Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (16)

13.

Анил започна втората си стажантска година през горещото лято и скоро откри новата си роля — да се усъвършенства и докаже като специалист. Вече бе свикнал с напрегнатата атмосфера в Парквю и опаките пациенти. Новата група стажанти и студенти по медицина се кокореха от страх и му помогнаха да разбере колко много бе научил миналата година.

Анил се намираше в дъното на болничната йерархия, но сега носеше преподавателска отговорност за екип от новобранци. Докато бе стажант, не бе оценил важността на тази роля. Освен че се грижеше за своите пациенти, като запазваше най-заплетените случаи за себе си, Анил трябваше да показва различни процедури на стажантите и да следи действията им.

Имаше безброй начини, за да се справи с преподавателската част от работата си. Бе разбрал, че за да успее, се изисква много време и енергия, които се срещаха толкова рядко в болницата. Заедно с новите отговорности нараснаха и очакванията му. В никакъв случай нямаше да направи някоя аматьорска грешка и да пропилее втория шанс, който бе получил.

Едно от главните предимства на това да бъдеш специализант втора година бе, че Анил можеше да напусне болницата в края на дежурството си, след като бе разпределил останалата работа между стажантите. Тази вечер той остави колата на паркинга пред дома си, докато небето все още светлееше. Очакваше с нетърпение да прекара следващите часове заедно с Амбър. Когато се запъти да си вземе писмата от общите пощенски кутии, двама от съседите вече бяха там и препречиха пътя му. Бяха едри мъжаги: единият бе облечен в омазан работен гащеризон, другият — в тениска с изрязани ръкави, за да демонстрира татуираните си ръце.

Анил изчака да отстъпят. Когато татуираният се обърна и видя Анил, присви очи.

— Да не би да ти пречим? — Той плесна приятеля си по рамото. — Виж, Руди, този човек не може да стигне до кутията си. Срамота, нали?

Руди се извърна и скръсти ръце на мощните си гърди. Непознатите не помръднаха от мястото си.

— Няма проблем — усмихна се Анил и вдигна ръка. — Ще ви изчакам да приключите.

Татуираният се втренчи в Анил.

— Приключихме ли, Руди?

— Да, готови сме.

Руди леко изви глава и се изхрачи на земята.

Мъжете останаха неподвижни и сякаш мина цяла вечност, когато татуираният направи крачка към Анил.

— Как се казваш? — ухили се подигравателно той. — Осама?

След миг Анил разбра намека.

— Н-н-не, името ми е Анил. — Той изпъна гръб. За кого го взимаха тези мъжаги? — Доктор Анил Пател.

Руди направи още една крачка към него. Анил се пребори с желанието да отстъпи назад. Беше толкова близо, че усети остра миризма на пот и цигари.

— Нима? — подигра му се той. — Е, ако имам нужда от още хавлии за тюрбан, знаем кого да потърсим, нали Лий? — Той сръга приятеля си с лакът. — Обзалагам се, че тоя има пълен килер — засмя се Руди, бутна Анил и го подмина. Лий метна заплашителен поглед към Анил и последва другаря си навън.

Анил си пое дълбоко дъх и издиша, докато събираше писмата от кутията и се опитваше да пропъди миризмата на мъжете. Когато влезе в апартамента, заключи вратата и си взе дълъг горещ душ, за да спре да трепери.

 

 

С изключение на инцидента при пощенските кутии, Анил се радваше на спокойно домашно ежедневие. Когато графиците им съвпадаха, двамата с Амбър учеха заедно вечер: той, потънал в учебниците и медицинските списания, а тя — заета с подготовката си за SAT^[1]. Планираше да кандидатства за бакалавър в местен университет, където можеше да учи задочно, докато работеше. Въпреки че винаги се чувстваше изтощен след ден, прекарам в болницата, Анил харесваше книжните им вечери, тъй като си бяха обещали да си лягат заедно, когато приключеха.

През по-голямата част от лятото беше твърде горещо, за да тичат навън, но те ходеха на разходка или на пикник край езерото Уайт рок. Шляеха се безцелно по брега, хванати за ръце, и си избираха къщи, в които биха искали да живеят: съчетаваха червените тухли на някой дом с черните капаци на друг, избираха сандъчета за здравеца на терасата.

