Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (14)

11.

Анил отвори очи, заслепен от ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозореца на спалнята му, и грабна будилника. Защо не бе звънял? Откъм коридора долетяха шумни гласове и той си спомни, че е събота — имаше почивен ден и съквартирантите му също си бяха у дома. Докато лежеше в леглото и чакаше туптенето на сърцето му да стихне, той се замисли за онова, което се случваше всяка сутрин през последните няколко седмици, за конференцията „Заболеваемост и смъртност“, където трябваше да се яви.

Анил многократно бе прехвърлял в мислите си случая „Джейсън Калхун“. Далеч от хаоса и изтощението на онази нощ, той можеше да прецени къде е сбъркал. Беше се подвел от думите на Джени, другия стажант, че Калхун просто се нуждае от наглеждане и обезболяващи. Докато кръвното на Калхун бе падало стремглаво, Анил се бе занимавал с пациента, получил пристъп, и онзи с бъбречната недостатъчност. И въпреки че изявата на разкъсана аневризма бе атипична и едва доловима, един факт си оставаше безспорен — Анил просто не я бе забелязал.

Едва ли някой на конференцията щеше да му каже нещо, което вече да не го бе измъчвало. Беше се подготвил за вероятността да заеква през цялата среща. Естествено, нямаше да избегне публичното унижение. Трей Крендъл и приятелчетата му никога не пропускаха възможността да злорадстват над чуждите грешки. Но истинското притеснение на Анил бе присъдата на Каспър О’Брайън. Докато мислеше за това, което му предстоеше след няколко седмици, се изкуши дали да не остане в леглото, но провеси крака и се изправи. Нямаше да пропилее първия си почивен ден от две седмици насам.

Балдев нададе вик и пусна джойстика, когато Анил влезе във всекидневната.

— Олеее, какво ти причиняват на онова място? — Той закачливо шляпна Анил по бузата.

Анил поклати глава:

— Повярвай ми, не е за разправяне. Но днес почивам.

— Тогава нека да се възползваме максимално от това.

— Балдев плесна по тила завладяния от видеоиграта Махеш.

— Хайде, времето е прекрасно — посочи той към окъпания в слънчева светлина прозорец. Анил погледна към широката ивица ясносиньо небе и вдиша свежия въздух, който толкова му липсваше в болницата, в чиято стерилна среда щеше да се върне на следващата сутрин.

Докато обсъждаха къде да отидат, Анил се сети, че бе забравил пейджъра в колата си, и отиде да го вземе. Прекосяваше тичешком паркинга, когато забеляза Амбър. Тя излизаше от колата си в черен клин и прилепнало розово горнище. Спря. Сърцето му биеше учестено, но не беше сигурен дали бе заради физическото усилие, жегата или близостта й.

— Здравей. — Амбър отпи жадно от бутилката вода. — Тъкмо се връщам от езерото. Ходил ли си там? Май си падаш по тичането — усмихна се тя.

— Какво? О, аз ли, не — Анил поклати глава и се засмя.

— Просто си забравих пейджъра.

— Много жалко. Според мен езерото е най-доброто място за тичане в Далас. Ходя там всеки уикенд. — Амбър избърса потта от горната си устна. — Хей, навън е доста горещо. Искаш ли чай?

Анил последва Амбър в апартамента й. Оказа се умалено огледално копие на неговия — същата кухничка, всекидневна и дълъг коридор, водещ към спалнята.

— Твоят съквартирант Дейв… — Амбър се провикна от кухнята. — Изглежда мил.

На Анил му трябваше малко време, за да осъзнае, че говори за Балдев.

— О, да, страхотен е! Всъщност сме трима.

Анил разглеждаше апартамента, изумен колко различно можеше да изглежда едно и също място. На канапето имаше четири възглавници в същия цвят, наредени старателно в ъглите. Кръглата маса за хранене беше с чиста бяла покривка, без документи и разпилени съдове. На кухненския плот се кипреше малко стъклено бурканче с цветя.

— Късметлия си, че живееш със съквартиранти — добави Амбър. — Сигурно е хубаво винаги да има някой, с когото да правиш разни неща. Не познавам почти никого в Далас, като изключим няколко колеги от работата.

Нещо изтрака в кухнята. Анил не знаеше какво да предприеме. В Индия, ако предложиш помощ на някого, особено на жена, и то за нещо толкова елементарно като приготвянето на чай, се смяташе за обида.

— Не съм си представяла колко трудно може да се окаже да се преместиш в друг град и да се сприятелиш с нови хора. — Амбър се появи от кухнята. Носеше поднос с две високи стъклени чаши, пълни с ледени кубчета, и кана с тъмна течност. — Готово. — Тя постави подноса на масата и наля от каната. — Неподсладен е. Но ако искаш, имам захар. Лимон? — вдигна поглед към него. — Какво? Наред ли е всичко?

