Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (15)

12.

Беше особено горещ ден и Лийна се бе прибрала от нивите. Влезе в кухнята да изпие чаша вода и малката Риту влезе крадешком след нея. Момичето мразеше следобедната дрямка, в която потъваха брат й и възрастните. Кипеше от енергия и не можеше да лежи неподвижно толкова дълго време.

Лицето й лепнеше от пот, косата й бе заплетена и объркана. Тя проследи чашата вода с премрежен поглед. Лийна й я подаде. Наблюдаваше я, докато пие, а после отново наля чашата от ведрото над мивката.

— Ела — промълви тя. — Навън подухва.

Седнаха на стъпалата. Лийна пръсна вода върху главата на момиченцето и намокри косата й. После бавно прокара гребена през всеки кичур, като го повдигаше във въздуха и разплиташе възлите. Лийна разресваше, а Риту се кискаше и хленчеше, притиснала ръка към устата си, за да не събуди хората в къщата. Накрая косата й стана лъскава и гладка. Беше изключително гъста. Въпреки че я бе намокрила, едва обхващаше опашката с ръка. Тя раздели косата и се зае да я сплита.

Риту попита:

— Как се казва тази песен?

Лийна осъзна, че си тананика песен, която майка й някога й пееше, но не помнеше думите, а само мелодията. Когато сплете едната плитка, Риту прокара пръсти по творението й и се усмихна.

— Обичам те, диди — каза тя.

Милата Риту. Лийна не бе чувала тези думи, откакто се откъсна от майчината прегръдка в сватбения си ден.

— Моля те, не си отивай — добави Риту. — Нали обещаваш, че няма да ни оставиш отново?

Преди Лийна да успее да отговори, Рика се появи на задната врата:

— Какво правиш тук? Защо не е готов следобедният чай?

Тя сграбчи Риту за ръката и я поведе към къщата. Момичето изкрещя, но Лийна се усмихна и й направи жест да се прибере.

Лийна никога не бе виждала Рика да прояви обич и привързаност към децата си. През повечето време се държеше така, сякаш не съществуваха. Проявяваше интерес единствено когато бяха в компанията на Лийна. По-големият брат на Гириш също бе непоследователен в чувствата си. Преди няколко дни Дев бе скочил в скута на баща си, докато седеше в коридора. Лийна бе наблюдавала как мъжът подхвърля игриво сина си, а после сграбчи ръката му и се присмя на белега по рождение, дразнейки момчето, че не се е измило добре, след като бе ползвало тоалетната. Лийна смутено се обърна и се оттегли в кухнята, където извади две шоколадови бисквити, за да утеши нещастния си племенник, който скоро щеше да се появи.

Докато Лийна чакаше млякото за следобедния чай да заври, си мислеше за странните неща, които Риту бе казала навън. Но тя бе дете. Нямаше смисъл да вярва на развинтеното й въображение.

Тези деца бяха единственият радостен лъч в живота на Лийна. Всяка сутрин Риту изтичваше в кухнята и обвиваше крехките си ръце около кръста на Лийна. Сладкото й лице и пухкавите бузи сияеха от щастие и Лийна започна да очаква тази невинна усмивка.

Лийна не бе получила повече подаръци от родителите си, а и не й позволяваха да ги посети. Знаеше, че съпругът и свекърът й им бяха гостували поне веднъж, защото ги чу да обсъждат срещата. Няколко пъти, докато Рика дремеше, тя тайно се обади на майка си, но разговорите им винаги протичаха по един и същи начин. Лийна споделяше, че й липсваха и че й се иска да се прибере за Дивали. Майка й също шепнеше, макар че за разлика от Лийна тя нямаше от кого да се крие.

— Бъди добра и силна — наставляваше я тя.

Една вечер, когато всички останали от семейството тръгнаха на сватба, наредиха на Лийна да си остане у дома и да довърши гладенето. Свекърва й се появи, облечена в най-хубавото си сари. На бузите й проблясваха изящни златни обици, украсени с рубини и перли. Лийна незабавно ги позна. Принадлежаха на майка й, едно от малкото бижута в скромната й колекция. Беше ги сложила в деня на сватбата на Лийна.

Сигурно имаше някаква грешка. Лийна се приближи към свекърва си, за да я огледа, но тя се отдръпна и махна с ръка. В този миг младата жена забеляза гравираните златни гривни на китката й, които също принадлежаха на майка й. След това заминаха, цялото семейство — млади и стари. Лийна остана сама в къщата. Гладеше старателно, но пред очите й непрекъснато изплуваха висящите обици с рубини и тя машинално нагласяше фустата. Вместо цвъртенето и пукането на ютията, в главата й звънеше песента на двете златни гривни на китката на свекърва й. Многократно посягаше към телефона и набираше номера на майка си, но всеки път линията оставаше свободна.