Понякога през уикендите излизаха четиримата — Амбър, Анил, Балдев и Махеш. Махеш бе открил старо квартално кино, където прожектираха най-новите боливудски продукции в събота вечер. Анил изпитваше известно притеснение как щеше да комбинира тези две съвсем различни части от живота си, но те си паснаха идеално. Амбър много хареса индийския мюзикъл и свали саундтрака на айпода си още преди да излязат от киното. Тя с удоволствие се съгласи с предложението на Махеш да похапнат чаат. Когато Амбър стана, за да напълни за пореден път чашата си заради пикантната храна, Балдев крадешком подметна няколко реплики на хинди и го подразни, че връзката им се задълбочава, а Махеш го предупреди да се пази. Но Анил беше твърде щастлив, за да се замисли сериозно над думите им.

 

 

През септември, когато жегата стана поносима, Анил се прехвърли в кардиологичното отделение. Когато пристигна първия ден, с радост забеляза Дженифър, червенокосата стажантка, с която бе работил по време на злополучния случай в интензивното отделение миналата година. Тя ахна от изненада, когато разбра, че Джейсън Калхун е починал от разкъсана аневризма, и Анил й бе благодарен за искрената реакция.

Двамата си бъбреха и чакаха визитацията да започне, когато Дженифър млъкна по средата на изречението и погледът й се зарея над рамото на Анил. Детинска усмивка озари лицето й. Тя вдигна ръка и смутено помаха. Анил се извърна и изпъна рамене.

— Здравейте, хора.

Трей се извиси над Анил. Бе петнадесетина сантиметра по-висок от него. Широките гърди и мускулестите му ръце изпъваха бялата колосана престилка. Предложи им ментови бонбони и Дженифър си взе.

В кардиологията се насъбра необичайно голяма група.

— Какво става тук? — попита Анил.

Двама старши специализанти се бяха отделили от останалите и преглеждаха бележките си.

— Танака ще води визитацията днес — каза Трей. — Завеждащ отделението. Важна клечка.

— Чух, че е костелив орех. — Дженифър се усмихна и сви устни, показвайки бонбона си. Незнайно защо поведението й накара Анил да се почувства предаден.

Доктор Танака пристигна точно в седем часа. Анил забеляза, че е със смесен произход. Тъмната остра коса и характерната гънка на клепачите се съчетаваха с млечна белота на кожата и това накара Анил да изпита известно усещане за родство с него. Сутрешната визитация започна без предварителна подготовка и двамата старши специализанти изглеждаха напрегнати. Доктор Танака говореше изненадващо тихо. Някои от дежурните лекари на практика крещяха по време на визитациите, сякаш изнасяха лекция в огромна зала, но Танака почти шепнеше и всички се приближаваха или привеждаха, за да го чуят, докато нахвърляха записките си. Останалите от екипа се съобразиха с тона на Танака и всички се превърнаха в част от тази задушевна дискусия.

 

 

Няколко седмици по-късно по време на сутрешната визитация екипът се намираше пред една от стаите за пациенти, когато старши специализантът помоли Трей да представи случая. Дженифър и Анил се спогледаха при този необичаен ход.

Трей пристъпи напред.

— Пациентът е четиридесет и шест годишна жена с наднормено тегло, диабет тип 2, пушач. Вчера е постъпила в спешното отделение със задух. Снощи ме повикаха, за да я приема. Консултирахме се по телефона с дежурния кардиолог и той препоръча да направим скенер на белия дроб, за да отстраним съмнението за белодробна емболия. — Трей млъкна и изчака доктор Танака да му кимне, за да продължи. — Все още не разполагахме с лабораторните изследвания, но предположих, че пациентката е получила остър инфаркт на миокарда и трябва да й се постави стент^[2].

Доктор Танака вдигна посребрената си химикалка — знак, че се кани да говори.

— Това е много важно. Симптомите и ЕКГ резултатите при инфаркт и белодробна емболия си приличат, но лечението е различно и понякога не разполагаме с много време, за да вземем решение — обърна се той към Трей. — Кое ви наведе на това предположение?

Трей прочисти гърло:

— Цялостният преглед. Ако разчитах единствено на ЕКГ, можех да заключа, че е емболия, но болките в гърдите, брадикардията^[3] и диафорезата^[4], комбинирани с рисковите фактори, подсказваха, че се касае за инфаркт. — Трей запристъпя от крак на крак. — Освен това, когато си тръгвах, пациентката ме сграбчи за китката и каза: „Моля ви, помогнете ми. Ако не направите нещо, ще умра“.

