Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Golden Son, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павлина Николова Миткова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Шилпи Сомая Гоуда
Заглавие: Златният син
Преводач: Павлина Николова Миткова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип:роман
Националност: канадска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 978-954-26-1518-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1571
История
- — Добавяне
16.
Вечерта, преди да тръгнат за сватбата, Анил стоя до късно, за да довърши частта с анализа на информацията за проучването на МРС. Почти не бе виждал Чарли през последните няколко месеца, а когато се засечаха, той изглеждаше като изцеден. Анил бе твърдо решен да движи проекта им до завръщането на Чарли.
Двамата с Амбър тръгнаха за Ашуд, Тексас, късно в петък след дежурството на Анил. Тъй като не бе сигурен какво облекло бе подходящо за подобно събитие, той опакова почти всичко от гардероба си, включително и чифт нови каубойски ботуши, купени онлайн. Избра и подарък за родителите на Амбър — най-голямото саксийно растение от магазина на болницата, въпреки надутата му цена. Беше рядък вид. Зелените му листа бяха покрити със съвършени розови точици, които изглеждаха като нарисувани.
— Добре, мъжете ще те поканят да идеш на лов с тях — каза Амбър, стиснала волана. — Просто кажи, че нямаш ловни дрехи.
Нямам ловни дрехи — повтори Анил. — Не се тревожи, ще се оправя. — Той се пресегна и положи ръка върху бедрото на Амбър, докато тя шофираше. Чувстваше се твърде развълнуван от първото им съвместно пътуване.
Когато пристигнаха в Ашуд, отдавна се бе свечерило. Къщата на ранчото се падаше встрани от пътя. Наоколо се простираше огромно оградено пасище. Когато Амбър спря на дългата чакълеста алея, две едри кучета се втурнаха по стълбите. Те подскочиха към нея, когато излезе от колата.
— Хей, Дикси, моето момиче — погали тя едното от кучетата.
Когато Анил се измъкна от колата, другото куче се насочи към него и той вдигна отбранително ръце. Амбър се засмя и сграбчи нашийника на животното.
— Долу, Мейсън! — Тя издърпа кучето. — Съжалявам, винаги се вълнуват, когато ме видят.
Мрежестата врата се отвори със замах и една ниска, закръглена жена се появи, осветена от жълтеникавото сияние на лампата на верандата:
— Амбър, ти ли си, мила?
— Здрасти, мамо — напевно произнесе Амбър. Тя изкачи стълбите и прегърна майка си, която изглеждаше точно така, както Анил си я бе представял. Нямаше нищо общо с Амбър.
— Мамо — Амбър се обърна към него, — това е Анил.
Анил пристъпи напред и подаде цветето:
— Здравейте, госпожо Бокс. Това е за вас.
— О, Господ да те поживи. — Майката на Амбър прие цветето и задържа вратата отворена, за да влязат. — Баща ти и братята ти са в задния двор, мила. Сестра ти е горе и се суети около роклята. Нали ще се качиш, за да я вразумиш?
— Добре, мамо, след минута. — Амбър докосна лакътя на Анил. Ела! Първо ще те представя.
Той я последва към друга мрежеста врата, водеща към задния двор, където група мъже се бяха разположили на пластмасови столове около малко огнище. Всички държаха пъстроцветни чаши с бира, неколцина пушеха цигари.
— Меченце! — Дрезгавият глас принадлежеше на едър мъж с рибарска жилетка и късо подстригана коса. Той притегли Амбър към себе си и тя почти тупна в скута му.
Амбър се засмя.
— Здравей, татко.
По-млад мъж, вероятно някой от братята й, се пресегна и дръпна конската й опашка.
— Чък! — изписка Амбър и се изправи. — Татко, приятели? Това е Анил. — Тя посочи зад стола, където бе застанал той.
Шест чифта кървясали очи се насочиха към Анил. Чък отпи от бирата си:
— Значи си доктор, така ли?
— Да, всъщност се обучавам, за да стана доктор. — Анил обиколи кръга от столове и се озова до бащата на Амбър. — Господин Бокси — каза той и протегна ръка, — драго ми е да се запознаем.
