Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (25)

21.

Четири седмици по-късно Балдев все още беше в болницата и се възстановяваше след операцията на коляното, а Анил приключи втората година от специализацията си и предприе пътуването до Индия, планирано още преди месеци.

Сега седеше на верандата на Голямата къща и лек ветрец играеше в листата на кокосовите палми, ограждащи имота им. Анил затвори очи и се наслади на вятъра, който галеше лицето му. Държеше чаша топъл чай и си позволи да се отдаде на новооткритата радост да си бъде у дома. Долови разликата в мига, в който слезе от самолета в Ахмедабад и с лекота си проправи път сред блъскащата се тълпа край лентата с багажа, поредният незначителен човек в тази многомилионна страна. Никой не го гледаше и никой не забеляза, че е различен.

Входната врата изскърца зад гърба му и майка му пристъпи на верандата. Носеше поднос с току-що направен чай и купчина топли парантхас. Тя кимна към полето, откъдето се зададе Никхил, готов да изпие сутрешния си чай. Беше загорял от слънцето, ръцете му бяха здрави и мускулести. Анил се изправи, за да поздрави брат си, и помаха с ръка над главата си.

Те седяха рамо до рамо на грубоватите дървени столове и гледаха към земята, която сега им принадлежеше. Майка им наля две чаши чай, като извади джинджифиловия корен и ментовите листа. Анил надигна чашата към устните си и вдиша ароматния кардамон.

Майката застана между двамата си синове и положи ръка на рамото на всеки от тях.

— Винаги трябва да е така — промълви тя и се оттегли в къщата.

Анил задуха чая си, за да изстине.

Никхил повдигна чашката си и изля малко чай в чинийката. Изпи го на една глътка и отново напълни чинийката.

— Трябва да й кажеш, че никога няма да се върнеш, за да престане да копнее за този ден. — Гласът му прозвуча студено.

Анил се обърна към брат си и се загледа в него, докато пресушаваше поредната чинийка чай.

— Не съм казал, че никога…

— Нима? — Никхил впери поглед в нивите, тъмните му очи пламтяха като въглени. — Или ще продължиш да си живееш охолно в Америка и да ни диктуваш какво да правим?

Анил остави на подноса пълната си чаша до тази на Никхил, която вече бе празна.

— Бхаи? — По-малкият му брат за пръв път му държеше подобен тон. — Проблем ли има?

— Мислиш си, че знаеш повече, като седиш в онази модерна болница, обграден от умни лекари? Мислиш си, че знаеш какво трябва да правим тук?

— Чуй ме, бхаи, аз не искам тази роля — каза Анил. — Опитах се да го кажа на мама, но тя отказва да слуша.

Тази сутрин майка му го бе информирала, че е насрочила съвета за следващия ден. „Глупости“, заяви тя, когато й каза, че няма желание за това.

— Знаеш ли какво се случи, след като реши да дадеш на Дилип онази земя? — попита Никхил. — Почти всички слуги дойдоха при мен и поискаха да получат собствена нива. Мъже, които работят тук по-малко от година и се напиват по обяд, дори и те смятат, че заслужават парче от нашата земя. — Тази земя — направи широк жест с ръка — е принадлежала на семейството ни от поколения и днес нямаше да е наша, ако татко не бе починал толкова скоро. Когато отказах на останалите мъже, всички те се вдигнаха на тридневна стачка. Трябваше да се справям сам с всичко. Естествено, не успях. — Той млъкна. — Изгубихме част от реколтата.

— Стачка? — извика Анил. — Какво имаш предвид?

— Не казаха, че стачкуват, но всички се разболяха за три поредни дни. Знаех, че не е вярно. Играеха карти на брега на реката, но какво можех да направя? Как щеше да изглежда, ако се опитах да принудя някой болен човек да работи?

— Какво предприе? — попита Анил.

— Уволних ги — каза Никхил.

— Какво? — Чаят на Анил се разплиска и изгори палеца му.

— Налагаше се. Бяха безполезни. Трябваше да си ходят.

