Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (2)

1.

Анил не можеше да открие подходящите слова, въпреки че многократно ги бе пренареждал в съзнанието си.

— Мамо, моля те, не е нужно да правиш всичко това — избъбри той, но мигновено съжали за думите си. Не заради презрителния поглед, който предизвикаха, нито заради факта че увиснаха безрезултатно във въздуха, а заради това, че молбите подобаваха на малко дете, а не на двадесет и три годишен мъж, готов да предприеме пътуването на живота си.

Майка му го погледна през рамо и му даде да разбере, че го е чула, а после отново започна да обяснява на двамата му по-малки братовчеди — как да окичат двойната врата с венци от невен. Анил съзнаваше, че е невъзможно да спре кипящите приготовления. Тази сутрин се бе събудил в атмосферата на празнична суматоха, а снощи бе заспал късно, докато слугите пъшкаха, опитвайки се да привържат двата огромни куфара на покрива на марути сузукито.

Хората заприиждаха в късната сутрин, когато кравите бяха издоени, пилетата — нахранени, нивите — обходени. Денят в Панчанагар започваше по зазоряване и едва след като всички домашни задължения бяха изпълнени, можеше да се прави нещо друго. Сега, когато от утринната роса нямаше и следа и слънцето прежуряше високо над главите, на прашната поляна пред Голямата къща се бяха струпали роднини и съседи. Те прииждаха в къщата за горещ чай или се поспираха край богато украсения обеден бюфет. Всеки търсеше Анил, за да му пожелае на добър час. Някои от хората му бяха близки, в други се мъчеше да открие нещо познато зад приведените рамене и олисяващата коса, които ги бяха променили до неузнаваемост по време на шестгодишното му отсъствие. Беше се върнал в селото само за една седмица, но вече копнееше да го напусне.

Анил застана в края на верандата, огледа тълпата и забеляза по-малката си сестра Пиа на поляната долу. Разговаряше с някаква жена, чиито тъмни коси се стелеха като водопад по гърба й. Когато Анил приближи към тях, Пиа обви слабата си ръка около кръста му.

— Както казах, цялото това празненство е по-внушително от бъдещата ми сватба. — Тя му се усмихна и престорено поклати глава, а после се обърна към приятелката си. — Естествено, твоята вероятно ще е преди моята.

Събеседницата й леко наклони глава и срамежливата усмивка разкри миниатюрна междина между двата предни зъба. Анил я позна и трепна от изненада.

— Лийна. — Не беше я виждал от години, когато бе девойче и винаги носеше косата си сплетена на две дълги плитки. Сега бе зряла жена. Носът й беше като изваян, скулите — високи, веждите се виеха над познатите топли лешникови очи. Той прочисти гърлото си. — Мина доста време. Как си?

— И тя ще ме напусне — каза Пиа, — за да се омъжи.

Анил се усмихна на Лийна.

— Наистина ли?

Лийна сви рамене и поклати глава в отговор.

— Поздравления, Анил. Родителите ти сигурно много се гордеят.

— Да, ние всички сме много горди, братко. — Пия се притисна към него. — Много вода изтече. Помните ли малкото птиче? Онова в кокосовото дърво?

— Да! — отвърна Лийна. — Състезавахме се кой пръв ще се изкатери до върха.

— Ти винаги печелеше. — Анил кимна към Лийна. — И започваше да хвърляш кокосови орехи по нас.

— Не по вас, а към вас. Не съм виждала някой да се катери толкова лошо като вас. Ужасно! Разбягвахте се като пилци. — Лийна се засмя и ръката й се стрелна към устните.

— И горкото малко птиче. Почувствах се толкова зле. — Тя поклати глава. — Слава богу, че знаеше как да превържеш крачето му, за да полети отново. Ако не го беше спасил, щеше да ме сполети много лоша карма.

— Държа онова птиче в стаята си в продължение на седмици, нали? — намеси се Пиа.

Анил кимна. Другите деца се бяха натъжили, когато бе настъпило време да пуснат птичето на свобода. Но той си припомни гордостта, която бе изпитал, когато бе видял как малкото създание се откъсна от перваза на прозореца и отлетя.