— Как ти беше името? — Ръцете на бащата на Амбър бяха обвити около кръста на дъщеря му. Не си направи труда да я пусне, за да се здрависа с Анил.
— Анил, тате — промълви Амбър и се извърна с гръб към него. — Анил.
— Хм.
— Амбър? — Гласът на майка й долетя през мрежестата врата и отекна самотно в задимения въздух. — Беки сигурно ще припадне заради ципа на роклята, ако не се качиш незабавно.
Амбър се надигна от стола и пътьом докосна рамото на Анил:
— Веднага се връщам.
— Свиквай с това, човече. — Чък сръга съседа си. — Беки ще изпада в истерия заради нещо си всеки проклет ден от седмицата. Новият живот те очаква.
Анил се запозна с младоженеца, който имаше силни, мазолести ръце, и двамата братя на Амбър, Чък и Франк.
— Обичам да наричам тези дръвници Бургер и Хот Дог — обади се господин Бокси. — Настанявай се, докторе. — Нямаше други столове, затова Анил приседна на крайчеца на една пластмасова хладилна чанта.
— Тате, в колко часа тръгваме утре? — попита Франк.
— Преди зазоряване — отвърна господин Бокси. — Някъде към пет.
Чък отпиваше едри глътки от бирата си.
— Ще дойдеш на лов за патици, нали, докторе?
— Аз ли? — изненада се Анил. Единственото, за което мислеше в момента, бе как да се наспи, след като бе взел две поредни допълнителни дежурства.
— Да, такава е традицията. Мъжете отиват на лов, а жените си оправят ноктите и се контят. Мъж си, нали? — Чък погледна насядалите гости и се ухили.
— За съжаление, нямам ловджийски дрехи. — Анил се опита да се усмихне любезно, въпреки че пред очите му изникнаха картини на пушки, мъртви птици и окървавени пера.
— Няма проблем. Можеш да използваш резервния костюм на Франк. — Чък смачка бирената кутия с ботуша си.
— Какво има? Да нямаш слаб стомах, докторче? — При тези думи кръгът избухна в кикот.
— Не — Анил отдалечи хладилната си чанта от огъня, защото димът отиваше в очите му. Слаб стомах? За бога, тази сутрин бе лекувал пациент с диабет с гангренясало стъпало, което непрекъснато гноеше! — Просто не си падам по лова. Всъщност съм в-вегетарианец.
Господин Бокси се намръщи.
— Сега пък какво си?
Чък се облегна на стола, който всеки момент заплашваше да се прекатури.
— Каквото ще да е. Той се приведе, изправи се и хвърли фаса в тлеещите въглени. — Ще си лягам, момчета. Предполагам, че ще видя истинските мъже сутринта. — Останалите пресушиха бирите си и започнаха да се разотиват. Анил стана и ги последва в къщата.
— Вижте какво красиво растение ни е донесъл от Далас.
— Госпожа Бокси вдигна саксията, когато минаха край кухнята. — Не е ли чудесно?
— Сякаш е болно от шарка — измърмори Чък.
Госпожа Бокси го плесна по ръката:
— Дръж се любезно, чу ли? Това момче е по-умно от всички вас, взети заедно.
Анил се усмихна на домакинята, наведе се да вземе сака от входната врата и се запъти към стълбището.
— О, не. — Тежката ръка на господин Бокси се стовари върху рамото на Анил. — Ще нощуваш навън, в караваната на Чък. — Устните му се извиха в подигравателна усмивка.
— Няма да те оставя да се навърташ около момиченцето ми, за да не прихване тази вегетарианска щуротия — ухили се той.
Караваната беше малка, вонеше на цигари и бира. Чък отведе Анил до канапето, след което изчезна зад крещящо ярка завеса, за да си легне. Не след дълго чу шумното хъркане на Чък, което не спря до сутринта.