— О, да, да — Анил кимна и се усмихна. — Просто, когато каза „чай“, предположих, че имаш предвид горещата напитка. Все още свиквам с новостите тук — той отново се засмя на грешката си.

— Горещ чай? В това време? — Амбър го изгледа така, сякаш й бе предложил да покорят Еверест, а после избухна в смях. — Ама си и ти! Не ти ли стигат четиридесет и трите градуса, ами ламтиш за още?

— Не, не. — Анил изтри сълзите от очите си и се опита да се успокои. — В Индия пием горещ чай, за да се охладим. Да, сериозно! — добави той, когато забеляза слисаното й изражение. — Това е научен факт. Когато поемаш горещи течности, намаляваш телесната си температура. — Сви рамене. — Или е истина, или милиард хора живеят в заблуда от векове.

Амбър поклати глава:

— Е, за пръв път чувам подобно нещо. В Тексас пием леденостуден чай целогодишно.

Анил отпи от чашата, която му бе наляла:

— Ммм, много освежително. Може би имате право с този студен чай.

Амбър се усмихна и седна.

— И така, защо реши да станеш лекар?

Тя напълни своята чаша и доля неговата.

— Дълга история — отвърна Анил. — Не искам да те отегчавам.

— Когато бях десетгодишна, за пръв път осъзнах колко са важни лекарите. Доктор Юпитер.

Анил повдигна вежди:

— Така се е казвал?

Амбър се усмихна:

— Всъщност не. Името му бе Джунипър, но не можех да го произнасям, затова ме посъветва да го наричам доктор Юпитер. Той спаси живота на майка ми. Вероятно и моя.

— Какво се случи?

— Открих майка си, просната на пода в банята. Изплаши ме до смърт. Помислих си, че е мъртва. Беше изпаднала в диабетна кома, но все още не го знаехме. Доктор Юпитер й постави диагноза диабет тип 2^[1]. Беше на тридесет и две.

Анил завъртя чашата и кубчетата лед изтракаха в нея. Чакаше я да продължи. Разговорите на деликатни теми с пациентите го бяха научили кога да говори и кога да слуша.

— Трябваше да започна да й бия инсулин, защото отказваше да го прави сама. Доктор Юпитер ме научи как да й слагам инжекции. Освен това ми каза, че трябва да се храня по-здравословно и да се заема с физически упражнения, ако не искам да се озова в нейното положение. — Амбър погледна към Анил и се усмихна. — Тогава бях дунда.

Беше трудно да разпознае в тази стройна жена пред него пухкавото момиченце, за което му разказваше, но Анил бе овладял естествените си реакции. Кимна й да продължи.

— Беше толкова спокоен и уверен, а ние — толкова изплашени. Мама беше болна, а татко не знаеше какво става. Доктор Юпитер ни накара да седнем и ни обясни всичко. Знаеше как да вдъхва кураж. Върна ми мама, когато си мислех, че съм я загубила. — Амбър отпи от чая, а после внимателно постави чашата на масата. — Смятам, че това, което правите всеки ден, е наистина удивително. Вие спасявате живота на хората.

Пръстите на Анил се плъзнаха по изпотената празна чаша. Никой не бе впечатлен от лекарската му професия, откакто бе напуснал Индия. В Парквю винаги се чувстваш глупав, защото не знаеше почти нищо. Преглътна с усилие:

— Благодаря. Много благодаря.

Амбър се усмихна:

— Е, какво ще правиш днес?

— О — възкликна Анил. — Трябва да се връщам. Съквартирантите ми са подготвили велики планове за почивния ми ден. — Той се изправи. — Благодаря за чая. Беше прекрасен. Спечели ме за каузата.

Амбър го изпрати до входната врата:

— До скоро.

Когато Анил се върна в стаята си, долови шума от течащия душ през стената, разделяща апартамента им от този на Амбър. Звукът бе толкова невинен — звук на вода, която се плиска по плочките, но когато си я представи, в съзнанието му нахлуха образи, които не бяха никак невинни.

У дома поведението се определяше от съвсем ясни правила. В медицинския колеж момчетата и момичета бяха разделени. Повечето от връстниците на Анил очакваха техните семейства да уредят браковете им. Родителите си разменяха папки с документи. Сравняваха се родословни дървета, дипломи, медицински картони и астрологични карти. Бъдещите младоженци бяха разпитвани, за да се реши дали си подхождат, и когато бракът биваше уговорен, двойката се срещаше няколко пъти, но винаги в присъствието на някой от роднините. Флиртовете и срещите бяха непознати на Анил.