— Хранех го собственоръчно. Счукан ориз в кисело мляко — усмихна се той и поклати глава. — Мама не бе особено доволна, когато откри купищата храна, които бях скрил в стаята си.

— Добре, но след всички тези приказки умирам от глад.

— Пиа хвана Анил под ръка. — Хайде, да идем да обядваме.

Лийна се извини с думите, че трябва да се прибере у дома. Двете с Пиа се прегърнаха и се уговориха да се видят на следващия ден. Анил осъзна, че мимолетното вълнение, което го бе обхванало, се изпари с отдалечаването на Лийна.

 

 

Анил бе отделил скромна порция за себе си и малко по-голяма за майка си. След като видя, че е приключил с яденето, майка му се наведе, за да вдигне чинията му, и прошепна:

— Сега е буден. Можеш да отидеш.

Анил пристъпи прага на спалнята на баща си. Той беше седнал в леглото и се взираше през прозореца. Косата му, някога гъста и черна, бе оредяла толкова много, че скалпът му се виждаше. Белите мустаци, сякаш поръсени с брашно, не можеха да прикрият гънките на отпуснатата му кожа.

Баща му се обърна при изскърцването на вратата. Когато видя Анил, очите му заблестяха и лицето му придоби познатото изражение. Той прочисти гърлото си и потупа леглото:

— Ела.

Анил седна и пое ръката на баща си в своята, като привидно небрежно потърси с пръсти пулса му.

— Как се чувстваш, татко? — Реши, че пулсът на баща му е нормален, както се бе задържал през последните няколко дни.

— Прекрасно. — Усмивката на баща му грейна широко. — Това е само една досадна настинка. След ден-два отново ще съм на крака. — Той погали ръката на Анил. — Но полетът ти няма да чака.

— Мога да променя…

Баща му махна с ръка пред лицето си, сякаш пропъждаше невидима муха.

— Глупости — каза той. — Синко, това е най-големият ден в живота ми. Не ме карай да чакам повече.

Анил заговори, но думите заседнаха в гърлото му, затова просто стисна ръката на баща си. Не беше наследил неговия дар слово.

— Синко, преди да тръгнеш, моля те, изпрати Чанду.

— Какво има, тате?

Най-малкият брат на Анил, Чанду, беше все още дете, когато Анил бе заминал, но характерът му се проявяваше още тогава. Често го мъмреха, задето бъбри в час, и неведнъж го бяха изпращали вкъщи заради разпри в междучасието. Чанду беше изтърсакът, петото дете в семейството, и разликата им бе седем години. Анил се чувстваше по-скоро като чичо, отколкото като брат на Чанду.

Татко поклати глава.

— Събрал се е с лоша компания. Пълнят му главата с лоши мисли. Чанду е умен, но своенравен. Иска да открие собствения си път. Смята, че тук няма място за него. Опитвам се да му отредя някаква роля в ръководството на фермата. Брат ти може да сполучи, сигурен съм.

Анил не знаеше дали това е вярно, или баща му просто не бе обективен спрямо собствения си син. Той се надигна, приведе се, за да го прегърне, а после докосна стъпалата му.

— И, синко — додаде баща му, когато Анил стигна до вратата, — бъди внимателен с майка си. Преживява го тежко.

 

 

След като се сбогува с баща си, Анил нямаше търпение да си тръгне. Зърна майка си, облечена в искрящото оранжево-зелено сари, една от малкото й одежди от фина коприна, които пазеше за специални случаи. Държеше поднос със сладкиши, докато си проправяше път сред тълпата. Майка му се носеше из живота така, сякаш никога не бързаше, сякаш не се притесняваше за неща като разписания на влакове и срещи, черта, която влудяваше Анил.

— Мамо — хвана я той за лакътя. — Скоро трябва да тръгваме. Става късно.

Тя настоя първо да се извърши пълната церемония Ганеш пуджа, за да е благословено пътуването на Анил. Всички се бяха събрали на верандата и наблюдаваха как Анил прекрачва прага на Голямата къща за последно и сведе глава под благоуханния венец от невени. Пандитът произнесе молитви, за да премахне всяко препятствие, което може да се окаже на пътя му, и Анил стъпи бос между червените и белите шарки, изрисувани с креда по верандата и надолу по стъпалата.