Сватбата беше скромна в сравнение с пищните сватбени тържества в Индия. Гостите бяха не повече от няколкостотин души и явно всички се познаваха помежду си. Тъй като Амбър се грижеше за сестра си, Анил остана да се оправя сам. Дори не я позна, когато се появи по пътеката към църковния олтар. На главата й бе кацнало огромно гнездо къдрици, носеше бледозелена рокля, която му напомняше за болничните хирургически униформи. Едва когато мина край него, осъзна, че му се усмихваше и се опитваше да привлече погледа му.
На приема след церемонията Анил се присъедини към гостите, които се стичаха към ловната хижа. Всички членове на семейството бяха все още в църквата и позираха за снимките. Взе си бира и се отправи към задния двор, за да отдъхне. Насилваше се да се усмихва и да поздравява присъстващите, но никой не го заговори. Нямаше как да се слее с тълпата, защото тук не беше като на сватба в Индия, където прииждаха хиляди гости. Тук Анил изпъкваше като белязан: в цялата къща той единствен не беше бял, като се изключат чернокожите сервитьори.
Амбър го откри след около час на бара. Пиеше третата си бира и главата му бучеше.
— Ето го и прекрасния ми кавалер. Как си?
Идеше му да я отвлече навън, да прекарат няколко минути насаме в задния двор, за да си припомни, че бяха дошли заедно, но към тях се приближи госпожа Бокси в компанията на едра червенокоса жена.
— Божичко, мама и приятелката й — възкликна Амбър.
— Ето къде си — обади се червенокосата. — Амбър, скъпа, прекрасна си!
— Госпожице Тенди! — Амбър прегърна жената. — Как сте?
— Тъкмо казвах на майка ти, че днес самата ти изглеждаш като прелестна булка.
Госпожа Бокси засия, а Анил се усмихна, очарован от красотата на Амбър, въпреки абсурдния тоалет, който бе облякла.
Госпожица Тенди се приведе към Амбър и прошепна високо:
— Не се притеснявай, че малката ти сестра те изпревари и застана първа пред олтара.
— Не се притеснявай — повтори госпожа Бокси и стисна ръката на Амбър.
— Майка ти казва, че просто чакаш подходящия мъж — намигна й госпожица Тенди. — Знаеш, че моят Били все още пита за теб. Двамата с баща ти ходят за риба всяка неделя след църковната служба.
— Госпожице Тенди — Амбър хвана Анил за ръка. — Това е Анил. Той дойде с мен от Далас.
Анил се препъна леко, когато тя го избута напред.
Госпожица Тенди се обърна към Анил. Явно го забеляза едва сега.
— О, виж ти, здравейте. — Тя вяло му подаде ръка. — Вие сте… от Далас? От там ли е семейството ви?
Анил се опита да се здрависа внимателно с безжизнената й ръка.
— Роден съм в Индия, но от година съм в Далас — постара се да говори провлечено като местен. — Вече съм истински тексасец. Дори имам ботуши.
— О? — госпожица Тенди кимна вяло. — Вие сте късметлия. Изгорях като факла на това слънце. Ще ми се да можех да почернея като вас.
— Церемонията беше прекрасна, нали? — намеси се госпожа Бокси.
— Да, така е — съгласи се Анил. Всъщност беше изненадан — всичко протече някак си тъжно и набързо: няколко думи от свещеника, песен, клетвите — не повече от двадесет минути. — Кратка и очарователна. Тук е лесно да се ожениш. — Думите му се изплъзнаха с лекота. — В Индия церемонията продължава с дни. Чудя се дали това не е причината за високия процент на разводите в Америка. — Запита се дали щеше да се пребори със заекването си, ако започне да пие по няколко бири.
— О, вижте — госпожа Бокси плесна с ръце. — Беки се готви да хвърли букета. Амбър, веднага отивай там!
На вечеря Анил бе настанен на масата за семейни приятели заедно с госпожица Тенди и сина й Били, който прекъсваше разказите си за футболните победи от гимназията само за да изчопли с нокът храната между зъбите си. След няколкото бири и липсата на храна Анил усети как алкохолът се просмуква в съзнанието, стомаха и кожата му. Той изпита известно съчувствие към пациентите, които се появяваха в спешното отделение на болницата със симптоми на преливане. Въпреки че бюфетът не предлагаше почти нищо, което можеше да яде, той напълни чинията си с пържено пиле и ребърца, за да парира по-нататъшните въпроси за вегетарианството му, като внимателно похапваше само от картофеното пюре със сос.