Може да се каже, че бе преживял нещо подобно със Суджата Лакхани, която беше негов лабораторен партньор в медицинския колеж. Суджата беше мила и красива. Носеше разноцветни стъклени гривни, които подрънкваха на китките й. Прекарваха заедно часове в лабораторията. Докато работеха, раменете и ръцете им неволно се докосваха и Анил започна да разпознава аромата на нейния сапун и масло за коса — смесица от сандалово дърво и кокос.

Беше опознал извивката на лакътя й и слабите ръце — онези части от тялото, които можеше да оглежда незабелязано, докато седяха един до друг. Беше сериозна ученичка, но той можеше да я разсмее, ако подхвърлеше нещо забавно. Нощем в общежитието Анил си представяше как би изглеждало тялото й под шалвар камиз и как щяха да прозвънват гривните й, докато се движеше над него.

Една вечер в библиотеката беше на път да я покани на вечеря, но накрая се отказа. Така и не събра кураж и когато завършиха, родителите на Суджата бяха уредили брака й с някакъв хирург в Ахмедабад. Анил видя мъжа й веднъж след церемонията по дипломирането и бе изненадан, че не е толкова висок и хубав, колкото си го бе представял.

А как ли изглеждаше съпругът на Лийна? Откакто Пиа бе споменала за женитбата й, Анил се улавяше, че често мисли за това и се опитва да си представи мъжа, застанал до Лийна по време на бракосъчетанието, когато двамата са свързани с шал. Сигурно е била прекрасна булка.

 

 

Анил и съквартирантите му прекараха уикенда край басейна на жилищния комплекс, около който гъмжеше от млади хора. Повечето от тях се смееха и разговаряха, вместо да плуват. Махеш се настани на сянка и зачете вестник, докато Балдев, скрит зад огледалните си слънчеви очила, оглеждаше момичетата, облечени в бански костюми. След като се върнаха от басейна и се изкъпаха, Балдев предложи да идат на караоке бар. Махеш, който обожаваше да приглася на боливудските мелодии в колата, се съгласи незабавно.

— Не мога да пея — запротестира Анил.

— Всеки може да пее след няколко бири — отсече Балдев. — Убеден съм.

Барът беше претъпкан с жизнерадостни и красиви младежи. Дъските на пода, покрити с натрошени фъстъчени черупки, вибрираха от музиката. В двата края на бара бяха поставени големи купи с фъстъци. Клиентите си гребваха в малки хартиени чашки, за да си похапнат или да замерят недоволно изпълнителите на сцената.

Анил и Малеш бяха удивени от изобилието на безплатни фъстъци. В Индия уличните търговци ги продаваха в хартиени фунии срещу няколко рупии. Брадат старец седеше на уличния ъгъл близо до общежитието на Анил и се препитаваше или по-скоро бе превърнал в истински бизнес продажбата на същата тази стока, която тук раздаваха свободно. И не просто раздаваха, а хвърляха на вятъра.

Анил не бе особено очарован от идеята да пеят още преди да пристигнат и да види как обстрелват ентусиастите на сцената с фъстъци. Но след като двамата с Балдев пресушиха една голяма кана бира и се захванаха с втората, започна да променя мнението си. След онази първа „Маргарита“ Анил бе пил няколко пъти бира с Балдев. Предпочиташе бавното и незабележимо опиянение от златистата течност пред бързото въздействие на коктейла. Не помнеше някога да се бе чувствал така: отпуснат, ентусиазиран и щастлив. Необременен. Главата му се бе замаяла леко и всички мисли, свързани с болницата, се бяха изпарили. Колко хубаво бе да е на място, където никой не очакваше нищо от него, освен да пресуши напитката си и да попее.

Озоваха се на сцената, когато зазвучаха началните акорди на YMCA на диско групата „Вилидж Пийпъл“. Изборът на Балдев бе подходящ. Песента допадаше на тълпата и не изискваше истински музикален талант. Тримата се прегърнаха и започнаха да се полюшват ритмично на сцената, докато публиката припяваше, размахваше ръце във въздуха и се включваше ентусиазирано на припева. Имаше толкова красиви момичета сред множеството. Те танцуваха, подскачаха и се усмихваха на Анил, насърчаваха го да пее с удоволствие. По време на тяхното изпълнение не прелетя нито един фъстък и насъбралите се хора ги аплодираха възторжено на финала. Когато се настаниха в сепарето, Анил изпита въодушевление и жажда.

— Махеш, смяташ ли, че ще имаш новини тази седмица? — Балдев се обърна към Анил. — Надява се на повишение в работата. Старши… каквото там беше.