Наблюдаваше как майка му дирижира разпределението и настаняването на хората в автомобилите, отстъпил встрани заедно с братята си Никхил и Киран. Никхил беше само две години по-малък от Анил, но винаги бе изглеждал по-млад заради върлинестото си тяло.

— Къде е Чанду? — попита Никхил и се огледа за най-малкия си брат.

— Татко го помоли да остане при него — отвърна Анил.

— Добре, едва ли може да направи чак толкова много поразии за един ден — каза Никхил.

Когато Анил бе напуснал Панчанагар, именно Никхил се бе превърнал в помощник на баща им. Той беше подходящ за тази роля — сериозен, отговорен и почти лишен от чувство за хумор.

— Татко си губи времето — поклати глава Киран. — Няма смисъл — дървото се превива, докато е младо.

Киран току-що бе завършил училище и единственото му желание бе да се присъедини към семейната ферма. Физическият труд на полето не можеше да го уплаши: беше силен, здрав и безспорно най-добрият играч на крикет сред братята.

— Я стига, едва ли го вярваш! — каза Анил.

Киран повдигна вежди.

— Миналата година бягаше от училище, за да прекарва дните си с шайка хулигани, по-големи от него. Състезаваха се със скутери и пиеха палмово вино.

— Не върви на добре — подхвърли Никхил. — Не мисля, че татко съзнава колко е зле положението. Един от приятелите на Чанду отглежда бханг в земята на дядо си. Малко бханг ласи по време на Холи е едно, но това момче добавя нещо, за да я направи по-силна, и я продава на туристите в града като билкова отвара, която ще им донесе просветление.

Никхил се наведе и измъкна някакъв трън, избуял под дъските на верандата.

— Въпрос на време е някой от тези туристи да се събуди обран и да изпрати полицията по петите на хулигана — каза той. — Не съм сигурен дали Чанду е замесен, но не бих се изненадал.

— Господи — Анил свали очилата си, за да изтрие петънцето на стъклото. Знаеше, че братята му се възмущават от Чанду, задето винаги намира начин да кръшне от задълженията си, но това звучеше доста по-сериозно, макар че не бе нещо, с което баща му нямаше да може да се справи.

Накрая, след като майка му успешно бе успяла да настани внушителната бройка от тридесет и шест души в четири отделни автомобила, беше време да тръгват. Няколко дузини гости щяха да останат в къщата не защото нямаха желание да го изпратят, а защото не достигаше място. Повечето семейства бяха изпроводили по един представител, така че Анил нямаше да се отърве от всеобщите благопожелания на изпроводяк.

След като всички се качиха и вратите на колата бяха заключени, един почти забравен петгодишен братовчед се втурна тичешком иззад гъстия храст. Хаосът беше овладян едва когато детето беше настанено в нечий скут. Майка му затвори капака на багажника, който съдържаше толкова много прясно приготвена храна, че щеше да стигне на цялото семейство за повече от ден, а после разположи с известни усилия едрото си тяло на задната седалка. Никхил завъртя ключа и потегли, вдигайки след себе си облак прах. Останалата част от процесията щеше да премине тържествено през него, докато излизаше от селцето Панчанагар, за да пътува два часа по черните пътища до летище „Сардар Валабхай Пател“ в Ахмедабад, най-големия град в провинция Гуджарат, Индия. Анил се пресегна към ръчния часовник, който татко му бе подарил на раздяла. Стоманената верижка проблясваше, тъмносините числа и флуоресцентните стрелки се открояваха върху сребърния фон. Имаше два циферблата. Единият показваше времето тук, в Панчанагар, а другият — в Далас, Тексас. Повече от десет часа деляха миналия и бъдещия му дом. Щеше да лети близо ден, за да прекоси това разстояние. Но независимо как измерваше пътуването, нищо не можеше да се сравни с подготовката, която сякаш бе отнела цяла вечност.

 

 

Дълго преди да настъпи този ден, преди да стане първият човек, напуснал селото, преди да стане първият от семейството, който бе учил в университет, вместо да обработва оризищата, Анил бе първият син, който се роди на родителите си.