Тилът на Анил настръхна. Доктор Танака повдигна вежди над рамките на очилата си и огледа присъстващите:

— Колеги, това има висока диагностична стойност. Когато един пациент ви каже, че може да умре — той сниши глас, — не пренебрегвайте думите му.

Съветът му обърка Анил. В болницата многократно го бяха предупреждавали да не приема отговорите на пациентите за чиста монета. Наркозависимият, който се преструваше, че го боли гърбът, за да получи дрога; проститутката, която твърдеше, че винаги използва предпазни средства; бездомният тийнейджър, който отричаше да е взимал амфетамини. Колко пъти някой пациент бе постъпил в спешното, настоявайки, че е получил инфаркт, когато просто ставаше въпрос за стомашно разстройство. Обоснованата диагноза се основаваше на обективна клинична преценка и безспорни лабораторни резултати, а не на отчаяните вопли на пациента.

Танака кимна на Трей:

— Моля, продължете, доктор Крендъл.

До този миг доктор Танака не се бе обръщал към никого от екипа по име. Анил осъзна, че това не се дължи на недоглеждане, а показваше липсата на отношение към останалите. Трей продължи с представянето на случая. Той отишъл при специализанта в спешното и предложил различно лечение, но никой не искал да пренебрегне първия кардиолог. Тъй като бяха младши специализанти, думата им не тежеше в подобни ситуации. Анил щеше да изпълни нарежданията на старшия лекар, а напрегнатото изражение на Дженифър му подсказа, че и тя би направила същото.

Но Трей бил толкова уверен в собствената си преценка, че открил друг кардиолог в болницата!

— Показах му ЕКГ-то и му казах, че имам пациентка с цял куп рискови фактори, която твърди, че ще умре — заяви Трей. — Той грабна телефона и нареди да се подготвят за поставянето на стент. Когато отидохме при нея, тя бе получила сърдечен арест, но успяхме да я реанимираме. След като я стабилизирахме, й поставиха стент в дясната коронарна артерия. Бяхме на косъм да я загубим, но тя се справи. — Трей връчи картона на старши специализанта.

Танака вдигна сребърната си химикалка.

— Понякога се налага да вземем решение, без да разполагаме с нужната информация, без дори да сме видели лабораторните резултати. В подобни случаи трябва да се доверите на инстинкта си. Но първо — той посочи с химикалка стоящите в кръг студенти — се налага да развиете инстинкт, който придобивате, като преглеждате безброй пациенти през годините. Рядкост е млад стажант да постави точната диагноза, но доктор Крендъл го е направил и е спасил живота на тази жена. — Той насочи химикалката си към пациентката. — Отлична работа, доктор Крендъл. — Всички проследиха жеста на Танака, за да видят пациентката, която дължеше живота си на непоклатимата увереност на Трей.

Представянето на случая на Трей се оказа истинско предизвикателство за останалата част от екипа. През следващите няколко седмици стажантите и специализантите започнаха да настояват сами да поставят диагнози и ги защитаваха решително. Анил се опита да се включи в играта, но поради вродената си стеснителност не успяваше да наложи и отстоява мнението си по случаите.

 

 

През последната му стажантска седмица в кардиологията Анил най-сетне получи възможност да представи пациент на доктор Танака.

— И тъй, ЕКГ-то не показва отклонения, но пациентката страда от неразположение и болки в гърдите — каза доктор Танака. — Други оплаквания?

— Висок холестерол. В семейството й има случаи на сърдечни заболявания — отвърна Анил.

— Какво препоръчвате?

— Да се направи ангиография, за да се провери дали няма запушени съдове.

— Да, добре — кимна Танака. — Изпратете я за преглед и се подгответе, ако искате да наблюдавате. — Поканата порази Анил, тъй като младшите специализанти рядко бяха допускани до Светая светих — кардиологичната катетеризационна лаборатория.

Преди да влезе в лабораторията, която приличаше на операционна зала, Анил сложи защитна престилка, хирургическа шапка, маска, калцуни, твърд пластмасов предпазител за лице и стерилна хирургическа престилка. Вътре пациентката лежеше върху масата, покрита със стерилен чаршаф. Само един малък участък от кожата близо до слабините беше оголен. Над масата бе разположен огромен монитор. В залата се възцари безмълвно напрежение, докато Танака обясняваше на младия си колега как да пунктира мястото, да вкара игла във феморалната артерия, а след това — гъвкава тръбичка с предпазител. Докато той насочваше катетъра, всички се бяха вторачили в монитора. На екрана започнаха да се появяват образи. Първоначално бяха размити, но после станаха ясни. Тогава видяха артерията, която изпъкваше като бяла клонка на фона на черно небе.

