Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Golden Son, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павлина Николова Миткова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Шилпи Сомая Гоуда
Заглавие: Златният син
Преводач: Павлина Николова Миткова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип:роман
Националност: канадска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 978-954-26-1518-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1571
История
- — Добавяне
10.
Преди да се омъжи, майката на Лийна я бе предупредила, че първата година ще е най-трудна. Тя си го напомняше, когато виждаше, че новият живот се разминаваше с очакванията й: порутената къща, запустелите ниви, безкрайният непосилен труд. Работеше усърдно, надявайки се, че нещата щяха да се подобрят. Но независимо колко бързо и внимателно изпълняваше задачите си, етърва й и свекърва й никога не бяха доволни. Винаги намираха някой непометен ъгъл или непочистено петно по ризите. Дори когато Лийна започна да готви по-вкусно и дочуваше как мъжете на масата хвалеха ястията й, Рика се озлоби още повече.
Тириш я забелязваше само когато искаше нещо, в останалото време сякаш не съществуваше. Ако не одобряваше начина, по който бе сгънала ризите му, ако не харесваше нещо, казано от нея, или просто бе прекалил с пиенето, той я притискаше до стената. Лийна се научи да свива брадичката си и да навежда глава в мига преди да го направи, за да предпази тила си при удара в цимента. Ако искаше да привлече вниманието й, докато минаваше край него, сграбчваше я с такава сила за китката, че по кожата й оставаха синини.
Нощем в леглото се държеше по същия начин. Затискаше ръцете й над главата, докато се движеше отгоре й. Очите му често бяха затворени, но Лийна винаги държеше своите отворени. Тя искаше, когато мъжът й отвори очи, да види, че тя е там, че го гледа.
Лийна не проумяваше защо би желал близост с нея, след като я презира толкова силно. Може би именно поради тази причина прекаляваше с подслаждането на чая си, защото не можеше да понесе естествената горчивина на листата му. Когато приключваше с нея, й обръщаше гръб и й казваше да излезе. Лийна отиваше в банята и тихо се миеше със студена вода. Едва когато чуеше хъркането му, се връщаше отново в спалнята. Страхуваше се да не забременее и внимателно следеше цикъла си, както я бе учила майка й преди сватбата.
Една вечер Лийна отнасяше чистите сгънати дрехи в спалнята на свекърва си, когато забеляза, че нещо е паднало под шкафа. Тя се наведе и го вдигна: бяла кърпичка, на която бе избродиран красив паун с дребни, еднакви бодове, в които тя веднага разпозна майчината ръка. Беше покрита с прах, но ясно си личеше колко старателно е била сгъната. Лийна я грабна и се затича, за да намери съпруга си. Жадуваше да научи нещо за родителите си. Не ги бе виждала от сватбата насам. Бе провела само няколко кратки телефонни разговора под зоркото око на свекърва си.
Откри Гириш в гостната. Играеше карти с братята си и още двама мъже. Обикновено не би посмяла да прекъсне играта им, като знаеше колко лесно се гневеше, но този път не успя да се въздържи. Тя се втурна, размахала кърпичката.
— Откъде дойде това? — попита тя. — Видя ли я, майка ми?
Смехът и разговорът на мъжете секнаха. Погледите им се насочиха към Гириш. Съпругът й бавно вдигна глава с потъмняло лице. За миг се втренчи в нея, посочи с глава вратата, а после се зае с картите.
Лийна стоеше там в очакване на отговор. Нетърпелива да научи нещо за майка си.
— Кажи ми — примоли се тя. Прошепна го толкова тихо, че едва успя да долови собствения си глас.
Без да я поглежда, Гириш й махна да излезе от стаята.
— Раздай картите — сопна се той на един от приятелите си.
Мъжете са разшумяха и подновиха играта, а Лийна се оттегли и затвори вратата след себе си. Тя се върна в тясната им спалня и се сви на леглото, притисна кърпичката към лицето си и вдъхна аромата на сандалово дърво, който й напомняше за майка й. Не знаеше какво се бе случило, къде, защо и кой бе видял родителите й, но бе убедена в едно: мама й бе изпратила любовта си. Докато лежеше сгушена в спалнята, чуваше как девер й крещи на Рика в съседната стая, сипейки епитети и обиди, които Лийна се опита да игнорира. Тя спа в тази поза цяла нощ, а на следващата сутрин затъкна кърпичката в сарито си и я носи със себе си през деня, като от време на време я вадеше, за да усети аромата й. Вдъхваше й силата, от която се нуждаеше, когато положението в дома на съпруга й се влошаваше.
В кухнята Рика замени тънката точилка с по-дебела. Носеше я със себе си през цялото време. Ако Лийна не работеше достатъчно бързо, тя я перваше с точилката по ръцете или раменете. Лийна навличаше пуловер върху сарито си дори и в най-топлите дни, за да прикрие синините и да се предпази.
