Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (28)

23.

Анил слезе на Международното летище Далас-Форт Уърт в края на юли. За пръв път нямаше кой да го посрещне: Балдев все още се възстановяваше в болницата, а Махеш не успя да излезе от работа. Времето, прекарано с Амбър, му се струваше толкова далечно, сякаш всичко се бе случило в някой друг живот, когато и двамата бяха много по-млади. Въпреки това Анил огледа напрегнато тълпата от чакащи. Изпита познатия копнеж отпреди заминаването си от Далас. Сякаш предчувстваше самотните вечери и празното легло. Загубата, мисълта, че отново щеше да е самотен, бяха толкова осезаеми. Но сега осъзна, че трябваше да е точно така. Ако двамата с Амбър се бяха опитали да изградят съвместен живот, щяха да останат съвсем сами в целия свят, лишени от подкрепата на семействата си. Вече не можеше да си представи подобно бъдеще.

Анил излезе навън под ослепителното слънце. В Тексас дори жегата бе различна, феномен, характерен единствено за този щат, където беше непоносимо горещо от началото на май до края на септември. Не че някой се наслаждаваше на лятото в Далас: хората бързаха да потърсят прохладата на климатиците в домовете, колите и офисите си. Игрищата и поляните бяха безлюдни, семействата се тълпяха в студените молове и кина.

Анил бе свикнал с горещото време в Индия, но тук не бе същото. В Панчанагар ранните утрини бяха прохладни, а земята бе покрита с роса. В по-късните часове на деня се появяваше вятър, който си играеше в клоните на палмите и кокосовите дървета. А в най-горещите дни в края на лятото небето се разтваряше и се изливаха проливни дъждове. Не само изсъхналата земя, но и всеки, който не успяваше да открие подслон, прогизваше за минути. В Индия, когато горещината станеше непоносима, природата обикновено се смиляваше или хората се оттегляха в домовете си за дълга следобедна дрямка. В Тексас никой не разчиташе на милостта на природата. Постигаха желаното с малка армия от климатици, монтирани на всяка сграда. През юли в болницата беше толкова студено, че Анил често си носеше пуловер на работа.

Анил бродеше из празния апартамент с надеждата, че нещо се е променило по време на отсъствието му. Имаше чувството, че е прекарал в родината си много повече от десет дни. Кухненските плотове бяха голи. Само две чаени чаши се мъдреха на сушилника. В хладилника имаше самотна картонена кутия мляко с изтекъл срок на годност. Липсваха обичайните пластмасови съдове, пълни с останки от вегетарианските ястия на Махеш. Анил си мислеше, че се самонаказва с глад, разяждан от чувството за вина.

Стаята на Балдев изглеждаше скромна без плакатите на боливудските звезди. Родителите му се бяха върнали в Хюстън преди седмица, след като бяха приключили операциите и го бяха прехвърлили в отделението по рехабилитация. Беше се наложило да се върнат при бензиностанцията си в Хюстън. Докато отсъстваха, трябваше да я наглеждат служители, на които нямаха вяра. Не можеха да си позволят да останат по-дълго, особено след като получиха сметките от болничния престой на Балдев. Анил се замисли за приятеля си в онова отделение, където лежаха хората с най-наранени тела, онези, които имаха нужда от допълнително време и помощ, за да оздравеят. Макар че куфарът му стоеше пред вратата и целият бе схванат от пътуването, изпита желание да излезе незабавно и да отиде право в болницата, за да види приятеля си. Но после си представи гипсираните му крайници, израненото му лице, настойчивия му поглед и реши да изчака до сутринта, когато беше първото му дежурство.

Анил разопакова куфара и в един от вътрешните джобове намери шише от лекарства, пълно с чай масала на прах, което майка му бе набутала в ръцете му, преди да замине. Майка му никога не изхвърляше нищо. Шишенцето бе принадлежало на баща му — бета-блокери, които Анил бе донесъл от Ахмедабад през последната година от следването си в медицинския колеж за ангината пекторис на баща му.