Джаянт и Мина Пател имаха още четири деца — Никхил, Киран, Пиа и Чанду. В тяхната общност големите семейства бяха нещо съвсем обикновено. Големият род, известен с прякора на прадядото на Анил, „Моти“ (голям брат) Пател, притежаваше значителна част от земята, простираща се в радиус от близо десет километра около Голямата къща. Анил беше последният по линия на първородните синове в рода, като преди него бяха баща му и дядо му, и всички имаха съвсем ясни очаквания спрямо него. Един ден той щеше да наследи баща си като старейшина на рода и да поеме отговорност за дейността във фермата, финансовата издръжка и решаването на семейните спорове. Докато беше момче, Анил ежедневно придружаваше баща си в полята и се научи да отглежда ориз, да прибира реколтата, да я суши на слънцето, да я пълни в конопени чували, за да я отнесе на пазара.

Анил бе много схватлив и учителите в местното училище непрекъснато го даваха за пример. Той пръв от класа се научи да чете и пръв запамети математическите таблици. Всеки ден си тръгваше от училище с куп книги, завързани с канап. Той провесваше вързопчето между палеца и показалеца си, а от тежестта му оставаше дълбока червена вдлъбнатина, която гордо разглеждаше след дългата разходка до дома. След като приключеше работата с татко си на полето, той четеше учебниците до късно вечер на светлината на газовия фенер, окачен на верандата за нощните посещения до външната тоалетна. Веднъж, когато забрави да го върне на мястото му, Никхил се препъна в стъпалата на входа и навехна глезена си, но след време, когато Анил получи отлични оценки по математика, всички се съгласиха, че травмата е била за добра кауза. Когато Анил започна да постига блестящи резултати, татко му го освободи от задълженията във фермата, а и братята му вече бяха достатъчно големи и отсъствието му не се усещаше.

Още от деня, когато баща му се върна с Мая от клиниката, двамата с Анил бяха постигнали мълчаливо съгласие, че той трябва да поеме по различен път. Станаха съзаклятници, решили да превърнат Анил в човек, който щеше да дръзне да напусне Панчанагар и ограничените възможности, които селото му предлагаше. Анил залягаше над учебниците и разучаваше фигурите с човешката анатомия, представени в тях. Накрая можеше да назове всеки орган, мускул и кост. След като изчерпа училищните източници, той се абонира за научни списания и поръча „Атлас на човешката анатомия“ от братята Джейпий от Делхи. Всеки път, когато Кучару, домашното куче, което спеше и скиташе наоколо, се върнеше с мъртва мишка или заек, Анил сядаше на верандата и внимателно разрязваше животното с най-малкия нож, който успееше да отмъкне от кухнята под носа на дремещия готвач. Вече дванадесетгодишен, се бе отказал от безкрайните игри на крикет и безделието на летните дни. Тук, в селцето Панчанагар, обградено единствено от ниви и поля, след поколения фермери, Анил се готвеше един ден да стане лекар.

Едва след като пристигна в медицинския колеж в Ахмедабад, Анил осъзна значимостта на постижението си. Колегите му произхождаха от богати семейства в града и бяха професионално обучавани в продължение на години. Училищата им разполагаха с лаборатории по биология с екземпляри за дисекция, родителите им имаха приятели лекари, които вървяха неотклонно по петите им в болницата. В техните очи Анил бе селянче и той с болезнена яснота чувстваше колко изостанал бе във всичко — като се започне от компютрите и се стигне до популярната музика. Анил странеше от останалите и прекарваше цялото си време в учене, нетърпелив да докаже на себе си, че е не по-малко способен от съучениците си.

Шестте години в медицинския колеж го бяха отдалечили от дома му не само физически, той беше усетил вкуса на един друг свят. Медицинската библиотека имаше цели раздели, посветени на предмети, които съставляваха една-единствена глава от елементарния учебник на Анил. В Ахмедабад кипеше живот — населението му бе десет хиляди пъти по-голямо от това на селото му. Това ново светоусещане се запази у Анил като остатъчния вкус на паан и го примами да потърси така желаната лекарска специализация в Америка. Преподавателите му го предупредиха, че ще е почти невъзможно някой чуждестранен студент да спечели място в голяма градска болница, но Анил придвижи решително кандидатурата си. Накрая само трима студенти от випуска му получиха предложения за специализация извън Индия: двама от тях отиваха в Англия и Сингапур, а Анил бе приет в Парквю Хоспитал в Далас, една от най-известните болници в САЩ.

