. — Тук съм едва от шест месеца, затова все още нямам много приятели, но е пълно с млади хора като нас. А и градският басейн е истински дар божи в тази горещина.

— Да, представям си — обади се Анил. В главата му непрекъснато ехтеше фразата „като нас“, мисълта, че двамата с нея принадлежат към една група. Никога преди това не бе плувал в басейн. Всъщност бе плувал единствено в реката и водопадите около Панчанагар, облечен или пък чисто гол.

Каза си, че трябваше да си купи бански преди идния уикенд. Анил нямаше никакво желание да сложи край на разговора им, но дочу зад гърба си клаксона на кола.

— Е, беше ми драго да се запознаем, Нийл.

— Всъщност съм Анил.

— А-нил? — тя го погледна въпросително и той кимна.

— До скоро — идеше му да се срита заради безсмислените думи, но на лицето на Амбър засия сърдечна усмивка. В този миг той реши, че тя е по-красива от момичетата по плакатите на Балдев и всички останали, за които можа да се сети. Амбър отметна блестящата си коса със замах, върза я на конска опашка и се отправи към паркинга.

Анил се настани на пасажерското място в синята „Хонда Сивик“ и се запозна с Махеш, здравеняк с очила и мобилен телефон, закрепен на колана му. После се обърна към Балдев:

— Хей, каква беше тази глупост с имената?

— Бхаи, трябва да се научиш да се вписваш в обстановката. Никога няма да си намериш тукашно момиче, ако продължаваш да се държиш така, сякаш още си в Индия. Повярвай ми.

— Говориш за съседката, американката? — обади се Махеш. — Нима някой би проявил интерес към нея?

Балдев цъкна с език и размаха пръст към Анил.

— Не отиваш там, за да се занимаваш с американски момичета, синко — гласът на Балдев премина във фалцет. — Когато му дойде времето, ще уредим брака ти тук. — Той се засмя и възвърна нормалния си тон. — Истина ли е?

Анил и Махеш също избухнаха в смях.

— Истина е, самата истина — повториха в хор и поклатиха глави, както биха сторили майките им.

Анил никога преди не бе опитвал коктейл „Маргарита“ и при първата глътка от ледената течност почувства тъпа болка в главата.

— Всичко наред ли е? Поръчах ти девствена — каза Балдев. Когато видя изражението на Анил, добави. — Девствена „Маргарита“, глупако. Без алкохол.

— О — Анил кимна. — Мисля, че в тази държава наистина може да получиш каквото си пожелаеш. — Той посегна към панерчето с тортила чипс, сервирано върху масата във вътрешния двор на заведението. — Девствена, много добре.

Балдев отметна глава и се засмя:

— Господин Железни принципи вече ми изнесе лекция как вие, жителите на щата Гуджарат, не близвате алкохол.

— Не съм казал, че се отнася за всички от Гуджарат — започна Махеш, — но моето семейство не вкусва.

— Да, и не смяташ всички пенджабци за езичници, не само тези, които пием — Балдев надигна изпотената си чаша и отпи. — И ядем месо — добави той, когато сервитьорът постави димящата чиния с фахита^[1] на масата. Когато ароматът на месо се разнесе наоколо, Анил извърна нос. — О, не се прави на обиден. Това е само пилешко. Убеден съм, че щеше да получиш инфаркт, ако си бях поръчал говеждо. Не можем да докараме подобна болест на нашия лекар.

— Виж, все още не съм лекар — каза Анил. — Само стажант.

— Подробности, приятелю. — Балдев натъпка догоре тортилята с печеното на скара месо. — В Америка трябва да се продаваш. „Лекар“ звучи по-добре от „само стажант“, ясно? На Амбър й хареса, нали? — Отхапа от фахитата и тикна палец в гърдите си. — Виж ме мен, аз съм консултант по цифрови мрежи.