Размерите на артерията бяха в допустимите стойности.

— Искам да погледна отблизо лявата предна низходяща артерия с интраваскуларен ултразвук — заяви Танака. Обърна се към Анил, за да обясни. — Интраваскуларният ултразвуков катетър е невероятна технология. Позволява ни да огледаме кръвоносните съдове от вътре навън.

След миг Анил разбра какво има предвид Танака. Образът на монитора представляваше вход на дълбок тунел. След като поставиха катетъра, имаха чувството, че се движат надолу по артерията, сякаш бяха вътре в тялото и можеха да видят дори най-отдалечените органи. Анил не откъсваше очи от гледката, която се разкриваше в този загадъчен свят. Сигурно Жак-Ив Кусто се бе чувствал по същия начин, когато бе достигнал до океанските дълбини и бе зърнал нещо невиждано: необятна вселена, в която живот и природа функционираха в цялата им прекрасна сложност. Анил дочу слабо стенание и си спомни, че пациентката бе на масата.

— Вижте това — обади се Танака. — Значително натрупване на плака в лявата низходяща артерия. — Сърдечният монитор започна да писука силно и на екрана засвяткаха яркочервени числа. Доктор Танака пристъпи по-близо, а Анил инстинктивно се отдръпна. Той разпозна в сигналите на монитора вентрикуларни фибрилации^[5]. Сърцето на пациентката бе спряло.

Екипът действаше бързо. Сякаш бяха оркестър, свирещ под диригентството на Танака. Анил никога не бе ставал свидетел на подобна реанимация. С влошаването на ситуацията, докато сърцето на пациентката губеше кислород и съществуваше опасност да се увредят мозъкът, белите й дробове и бъбреците, доктор Танака, както и всички останали, ставаха все по-спокойни. Анил усети как паниката му бавно отшумя. Всяко едно от сетивата му се бе изострило: долавяше бръмченето на уредите, миризмата на антисептик във въздуха.

След многобройни опити с дефибрилатора равната линия най-сетне подскочи и сърцето поднови нормалния си ритъм. След като пациентката бе стабилизирана, Танака вкара нов катетър, за да разшири и отпуши артерията, заради която сърцето на жената бе спряло. Анил наблюдаваше на монитора как лекарят отвори наново съда и го укрепи, а после използва помпа, за да стабилизира притока на кръв към сърцето. След като приключи работата си, Танака застана до главата на пациентката и обясни какво бе направил, за да спаси сърцето й.

— Сега си като нова — усмихна се той и я потупа по рамото.

 

 

— Откри блокажа точно навреме и буквално я изтръгна от лапите на смъртта — разказваше Анил на Чарли, докато седяха на чаша бира в близкия бар същата вечер. За пръв път, откакто бе започнал специализацията си, Анил беше в настроение да празнува. Не можеше да скрие обзелото го опиянение, вълнението, когато бе видял как действаха вътрешните механизми на тялото, притока на адреналин, който бе почувствал в онази зала.

Чарли подсвирна тихо.

— Звучи вълнуващо. Но аспирантурата по инвазивна кардиология ще отнеме още четири или пет години. И през цялото време ще даваш дежурства в болницата. Защо да си го причиняваш? — Той улови погледа на бармана и му махна, за да поръча отново.

— Тази жена би умряла още на входа преди двадесет години — каза Анил. — А Танака й постави стент и така й подари още десет или петнадесет години. Представи си, че можеш да правиш това, и то за всеки.

В кардиологичното отделение Анил ежедневно се сблъскваше с пациенти, оплакващи се от симптоми на инфаркт. Когато някой описваше разкъсващата болка в гърдите и пристъпите на задушаване, той си представяше какво бе преживял собственият му баща през сетните си часове.

Анил никога не се бе вглеждал в очите на пациентите си, но сега не можеше да пренебрегне изражението им. Когато поставеха кислородната маска и сърдечният монитор започнеше да писука необуздано, той съзираше объркания им поглед, чувстваше безмълвното им доверие, което смазваше раменете му с бремето си. Но преди всичко съзираше страха, изкристализирал в най-чистата си форма.