Анил се облегна на стола и потърка чело:

— Всичките ли?

Никхил кимна и зарея блуждаещ поглед:

— Дори синовете на Дилип.

— Защо и тях? — изненада се Анил. — Със сигурност не са те бойкотирали. След всичко, което стори за баща им?

Никхил поклати глава:

— Караха се с останалите. Не можеш да очакваш хората да вършат една и съща работа и да се отнасяш към тях по различен начин. Щяха да недоволстват. Напълно нормално е. Не можех да си позволя същите проблеми с новите работници, затова уволних всички до един. Реколтата от тридесет или четиридесет декара в западната част отиде на вятъра, преди да успея да наема нови хора.

— Господи, Никхил, съжалявам. — Анил обърна стола към брат си, но Никхил не си направи труда да го погледне в лицето. — Нямах представа…

— Да, така е — прекъсна го Никхил. — Казах ти какво ще се случи, ако дадеш на Дилип онази земя. Предупредих те. — Той облегна глава на стола и прошепна: — Но ти знаеше по-добре.

Анил затвори очи, припомняйки си спора и предупрежденията на Никхил. Свали очилата и разтри очи.

— Защо не ми каза по-рано?

— Знам, че работиш много отговорна работа отвъд океана. Спасяваш живота на хората. — Сякаш говореше чужд човек, толкова враждебен беше гласът му. — А аз какво правя тук — разпери ръце пред себе си. — Съзнавам, че не е толкова важно и интересно за човек като тебе, бхаи. Просто се опитвам да се грижа за земята на татко, да вадя прехраната си и да издържам семейството си. И преди не ми беше никак лесно. Всеки ден се сблъсквах с проблеми — някои мъже получаваха травми или лягаха, покосени от треска, други бяха твърде заети със семейни грижи. Някои въобще не се появяваха, когато се напиеха. Доста е трудно да ръководиш всичко това.

— Знам и искам да те подкрепя. — Не искаше гласът му да прозвучи толкова боязливо. Опита се да събере кураж и да каже още нещо: да признае колко важна бе отговорността на Никхил, да го похвали за добре свършената работа. Но не му достигаха думи.

Никхил се плесна по коленете и стана.

— Как можеш да обясниш на маймуната вкуса на джинджифила — каза той и заслиза по стълбите на Голямата къща. Това бе една от любимите поговорки на баща им. Човек не цени онова, което не проумява.

Анил наблюдаваше как Никхил се върна на полето и започна да осъзнава колко объркан бе естественият ред на нещата у дома. Когато баща му бе жив, бе успявал да контролира всичко, но отсъствието му бе нарушило равновесието и страстите се бяха нажежили. Анил винаги бе вярвал, че има право да преследва своите желания и тези на баща си. Но баща му едва ли би искал да види нещо подобно.

Изпита известно облекчение от завръщането си у дома. След нападението Махеш непрекъснато повтаряше, че никога няма да се почувстват част от Америка, не и по начина, по който биха се чувствали в Индия. Анил му възразяваше и даваше примери с имигранти от различни страни, които бяха преуспели в Америка. Но като си представи Балдев в болницата, прикован към легото, докато тялото му изграждаше отново тъканите и хрущялите на костите, се замисли сериозно. Мисълта, че същата съдба би могла да сполети всеки тъмнокож в Юга, не му носеше никакво успокоение. Но въпреки това усещаше, че единственото място, на което принадлежеше с цялото си сърце, бе онази катетеризационна лаборатория. Никога не се бе чувствал по-жив, по-целеустремен, по-решителен. Ръцете буквално го сърбяха от желанието да се захване с онова, за което бе предопределен.

— Още парантхас? — Майка му се бе върнала на верандата. — Толкова се радвам, че те виждам да си похапваш, синко. Възвърна част от килограмите си. — Тя поднесе чинията към Анил, но той я спря с жест.

Майка му седна на стола, освободен от Никхил.

— Синко — каза тя шепнешком, — нали не ядеш неподходяща храна там?