— Не знам как ще се справиш там съвсем сам. — Думите на майка му и до днес продължаваха да тегнат в съзнанието на Анил. — Няма да има кой да ти готви и да се грижи за теб. Разправят, че храната била ужасна — еднообразна и безвкусна, освен това ядели много месо. — Тя просъска последната дума, сякаш беше отровна. — Когато се върнеш, ще си слаб като вейка. Как ще ти намерим добра съпруга?

Пиа цъкна с език.

— Мамо, няма ли да спреш да му натякваш за тази женитба?

Анил се усмихна. Беше благодарен, че по-малката му сестра бе настояла да дойде, въпреки че обикновено й прилошаваше от дългите пътувания с кола. Мама се обърна към Пиа и примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да разпознае дъщеря си.

— Каква глупост — тя поклати глава. — Сине, сложила съм листа от свещен босилек и куркума на прах в кафявия куфар. Ще се чувстваш добре, ако вземаш по лъжица на ден от куркумата. Кашлица, настинка, стомашни проблеми, болки в ставите — куркумата лекува всичко. Защо според теб не страдам от артрит, след като горката ми майка едва можеше да използва ръцете си?

— Мамо, не си толкова стара, че да имаш артрит — отвърна Анил. Тя бе с осем години по-млада от татко му. Единственият знак, че остарява, бяха сивеещите коси по слепоочията.

Майка му се втренчи през прозореца. Мислите й явно се бяха насочили към починалата й майка, а не към децата край нея. След няколко минути тя се обърна към Анил.

— И, сине, моля те — сключи ръце и го погледна замислено. — Не забравяй молитвите си всяка сутрин. Единствено бог може да те защити там.

— Да, мамо. — „Не забравяй да пишеш всяка седмица. Обаждай се, когато можеш. Не вярвай на никого. Не вкусвай месо и алкохол. И се върни възможно най-скоро.“ Анил прехвърли мислено мантрите, които майка му повтаряше от месеци насам, но веднага се сети, че скоро ще е достатъчно далече, за да спре да чува гласа й.

— Можеш да направиш всичко, което пожелаеш, Анил, всичко — жално нареждаше майка му, когато съобщи решението си да отиде на специализация в Далас. — Толкова си умен и талантлив. Ще те глътнат като топъл хляб във всяка една болница в Гуджарат. Защо трябва да ходиш толкова далече?

Майка му вярваше, че всяка стъпка, с която той се отдалечава от Панчанагар, е временна; тя предполагаше, че Анил е все така свързан с дома си, макар отдавна да бе спрял да изпитва подобно чувство. Но като фермерски син, знаеше много добре, че проблемът със засаждането на семената бе там, че човек не можеше да е сигурен къде и как щяха да покълнат. Понякога те се видоизменяха или се превръщаха в хибриди, носени от ветровете от една нива към следващата. След година, когато приключеше стажа си, Анил щеше да удължи престоя си в Америка, за да завърши двегодишна специализация по вътрешни болести, и именно тогава щеше да избере в коя област да продължи обучението си. А дотогава майка му щеше да е свикнала с далечното разстояние и нямаше да изпадне в отчаяние, когато разбереше, че ще ги напусне завинаги.

Парквю — идиличното име събуждаше в представите му образите на заоблени зелени хълмове и модерна болница сред акри земя, покрити с дървета и цветя. Там нямаше да има значение каква е фамилията на Анил, към коя каста принадлежи и от какво семейство произхожда или колко хора бе подкупил. В Америка можеше сам да се издигне в живота и да изгради собствена репутация. Вече нямаше да е известен като най-големия син на Джаянт и Мина Пател, нито като момчето от село. Колегите му щяха да го познават само като Анил Пател и успехът или провалът щяха да зависят единствено от самия него.

Сега, когато семейната каравана се озова на летището, Анил изтласка от съзнанието си плахата тревога, че оставя зад гърба си всичко познато. Искаше да зарее поглед в бъдещето: отвъд внушителната тържествена гощавка, която щеше да сподели с останалите на летището, отвъд многобройните групички от фотографи, пред които трябваше да позира, отвъд безкрайното нощно небе, в което щеше да полети, устремен към новия си американски живот.