Махеш загреба с вилицата ориз с фасул, задъвка бавно, преглътна, а после се обади:

— Което означава, че работи за електронен магазин и помага на хората да си включат компютрите.

— По-добре, отколкото да седя по цял ден в тясната преградена кабинка офис и да пиша някакъв код.

Махеш се облегна на стола:

— Хей, говориш на старши експерт по разработване на специализиран софтуер.

— Започваш да схващаш, приятелю. — Балдев надигна чашата си. — За Америка, където можеш да си всичко, което пожелаеш. Страната на неограничените възможности.

Именно. Анил се чукна с останалите. Всичко, което поискам. Независимо какво искат майка ми, братята ми, сестра ми, лелите, чичовците, родът и селото.

Балдев пресуши своята „Маргарита“ и помаха на сервитьора, за да поръча повторно.

— Още една и за мен — обади се Анил, после добави. — Но този път нека не е девствена.

Балдев се приведе и го тупна по рамото.

— Ще си изкараме страхотно, приятелче. Очакват ни невероятни мигове.

Следващата „Маргарита“ беше много по-вкусна от предишната. Толкова се услади на Анил, че я изпи почти до дъно само за няколко минути и започна да се чувства лек като облак, реещ се в небето. Когато изля остатъка от горещата салда върху апетитната и пикантна енчилада^[2] със сирене, предупрежденията на майка му за безвкусната храна и злините, криещи се в алкохола, се изпариха безследно. Засега Америка явно включваше най-доброто от Индия, без онези характерни особености, които предпочиташе да загърби. Анил се облегна на стола, размаза един комар, кацнал на ръката му, и пое с пълни гърди горещия въздух на лятната тексаска нощ.

 

 

Анил отдавна бе оградил с червено в календара си „деня за ориентация“ на специализантите. Въпреки че стана рано сутринта, пристигна със закъснение в болницата, след като бе прекосил комплекса от сгради, който приличаше на голямо летище, движейки се по пътеки в различен цвят, обозначени с буквено-цифрени кодове. Анил беше чел доста за Парквю Хоспитал и смяташе, че е подготвен какво да очаква, когато пристъпи прага й първия ден, настръхнал от вълнение. Но на място всичко се оказа различно. Болницата бе огромна и кипеше от трескава дейност като някакъв внушителен задъхан великан.

Когато Анил зае мястото си в аудиторията, един висок мъж потупа микрофона и се представи като програмен директор на специализантите. Подписът на Каспър О’Брайън стоеше под всяко писмо, което Анил бе получил от Парквю. Сега вече можеше да види автора на писмата — изправения на подиума мъж, висок над метър и осемдесет, чийто глас ехтеше гръмовно.

— Добре дошли в Парквю — каза той. — Една от най-добрите медицински специализантски програми в страната. Ще ни посветите три години, които ще ви се сторят като шест, но в замяна на това ще получите от нас деветгодишен опит. — Сред публиката се понесе смях. Анил прехвърли крак връз крак, после отново застана чинно. — Нашата мисия — продължи О’Брайън — е да осигурим медицинска помощ и болнични грижи на бедните и нуждаещите се хора. А вие, дами и господа, ще видите какво означава всичко това тук.

— И гледката няма да е никак приятна — прошепна висок рус мъж в жълто-кафяво сако, който седеше на реда пред Анил.

О’Брайън закрачи из подиума. Дългите му крака се движеха като остриета на ножици.

— Преглеждаме над милион пациенти годишно. В тази болница се раждат повече бебета, отколкото, в която и да е друга — не само в страната, но и в света. — Той млъкна и вдигна показалец. — Вярвам, че няма по-добро място, където да се сдобиете с отлични лекарски умения и опит. След като приключим обучението ви, ще бъдете готови да заминете навсякъде.