Първата глътка от чая на мама винаги напомняше на Анил за дома и той закопня за уюта му. При последното си посещение я бе последвал в кухнята, за да наблюдава как натроши парче джинджифилов корен и свежи ментови листа във врящата млечна смес, а после добави лимонова трева и карамфил. Отвори шишенцето и помириса. Нима бе възможно този жълтеникав прах да му осигури мечтания вкус?

Докато чакаше млякото да заври, Анил огледа жилището. Беше мрачно и безжизнено. Бежовите стени, щори и килими се сливаха в невзрачен фон, където оскъдните мебели почти не се забелязваха. Временен дом. Анил изгреба с лъжицата чаените листа и добави щипка масала в чайника. Докато изчакваше да придобие обичайния цвят, той погледна към шишенцето. Намираше се отвъд океана и държеше същото това шишенце с името на баща му, пълно с подправките, стрити от майка му в месинговото хаванче, което някога бе принадлежало на баба му.

Извади чаша от кухненския шкаф и я разгледа. Явно бе машинна изработка. Имаше гладка повърхност и по нищо не се различаваше от останалите три в шкафа. Беше съвършена, но не и красива. Липсваха й фините ивици, отпечатани от пръстите на Лийна, незабележимата завъртулка на дъното, доказателство, че ръцете й бяха докосвали съда. Затвори очи и си представи, че стои толкова близо до нея, че долавя аромата на жасмин, вплетен в косите й. Майка му бе описала жена, която се бе отказала от брака си и опетнила щедростта на баща му, но тази представа нямаше нищо общо с жената, която му бе показала несъвършените си творения и му бе помогнала с превързването на раните в Голямата къща, съвсем различна от смелото момиче, което помнеше от детството си. Мисълта, че баща му бе взел участие в уговарянето на брака на Лийна, не даваше мира на Анил. Непрекъснато се чудеше какво ли бе узнал баща му. Не можеше да спре да мисли за Лийна.

Представи си я и сега, седнала на терасата, където превръщаше буцата глина в красив съд. Какво ли беше усещането да сътвориш вълшебство с ръцете си, да се убедиш в силата на таланта си? Въобще щеше ли някога да го постигне? Анил не измерваше грешките си с безформени гърнета, а със смъртни актове, ридаещи роднини и измъчения и отчаян поглед на обречените пациенти.

Някога медицината му се бе струвала благородна професия, но в много случаи се бе оказала мръсна и неудовлетворителна. Анил не беше очаквал, че ще открие борба за власт сред лекарите, не бе очаквал, че някои пациенти могат да го накарат да даде всичко от себе си, но други, сега вече можеше да признае, не. Не бе си представял колко много щеше да му тежи вината след неточно и непоправимо решение. Дните, които прекара в Панчанагар, лекувайки болните, бяха изморителни, но изпълнени с удовлетворение. Но дали се бе справил по-добре, отколкото в Парквю! Къде бе мястото му — там, където се стараеше да даде най-доброто от себе си, или там, където можеше да направи най-голямо добро?

Когато чаят бе готов, Анил отпи, застанал в кухнята. Не беше толкова ароматен, колкото този на майка му, но не беше чак толкова зле. Уханието на ментата се губеше, но долавяше ясно вкуса на кардамон и канелена кора. Някои съставки бяха понесли пътуването по-леко от други.

Чаят отвори апетита му и Анил осъзна, че е гладен като вълк. Отново провери хладилника, а после и фризера. Дори и в кухненския шкаф липсваха обичайните провизии от нахут.

Анил се върна от индийския магазин с половин дузина кутии с готова храна, кофичка кисело мляко и пресен лук, домати, кориандър и зелен лимон за салата. Импулсивно бе купил пакет замразена самоса и сто грама хрупкави сладки. Обади се на Махеш, за да му каже, че приготвя вечеря, а после отиде да провери пощата. Подновяването на този навик му се струваше малка, но необходима крачка напред. Кутията им преливаше. Имаше и три големи кафяви плика с клеймо от Индия, адресирани до Махеш. Анил се усмихна, когато осъзна, че Махеш може да открие бъдещата си жена в някой от тези пакети. Отнесе ги в стаята на приятеля си. На бюрото имаше подредена купчина от поне седем или осем подобни плика. Всички бяха неотворени. Анил сложи новите попълнения най-отгоре и бавно затвори вратата след себе си.