 

 

Няколко часа по-късно той седеше в самолет за пръв път в живота си и родината му бавно изчезваше под него. Анил осъзна, че мислите му витаят около събитията от днешния ден и случайната среща с Лийна. Тя бе негов постоянен другар, преди да започне да се заседява над учебниците вкъщи. Двамата играеха на криеница сред полята с висока захарна тръстика, като внимаваха да не докоснат някое непокорно стъбло и да издадат местоположението си. Лийна беше смела. Само тя не отскочи, когато се натъкнаха на змийско гнездо в храстите, докато уж търсеха тигри. Тя първа предизвика Анил да покори кокосовата палма. Беше се покатерила по тънкото стъбло със здравите си, гъвкави ходила. Първия път, когато опита, Анил падна и удари рамото си. Седмици след това имаше затруднения с упражненията по краснопис. Навярно бе разтегнал ставни връзки, даде си сметка той по-късно, но тогава бе пренебрегнал болката, смутен, че бе надвит от момиче.

Един ден, когато двамата играеха сами пред къщата, Анил измъкна ръка от джоба си.

— Виж — каза той и разтвори пръсти. На дланта му лежаха две тънки биди. Бяха толкова измачкани и потъмнели, че лесно можеха да се сбъркат с клончета, но Лийна веднага ги разпозна.

Тя се взря с любопитство.

— Откъде ги взе? — прошепна тя, макар че бяха сами навън и нямаше опасност някой да ги чуе. Беше късно следобед и по това време мъжете приключваха с работата по нивите. Жените бяха ангажирани с вечерята и не желаеха децата да им се пречкат. Училището беше приключило и никой нямаше да ги търси поне още час, докато не се смрачеше. В сладкия и натежал от влага въздух тегнеше усещането, че вършат нещо непозволено.

— От къщата на чичо. Татко ме прати да занеса някакъв плик, но нямаше никой. Видях отворената кутия, захвърлена край стола. Бяха толкова много, че едва ли ще забележи. — Анил бе изпитал толкова силен страх, че може да го хванат, че бе натъпкал ръчно свитите цигари дълбоко в джоба си и не бе посмял да ги погледне. Извади ги едва сега. През целия ден, докато бе седял в училище, бе тръпнал в очакване на мига, когато щеше да й ги покаже. — Ти… някога…?

— Не! Никога. — Лийна се отдръпна. След миг прошепна. — А ти?

Анил беше изненадан. Нима не беше като отворена книга за нея?

— Не, но съм чувал, че може да ти помогне да видиш фигури сред облаците и да чуеш флейтата на Кришна — повтори думите на едно момче в училище.

Лийна се ококори. По устните й плъзна усмивка, която разкри разстоянието между зъбите й. Другите деца понякога я дразнеха за този недостатък, но Анил винаги го беше харесвал. Когато видеше малката пролука между зъбите й, той разбираше, че е успял да предизвика искрената й усмивка.

Анил знаеше какво ще каже още преди да я попита:

— Искаш ли да опитаме?

Седнаха с кръстосани крака един срещу друг на дъното на оврага, който бележеше граничната линия между обширните земи на семейство Пател и скромния имот на семейството на Лийна, един от няколкото, които граничеха с този на Пател. Анил запали двете биди и подаде едната на Лийна, тя дръпна леко и веднага се закашля. Анил направи същото, след като опита своята. И двамата се засмяха, кашляйки, избърсаха насълзените си очи, като се стараеха да запазят самообладание, без да изпускат малките биди.

Лийна дръпна повторно. Този път спокойно издиша дима. Очите й заблестяха. Анил я последва, като пое бавно и издиша внимателно. Вече можеше да пуши, без да кашля. Блещукащият край на цигарата танцуваше и подскачаше пред погледа му. С периферното си зрение долавяше размазаните образи около себе си — банановото дърво и поклащащата се висока трева. Почувства се замаян. Дали и Лийна усещаше същото? Земята го зовеше и Анил легна по гръб. Лийна се изпъна до него и за миг се втренчиха в небето и облаците, понесли се над главите им.

— Баща ми ще ме убие, ако разбере, че пуша — едва чуто промълви Лийна.