Той избълва цял поток от информация — за болничните процедури, ролята на персонала, редуването на отделенията, разпределението на екипите. Анил не успя да запомни всичко, но бе поразен от факта, че в Парквю работят дванадесет хиляди души, което беше двадесет пъти повече от жителите на неговото село. Щеше да прекара година от специализацията си, като сменя различните отделения по вътрешна медицина всеки месец. Из аудиторията се разнесе шумоленето на множество листи, когато специализантите се заеха да открият годишния график в предоставените им документи.

— Е, започвам в спешното отделение. От това по-зле — здраве му кажи — обади някакъв мъж, седнал вляво от Анил. Носеше риза и жилетка. Беше доста по-небрежно облечен в сравнение с останалите.

— Аз също — Анил вдигна графика си.

— Чарли Бойд. — На лицето му грейна широка усмивка и той протегна ръка. — Драго ми е да се запознаем, колега.

Спешното отделение, което наричаха „изтривалката на болницата“, приемаше над сто хиляди пациенти годишно. За Анил отговаряше набитият и мускулест старши специализант Ерик Стърн. Той говореше със силен нюйоркски акцент и беше неуморен — вървеше бързо и издаваше кратки заповеди, изпълнени с непознати термини.

— Размърдай се, Пател! — Ерик се втурна в сектора за прегледи още първия ден от стажа му в спешното. — Не може да снемаш анамнеза цели петнадесет минути. Чакалнята е пълна с пациенти. Преценяваш и потвърждаваш. Изписваш или приемаш. Това е единствената ти работа. Какво е основното оплакване тук? — Той прегледа набързо картона на пациента. — Болки в коремната област? Изпрати го долу, за да му направят компютърна томография, и се захващай с останалите пациенти.

В Ахмедабад Анил щеше да извърши обстоен преглед, за да изключи всички останали възможности, преди да изпрати болния до единствения томографски скенер, който се ползваше от три болници, тъй като опашките бяха дълги, а резултатите излизаха след дни.

Следващите няколко седмици Анил свикна напълно с ежедневния ритъм в спешното отделение. Сутрешните визитации започваха точно в седем, след това екипът се разпръсваше, погълнат от лудешкия ритъм на работата, която продължаваше през целия ден — един безкраен кръговрат от нови пациенти, анамнези, прегледи, направления за прием. С настъпването на следобеда чакалнята се пръскаше по шевовете. Сто хиляди пациенти годишно означаваше нов пациент на всеки четири минути, всеки изминал ден, всяко едно денонощие.

В мрачния свят на спешното, където нямаше никакви прозорци, Анил бе откъснат от останалите стажанти. Персоналът на спешното нямаше право да напуска работното си място — нито за да присъства на главната визитация или на лекциите с другите стажанти, нито за да отиде до кафенето. За обяд често поглъщаше протеиново блокче, докато чакаше някой консултант. Когато стажантите поръчваха пица, Ерик настояваше да си вземат с месо, като ядеше по две парчета наведнъж. Слепваше ги едно с друго, за да се получи сандвич. Анил откри, че му бе трудно да приеме Ерик — така различен от лекарите, които познаваше в Индия. Шумен и безочлив, Ерик имаше изпъкнал белег на челото, който получил, докато бил на кайтсърфинг — хибрид между два други опасни спорта, за които Анил никога не бе чувал.

Анил с изненада откри, че почти половината от дузината стажанти и специализанти в спешното са жени, и се опитваше да ги избегне, защото не знаеше как да се държи с тях. Чувстваше се по-спокойно, когато общуваше със сестрите, сред които рядко се срещаха медицински братя, както бе и в Индия. Анил беше единственият чуждестранен студент в групата и един от малцината, които не бяха бели. Мнозинството от пациентите на Парквю също не бяха бели. Парквю се оказа нещо съвсем различно от пасторалния рай, който Анил си бе представял в Индия. Болницата бе последна надежда за най-бедните жители на града. Хората, които нямаха здравни осигуровки, пари и личен лекар, се озоваваха в Парквю и най-вече в спешното. Като бездомната жена, която на мястото за адрес написа „планетата Земя“. Разчорлената й коса приличаше на гнездо, а отгоре му бе кацнала старателно направена шапчица от фолио, която тя отказа да свали по време на прегледа. Или мъжът, вонящ на бъчва, чийто зачервен нос говореше за дългогодишен алкохолизъм, и който упорито настояваше, че не е бил пиян, когато паднал и си порязал челото на счупено стъкло.