— Това е доста храна — Махеш огледа чиниите, които Анил бе подредил върху масата. — Свикнал си да ядеш като крал у дома.

— Толкова ли е много? — попита Анил. При условие че бяха само двамата, въпросът му бе риторичен. Включи радиото. Беше тихо без Балдев. — Може би трябва да отскоча до съседния апартамент и да поканя Амбър да ни прави компания. — Откакто си бе дошъл, се чудеше дали да не почука на вратата й, просто за да разбере как е.

— Бхаи… — Махеш се поколеба. — Отби се, за да ти го каже лично, но ти вече беше заминал за Индия. — Обви пръсти около облегалката на стола. — Амбър се изнесе.

Анил дръпна стола и седна.

— О!

— Искаше да ти каже, че няма нищо общо с теб — продължи Махеш. — Причината е в тях… в онези мъже.

— Да не са я притеснявали отново? — попита Анил.

Махеш поклати глава.

— Каза, че не може да живее повече тук. Смяташе, че случилото се с Балдев бе по нейна вина. Естествено, че не е така. Опитах се да я убедя…

Анил кимна. Чувството на вина бе нанесло повече поражения, отколкото предполагаше.

— Сега има съквартирантка. Мястото, където живее, е с охрана. Бхаи, добре ли си? — попита Махеш на гуджарати.

Анил си сипа матар панир и подаде пластмасовия поднос на Махеш, който го наблюдаваше внимателно.

— Да, добре съм — отвърна той, опитвайки се да сложи край на разговора. Посегна към кофичката с кисело мляко.

— Като говорим за любовни вълнения — смени темата той, — днес получи няколко пакета по пощата. Оставих ги на бюрото ти.

Махеш си сложи от ориза.

— Добре.

— Някакви интересни предложения? Откри ли вече бъдещата госпожа Шах?

Махеш поклати глава и загреба с пръсти от ориза със сос.

— Нямах време да ги прегледам. Много съм зает в работата. Следващия месец ми предстои пускането на важен продукт. Тъкмо изпратиха още един разработващ екип. Сега сме осем души, но въпреки това ще трябва да се понапънем, за да спазим крайния срок.

— Още един екип? И трябва да управляваш всички тези хора? — попита Анил. Махеш предпочиташе да работи самостоятелно. С колкото повече колеги си сътрудничеше, толкова по-напрегнат се чувстваше.

Махеш добави още една лъжица кисело мляко в чинията си и го смеси с ориза. Беше единственият сред познатите на Анил, който приключваше храненето с малко ориз и замразено кисело мляко, нещо като неподсладен пудинг. Махеш отново поклати глава.

— Другият екип си има ръководител. Просто съгласуваме действията си.

— Май приготвих твърде много храна — обади се Анил и кимна към блюдата на масата. — Искаш ли да я вземеш за обяд утре?

— Не, няма проблем — отвърна Махеш. — Ние ходим в „Доса Палац“, заведение близо до офиса. Наистина е добро. Някой път ще те заведа там.

— Откога? — полюбопитства Анил. — Мислех си, че не обичаш да напускаш бюрото. И кои сте тези „ние“?

— Просто… Яалини — добави Махеш. — Тя е ръководителят на другия екип.

— Яалини? — Анил се усмихна. — Сериозно?

Махеш поклати глава:

— Не, нищо подобно. Тя е от Тамил Наду. Говори телугу^[1]. Нямаме нищо общо. Свързва ни единствено работата. — Той се изправи и отнесе чинията си в кухнята. — Защо не занесем остатъка от пира на Балдев утре сутрин? Винаги се оплаква от болничната храна.