— Майка ми ще ме убие — каза в отговор Анил, като имаше предвид не само цигарата, но и присъствието на Лийна.

— Не е редно — бе казала майка му преди няколко седмици. — Вече не си малко момче, Анил. Не можеш да се размотаваш наоколо и да играеш с момичета на твоята възраст.

Наскоро бе навършил четиринадесет години. Лийна беше почти на дванадесет. Все още нямаше оформени гърди като някои от момичетата на неговата възраст в училище. Момичетата и момчетата бяха разделени в две различни класни стаи още съвсем малки, практика, която позволяваше и на двете групи да насочат вниманието си към учението, но обикновено имаше обратен ефект. Момчетата от класа на Анил не мислеха за нищо друго, освен за момичета, като си подаваха бележки и разголени снимки на жени в класната стая, докато учителят беше с гръб към тях, или пък си разказваха истории на двора. Майката на Анил никога не забравяше да му напомни, че Пател заемаха важна роля в общността и не трябваше да общуват със скромни семейства като това на Лийна.

Анил усещаше приятно жужене в главата си. Струваше му се, че някой пее нежно в ухото му. Цигарата бе изгоряла почти до края. Дръпна за последно и я смачка в тревистия склон. Цигарата на Лийна също бе изпушена. Разпери ръка над лицето си, докато рисуваше очертанията на някакъв облак с показалец. Погледна крадешком профила й, нежната извивка на носа, заострената брадичка, проблясващата златна обица, която контрастираше с тъмната кожа на ухото й. Не притежаваше конвенционалната красота на боливудските звезди със сочни и плътни устни от снимките, които съучениците му криеха в учебниците си. Дори под принуда той не би могъл да обясни какво го привличаше толкова много в Лийна. Но обичаше да я съзерцава, а когато не бяха заедно, пресъздаваше чертите й в мислите си, като винаги започваше с устата.

Нежната музика продължаваше да жужи в ушите му, а над главата му плаваха облаци. Тогава Анил си позволи да протегне ръка към отворената длан на Лийна. Не се погледнаха един друг, когато ръцете им се докоснаха, преплетоха се и бавно се озоваха на земята между телата им. Ръката на Анил лежеше върху тази на Лийна. Той осъзна, че брои наум ударите на сърцето си, и се опитваше да успокои учестеното си дишане. Отчаяно копнееше да се наведе над Лийна и да я целуне. Вместо това продължи да брои, като през цялото време усещаше кожата й под дланта си.

Беше стигнал до тридесет и осем, когато чу шум. Първоначално приличаше на шумоленето на стъблата в нивата, но звуците се усилваха и приближаваха. Постепенно заприличаха на човешки гласове. Анил спря да брои. Долови как тялото на Лийна се напрегна. Ами ако родителите й я търсеха? Ами ако бяха неговите родители?

Оврагът беше доста дълбок и ако човек застанеше, на който и да е от двата склона, можеше да види какво става отвъд него, но не и на дъното му. Трябваше да се приближиш до самия ръб, за да разбереш дали някой не се крие долу. Тъкмо по тази причина това беше любимото място на Анил в игрите на криеница. Беше нужно само да проявят желязна воля и да лежат неподвижно на земята, дори да им се струва, че гласовете долитат от далечните ниви. Доловиха мъжки глас, който бе твърде дълбок и сърдит, за да принадлежи на някой от бащите на двама им. Чуваха го все по-близо и по-ясно. Лийна понечи да се изправи, но Анил сграбчи ръцете й и я притегли отново към земята. Обърнаха лица един към друг и затвориха очи, докато звуците се усилваха. Сумтене. Тежко дишане. Слаб женски глас, който говореше неразбираемо. Мъжкият глас отново проехтя. Шумолене. И пак сумтене.

Когато стана ясно, че тези хора не бяха дошли да ги търсят и въобще не подозираха присъствието им, Анил кимна на Лийна. Изправиха се бавно и надникнаха над склона на оврага, а после застинаха потресени. На по-малко от десетина метра се виждаха съвсем ясно задните части на мъж, който яростно се движеше напред-назад, обяздил някаква жена.