В края на деня Анил се чувстваше на само изтощен, но и психически изцеден. Не можеше да се отърси от увъртанията и недоверието на пациентите, от отчаянието в очите и гласа им, от вонята на урина и мръсотия. Повечето дни се прибираше доста след десет вечерта и веднага си взимаше продължителен душ, като се търкаше яростно, докато ароматният сапун не завладееше сетивата му.

Предполагаше се, че специализантите ще учат вечер у дома, и Анил бе съставил списък за четене. Всяка нощ си тръгваше от болницата с намерението да поработи върху списъка, но след като бе прекарал на крак близо дванадесет часа, едва успяваше да преполови първата тема и заспиваше. Когато будилникът му звънеше в пет сутринта, той се събуждаше в леглото, обграден от книги, все още нахлузил очилата, а нощната лампа светеше над главата му.

 

 

— Виждали ли сте Ерик Стърн? — попита една сестра. Анил явно бе единственият лекар в обсега на регистратурата преди сутрешната визитация. — Имам спешен случай.

— Мога да го поема — каза Анил и се пресегна за картона.

— Сигурен ли сте? — хвърли поглед към баджа му. — Сериозно е.

Анил пое картона. Беше дебнал за възможност да представи свой собствен случай по време на визитациите, за да впечатли присъстващите. Откри Джон Доу^[3] зад завесата на номер 6. Младият мъж беше облечен в износени дрехи, главата му се бе килнала на едната страна и устата му зееше отворена.

— Господине? — Анил разтърси рамото на пациента и светна с фенерче в очите му. Зениците му бяха свити, дишането — плитко. Не дъхаше на алкохол. По тялото му нямаше нищо, освен няколко белега от краста по ръцете. Пулсът на Анил се учести, докато прехвърляше наум различни диагнози. „Мозъчен кръвоизлив. Белодробна емболия.“ Опита се да повдигне пациента, но с изненада установи, че тялото му бе отпуснато и тежко. Пациентът се строполи на болничното легло и главата му се килна.

Анил отметна завесата и поиска апаратурата за интубация точно когато дежурният лекар в спешното отделение се зададе иззад ъгъла заедно с Ерик и останалата част от екипа.

— Пател, къде беше? — изрева Ерик. — Визитациите започват точно в седем. Нито секунда по-късно.

— А-аз имам пациент в критично състояние — обади се Анил. — М-м-може да се наложи интубация.

— О! — възкликна дежурният. — Да видим какво имаме. Как е дишането му?

— Плитко…

— Но диша без апарат, нали? Да проверим дихателните пътища. — Дежурният затисна езика с шпатулата и бръкна дълбоко в гърлото на пациента. Джон Доу се задави, проявявайки първия видим признак на живот. Лекарят се обърна към останалите членове на екипа.

— Този рефлекс показва, че се опитва да предпази гърлото си. Няма нужда от интубация — той стрелна Анил с поглед. — Пулс?

„Петдесет и пет“ сети се Анил, но буквата „п“ беше най-страшна за него. Вече можеше да усети как се спотайва зад устните му, готова да залепне там в мига, когато отвори уста, така че вместо да отговори на въпроса, той се втренчи в лекаря, който преслушваше сърцето на пациента със собствения си стетоскоп.

— Пулсът е петдесет и шест. Нормален. Нещо друго? Кръвно налягане?

— Н-н-не съм измерил — Анил се опита да успокои дишането си, когато по лицето му плъзна червенина.