— Старши мениджър на екип „Софтуерни продукти“ — обади се Махеш. — Не виждам защо да не ме предпочетат пред останалите двама кандидати. Те се навъртат около шефа ни, но аз съм по-добър.

— Е, не бих разчитал на случайността — намеси се Анил.

— Трябва да подадеш кандидатурата си писмено. Поискай среща с шефа си и я изложи пред него. Просто бъди спокоен и ясен, а не агресивен. Кажи му, че наистина би искал този пост, тъй като смяташ, че си най-квалифицираният за него. — Анил кимна, когато забеляза скептичното изражение на Махеш. — Трябва да го направиш, Махеш. Не е достатъчно, че си най-квалифицираният. Най-важно е впечатлението, което ще създадеш. — На Анил му се щеше да бе последвал собствения си съвет по отношение на Каспър О’Брайън, на Соня Мета в интензивното отделение и на Ерик Стърн в спешното, преди да успее да направи такова лошо впечатление.

— Докторът е прав — намеси се Балдев. — Впечатлението е най-важно в Америка. Талантът не се цени толкова много. Защо според теб се справям отлично с продажбите? Клиентите ме обичат. — Той се приведе и прошепна съзаклятнически: — Особено дамите.

— Това повишение ще ми осигури съвсем сносен доход — подметна Махеш. — Шестцифрена сума. Благодарение на него и зелената карта веднага ще си намеря съпруга.

— Съпруга? — изкрещя Балдев. — Ами ние? — Той се облегна на стола и се тупна по гърдите. — Та ти си само на двадесет и пет. Поживей си, докато можеш. В Америка има толкова красиви жени. С всякакъв цвят на кожата и косата, с всякакви форми и размери. Защо не опиташ с някое и друго момиче, за да разбереш какво харесваш?

Махеш изглеждаше така, сякаш бе глътнал лимон:

— Няма нужда да опитвам. Вече знам какво искам. Дребничко, светлокожо, образовано момиче от провинция Гуджарат. Да е вегетарианка и от кастата лохана.

— От добро семейство — добави Анил.

— Разбира се — кимна Махеш.

Анил изгълта бирата и удари по дървената маса.

— Ще го направя — съобщи той. — Ще я поканя на среща.

— Амбър? Само така, момче! — Балдев се протегна и потупа Анил по гърба.

— Амбър, съседката? Защо? — Махеш отпи от сламката, забита в огромна червена чаша с кока-кола. — Какъв е смисълът?

Анил и Балдев се спогледаха усмихнато. Приятелят му повдигна закачливо вежди. Махеш все още мислеше за установения ред, според който родителите му в Индия трябваше да оформят брачната му кандидатура. Анил знаеше, че след няколко месеца могат да го изритат от Парквю и американската мечта да се изплъзне под носа му, но тогава поне майка му щеше да е доволна. Той изпита отчаяна решителност да сграбчи мечтата, преди да е отлетяла. Балдев беше прав — тази земя им даваше различни възможности, включително и по отношение на жените. Защо да не вземе онова, което му се полага, докато все още е тук? Защо да не се забавлява поне веднъж в живота си?

 

 

Срещата с Амбър трябваше да се състои две седмици по-късно в петък вечер. Анил работи трескаво през целия ден и направи услуги на двама стажанти, за да е сигурен, че ще напусне болницата в шест. Беше направил резервация в ресторант, който Трей и приятелите му бяха описали като идеалното място за среща.

Когато двамата с Амбър пристигнаха в „Даниеле Остерия“, ги поведоха към входа на мрачно подземие, а после преминаха през широка черна завеса. Когато очите му свикнаха с приглушената светлина, Анил разбра какво бе имал предвид Трей. В помещението имаше само няколко масички, около които двойките се чувстваха в уютна близост. В червените стъклени съдове бяха поставени свещи, излъчващи меко сияние, галещо лицата на гостите. Болничното отделение нощем бе по-светло от този ресторант.

Амбър каза, че предпочита бяло вино. Анил неохотно се зае с богатата винена листа в кожена подвързия, където вината бяха подредени по страни и сортове, а не по цвят. Сервитьорът, нисичък плешивец с мустаци и силен акцент, нетърпеливо почукваше с химикалка, докато Анил разлистваше страниците, опитвайки се да открие търсеното и нещо, което не бе на чак толкова безумна цена.

— Може ли чеснови хлебчета? — попита Амбър.

— Не, госпожо — сервитьорът се ухили и поклати глава. — Невъзможно.

Анил се приведе към него:

— Сигурен съм, че ще успеете да приготвите няколко чеснови хлебчета.

Двойката от съседната маса ги изгледа.

— Няма проблем — прошепна му Амбър.

— Никакви чеснови хлебчета — повтори сервитьорът. — Само автентична италианска кухня. — Той сключи пръсти, докосна устните си и ги целуна, а после се фръцна.