Анил разбра двусмисления й въпрос:

— Не, мамо. Само вегетарианска.

— Добре. — Тя се отпусна на стола и потупа страничната облегалка. — Не забравяй индийските си ценности.

Майка му може би си отдъхна, след като разбра, че не бе вкусвал месо, но имаше толкова много неща, които можеха да го покварят, поне в нейните очи. Имаше въпроси, които дори не знаеше как да зададе. Би могла да се примири с пиенето в нощните клубове, но ако научеше за Амбър, а не дай боже, за сексуалния характер на връзката им, майка му със сигурност щеше да се разстрои. Анил си казваше, че я бе щадил, като бе скрил истината за Амбър, но сега разбираше, че бе щадил и себе си. Бе обвинил Амбър, че се страхува да го представи на семейството си, но той не бе по-различен.

Анил наблюдаваше как Никхил показва на двама работници как да теглят старото рало, задача, която той и братята му бяха изпълнявали като по-малки. Беше усложнил нещата за Никхил със съвета си отвъд океана. Съжаляваше за случилото се, въпреки че бе изпълнил желанието на баща си и настойчивите молби на майка си. Участието му, макар и слабо, само бе размътило водите.

Пиа излезе на верандата, за да се присъедини към тях.

— Ето къде си бил. — Прие чашата чай от майка си и седна.

— Ще се захващам с обяда — каза майка им. — Чичо Манудж и братовчед ти ще идват този следобед. Започнаха да правят сок от манго от дървото на границата между имотите им. Всеки уикенд ни носят манго ласи. — Майка му положи ръка на рамото на Анил. — Откриха начин как да разделят плодовете благодарение на теб.

— Ммм, тези манго са много вкусни — обади се Пиа. — Добра работа, братко.

— А какво става с фермерите? — попита Анил. — Онези с кладенеца?

Майка му цъкна с език.

— Все още се карат като куче и котка. Понякога чувам виковете им чак тук.

— А леля Нирмала? — попита той. — Уреди ли се въпросът с новия график на изплащането? — След като не дочака отговор, Анил се обърна, за да я погледне, но тя просто безмълвно се бе прибрала в къщата. — Какво беше това? — извърна се той към Пиа.

Пиа погледна към вратата, за да е сигурна, че майка им няма да ги чуе.

— Знаеш, че майка ненавижда всичко, което понамирисва на скандал. — В тона й се долавяше лека горчивина. — Толкова е тъжно. Никак не им е лесно след завръщането на Лийна.

— Тя се е върнала? — изненада се Анил.

Пиа кимна.

— А после и баща й почина преди няколко месеца. Всички говорят, че умрял от срам заради неуспешния брак на Лийна.

Анил изгледа сестра си, зареяла поглед към полята.

— Господи, не знаех. — Дори да се бе постарал да следи случващото се в Панчанагар, лошите новини почти не се споменаваха. Повечето хора, включително и майка му, предпочитаха да подминават неприятностите, сякаш ако ги загърбеха, можеха да ги забравят; сякаш щяха да се опетнят, ако признаеха съществуването на нещо лошо в общността.

Пиа постави чашата на подноса:

— Лично аз мисля, че умря, защото сърцето му бе разбито. Единствената му дъщеря, единственото му дете.

— Какво се случи? — попита Анил. — С Лийна… с брака й?

Пиа вдигна чашата си и отпи жадно, преди да отговори.

— Не продължи много дълго. Не обича да говори за това.

— Тя се изправи и го докосна по рамото. — Най-добре да отида и да проверя дали мама не се нуждае от помощ за обяда. Сигурна съм, че подготвят истински пир в твоя чест.

Когато Пиа си тръгна, Анил слезе по стълбите на верандата. Нещо го глождеше, докато осмисляше новината, но не можеше да разбере какво. Докато пресичаше нивите, Анил съзря кокосово дърво в далечината, чиито очертания изпъкнаха на фона на останалите палми. Разпозна гротескно изкривеното стъбло, което уж бе оцеляло след набега на див слон. Като деца наричаха това дърво „сакатото“ и се събираха там преди игрите на крикет.