Дежурният се обърна към останалите:

— Може ли някой, който е внимавал първата седмица в медицинското училище, да ми каже кои са началните стъпки при неконтактен пациент?

Обади се мъжът с жълто-кафявото сако от деня на ориентацията.

— Осигури проходимост на дихателните пътища, провери дишането и кръвообращението.

„Трей Крендъл“ — Анил прочете на табелката с името му.

Дежурният отново се обърна към Анил.

— Да ви звучи познато? А забелязахте ли нещо друго по време на прегледа, доктор Пател? — в гласа му прозвуча металическа нотка. — Нещо необичайно по ръцете на пациента? — Той сграбчи китката на Джон Доу и я вдигна, така че да я видят всички.

— Има с-с-скабиес — главата на Анил щеше да се пръсне, зад очите му пулсираше нетърпима болка. Трескаво се опитваше да си спомни какво би могла да причини крастата, докато тършуваше из джоба си, за да открие картончетата, които бе приготвил за визитацията.

— Скабиес? — ухили се дежурният. — Някой друг?

Настроението в сектор номер 6 се промени, след като спешното състояние на пациента остана на заден план, изместено от унижението на Анил. Непрестанното писукане на монитора зад съседната завеса запълни краткотрайната тишина, нарушена от Трей Крендъл, който гореше от желание да се възползва от пропиляната от Анил възможност.

— Белези от убождания? — предположи той.

Дежурният пусна ръката на пациента и посочи Трей:

— Бинго! Подобен вид пациенти са чести посетители на спешното, Пател. Тези белези очевидно говорят, че мъжът е интравенозен наркоман. Обзалагам се, че токсикологичният тест ще покаже наличие на гама-хидроксибутират. Големи дози от GHB, известен като екстази, предизвикват незабавна загуба на съзнание. След час-два ще е на крак и ще крещи и псува като всички останали. Дотогава го обърнете на едната страна, за да не се задуши, и проверявайте жизнените му функции всеки половин час.

Дежурният излезе, следван от екипа, а Ерик Стърн се изправи срещу Анил:

— Не избързваш ли малко, Пател? Следващия път кажи на сестрата от регистратурата да прати съобщение на пейджъра ми, когато не знаеш какво, по дяволите, правиш.

Преди да си тръгне, Чарли положи ръка на рамото на Анил:

— Добре ли си, приятелю?

Очите на Анил се напълниха със сълзи при неочакваното докосване. Той прехапа устни.

 

 

Анил беше петгодишен, когато започна да заеква. Най-жестоките деца в училище му се присмиваха. Но най-ужасно се оказа едно огромно, глуповато момче на име Бабу. Баща му беше известен пияница, който не можеше да се задържи на работа, макар че бащата на Анил го бе взел за ратай навремето. Всеки път, когато учителят застанеше с гръб, Бабу започваше да съска срещу Анил, последван и от останалите момчета. Приличаха на разярено змийско гнездо.

Един ден учителят на Анил го помоли да остане, след като другите ученици се изнизаха от класната стая. Бабу го възнагради с едно последно изсъскване. Учителят му подаде дебел, изящно подвързан том, който едва ли бе учебник. Анил погали здраво вплетените нишки на индиговата корица. Разгърна страниците и долови специфичния мирис на стара хартия.

— Познаваш ли тази книга? — попита учителят.

Анил кимна. Беше разпознал заглавието от колекцията на баща си — автобиографията на Махатма Ганди.

— Упражнявай се да четеш откъсите, които съм отбелязал. Когато си готов, можеш да ги издекламираш пред класа.