Лийна почувства със сърцето си, че нещо ужасно се бе объркало. Да не би майка й да е мъртва и семейството на съпруга й да е премълчало? Или беше болна и я викаше при себе си? Тази вечер Лийна изгори две блузи и една фуста, но в главата й се появи план.

На следващата сутрин тя се изкъпа и се облече в специално сари, подарък от родителите й за сватбата. Вплете свежи жасминови пъпки в косите си и очерта очите си с каял. След като Гириш стана и отиде да се измие, тя оправи леглото, подреди стаята и седна да го чака. Когато мъжът й се върна, тя подхвърли:

— Мислех си, че бих могла да посетя родителите си за Дивали. Не съм ги виждала от сватбата.

— Хм — изсумтя Гириш, захвърли хавлията и се пресегна за чистите дрехи, които тя му подаде.

— Все още има две седмици до празника. Достатъчно време, за да се подготвим…

— Много е далече. Нима очакваш да загубя един работен ден, за да те откарам, а после да те прибера?

Лийна не посмя да отбележи, че Гириш не се занимаваше с нищо друго, освен да играе карти и да яде.

— Разбира се, че не. Ще е твърде нахално от моя страна. Сигурна съм, че татко с радост ще дойде да ме вземе. Мога ли да му се обадя днес? — Отчаяно й се искаше баща й да се появи и да види къщата, земята и да й каже дали не грешеше, като очакваше нещо повече.

— И ще оставиш Рика и майка ми да поемат цялата работа, докато те няма? Не смяташ ли, че е доста егоистично?

Лийна прехапа устни. Рика и свекърва й се бяха справяли отлично с домакинските задължения преди пристигането й.

— Само няколко дни. Така ще им е по-леко, защото няма да им се пречкам.

Лийна беше обмислила всичко това миналата нощ. Молбата й не бе неоснователна — искаше да види родителите си за няколко дни, след като бе живяла тук близо година. Бе избрала да говори с Гириш рано сутринта, защото тогава все още нямаше да се е случило нищо, което да развали настроението му. Бе предвидила аргументите му и бе подготвила отговори, които нямаше да го ядосат. Каква щеше да е най-страшната развръзка? Да я блъсне в стената, да извие ръцете й зад гърба, както беше правил и преди. Лийна го очакваше. Ако това беше цената, за да гостува на родителите си, щеше да я плати.

Но като видя реакцията му, разбра, че бе сгрешила. Въпросът й, самото й присъствие бяха достатъчни, за да го вбесят. Стори й се, че му се ще да я удари, съдейки по изражението му и смръщените устни.

— Трябва да се захващам с чая, преди да се събудят останалите — каза Лийна и излезе от спалнята.

Гириш я последва в кухнята. Ръцете й трепереха, когато понесе тежкото ведро към водната помпа на двора. Мускулите й бяха заякнали, защото го правеше всяка сутрин, но сега пристъпяше колебливо, изгаряна от погледа му.

Навън хоризонтът пламтеше, окъпан в ярките оранжеви и бледорозови краски на зората, птичата симфония огласяше простора. Въздухът беше застинал. Щеше да е горещ ден. Лийна постави ведрото под водната помпа, когато чу вратата да проскърцва. Тя не се обърна. Нямаше да достави това удоволствие на Гириш и да му позволи да види страха в очите й. Щеше да върши обичайната си работа.

Лийна сграбчи дебелия метален лост и започна да изпомпва водата. Познатият ритъм я успокои и тя използваше краката си като опора, за да намали напрежението в ръцете. Лостът скрибуцаше и накрая водата започна да се процежда, а после шурна в съда. Най-вероятно заради шума от водата тя не разбра, че нещо плисна върху сарито и се стече в краката й. Нито го чу, нито го усети. Но го подуши — познатата остра миризма на газ.

Когато натрапчивата воня я удари в носа, тя пусна лоста и се обърна. Насреща й бе Гириш, държеше квадратната кутия, която стоеше до печката в кухнята. Замахна диво с ръка и я поля с остатъка от течността, а после захвърли встрани празния съд. Очите му бяха заприличали на цепки, черните му зеници засвяткаха. Лениво дъвчеше нещо.

Лийна отвори уста, но после я затвори, без да промълви и дума. Бе стигнала твърде далече. Сега разбра, че го бе ядосала. Започна да се отдръпва бавно от Гириш, ситнейки заднешком. Той запристъпва към нея, сякаш ги свързваше невидима нишка. Посегна към джоба си и преди Лийна да се осъзнае, запали клечка. Оранжевият пламък трепкаше на върха на пръста му. Устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка и изражението му порази Лийна. Колко различно изглеждаше лицето му! Мисълта я озари с кристална яснота — този мъж беше зъл. Как не го бе забелязала преди?