Три часа по-късно Анил седеше сам, ядеше от пухкавата сватбена торта и гледаше как Амбър танцува тексаски ту степ с Били Тенди. Радваше се, че не се бе изложил, опитвайки се да имитира тези движения. Но докато я наблюдаваше да партнира грациозно на Били, му се прииска именно той да бъде онзи, който предразполагаше Амбър да се държи толкова естествено. След като музиката спря, чиниите с тортата бяха разчистени и гостите се сбогуваха, множеството в хижата бързо започна да оредява. Анил и Амбър се прибираха, потънали в мълчание. Когато стигнаха до къщата на родителите й, Амбър застана босонога на асфалта. Ужасните зелени обувки с ток висяха в ръката й.
Не искаше да идвам, нали? — попита Анил. — Не искаше да се срещам със семейството ти. — В гърлото му заседна буца. — Миналото лято Чарли ходи на две сватби с една сестра от болницата, а бяха излизали само няколко пъти. Заедно сме повече от година. Четиринадесет месеца.
Амбър се заигра с едно камъче по шосето, като го търкаляше напред-назад с пръстите на краката си:
— Съжалявам, Анил. Знаех, че няма да ти е забавно.
— Срамуваш се от мен.
— Не. — Амбър вдигна поглед. — Не е заради теб. Изобщо не е заради теб, Анил. Изобщо. — Тя поклати глава. — Просто… заради семейството ми. Страхувах се какво ще си помислиш, когато се запознаеш с тях.
— За пръв път чуха за мен, нали? — попита Анил.
Амбър ритна камъчето.
— Какво искаш да им кажа? Няма значение, Анил. Няма да разберат абсолютно нищо. — Тя изхлипа. — Че си лекар, че си интелигентен и говориш английски по-добре от мен? Нищо няма да ги впечатли. Те са просто селяци. — Седна на земята насред еднолентовия път и сви колене под брадичката си. — Както и всички останали в този скапан, малък град. Това не е Далас.
Напуши го смях, когато чу абсурдното й изказване. За тези две години, прекарани в Далас, не бе имало случай, който да го убеди, че градът е бастион на интеркултурна толерантност. Амбър се разплака. Част от него искаше да я прегърне и да зарови нос в косите й, за да вдъхне свежия ябълков аромат. Но другата част искаше тя да съпреживее болката му. Анил коленичи в мрака близо до нея. Амбър се полюшваше напред-назад, подпряла брадичка върху коленете си.
В далечината прогърмя клаксон и по лицата им пробягаха светлините на фарове, когато колата зави. Тя заговори отново почти шепнешком:
— А ти казал ли си на семейството си за мен?
Анил въздъхна:
— Амбър, баща ми скоро почина. Не е най-подходящият момент.
— Баща ти почина, преди да се срещнем.
— Именно. И оттогава насам не е имало удобен случай да им кажа. — Анил тъкмо бе резервирал полет. Щеше да пътува до Индия след два месеца, за да прекара там кратката ваканция между втората и третата година от специализацията. Все още не бе мислил дали да каже на семейството си за Амбър.
— Не е лесно, Амбър. — Той се обърна и взе едно паднало клонче. Отчаяно му се искаше да си е в Далас, всичко да е постарому и да прекарва вечерите, излегнат на канапето й. Спомни си първия път, когато бяха седели на това канапе, след като бяха тичали край езерото. Тя се бе сгушила в него и сякаш се бяха целували цяла вечност. Едва когато светлината, нахлуваща през прозореца, бе посивяла, бяха осъзнали, че са прекарали в блаженство целия ден.
Амбър го беше дарила с първата целувка, беше правил за пръв път секс именно с нея. Тя бе първата му приятелка. Сега разбра, че щеше да се окаже първото му любовно разочарование, което щеше да разбие сърцето му.