Предложението ужаси Анил, но той прилежно взе книгата. Всеки следобед излизаше от Голямата къща, заобикаляше оризищата, минаваше отвъд хълма и се озоваваше под любимото си бананово дърво, където оставаше, докато слънцето заслизаше бавно към хоризонта. Седеше и препрочиташе откъсите, отбелязани от учителя му, докато не започна да произнася гладко думите, които се отпечатаха в паметта му. Накрая Анил се изправи под дървото и изрецитира откъсите пред единствената си публика, състояща се от щурци и жаби. Тогава разбра, че може да говори гладко поне на едно закътано местенце, боравейки с определен набор от думи. Когато навърши девет години, Анил почти бе преодолял заекването. Благодарение на това постижение разбра, че може да се справи с всичко.

 

 

В края на смяната Анил седеше в стаята за персонала, докато Чарли се преобличаше, преди да яхне колелото към вкъщи.

— Не мога да го направя — отрони Анил. — Посветил съм целия си живот на това, а сега се п-провалям — затвори очи и ги потърка.

— Стига, приятелю — обади се Чарли. — Просто имаше лош ден.

Анил поклати глава.

— Не видя физиономията на Стърн. Ще отпадна от програмата. Ще трябва да се прибера у дома и няма да имам нужната квалификация, за да практикувам. Всички специализантски програми в Индия са вече затворени. — Той си представи лицето на баща си след позорното завръщане.

Чарли издърпа един стол, обърна го и седна срещу Анил, като подпря брадичка на облегалката:

— Слушай, друже, поемай си дълбоко дъх. Веднъж на ден. Какво трябва да свършиш утре? Довърши днешните си материали за четене и се подготви за утрешните случаи, ясно? Да направим така. Тази вечер не се притеснявай за нищо друго. Става ли?

От тази вечер нататък Анил и Чарли редовно посещаваха близкия ресторант, за да прегледат списъка с учебници, след като приключеха в болницата. Държаха книгите в колите си и се настаняваха на обичайното сепаре в бургундскочервено в задния ъгъл, далече от кухнята и другите клиенти. Винаги ги обслужваше слаба възрастна жена с дрезгав глас на заклет пушач. Тя бе научила поръчките им: руло „Стефани“ за Чарли и същото, но вегетарианско, за Анил. Картофеното пюре и зеленчуците не бяха нищо особено, но тук Анил бе открил сос грейви, който изливаше върху всичко в комбинация с един от лютивите сосове на масата.

— Човече, това е удивително! — възкликна Чарли след няколко седмици, когато Анил му показа пълния комплект от разноцветни картончета, всяко от което съдържаше симптоми, диференциални диагнози, препоръчителни изследвания и лечение. — Как, кога си направил всичко това? — Чарли обърна едно от картончетата и огледа препратките към медицински журнали.

Анил стеснително сви рамене.

— Започнах в медицинския колеж и просто продължих да увеличавам бройката им. — Нямаше навика да споделя бележките си заради убийствената конкуренция сред състудентите му, но Чарли беше различен. С него се разбираше с лекота, за разлика от мнозинството специализанти. Може би се дължеше на спокойствието, което, както твърдеше той, било присъщо на всички австралийци, или на факта, че бе по-възрастен от останалите в групата. Чарли бе работил като биомедицински инженер в Сидни в продължение на няколко години и планирал да кандидатства в бизнес училище, когато пристигне в Америка, и да я обиколи с раница. През годината, прекарана сред природата и хората, разбрал, че в крайна сметка няма желание да изкачва корпоративната стълбица на някоя компания за медицинска апаратура, и си подал документите в медицинско училище.

— Пател, шегата настрана, това е тайно оръжие. — Чарли прегледа купчината картончета. — Ще се справим със спешното отделение за отрицателно време. Благодаря ти, приятелю! Много щедро от твоя страна да ги споделиш с мен. — Той се пресегна и го потупа по рамото.

Анил се усмихна, когато взе шишенцето с яркозелен чили сос от масата и разви капачката.