Анил си припомни пътеките, познати от детството: надолу край кокосовото дърво, а после към старото училище, прашния път, по който бе минавал два пъти дневно с разнебитеното си колело. Той зави обратно и прекоси ниските хълмове. В подножието им се намираше банановото дърво, където бе рецитирал като дете. Бяха кръстили дървото „пауна“ заради съвършения полукръг, който образуваха извитите му клони. Сега бе станало по-високо. Анил положи длан върху гладкия му ствол. Бе седял под короната му часове, докато се бореше със собствените си демони.

Чувстваше се твърде объркан, за да си почива под сянката му, затова продължи да върви. Отново започна да разпознава дърветата, които не бе виждал от години — „слона“ с широкоухите си листа, „джуджето“, по-ниско от съседите си. Анил се озова в края на пътеката. В далечината близо до брега на реката се гушеше къщичката с голяма тераса, която често изникваше в спомените му. Той се взря в глинените гърнета, натрупани по терасата. Сред тях изпъкваше една фигура в жълто сари. Лийна седеше на ниско столче, свела съсредоточено поглед. Ръцете й бяха покрити в хлъзгава кафява глина, главата й се движеше в ритъма на съзидателните й ръце, сякаш бе изпаднала в блажен транс.

Нивите около къщата на Лийна пустееха. Нямаше посеви и сечива. В съзнанието на Анил се бе запечатал един-единствен спомен за бащата на Лийна: виждаше го как се труди на полето от сутрин до залез и им се кара добродушно, когато ги хванеше да играят на криеница сред реколтата. Той много се гордееше със скромното си парче земя.

Анил си припомни как веднъж бащата на Лийна го бе намерил да се крие сам в посевите. Беше на шест години, когато след училище неколцина от по-големите момчета го бяха притиснали, за да вземат сладките, които майка му бе изпратила за Дивали. Момчетата го бяха обградили след края на часовете и му се подиграваха, а той успя само да прошепне:

— О-о-оставете ме на мира!

Те го обсипаха с подигравки за заекването му и се нахвърлиха върху него. Анил изпусна металната кутия, която стискаше, и покри предната част на панталоните си с ръце, но издайническата струя се стече по крака му. Момчетата избухнаха в смях, а той побягна.

Спря задъхан едва когато видя Голямата къща да се извисява в края на пътя. Клекна в нивата, принадлежаща на семейството на Лийна. Как можеше да се прибере у дома с празни ръце и подмокрени панталони, от които се разнасяше миризмата на собственото му малодушие? Анил седна в пръстта. Кожата му смъдеше и гореше, но той бе решил да не се помръдне от скривалището си, докато не измисли някакъв план. Паникьоса се, когато към него приближи бащата на Лийна. Носеше дългия нож, с който режеше захарната тръстика. Анил се сви на топка и зачака стъпките му да заглъхнат. Помисли си, че може да се измъкне незабелязано, но скоро след това баща му се появи на пътя, откри Анил в полето и коленичи до него. Помилва с длан покритото със сълзи и прах лице на Анил.

— Да те нося ли? — попита той, без да спомене и дума за окаляните дрехи на Анил. Татко му го вдигна и го качи на раменете си, отведе го вкъщи като герой.

Анил наблюдаваше как Лийна леко докосва с върха на пръста си горния ръб на съда върху грънчарското колело. Стоеше там вече пет минути, а тя бе сътворила тази купа единствено с ръцете си. От последната им среща бяха изминали две години, през които и двамата бяха изгубили бащите си. Той тръгна отново. Приближи терасата и се озова на няколко крачки от нея.

 

 

Лийна усети, че някой я наблюдава. Вдигна глава и видя Анил Пател, застанал на най-долното стъпало.

— О!

Кога ли се е върнал? Тя притисна вътрешната част на коляното си към колелото, за да намали скоростта му. Не бе свикнала да приема посетители, с изключение на Пиа.