Докато проследяваше дозировката на лекарствата, в съзнанието му се запечатваха детайли от личната им история без всякаква връзка със заболяването, като при пациента с инфаркт, който бе почиствал офиси четиридесет и три години и бе срещнал съпругата си на училищните танци. Винаги бе смятал, че пациентите му бяха късметлии — в модерна болница, пълна с лекари и оборудване, а не в някое далечно селце на стотина километра от най-близката клиника, която на свой ред използваше остаряла апаратура. В онази лаборатория с всичките й катетри, стентове и тръбички Анил можеше да се превърне в един от онези лекари, които утвърждаваха живота и побеждаваха смъртта. Ето защо бе дошъл в Америка.

— Добре, приятелю. — Чарли сви рамене. — Надявам се, че ще се чувстваш по същия начин след пет години, когато буквално се преселиш в стаята на дежурния. Но конкуренцията е много голяма. В Парквю има пет или шест места за аспиранти. Чух, че неколцина вече са кандидатствали. Излишно е да споменавам Трей. Знаеш, че вече е приет.

Анил отпи от бирата си:

— Трей? Не, защо?

— Баща му е легендарният доктор Крендъл — кардиолог, внушителна частна практика в центъра, член на борда на директорите на болницата.

Анил впи поглед в чашата. Това обясняваше забележителното представяне на Трей: винаги разполагаше с готов отговор по време на визитациите, никога не се молеше за лабораторни анализи и за разлика от останалите специализанти, никога не се смущаваше. Трей бе роден за тази работа.

— Завеждащият ме покани в катетеризационната лаборатория — каза Анил. — Това сигурно означава нещо.

— Трябва да се опиташ да работиш върху изследователски проект с Танака. Помисли за някоя страхотна идея, с която да го впечатлиш — добави Чарли с едва забележима усмивка.

— Ами нашият проект? — попита Анил. Двамата с Чарли бяха напреднали с работата си. Бе настъпил повратният момент, когато трябваше да завършат анализа върху събраната информация, който щеше да им отнеме много време.

— Хайде, знам, че това всъщност не те привлича. — Чарли завъртя бирата, останала на дъното на чашата му. Той вдигна глава и погледна Анил право в очите. — Слушай, приятелю, не бива да разчиташ на мен точно сега. Може и да се наложи да се оттегля за кратко от проекта. Не искам да те разочаровам. Ще е добре, ако имаш някаква друга цел, нещо, което наистина те интересува.

— Какво? Защо? — намеси се Анил. — Чарли, за какво говориш?

— У дома възникнаха проблеми, за които трябва да се погрижа. Ще се наложи да си намеря работа нощем, когато не съм в болницата, поне за няколко месеца — Чарли сви рамене. — Сестра ми има парични затруднения. Очаква близнаци, а преди известно време уволниха съпруга й. Оказва се, че напоследък няма много свободни работни места за тридесет и шест годишен мъж. Моите родители са от работническата класа и нямат излишни средства. Аз съм печалбарят в семейството, всички разчитат на мен. — Чарли помаха на бармана за още две бири. — Знаеш колко са скъпи децата. Близнаци!

— Какво ще правиш? — попита Анил.

— Но да си остане между нас. Чарли се приведе над масата. — Ще карам нелегално такси вечер. Онзи мъж от гаражите ме нави. Мога да използвам собствената си кола и сам да си правя графика. Каза, че мога да печеля по четиристотин долара през уикендите.

— Вечерта, след дежурство в болницата? Кога ще спиш, Чарли?

Чарли сви рамене.

— Поне съм свикнал да будувам по цяла нощ. Шофирането е фасулска работа в сравнение с някоя от смените в спешното. А и десет хилки ще са от огромно значение за сестра ми през следващите няколко месеца. — Той сръчка Анил. — Не се тревожи, приятелю. Ще се справя. Но за известно време ще се откажа от изследователския проект. Съжалявам.

— Няма проблем — отвърна Анил. — Правиш това, което е нужно. Не се притеснявай, аз ще се оправя с анализа на информацията и можеш да се върнеш, когато приключиш.

— Чарли поклати глава и протестира, но Анил го прекъсна.

— Никакви спорове, приятелю.

Чарли се опита да се усмихне убедително.