Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (19)

15.

Скоро след завръщането на Лийна сватовете започнаха да звънят. Искаха да знаят защо е избягала, при това я обвиняваха, че е подпалила кухнята със своята непохватност. Нирмала знаеше, че на Прадип му се ще да се развика, да ги укори, задето се бяха отнесли зле към единственото му дете, но той говореше учтиво по телефона и молеше за отсрочка, докато решат какво да правят. Той обясни, че Лийна се нуждае от време, за да оздравее, и за нея е най-добре да се лекува у дома, където няма да е в тежест на новото си семейство. Роднините на Лийна от своя страна настояваха или Лийна да се завърне и да изпълни брачните си задължения, или да им се изплати остатъкът от зестрата, за да ги компенсират, задето ги е изоставила.

Един ден, докато дъщеря й все още лежеше беззащитна в леглото, Нирмала чу пред дома им да спира кола. Видя, че са онези злодеи, и се разтрепери от ярост. Когато Прадип се върна от полето, за да ги приеме, задната врата се отвори и затвори с трясък и Нирмала забеляза, че дъщеря й бяга от къщата. Някак си бе успяла да стане сама от леглото. Тичаше с превързания крак, покрит с все още незарасналите рани.

След миг свекърът и деверът на Лийна се озоваха в дома й. Онзи страхливец Гириш не бе дошъл с тях.

— Достатъчно дълго чакахме — заяви свекърът. — Къде е тя? Нека да я видим!

Мъжката гордост бе наранена, Нирмала разбираше това. Една избягала снаха нямаше да се отрази добре на репутацията на семейството.

— Все още не се е възстановила. — Нирмала се опита да прикрие злъчта, която се надигаше у нея. — Почива си.

— Ще пиете ли чай? — предложи Прадип, но те не пожелаха нито да пийнат, нито да поседнат в гостната. Нирмала се бе вторачила в съпруга си и се мъчеше да го предупреди с поглед, че Лийна е излязла.

— Защо не дойде и не ни обясни? — попита деверът на Лийна.

— Не е редно да се яви пред вас в подобно състояние — отвърна Нирмала. — Не заслужавате подобно неуважение. — Тя стисна здраво лявата си ръка в юмрук и заби нокти в дланта си, за да не изкрещи истината.

— Хм — промърмори възрастният мъж и взе от малката маса до вратата сребърната фигурка на Ганеша, бога с глава на слон, който предпазваше от бедствия.

— Моля ви, сахиб — промълви Прадип. — Приемете я като малък знак на нашата признателност.

Стомахът на Нирмала се сви на топка. Възрастният мъж пъхна фигурката в джоба си, без да благодари. Той и синът му продължиха да обикалят из гостната, после преминаха в кухнята и останалата част на къщата. Нирмала ги следваше по петите, докато прибираха каквото пожелаеха: храна от кухнята, лампа от гостната и дори вързоп зеленчуци от двора. Сърце не й даваше да гледа как прибират сватбените й сарита, след като вече й бяха отнели всички бижута.

Те си тръгнаха, докато Прадип ги уверяваше, че скоро всичко ще си дойде на мястото. Беше казал това, което е нужно, за да си заминат мирно, без Лийна и парите, за които бяха дошли, но Нирмала бе разочарована от начина, по който съпругът й бе умолявал и успокоявал мъжете, принудили дъщеря й да избяга.

Лийна се върна едва когато мъжете бяха изчезнали. Превръзката й бе покрита с трева и кал. Нирмала трябваше да разбинтова краката й, да почисти внимателно всички рани и да я превърже отново. Лийна бе предпочела да понесе ужасна болка, вместо да се изправи срещу двамата мъже.

Същата вечер, след като Лийна заспа непробудно, двамата с Прадип обсъдиха шепнешком как да постъпят. Семейството на съпруга искаше допълнително десет хиляди рупии за свободата на Лийна. Дори да продадяха всичките си вещи — включително мебелите и земеделските сечива, нямаше да съберат сумата. Тъстовете на Лийна вече бяха взели всичко ценно.

— Мога да продавам на пазара домашните си сладкиши и туршия — предложи Нирмала.

— И откъде ще намерим пари за маслото и захарта? — отвърна съпругът й. — Ще ни излиза скъпо да купуваме подобни продукти. — Той поклати глава. Вече бяха платили близо осемдесет хиляди рупии на това семейство. Спестяванията им се бяха стопили и дългът, който бяха взели, ги съсипваше, поглъщайки цялата печалба от реколтата. — Може би, ако се върне, ще е различно. Сигурно им липсва, след като се обаждат и идват да я търсят. Вероятно ще се отнасят по-добре към нея сега, след като осъзнаха стойността й.

Нирмала се вторачи в съпруга си. За пръв път от двадесет и четири години насам имаше чувството, че срещу нея стои някакъв непознат.

— Какви ги приказваш? — Тя се надигна от леглото, където бяха седнали, и пристъпи към него. — Какви ги приказваш? — Думите заседнаха в гърлото й. — Ще я изпратиш отново там? — Гласът й се бе превърнал в сподавен яростен шепот. — Собствената си дъщеря?

Очакваше лицето му да се сгърчи от гняв или обида, но забеляза единствено отчаяно примирение.

— Не знам, вероятно няма друг изход. — Той извърна поглед. — Нирмала, и двамата съзнаваме много добре, че ако остане тук, обществото ще я отлъчи. Що за живот ще е това?

— В никакъв случай — просъска тя. — Сигурно има и друг начин.

— Да — пророни той. — Да, ще измисля нещо.

В седмицата след посещението Нирмала често се будеше посред нощ и намираше Прадип в гостната, седнал вцепенено на стола, зареял поглед през прозореца. Оставаше там с часове, до пукването на зората, а после отиваше на полето и работеше без почивка до залез-слънце. Ако не му занесеше вода и храна, дори нямаше да се сети да пийне или хапне до вечерта.

Това продължаваше ден след ден. Лицето на Прадип отслабна, клепачите му провиснаха. Сякаш бе изпълнен с решимост да работи до смърт. Нирмала се тревожеше за здравето на съпруга си. Тревожеше се за Лийна, която изтръпваше като пленено животно, готова да побегне всеки път, когато чуеше някоя кола да спира пред къщата. Тревожеше се какво смята да предприеме онова семейство, когато мъжете се върнеха и поискаха парите си. Тревожеше се какво ли би им сторил съпругът й, който толкова дълго бе таял кипящия си гняв.