— Не искам да те прекъсвам — каза Анил. — Аз… аз… — Той си пое въздух дълбоко. — Прибрах се за малко у дома и чух за баща ти. Исках да поднеса почитанията си на теб и на майка ти.

Думите му я смутиха. Тя сведе поглед и забеляза, че подгъвът на сарито й бе кален. Колко простичко нещо предлагаше, макар че почти никой не го бе направил през последните няколко месеца.

— Извинявай. Може би те притесних…

— Не, всичко е наред. — Лийна бавно се изправи. Вече не можеше да прецени точно намеренията на другите. Пия ли бе изпратила брат си? Какво му бе казала? — Майка ми не е у дома, но мога да направя чай.

Анил се усмихна:

— Ако не те затруднява.

Лийна се насили да му отвърне с усмивка.

— Това ми се опъна. — Посочи недовършения съд върху грънчарското колело. — По-добре да си почина, преди да съм го съсипала. Трябва да изглежда като онова — кимна към съд с издължена форма, висок близо метър. — За един хотел в града е. Помолиха ме да направя комплект, който да поставят на входа. За ча… ча…

— Чадъри? — подсказа й Анил.

— Да, точно така. Чадъри — произнесе бавно тя и двамата се засмяха на особената дума и на глупостта на туристите, които се опитваха да се предпазят от мусоните.

Анил обходи терасата, оглеждайки глинените купи, урни, подноси и гърнета. До едно бяха недовършени.

— Сътворила си всичко това с ръцете си? — попита той.

Лийна се загърна в сарито. Чувстваше се разголена, когато произведенията й стояха на показ.

— Заповядай — Тя влезе в къщата, осъзнавайки смутено колко малка се струва на Анил, който я последва вътре.

Домът им по-скоро приличаше на къщурка. Скромната гостна беше в предната част, след това бе кухнята, а коридорът бе разположен между двете спални. Съвсем обикновен план — квадрат, разделен на четири части, като всяка стая си имаше предназначение. За разлика от Голямата къща с просторните зали и внушителни мебели, този дом бе построен, за да подслони само няколко човека.

Лийна сложи водата и млякото да се варят на печката и кимна на Анил да се настани на малката маса. Всичко наоколо му беше толкова познато и събуждаше спомени за това колко често майка й ги бе гощавала като деца, но му се струваше странно сега, вече голям мъж, да приседне на ниското столче. Годините бяха минали като миг, но и двамата се бяха променили.

— Сигурно имаш над стотина съда навън — каза Анил. — Колко време ти бе нужно, за да ги изваеш?

Лийна сви рамене и разбърка чаените листа в гърнето.

— Приготвям се за натоварения сезон. Първо Дивали, после сватбите, а и прииждащите в града туристи. Мнозина от търговците продават половината от изделията си за годината само в рамките на тези няколко месеца. Някои от по-опитните продавачи на кашмирени шалове и бижута взимат допълнително стока и хора сутрин и се настаняват из различни части на пазара, представяйки се за други търговци, които уж се конкурират. Понякога мамят туристите, като искат много висока цена и ги принуждават да потърсят на друга сергия в противоположния край на пазара, където продават малко по-евтино, но въпреки това е двойно по-скъпо, отколкото през мъртвия сезон.

Лийна постави две чашки и две метални чинии с тхепла и мариновано манго.

— Помня това — усмихна се Анил. — Маринованото манго на майка ти. — Той нави на руло апетитния плосък хляб и го потопи в чая с мляко. — Ммм, вкусно.

Лийна се присъедини към него на масата и вдигна края на сарито, за да увие раменете си. Чаят беше твърде горещ за пиене. Все още го правеше така, както го бе харесвал баща й — накрая го оставяше да ври цяла минута. Имаше чувството, че щеше да го предаде, ако го приготви по друг начин.