Анил се обърна към Амбър.

— Съжалявам…

— Няма защо, всичко е наред. — Амбър се бе изчервила и сиянието на свещите подсилваше цвета на страните й.

Настъпи неловка пауза, докато Анил отново се опитваше да се съсредоточи върху винената листа. Той ядосано я остави на масата.

— Що за италиански ресторант е това, щом не предлагат чеснови хлебчета? — неволно повиши тон.

Амбър се опита да сподави кикота си, но не успя. Притисна ръка към устата, за да не се разсмее, но опитът й бе толкова забавен, че скоро и двамата избухнаха в смях. Още неколцина от клиентите ги изгледаха.

Когато сервитьорът изчезна към кухнята, Анил се приведе към Амбър.

— Хей, искаш ли да изчезваме оттук?

Амбър кимна, като продължаваше да притиска устата си с ръка. Те се надигнаха от коженото канапе и се изнизаха от ресторанта.

На паркинга и двамата се разкикотиха с все сила.

— Та дори в най-простия италиански ресторант предлагат чеснови хлебчета. — Анил се превиваше, опрял ръце на коленете си. — О, не — заяви той с престорен италиански акцент. — Сервираме само автентична италианска кухня.

— Целуна пръстите си и драматично размаха ръка към небето.

След като се успокоиха и си поеха дъх, поведе Амбър обратно към колата и й отвори вратата:

— Хайде да идем на някое истинско място.

 

 

След половин час паркираха на отбивката на оживената магистрала, която разделяше Далас на Източен и Западен. Настаниха се на предния капак на колата. Похапваха обвито в станиол бурито от местния мексикански ресторант, заслушани в безкрайния рев на профучаващите под тях коли.

— Виждаш ли? — Амбър посочи чифт фарове, носещи се към тях със застрашителна скорост. — Можеш да познаеш модела по формата им. Това е Форд 150.

— Уау, притежаваш истински талант — Анил обели завитото в станиол вегетарианско бурито.

Тя сви рамене.

— Аз и братята ми често се забавлявахме с това като малки. Само дето заставахме край прашен селски път вместо край голяма магистрала. И трябваше да чакаме дълго до появата на нова кола. — Тя му описваше ранчото в Източен Тексас, където бе расла на воля сред конете. Амбър разказваше за баща си и братята си, които били запалени ловци (сърни през есента, пъдпъдъци през пролетта), и как прекарвала часове в кухнята заедно с майка си. — Мама е страхотен готвач, или поне що се отнася до пържено. Прави най-вкусното пържено пиле, пържена бамя и бухти от царевично брашно. Ако щеш вярвай, това бяха любимите ми храни като момиче — три различни пържени ястия в една чиния. — Тя поклати глава. — Вече разбираш защо я сполетя това.

— Сега диабетът й овладян ли е? — попита Анил.

— Обикновено не забравя инсулина си, но не вижда с лявото око и бъбреците й отслабнаха. — Амбър се втренчи в прииждащите коли. Лицето й ту се осветяваше от фаровете, ту потъваше в мрак. Докато я наблюдаваше, за пореден път бе поразен от безбройните форми, които можеше да приеме човешкото тяло: как обикновените линии на очите, скулите, носа, брадичката и устата можеха да бъдат съчетани по съвсем различен начин, за да бъде създадено едно лице — понякога невзрачно, понякога красиво. Когато за пръв път бе наблюдавал операция в Ахмедабад, бе почувствал увереност, след като бе насочил вниманието си към тези общи черти на човешкото тяло. Нямаше никакво значение какъв е пациентът — дали е възрастна жена, или малко момче, дали е богат, или беден, от коя каста е и каква религия изповядва. Под обвивката от кожа, мастна тъкан и мускули имаше едни и същи органи, които функционираха по един и същи начин.

Извади още една бутилка бира от хартиената чанта, завъртя капачката и й я подаде.

— А другите от семейството ти?

— Татко има висок холестерол, но продължава да яде пържени яйца и бекон всеки божи ден — Амбър сви рамене. — В това отношение всички си приличат. Малкият ми брат е на двадесет и две и е в преддиабетно състояние. Караваната му е пълна с понички, бира и безалкохолно. — Тя поклати глава. — Бях на десет, когато взех решението, след като бях открила мама на пода в банята. Нямаше да свърша като нея. В училище имаше три женски отбора. Записах се и в трите. Предполагам, че тогава съм се превърнала във фитнес маниак, както ме нарича мама.

— И все още си.

Амбър кимна:

— Харесва ми да съм личен треньор и да помагам на хората да водят по-здравословен живот. Естествено, различно е от твоята работа. Не спасявам ничий живот.