За да се откъсне от ежедневните мъки, мислите на Лийна се рееха някъде далече, докато ръцете й не спираха да работят. Представяше си как баща й се труди с радост на нивите, а майка й пее, докато шета из кухнята. После ги виждаше да отдъхват, споделяйки скромна гозба от леща и ориз, гарнирана със свежия кориандър, който баща й бе донесъл от градината. Понякога си спомняше времето, когато бе момиченце и скиташе край къщи. Първоначално виденията я спохождаха, докато изпълняваше рутинни задължения, например, когато переше дрехите в коритото или кълцаше зеленчуци. Докато ядеше сама на пода на кухнята, си представяше как споделя храната с родителите си, как им подава зеленчуци и мляко, как се усмихва на невидимите си сътрапезници. Скоро търсеше утеха във фантазиите си при всеки удобен случай, дори когато съпругът й я обладаваше нощем в леглото.
Един ден, докато бе в кухнята, Лийна си припомни Хол и Фестивала на цветовете, който обичаше толкова много като дете. Баща й я събуждаше рано сутрин, като викаше името й през прозореца. Когато Лийна изтичваше навън, за да го намери, той я причакваше и я поръсваше обилно с разноцветен прах. Тя винаги пищеше, когато потъваше в тюркоазените и пурпурни облаци. Баща й се преструваше, че бяга, а двете с майка й го гонеха. Но накрая се оказваше покрит от главата до петите в шарените цветове на дъгата и настъпването на пролетта бе отпразнувано подобаващо.
Тя ахна, когато точилката парна кокалчетата на ръцете й.
— Глупаво момиче! — сопна се Рика. — Не усещаш ли миризмата? — Тя дръпна гърнето от огъня. — Глупаво, мудно момиче. Кой знае къде витае, а оризът загаря под носа й. — Тя махна капака и наклони съда към нея. — Погледни!
— Съжалявам. Много съжалявам — промълви Лийна, когато миризмата на загорял ориз я удари в носа.
— Съжаляваш? — Рика сграбчи китката на Лийна и я изви към себе си. — Би трябвало да съжаляваш! — изкрещя тя. — Сахиб е много придирчив към ориза си. Не можеш просто да изстържеш тези остатъци. Ще трябва да започнеш отначало. Вечерята ще закъснее!
Рика поднесе ръката на Лийна към печката и я задържа над огъня. Лийна почувства как пламъкът облиза кожата й и се опита да се дръпне, но хватката на Рика беше желязна. Острата болка от изгореното прониза ръката на Лийна и от гърдите й се откъсна неволно стенание. Когато Рика най-сетне я пусна, тя притисна ръка към тялото си и погледна невярващо етърва си.
— Сега, когато знаеш какво е да се изгориш, може би ще се отнасяш по-внимателно с храната. — Рика я изгледа свирепо. — Побързай, изчисти гърнето и приготви нов ориз. Ще ида да кажа на сахиб, че вечерята ще се забави.
Сълзите се търкаляха по лицето й, когато напълни малък метален съд със студена вода и потопи ръката си в него. След миг намери чиста кърпа и си спомни как Анил бе превързал крачето на раненото птиче, когато бяха деца. Внимателно уви ръката си, завърза и преметна краищата, за да не се мести, и ги подпъхна към китката си.
Дланта й бе в мехури в продължение на седмици. През повечето време се справяше, но когато трябваше да точи хляб, болката беше непоносима. Следеше дали Рика не бе наоколо и никога не се обръщаше гърбом в присъствието на етърва си. Свекървата на Лийна не беше по-добра. Възрастната жена бе немощна и не можеше да удря силно като Рика, но езикът бе най-страшното й оръжие. Лийна предпочиташе плесниците по лицето пред ужасните обиди, които й отправяше. Глупава. Мързелива. Неблагодарна. Един ден нарече Лийна боклук и това бързо се превърна в любимото й галено име. Дори и след като синините и пришките изчезнаха, тежките думи останаха.
Лийна започна да очаква с нетърпение дните, в които я изпращаха на полето. Събирането на памук не беше лесно. Копривата жулеше ръцете й до кръв, но поне успяваше да избяга за малко от злото, завладяло къщата. Какво правеше, че предизвикваше такъв гняв? Спомни си съвета на майка си, че трябва да угажда на новото си семейство. Лийна не знаеше дали това бе необичайно, или нещо нормално в един брак. Нямаше по-голяма сестра, която да попита, а и се омъжи първа сред приятелките си. Родителите й бяха направили голяма жертва, за да й намерят съпруг. Бяха дали като зестра дългогодишните си спестявания. Лийна знаеше, че трябва да открие начин, за да сполучи бракът й.