— Когато започнах да вая гърнета за пръв път, си мислех, че мусоните са ужасни — изрече Лийна. — Беше невъзможно да разпаля огън под земята, за да изпека глината. Но научих, че това е най-подходящото време за ваене на съдове. Глината ми остава влажна в продължение на седмици. Именно тогава е най-милостива. Ако сгреша, мога да я смачкам на топка и да започна отново на следващия ден. — Усети, че говори несвързано, но въпреки това продължи. — В края на дъждовния период, когато почвата отново изсъхне, ще имам над сто гърнета, които ще се изпекат по-равномерно под земята.

Анил прочисти гърло.

— Лийна… наистина съжалявам за баща ти. — Той отпусна ръце в скута си, после хвана чашката, накрая ги положи върху масата. — Той беше добър човек.

Когато забеляза колебанието му и скованите му, неловки движения, нещо се надигна в гърдите й. Обхвана я кипящо негодувание към всички, които не бяха почели баща й.

— Да, беше — каза тя по такъв начин, сякаш оспорваше твърдението му, вместо да се съгласи с него. — Беше. — Изправи се и вдигна празните чинии.

— Мисля за баща си всеки ден — промълви Анил. — Но с времето започва да ми олеква. Помага ми това, че съм заобиколен от семейството си и хора, които са го познавали и обичали като мен.

Лийна миеше съдовете и застана с гръб към него, като прехапа устни, за да не изрече гласно мислите си. Какво знаеше той за нейната скръб, за скръбта, която двете с майка й бяха понесли сами, без приятели и утехата на друго семейство? Без всички онези хора, които предпочитаха да не забелязват съществуването им, вместо да признаят срама, който им бе лепнала.

— Лийна — каза Анил, — какви са онези съдове там?

Посочи към ъгъла на гостната, който почти не се виждаше от кухненската врата. Можеше лесно да подминеш лавицата, върху която бяха наредени дузина керамични съдове, тъй като бледият цвят на изсъхналата глина се сливаше с фона на варосаните стени.

— Онези там ли? — отвърна Лийна. — Това са моите грешки. — Тя подсуши ръцете си в кърпата и се облегна на мивката.

Ъгълчето на устата на Анил потрепна в усмивка:

— М-м-можеш ли да ми ги покажеш?

Лийна не го бе чувала да заеква, откакто бяха деца. Спомни си как го дразнеха в училище, колко тих бе той, преди да се научи да превъзмогва недостатъка си. Тя пое дълбоко дъх, а после изрече:

— Да. — Пое отново дъх и направи пауза, преди да добави: — Ела.

Влезе в гостната и коленичи пред лавицата. Анил приседна до нея. Мястото беше твърде тясно за двама души и те се озоваха в непосредствена близост в ъгъла.

Лийна никога не бе показвала тези съдове на друг. Обясни, че не са завършени и полирани. Повечето хора предпочитаха грубовати и разноцветни изделия.

— Но аз мисля, че са най-красиви на този етап. — Лийна вдигна широка, плитка купа и я постави на коляното си. — Повърхността й е пореста и не става за нищо, но можеш да видиш всичко: малкия водовъртеж на дъното, откъдето съм почнала да вая; тези линии, които са от върховете на пръстите ми. — Очерта вътрешния ръб със средния си пръст и наклони купата към него. — Беше съвършено кръгла, но натиснах по-силно ръба и стана овална. — Тя се усмихна и я постави на лавицата. Купата застана накриво, основата й потрепери за секунди, но после се успокои. Някои съдове бяха изкривени, един имаше назъбена дупка отстрани, други се бяха разпаднали на куп парчета. — В тази форма са много деликатни, много крехки.

— Ами това? — Анил взе малка чаша. — Изглежда съвършена.

— На дъното има пукнатина — обясни Лийна и я обърна, за да му покаже. — Забелязах я едва след като я извадих от огъня. Случва се доста често, докато съдовете съхнат. Невинаги можеш да видиш пукнатините, но можеш да ги почувстваш при допир. — Тя хвана пръста на Анил и го плъзна по основата на чашата. След като го пусна, все още усещаше докосването, сякаш през тялото й бе преминал ток. — Понякога мога да запълня пукнатината, докато съдът е още влажен, като използвам течна смес от вода и глина. Но изгубих доста съдове, преди да се науча да го правя. — Тя вдигна чашката и се засмя. — Вероятно имам пълен комплект напукани чаши, цяла дузина, че и повече.