— Не се подценявай — отвърна Анил. — Трудно е да убедиш останалите да променят начина си на живот. Ежедневно водя този разговор с пациентите — правете повече упражнения, хранете се пълноценно, откажете пушенето. — Той сви рамене. — Повечето от тях така и не се променят. Не мога да им повлияя кой знае колко.

Това й беше странното на Америка — безкрайните телевизионни реклами на фитнес уреди, спортните зали във всеки търговски център, цяла една индустрия, посветена на здравето и добрата форма на хората. Въпреки това значителна част от пациентите му страдаха от наднормено тегло, висок холестерол, хипертония и диабет — куп заболявания, причинени от охолния живот на Запад.

— Трудно се изкореняват семейни навици.

Амбър отпи жадно от бирата и въздъхна.

— Безспорно. Семейството ми ме смята за луда, задето се преместих тук. Повечето ми приятели останаха в Източен Тексас, за да се задомят. Мама се тревожеше за живота ми в Далас. Мисли си, че големите градове са гнездо на пороци и лоши хора. — Анил забеляза как стисна челюсти. — Те не разбират, че мога да работя във фитнес зала от световна класа и да посещавам вечерни курсове по здравословно хранене. — Тя посочи нов чифт фарове в далечината. — Виждаш ли? Додж Рам — въздъхна тя. — И знаеш ли кое е най-неприятното? Майка ми донякъде е права. Трудно ми е тук. През повечето време се чувствам самотна. Но не мога да го призная на семейството си, защото очакват да се откажа и да се прибера у дома. — Тя доближи бутилката до устните си, после се отказа и отново заговори. — Тук е толкова различно. Понякога се чувствам съвсем не на мястото си, сякаш въобще не знам правилата.

— Като например да си поръчаш чеснови хлебчета в шикозен италиански ресторант? — вметна Анил.

— Именно — засмя се Амбър.

Пукнаха се с бутилките и отпиха.

— И при мен е същото — каза Анил. — Искам да кажа, че това е съвсем непозната страна за мен. Но дори и в болницата, която би трябвало да е като спокойно пристанище, дори и там имам чувството, че пропускам нещо, което явно е очевидно за всички останали.

— Да — кимна Амбър.

Изпиха бирите и разпознаха още няколко модела коли по фаровете им.

— Е — каза тя, — сега е твой ред. Разкажи ми за родното си място.

— Малко селце — започна Анил, — на повече от сто километра от най-близкия град Ахмедабад, за който вероятно не си чувала.

Амбър се усмихна:

— Може да се каже, че и ти си от провинцията.

Стори му се, че моментът е подходящ да се наведе и да я целуне, но докато събираше кураж, от магистралата под тях прозвуча клаксонът на някаква кола. В края на вечерта се разбраха да потичат край езерото през следващия почивен ден на Анил. Междувременно през седмицата Анил препрочете медицинските учебници, за да опресни знанията си за женската анатомия и зае някои от палавите филми на Балдев, за да усвои важни детайли, които бе решил да приложи на практика.

 

 

Когато Амбър видя старите му маратонки, веднага обяви, че отиват да пазаруват. След по-малко от час тя бе екипирала Анил от главата до петите: нови обувки с въздушна възглавница и ортопедично ходило, тениска от дишаща материя, шорти от рециклирани пластмасови бутилки и дори олекотени чорапи. Анил беше застанал в пробната и разучаваше новоизлюпеното си аз, облечено в сиво и електриковосиньо. Всичко това щеше да му струва половината от месечния наем. Възхищаваше се на себе си от различни ъгли и си представяше как изглежда в очите на Амбър. Напусна магазина, издокаран в новия екип, носейки старите си дрехи в пазарската чанта.

Шофираха до езерото Уайт рок, което се намираше в източен Далас, в срещуположния край на града. Около езерото се издигаха красиви домове и пътят лъкатушеше между просторни добре поддържани морави. Беше идеален ден за тичане — слънчев и ясен, не много горещ. Когато тръгнаха към алеите край езерото, пред очите им се разкри величествената гледка на Уайт рок.

— О! — Анил спря възхитен. Кристалносинята водна шир се простираше пред тях, равна и гладка, чак до пристана, който едва се очертаваше на хоризонта. Водни птици се виждаха сред тръстиката, растяща на няколко крачки от алеята.

— Не е ли красиво! Въпреки че е изкуствено — усмихна се Амбър. — Обиколката му е около петнадесет километра. — Застана на един крак, докато разтягаше другия зад гърба си. — Не се притеснявай. Не е нужно да го обиколим. Не и днес. Дори ще ти дам нещо стимулиращо. Моят айпод — тя свали крак и извади устройството от джоба си. После вдигна ръкава на тениската и уви прилепящата каишка около ръката му, за да го закрепи. — Готов ли си?

