Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (11)

9.

Анил седеше в кабинета на програмния директор на специализантите Каспър О’Брайън и изучаваше семейната снимка на бюрото му. Почернелият О’Брайън седеше на плаж, ограден с палмови дървета, в компанията на съпругата си, жена с изсветлели от слънцето коси, и двама юноши. Всичко изглеждаше съвършено, дори и непохватната прегръдка на момчетата, които сякаш бяха прекъснали приятелска схватка по борба, за да се усмихнат пред обектива. На лавиците зад бюрото сред обичайните медицински книги и папките с болнична документация върху една поставка се кипреше баскетболна топка и снимка в рамка. На нея О’Брайън правеше забивка, увиснал на обръча на коша. Тези образи говореха за живот, изпълнен с професионални успехи, атлетични постижения и семейство за пример. Те бяха толкова непостижими и далечни от собствената му реалност, че Анил не можеше да откъсне очи от тях.

Вратата се отвори. О’Брайън се запъти към бюрото си и седна:

— Постави ни в много трудна ситуация, Пател. Пациентите разчитат на нас. Ние разчитаме на теб. Нали се досещаш за лавинообразните последици, когато някой специализант замине за две седмици без предизвестие? Декември е най-натовареното ни време. Имаш ли представа какво трябваше да направят колегите, за да компенсират отсъствието ти?

Анил поклати глава. Нямаше никакво желание да рискува да проговори, защото думите щяха да му изневерят.

— Съжалявам за баща ти. Ако ни беше казал, щях да ти дам няколко дни за погребението. Но да изчезнеш за две седмици, оставяйки единствено гласово съобщение… — О’Брайън поклати глава. — Дори не можехме да се свържем с теб на пейджъра ти. — Той се надвеси над огромното си бюро. — Виж, в живота се случват и лоши неща, но трябва да ги преодоляваме. Това е същността на медицинската професия, така че се опитай да свикнеш. — Отново се облегна в кафявия кожен стол и пружините изскърцаха при движението му. — Анил, длъжен съм да ти напомня, че стажантската година е изпитателен срок. Точно тогава решаваме дали ще се справиш със специализантската програма, с професията. И трябва да се замислиш. Защото от това, което виждам досега — той посочи неопределено към документите на бюрото, вероятно месечните оценки на Анил, — изобщо не става ясно дали ще се справиш. Ще трябва да ми го докажеш.

Анил се върна на работа надъхан и целеустремен. Не искаше да се прибира у дома и определено не искаше да се прибира като неудачник. Сега повече от когато и да било беше длъжник на татко си и трябваше да спази негласното им споразумение. Единствен Анил знаеше, че баща му копнееше да види резултата от многогодишните си усилия, за да може Анил да осъществи мечтата си и да стане лекар. С всеки изминал ден, отбелязван на календара му, с всяка изминала седмица решителността на Анил се увеличаваше. Пръв пристигаше на визитациите сутрин, отбиваше се при всеки пациент преди края на смяната, преглеждаше всеки резултат от лабораторията и се консултираше, а после рухваше върху леглото в някоя от стаите в болницата. Въпреки че му оставаше толкова малко свободно време, скръбта бе негов постоянен спътник. Тя изпълваше кратките промеждутъци на деня му със сладки спомени и неочаквани копнежи, които караха сърцето му да се свива болезнено.

Той продължаваше да вечеря с Чарли няколко пъти в седмицата, но го правеше единствено за да учи. Вегетарианското руло „Стефани“ вече не му се струваше така апетитно, както и много други прости удоволствия. Една вечер Чарли поръча две парчета пай. Анил с наслада вкуси две хапки от сладкиша с горски плодове, а после отмести чинията си. Пъхна ръка в джоба си, за да потърси инхалатора, с който не се разделяше от седмици. Нямаше да му коства нищо, ако го бе поставил в кутийка и го бе изпратил до Индия, когато за пръв път разбра по телефона, че баща му се задъхва. Едва ли щеше да го предпази от фаталния инфаркт на миокарда, но поне щеше да е дребен жест, който да успокои баща му и да му покаже, че синът му мисли за него отвъд океана. Анил плъзна нокът по твърдия пластмасов ръб на инхалатора и не спря да го натиска, докато не почувства болка, която му достави много по-голямо удоволствие, отколкото сладките горски плодове.