— Няма проблем. — Радваше се, че можеше да направи нещо за Чарли, единствения сред колегите, на когото вярваше. Преди няколко седмици, докато сменяше униформените си дрехи в съблекалнята, напръскани с урина от дефектен катетър, дочу как неколцина мъже си говорят в съседната зала, докато си подхвърлят футболна топка.

— Виждали ли сте онзи чужденец по време на визитациите? — попита непознат глас, заглушаван от дриблирането на топката. Анил замръзна. Единият му крак застина над крачола на панталона.

— Кой? — Веднага разпозна характерния баритон на Трей.

— Пател. Има малки картончета с бележки от всякакви неизвестни статии. Не може да взема решение в движение, не може да отговори на пукнат въпрос. Трябваше да видите как дежурният лекар го направи на пух и прах, когато искаше да погледне нещо, преди да отговори.

Анил затаи дъх, ужасен, че някой може да се появи иззад шкафчетата и да го види стаен тук.

— И освен това — намеси се третият, — дори да има отговор, кой, по дяволите, може да го разбере? — Тримата избухнаха в смях, който отекваше в ушите на Анил. Не знаеше дали се присмиват на акцента, на заекването му или на нескопосаните обяснения, макар че всъщност нямаше значение.

 

 

Анил очакваше нещата да се подобрят след стажа в спешното отделение, но в хода на месечните ротации откри, че другите отделения крият свои собствени ужаси и кошмари. Спешното бе най-страшно единствено по отношение на притока от нови пациенти, с които трябваше да се справя всеки ден. В останалите отделения непрекъснато тичаше и обгрижваше недоволните пациенти. В гастроентерологията често повръщаха върху него, а понякога ставаше жертва и на нечия диария. С всеки изминал месец откриваше не само нови области в медицината, но и нови наставници, които го подлагаха на изпитания и го унижаваха, нови колеги, които изгаряха от желание да смачкат останалите, за да бъдат забелязани.

Чувство на крайно изтощение завладя Анил. Умората постепенно превзе цялото му тяло. Главата му тежеше, раменете му се приведоха, понякога трябваше да се облегне на стената от слабост. След време очите му започнаха да парят и да сълзят. Принуди се да носи кърпички и капки за очи в джоба на мантата си през цялото време. След като прекарваше на крак по дванадесет часа, а дори и повече, изпитваше силна болка в колената, която го измъчваше по цяла нощ, а когато беше на повикване, болката можеше да бъде облекчена единствено с осемчасов спокоен сън, което рядко му се случваше.

Шест дни в седмицата Анил се надигаше като в мъгла и се връщаше в болницата, решен да докаже, че може да върши работата, за която се бе подготвял толкова дълго. Беше очаквал, че по време на стажа няма да подвива крак, и нямаше нищо против това, но понякога му се щеше да чуе някоя похвала и да изпита вътрешно удовлетворение от това, че бе свършил нещо както трябва. Не се чувстваше оценен или просто уважаван от болните. В Индия благодарните пациенти му бяха носили толкова много сладкиши, че Анил бе качил три килограма през първия месец. Тук пациентите бяха подозрителни и заядливи. Дали това се отнасяше в еднаква степен за всички лекари, или само за него, той не беше в състояние да прецени.

След няколко месеца Анил се бе отказал от крехката надежда да се усъвършенства в работата си. Вместо това се научи как да се справя с нея: движеше се сред пациентите експедитивно и решително, като, вместо да запомня имената им, ги свързваше със състоянието им или номера на стаята. Съветът на Чарлз да живее ден за ден се превърна в новата му мантра. Всяка вечер Анил заставаше пред небесносиния календар на Кришна, закачен на вратата на спалнята му, чудейки се дали този мимолетен поглед към божеството можеше да мине за молитва в очите на майка му, а после зачертаваше с черно датата. След половин година стажуване приоритетите му се бяха променили. По същия начин, както в ситуация на стрес човешкото тяло се нуждае предимно от кислород и течности, Анил се опитваше просто да оцелее.