Отделението по рехабилитация в Парквю беше в източната сграда, разположена точно срещу болничния комплекс, в който Анил обикновено работеше. Пациентите лежаха там от седмица до няколко месеца и ги изписваха, когато напълно възвърнеха способността си да се движат. Това отделение бе проектирано по различен начин. Срещу асансьорите се намираше огромна открита зала, застлана с мокет и пълна с оборудване. Но най-забележителното бе, че бетонните стени грееха в закачливо жълто и нямаха нищо общо с потискащите пастелни цветове в останалите отделения. Това бе най-жизнерадостното място в болницата. Макар че пациентите страдаха от тежки травми, всички те можеха да се възстановят. Вероятно самата мисъл им действаше ободряващо. Вместо да се люшкат на границата между живота и смъртта, те отбелязваха бавен, но сигурен напредък.

В стаята си Балдев беше седнал в леглото и бе насочил дистанционното към телевизора под странен ъгъл.

— Някой иска ли самоса? — попита Анил и размаха найлоновата торбичка на влизане.

— Хей, Анил. Добре дошъл у дома, човече. — Балдев пусна дистанционното в скута си и протегна здравата си ръка. Синините по лицето му бяха избледнели до жълто-зеленикаво. Само най-дълбоките рани все още личаха. И двете гипсови отливки бяха свалени, но дясната му ръка бе стегната в превръзка. Подобрението му през последните няколко седмици беше невероятно.

— Изглеждаш добре, приятелю. — Анил сграбчи ръката на Балдев и го потупа по рамото. Махеш придърпа два стола и седнаха край леглото.

— Чувствам се добре — отвърна Балдев. — Силата ми постепенно се възвръща — вдигна ръка, за да демонстрира мускулите си. — Съвсем скоро отново ще съм на крака и ще ви създавам главоболия.

— О, той вече ги създава — долетя женски глас от вратата. Анил се обърна и съзря млада жена, облечена в тъмнолилава болнична униформа. Пясъчнорусият бретон падаше на челото й, а останалата част от косата бе вързана на конска опашка. — Ти сигурно си Анил — усмихна се тя. — Или може би трябва да те наричам доктор Пател? — забеляза табелката с името, закрепена на бялата му манта.

— О, не, Анил е добре.

В левия край на носа й имаше малка диамантена обица. Красотата й беше естествена, като при онези момичета със сияйна кожа и блестящи очи от рекламите.

— За мен е истинско удоволствие най-сетне да се запознаем. Аз съм Тринити — каза тя и протегна ръка. — Физиотерапевтът на Балдев.

— И на мен ми е драго — Анил се ръкува с нея и забеляза, че бе произнесла правилно имената и на трима им.

— Как се чувства днес вторият ми най-любим пациент? — Тя се приближи към леглото на Балдев и отстъпи назад, за да го огледа.

— Какво? — Балдев размаха здравата си ръка във въздуха. — Отново ме понижиха?

— Съжалявам — отвърна Тринити. — Но докато господин Надери не се прибере у дома, нямам друг избор — намигна на Анил и Махеш. — Съпругата му ми носи баклава. Имам си слабо място.

— Разбираемо е — ухили се Анил. — Честно казано, изненадан съм и от второто място.

— О, я стига, недей да се обръщаш срещу мен. — Балдев перна коляното на Анил. — Сега ми подай самоса. Тук ще ме уморят от глад. Най-сетне малко свястна храна!

— Самоса? — подметна Тринити.

— Да, и ако си добра с мен, може да ти дам мъничко. — Балдев бръкна в омазнената торбичка.

— Най-добре се зареди с енергия, господин Капур, защото за днес съм ти приготвила сериозни упражнения. Ще се върна след час. — Тринити се насочи към вратата. — Не забравяй да ми оставиш малко сос.

След като Тринити излезе от стаята, Балдев се ухили, дъвчейки.

— Мисля, че си пада не само по пикантната храна, но и по пикантни мъже. Сещате се какво имам предвид. — Балдев вдигна и спусна вежди красноречиво и този жест бе достатъчен за Анил да разпознае отново стария си приятел.