Чарли забарабани с пръсти по вестника на масата:

— Хей, чу ли за Маями? Тази година има двадесет и осем случая на денга^[1]. Регистрирана е за пръв път в САЩ преди повече от двеста години. Невероятно, нали?

Анил надникна да види статията. Денгата — болест, причинявана от комари, беше широко разпространена в Индия. Беше лекувал много пациенти в Ахмедабад, но нито един в Далас.

— Смятат, че заради глобалното затопляне тези тропически болести се разпространяват по нови географски ширини — Чарли обърна вестника. — Не е ли любопитен начинът, по който вирусите се разнасят по света? Постоянната надпревара за откриването на подходяща ваксина?

— Може би трябва да се замислиш дали да не специализираш инфекциозни болести — подметна Анил. — Можеш да започнеш с изследователски проект.

— Да, идеята ми допада — обади се Чарли. — Хората започват да сформират изследователски екипи. Щях да се навия едва втората година, но очевидно някои от нетърпеливите ни колеги вече са подали молби за наставници в болницата.

— Какво ще кажеш за МРС? — предложи Анил. Всяка болница в Америка имаше проблеми с метицилин-резистентния стафилокок, инфекция, която плъзваше по отделенията, привличаше общественото внимание и понякога се стигаше до съд. — Чух, че няколко болници правят изследвания, за да намалят рисковите фактори. Вероятно можеш да ги събереш и да направиш ретроспективно проучване. Би могъл да изготвиш списък с доказани, изпитани стъпки, които болниците трябва да следват.

— Да, харесва ми. — Чарли почука с края на молива по масата. — Страхотна идея. В Парквю ще я глътнат като топъл хляб. Безплатно изследване, което решава пиар проблем. Какво ще кажеш, приятелю? Искаш ли да работим заедно? От нас ще излезе невероятен екип.

Всъщност Анил не се интересуваше от инфекциозни болести — твърде много му напомняха за Индия. По-скоро би се посветил на медицинските проблеми в напредналите държави, но Чарли изглеждаше толкова запален, а и щеше да е забавно да работят заедно.

— Сигурно. Хайде да го направим — каза Анил.

Пейджърът на Анил завибрира в джоба му. Изписа се непознат номер. Когато се обади от най-близкия телефон в болницата, вдигна сестрата в отделението и му каза, че доктор Мета иска да го види. Анил взе асансьора до шестия етаж и изчака в стаята на персонала, като барабанеше с пръсти по коляното си.

— Пател — възкликна Соня, влизайки в помещението. — Върнал си се. Как беше Индия?

— Хм… ами добре — колебливо отговори Анил. Откъде бе разбрала за пътуването му? Нима новината се бе разнесла сред всички служители в болницата?

— Каспър чете ли ти конско? — попита тя.

— Доктор О’Брайън ли? Да.

— Е — подметна тя, докато си сипваше кафе. — В интерес на истината, мисля, че постъпи правилно.

Анил се покашля и кимна. Целият този разговор го смущаваше.

— Струва ти се, че Парквю е целият свят, но това е само привидно — каза Соня. — Сигурна съм, че е нужен кураж и О’Брайън ще те накара да платиш за случилото се, но ти несъмнено взе правилното решение и се прибра у дома. — По устните й пробяга мимолетна усмивка.

— Ъмм… благодаря — отвърна Анил. Едва ли Соня го бе извикала само за това.

— Както и да е, исках да те информирам, че съветът е избрал случая „Джейсън Калхун“ за поредната конференция „Заболеваемост и смъртност“. Знаеш ли какво означава това?

Въпросът беше риторичен, тъй като всеки стажант беше чувал и се страхуваше да не бъде повикан пред членовете на конференцията. На нея присъстваха всички лекари и специализанти. Представляваше форум, където се разглеждаха медицински грешки. Целта беше да подобрят методите на обучение и грижата за пациентите. Старшите специализанти го наричаха взводът за разстрел.

Соня обясни, че двамата с Анил щяха да представят случая и да бъдат разпитвани от колеги за усложненията и грешките, довели до смъртта на пациента.

— Вероятно ще трябва да се видим един или два пъти, за да прегледаме картона и да сме сигурни, че сме подготвени за всякакви въпроси.

Разбраха се да се срещнат отново към края на седмицата. Въпреки уверенията на Соня, че всичко ще е наред, Анил излезе от стаята напрегнат и разтревожен.