Забеляза, че по лицето му премина сянка на тъга.

— Не мога да си представя — отвърна той, — че е трябвало да изхвърлиш такава красота.

Тя поклати глава.

— Не исках да го правя. Първите няколко пъти се опитах да нанеса дебел пласт боя и отново да го изпека, но пукнатината се разширяваше от топлината и налягането при второто изпичане. Тогава съдът ставаше съвсем безполезен. А ако го изпуснех, се чупеше точно по тази невидима линия. Никога не можеш да го възстановиш напълно. Глината има памет. Оставиш ли й белег, забравя, но топлината й помага да си припомни. Най-слабото място винаги е там, където нещо се е пречупило.

Анил я наблюдаваше внимателно, докато говореше.

— Същото е и при хората — промълви той и върна чашата на лавицата. Очите му блестяха, когато заговори. Думите му се лееха като река. Не поспря нито да си поеме дъх, нито да види реакцията й. Разказа й за приятеля си, за мъжете, които го нападнаха, за това, че не успя да им попречи, за линейката, за спешното отделение и за това, че Балдев все още лежи в болницата и макар че се възстановява, нещо в него се бе пречупило. Докато говореше, гласът му заглъхваше. Когато приключи, за миг двамата останаха безмълвни. Единствено песните на птиците и шумящите листа навън нарушаваха тишината.

— Сигурно ти е много тежко там — каза Лийна.

Анил кимна и те останаха мълчаливи още известно време.

— Да, понякога. Но други неща са… просто невероятни. В линейките им има повече модерно оборудване, отколкото в някоя тукашна болница. Домовете им са нови и красиви, с електрически уреди в кухнята, и разполагат с огромни закрити търговски центрове. Виж — каза той, като измъкна малко бяло квадратче от джоба си. — Това събира десет хиляди песни.

Лийна го наблюдаваше, докато й обясняваше. Забеляза немирната къдрава коса, момчешката усмивка, трапчинката на брадичката, която виждаше за пръв път. Руменина заля лицето й. Тя се обърна и се зае да подрежда несъвършените съдове върху лавиците.

— Утре има съвет — рече Анил.

Лийна хвана дългата си плитка и се заигра с края й.

— Знам. Братовчедка ми Мала и съпругът й ще бъдат там.

— Значи, ще дойдеш?

Вероятно й се стори, но на лицето му сякаш се появи лека усмивка. Тя поклати глава.

— Мисля, че когато една женена двойка обсъжда проблемите си, трябва да е на четири очи, а не на всеослушание.

— Тогава защо ще се явяват? — попита Анил.

— Нима имат друг избор? Тук няма нито съд, нито полиция. — Тя повиши тон. — Родителите на съпруга няма да позволят някой да злослови за сина им, а родителите на Мала не искат да създават проблеми. Хубаво е, че ще има някой, който да изслуша и двете страни. Но не смятам, че е редно да става пред други хора. — Тя нагласи гънките на сарито около краката си. — Аз…

— Какво? — попита Анил.

Лийна поклати глава, без да откъсва очи от позлатения подгъв на сарито. Изглеждаше толкова съвършен и неопетнен. Защо да бърка в раните си, защо да оголва душата си пред него? Но независимо че той самият бе толкова сломен, Лийна се почувства закриляна в присъствието на Анил, почувства известно облекчение от изолацията, която я бе погълнала през последните няколко месеца.

Анил леко докосна китката й и искрата отново припламна.

— Кажи ми.

Лийна сведе поглед. Искаше й се да приеме с безразличие реакцията му.

— Не бих пожелала нещо подобно. Когато бях женена, нямаше да ми е приятно да обсъждам проблемите си пред останалите. — Не знаеше доколко бе запознат със случая й и какво ли му бе разказала Пиа. — Бракът не оправда очакванията ми. Единственото решение бе… да го напусна — насили се тя да погледне лицето му.