Докато гърмящата музика изпълваше главата му, Анил се напрягаше, за да не изостава от ритъма. Той се дивеше на миниатюрното устройство на ръката му, което му позволяваше да тича в свой собствен свят, под звуците на свой собствен саундтрак. Преминаваха край великолепните къщи и той си представяше как изглеждаха отвътре, застанал сред просторните им фоайета, изкачвайки внушителните стълбища.

Анил издържа едва пет километра с темпото на Амбър и още един с по-бавен ход. Той се отпусна тежко под сянката на едно голямо дърво, задъхан и запотен. Изпита същото опиянение като малък, когато тичаше през полята и дробовете му горяха, а вятърът брулеше лицето му. Само че у дома той тичаше бос — никакви въздушни възглавници и никакъв айпод.

— Анил, искам да ти благодаря. — Амбър застана права край него, дишането й бе равномерно.

Той я погледна изкосо от мястото си в тревата:

— За какво? Задето те забавих ли?

Тя се усмихна.

— Защото се държа като джентълмен. Повечето мъже вече щяха да са ме награбили, а ти дори още не си ме целунал. Струва ми се, че наистина искаш да ме опознаеш. Хубаво е, че си различен. — Тя се усмихна и се обърна към езерото.

Анил се изправи, пулсът и дишането му все още не се бяха нормализирали. Виеше му се свят от дехидратация и това, което щеше да се случи всеки момент. Почувства прилив на кураж и прегърна Амбър през рамо, пленен от красотата й. Тя продължаваше да се взира в езерото. Той нежно извърна лицето й към себе си, наведе се и я целуна. Многократно си бе представял този миг, но никога не бе смятал, че ще го направи навън, пред хората, когато и двамата бяха плувнали в пот. Когато устните им се откъснаха, той се усмихна:

— Съжалявам. Все още ли съм джентълмен?

— Ммм, не съм сигурна — засмя се тя. — Нека си помисля. — Сгуши се в прегръдките му и го целуна отново, но този път магическото докосване беше доста по-продължително. После легнаха в тревата и Амбър склони глава на гърдите му. Анил наблюдаваше листата, танцуващи при полъха на лекия бриз, докато сребристите слънчеви лъчи милваха краката му. За пръв път от осем месеца насам, откакто се бе преместил в Далас, се чувстваше толкова щастлив. Трябваше да довърши стажантската година, но вече можеше да си представи живота след специализацията: частна лекарска практика, която щеше да му позволи да живее в една от тези красиви къщи, да тича край езерото сутрин с Амбър и да живее под звуците на своя собствен саундтрак.

 

 

След деня край езерото, както и първата нощ, която прекараха заедно, Анил и Амбър започнаха да се виждат всеки път, когато графиците им позволяваха. Късните му дежурства и сутрешните й тренировки усложняваха нещата, но те прекарваха нощта заедно в апартамента на Амбър поне веднъж или два пъти седмично. Вместо да се вслушат в здравия разум и да прекарат тези няколко безценни часа в сън, те се радваха на близостта си. Амбър явно не се притесняваше от неопитността на Анил. Тя се наслаждаваше, докато бавно и чувствено изследваха телата си, а Анил беше благодарен, че никога не го накара да се чувства неловко. Дори когато се прибираше изтощен у дома, Анил намираше сили за нея, докосваше извивките на тялото й и блажено потъваше в прегръдките й. Тя го презареждаше и му вдъхваше сила, за да преживее още един, два или пет дни, докато я види отново. Мисълта, че ще се радва на компанията й нощем, го крепеше през безкрайната мъчителна върволица от делници в болницата.

— Обичам да слушам как говориш за работата си — каза Амбър веднъж.

— Искаш да кажеш как непрекъснато се оплаквам?

— Напротив, впечатлявам се от отдадеността ти. Гледаш на нея не просто като на работа, а като на предизвикателство. — Амбър взе ръцете му в своите. — Ти си различен, Анил. Различен си от почти всички, които познавам. Гледаш толкова сериозно на живота и вярваш, че можеш да постигнеш нещо велико.

Анил смутено сви рамене. Бе прозряла амбициите му.

— Всички в медицинския колеж са такива. Конкуренцията е убийствена. Трябва ти увереност, за да успееш.

— Никога не съм мечтала да уча в колеж. — Амбър се заигра с подгъва на нощницата си. Той забеляза смущението й. — Рядко някой в Ашфорд има такива амбиции. Случва се само на талантлив футболист, и то веднъж на няколко години. Оказа се твърде късно, когато се замислих за това.

— Не е твърде късно. Ако имаш желание, все още можеш да влезеш.