Само след миг Анил разпозна мъжа — един от по-дребните земевладелци в околията, който не принадлежеше към рода Пател. Не знаеше името му, но бе виждал съпругата му и тя нямаше нищо общо с тази жена. Простото памучно сари, което покриваше главата и раменете й, както й тъмната кожа на голите й крака подсказваха, че е слугиня. Мъжът беше захвърлил небрежно препаската си настрани и тя лежеше на земята помежду им.

Те седяха, загубили ума и дума, когато слугинята обърна глава и ги съзря. В празния й поглед се четеше ужас. Лийна докосна рамото на Анил и той веднага разбра значението на жеста й: „Бягай“.

Изправиха се едновременно, но остра болка проряза дясното стъпало на Анил, пропълзя нагоре до прасеца му и стигна чак до бедрото. Той изкрещя и се свлече на земята. Рояк пчели кръжеше над крака му.

Мъжът вдигна глава и видя Лийна.

— Какво правиш? Проклето хлапе! Ще те убия!

Анил наблюдаваше безпомощно, сграбчил туптящото си стъпало. Той заопипва наоколо, за да открие очилата си, паднали на земята. Мъжът се изправи. Беше гол от кръста надолу. Затича се към тях. Лийна се втурна напред и грабна препаската. Размаха я във въздуха и вирна брадичка, предизвиквайки го да се приближи. Мъжът спря. Прислужницата зад него стана, покри се със сарито и бързешком пое през нивите в противоположна посока.

Анил видя, че в стъпалото му са забити поне три жила на пчели. Насили се да се успокои и да ги измъкне внимателно, но в ушите му през цялото време отекваха накъсаното дишане на Лийна и крясъците на мъжа. След като издърпа и последното жило, той се изправи, като се стараеше тежестта му да не пада върху пострадалия крак. Сграбчи Лийна за лакътя, а тя метна препаската във въздуха. Плюха си на петите, оставяйки зад гърба си заглъхващите викове на мъжа.

Въпреки болката Анил не можеше да си спомни някога да бе тичал по-бързо в живота си. Стигнаха до брега на реката, като Лийна през цялото време препускаше пред него. Сутрин там беше пълно с жени, които пълнеха вода, а в късния следобед мъжете се миеха след приключването на полската работа. Но сега, на здрачаване, нямаше никого. Лийна нагази с дрехите във водата и се потопи напълно под повърхността, а Анил седна на брега и засъбира шепи кал, за да наложи стъпалото си. След това се разположиха върху един широк плосък камък, докато Лийна бавно съхнеше под милувките на топлия въздух, а хладната кал облекчи болките от раните на Анил.

Не споменаха и дума за видяното, нито за щастливото им избавление. Не пожелаха да признаят и миговете преди случилото се: цигарите, упоението, сплетените ръце и обзелия ги трепет пред дългоочакваната целувка. Всичко това — нежността, забраненият плод, невинността и бруталният акт се бяха преплели в едно цяло, което остана недоизречено.

Същата вечер Анил поспря пред помпата на двора, за да отмие мириса на тютюн от пръстите си, преди да влезе в Голямата къща. Когато майка му го хвана да куцука по стълбите към горния етаж, където бе спалнята му, той си призна, че бе стъпил върху гнездо на пчели, и й позволи да намаже стъпалото му с мехлем.

Скоро след този ден Анил навлезе в юношеството и животът му се промени в много отношения. Гледаше по-сериозно на училищните си занимания и престана да пилее свободното си време навън. Прекарваше повечето уикенди в стаята, където баща му решаваше различни спорове, вместо да играе крикет с приятелите си. С времето разделението между момчета и момичета, започнало в класната стая, ставаше все по-осезаемо и се разпростираше и върху социалната сфера. Анил мяркаше Лийна от време на време, когато тя и Пиа отиваха на училище. Неодобрението, което майка му хранеше към приятелството им, заедно със собственото му разочарование от малодушието му го накараха да се отдръпне от нея.

Когато стана на осемнадесет и замина за медицинския колеж, Анил забрави не само Лийна, но и много други приятели от детството. През последните шест години, прекарани в Ахмедабад, той бе полагал усилия да надмогне обременяващия товар на селцето Панчанагар. Макар че не бе виждал Лийна от толкова дълго време, споделените мигове от детството им, онези спомени и чувства към нея не бяха забравени, а се бяха спотаили дълбоко в душата му.