Смяташе, че ще съзре съжаление и дори ненавист, но не видя нищо подобно. Анил не откъсваше очи от нея, но остана безмълвен. Той отвърна на плахата й усмивка. Стъпалото и глезенът на Лийна започнаха да изтръпват. Опита се да раздвижи незабележимо крака си под сарито, защото й се искаше да останат седнали на пода на гостната, сгушени между лавицата с керамични съдове и столовете. Анил се размърда, за да й даде възможност да се настани по-удобно, и нещо изтрака на пода. Лийна се приведе, за да вземе изтърколилата се дървена фигурка.

Анил посегна към джоба си.

— О!

Лийна я огледа внимателно, като я въртеше между пръстите си. Беше в наситенокафяв цвят, изработена от махагон или палисандрово дърво.

— Какво е това? От някаква игра е, нали?

Тя се размърда, за да изпъне крака, а после се изправи. Той я последва.

— Шах. Навремето играех с баща ми.

Анил й описа правилата на играта и целта, която беше да плениш царя на противника.

— Изгубих другия цар от сандалово дърво. Той беше на татко. Винаги играехме с едни и същи цветове. Взех този в Америка, като се надявах да открия подходяща фигурка, за да попълня комплекта.

— Няма да успееш — Лийна му я подаде. — Единствена по рода си е, защото е ръчно изработена.

 

 

Когато излезе от къщата, Анил пусна шахматната фигурка отново в джоба си и я стисна здраво. Думите й го бяха стреснали с жестокостта си, но тя не разбра значението им. Вероятно беше права. Сега, след като го бе изрекла гласно, му се струваше нелепо, че бе разнасял царя със себе си толкова дълго време.

Анил пое по пътя и прекоси нивите. Когато застана на ръба на оврага, който се намираше между Голямата къща и дома на Лийна, се изненада колко по-малък беше, отколкото в спомените му. Долчинката се бе образувала с течение на годините, когато водите от обилните дъждове си бяха проправили път в земята. Като деца лягаха на върха на хълма, прилепили ръце към тялото си, и се търкаляха един след друг, за да видят колко далече могат да стигнат. През мусонния сезон имаха неписано правило да изтичват от домовете си при започването на първия обилен дъжд и да се срещат в дерето, което се пълнеше с вода и се превръщаше в прекрасен басейн.

Когато в района беше избухнала малария, родителите на Анил не позволиха на децата си да лудуват из разни локви, където вероятно се въдеха комари. Анил си спомни, че беше на десет или единадесет и седеше с чело, притиснато към прозореца, докато наблюдаваше проливния дъжд и си мислеше, че това е най-несправедливото решение на родителите му. Същата година умряха три деца, включително и едно бебе. Анил така и не разбра дали бяха позволили на Лийна да си играе в дъждовете, дали го бе чакала там.

Как той и Лийна бяха успели да стигнат толкова далеч един от друг, след като бяха тръгнали от едно и също място? Той се опитваше да намери някакъв разумен смисъл във вихъра от чувства, които се надигаха в него, чувства, които не бе изпитвал никога досега — нито към Амбър, нито към друга жена.

 

 

— Ето те и теб! — Пиа стоеше на верандата. — Тук съм от цяла вечност и те търся. Мама приготви обяда. Боже, братко, едва те познах в далечината. Я се виж — готина прическа, модерни дрехи.

Анил прокара ръка в косата си. Покрай грижите през последните няколко месеца я бе занемарил и бе станала по-дълга от обикновено. Погледна към електриковосиния спортен екип, който тази сутрин бе облякъл с намерението да потича, и осъзна, че положението беше много по-зле, отколкото твърдеше Махеш. Не само че бе невъзможно да принадлежи истински на Америка, но и тук вече беше чужд. Живееше в две страни, но не се чувстваше на мястото си нито в едната, нито в другата.