— Я стига, Анил. Едва се сдобих с гимназиална диплома, издадена от забутано училище в Източен Тексас. Никой от семейството ми никога не е ходил в колеж.

— Е и? Идвам от малко селце в другия край на света. Никой от семейството ми не е учил в колеж. Аз съм първият.

Изражението на Амбър се смекчи:

— Наистина ли смяташ, че бих могла?

— Да, разбира се. Ти си умна и трудолюбива. Притежаваш вродена любознателност и се интересуваш от човешката психология и начин на хранене. Не виждам защо да не влезеш в колеж и да получиш степен.

Когато Амбър сведе поглед, Анил попита:

— Какво? Нещо нередно ли изтърсих?

— Не — тя поклати глава и се втренчи в него с насълзени очи. — Просто… Никой не ми е казвал нищо подобно досега. Нито родителите ми, нито учителите ми.

Анил се пресегна и стисна ръката й:

— Е, ще трябва да им покажеш.

 

 

Амбър започна да разглежда програмите за бакалавърска степен в местните университети. Анил с удоволствие наблюдаваше как през следващите седмици увереността й нараства с пристигането на дебелите кандидатстудентски пакети с формуляри.

С наближаването на конференцията „Заболеваемост и смъртност“ Анил се тревожеше все повече и повече за представянето на случая „Джейсън Калхун“. В нощите, в които не можеше да заспи, Амбър търпеливо изслушваше разказа му за случилото се, без да задава въпроси и да го съди. Някак си бе успяла да прозре, че зад слабостите му се крие една добра и силна личност, видима единствено за нея. Тъкмо през този мрачен период Анил разбра със сигурност, която чувстваше за пръв път след пристигането си в Америка, че е влюбен в нея.

Призна й го една неделна сутрин, докато лежаха сгушени в леглото, след като бяха правили любов — израз, чийто смисъл едва сега разбираше истински. През отворения прозорец нахлу вятър и Амбър се пресегна, за да вземе дрехите си от пода, но Анил обви решително ръце около нея и тя се отпусна в прегръдките му. Прошепна любовното си признание, неочаквано и за него самия, в ухото й и веднага се притесни, че е прибързал, защото бяха заедно едва от няколко месеца. Но очите на Амбър заблестяха и тя му каза, че също го обича.

Когато бяха само двамата, откъснати от целия свят, никой друг нямаше значение и всичките му проблеми оставаха на заден план. Анил си представяше бъдещия си живот с Амбър, една идилична любовна вселена за двама, където другите нямаха място.

 

 

В крайна сметка, след всички страхове и притеснения на Анил, по време на конференцията Соня пое отговорност за случая. Обясни, че екипът й бе пропуснал едва доловимите симптоми на разкъсаната аневризма не само защото пробивът е бил малък, но и защото кръвта се е събирала в ретроперитонеалното пространство, вместо в корема, и не би могла да се палпира при прегледа. Тя препоръча нов протокол, който да отчита спада на кръвното налягане на пациенти с аневризма, защото при работа на смени, където екипите си предаваха пациентите, подобни постепенни промени можеха да останат незабелязани. Анил стоеше редом с нея, готов да отговаря на въпроси, но Соня го предпази от повечето от тях. Единствен Каспър О’Брайън поиска да разбере какво той лично бе научил от случая. Анил имаше отговор, който двамата със Соня бяха обсъдили. Той каза, че се е научил да изисква компютърна томография и да проверява нивата на хематокрита по-често при подобни случаи.

През май, шест седмици след конференцията, Анил получи безлично писмо, потвърждаващо втората година от специализацията му. Всички останали шестдесет и петима колеги получиха същия официален документ. Той не се присъедини към Чарли и другите в близкия бар, където се бяха събрали, за да отпразнуват края на стажантската си година. Не изпита триумф от постижението, когато сложи отметка върху календара, където отбелязваше най-важните събития в кариерата си до момента. Едва бе оцелял по време на първата година на специализацията. Въпреки че бе залягал над учебниците дълго и търпеливо, той се бе оказал неподготвен за това, с което се бе сблъскал в Парквю. Бе работил под изключително напрежение и бе лекувал пациенти, съвсем различни от тези, описани в учебниците. Духът на професионална колегиалност бе погазен от старшите лекари, които изпитваха удоволствие да го унижават, и от останалите стажанти, които предпочитаха да направят всичко възможно, за да спечелят тяхната благосклонност.

Амбър го изненада с бутилка шампанско. Разочарова се, когато разбра, че той не е в настроение да празнува. Анил не знаеше как да й обясни, че това жалко оцеляване нямаше нищо общо с очакванията, с които бе пристигнал в Далас преди година.