Лийна така и не видя как хвърли клечката. Смяташе, че все още има време да се обърне и да побегне. Сигурно за миг бе затворила очи или бе вдигнала поглед към небето, за да измоли милост, защото когато ги отвори, Гириш й бе обърнал гръб и вървеше спокойно към къщата. Ярките пламъци облизаха ходилата й. Светложълти, наситено оранжеви и червени — същите цветове, в които блестеше утринният изгрев.

Почувства топлината на пламъците, които запълзяха към нея. Подскочиха към подгъва на сарито, подгизнало от газ. Намираше се в центъра на горящ обръч. Лийна се огледа лудешки. Гириш бе излял газта по земята, образувайки кръг около нея. Озова се в капана на бушуващия огън, докато се опитваше да не се разплаче. Идеше й да легне и да затвори очи.

Всичко около нея се въртеше, целият свят, а после почувства с бузата си твърдата земя. Никога не бе изпитвала подобна пронизваща болка, която разкъсваше стъпалото й и напредваше към бедрото й. Никога не бе долавяла подобна противна миризма: натрапчива, сладникава и задушаваща. Тя проникваше в устата и носа й, секваше дъха й. Миризмата на горяща плът. На нейната плът. Лийна се опита да се изправи, но стъпалото й гореше. Тя изпълзя от огъня, но той лумна след нея, поглъщайки я. Разкъса сарито си и тръгна към кладенеца, препъвайки се. Повдигна крака си и го потопи във ведрото. Огънят изгасна със съскане и пукот. Въздухът се изпълни с пара и дим. Миризмата нахлу в ноздрите и очите й. Ръката й се стрелна към блузата и измъкна кърпичката с пауна. Покри лицето си и се опита да диша.

После побягна. Въпреки че чуваше горящия огън зад себе си, не се обърна, за да погледне. Нетърпима болка пронизваше крака й. Беше полугола и потънала в срам. Но най-страшното бе миризмата. Тя проникваше дълбоко в носа й, изпълваше устата й като гъсто масло. С всеки дъх, който поемаше, тя нахлуваше все по-навътре в тялото й, задушаваше я с натрапчивата си острота.

Лийна тичаше, докато не прекоси границата на семейните земи и памукът не се превърна в захарна тръстика. По прашния път, виещ се между фермите, не се мяркаше никаква кола. Бе ранна сутрин и повечето хора още не бяха станали. Когато вече не можеше да бяга, тя запристъпя край нивите, облечена единствено в блузата и фустата, стигаща малко под коленете. Изгаряше от унижение, че щяха да я видят по бельо, но нямаше друг избор.

Къде можеше да се подслони? Заля я вълна на облекчение, когато съзря първата къща. Но не познаваше никого от живеещите в околностите. Бяха я държали затворена в онази къща, откакто бе пристигнала. Не бе се запознала със съседите. Бе виждала единствено приятелите на Гириш, но те нямаше да й помогнат. Повече щеше да й провърви с някой странник. Но всеки, който я съзреше облечена така, би я взел за просякиня или нещо още по-лошо.

Лийна продължи да върви. Подмина първата къща, после следващата. При всяка крачка изпитваше болка в лявото стъпало, която пълзеше нагоре по крака, но тя се опитваше да не й обръща внимание. Насочи се към изгряващото слънце, на изток, към Панчанагар, но селото й беше отдалечено на близо сто километра. Дори и да знаеше пътя до там, дори и да не спреше да ходи целия ден, нямаше да стигне преди падането на нощта.

Накрая, когато болката стана нетърпима, тя седна на крайчеца на пътя, сгъна крак в скута си и се насили да го огледа. Кожата на глезена и прасеца беше изгоряла и червеникава, покрита с мехури. Огънят беше пламнал от пръстите й. Кожата на това място беше пепеляво сива. Прах и листа бяха залепнали по раните.

Докато държеше крака си в тази поза и го оглеждаше внимателно, тя не можа да избегне миризмата. Извърна глава и поднесе кърпичката към носа си, за да вдъхне аромата на сандалово дърво. Знаеше, че няма да успее да се движи още дълго в това състояние, но трябваше да продължи. Лийна стана с усилие и тръгна отново.

Нямаше представа колко време бе минало, но след по-малко от стотина крачки тя се озова край скромна варосана в бяло къщичка с дървена врата, която едва ли имаше повече от няколко стаи. Край портата се полюшваха невени. Ярките им цветове сякаш я приветстваха, наоколо се носеше сладкият им аромат. Цяла туфа, пълна с нови пъпки. Сухите листа бяха почистени и почвата бе влажна. Лийна се досети, че обитателят на къщурката полагаше истински грижи за тези цветя. Вероятно бе някоя жена, която щеше да се смили над нея.