Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (33)

Подозрителният двигател

Анил се качи в колата заедно с Махеш и Балдев. Бяха тръгнали на празнична вечеря.

— Чуйте това — обърна се той към съквартирантите си.

— Обадиха ми се от вкъщи преди няколко седмици и трябва да им позвъня с отговор този уикенд.

— Отново? — Балдев поклати глава. — Анил, защо не им кажеш да използват някоя от онези услуги? За двеста-триста рупии могат да намерят човек, който да решава споровете им. Някои са го превърнали в бизнес. Така ще приключиш с цялата работа веднъж завинаги.

— Що за приказки? — Махеш наклони глава встрани. — Става въпрос за семейството му, а не за някой непознат. Негов дълг е да помогне, за него ще е чест.

— Колкото и да ми се иска, няма как да се откажа от тази роля засега. Чуйте проблема и ми кажете какво мислите.

— Анил, който седеше на задната седалка, се приведе напред. — Един от братовчедите ми не желае да бъде фермер като другите от семейството. Всеки казва, че е твърде мързелив, за да се труди. Той твърди, че земеделието е отживял поминък и не се печели много, затова решил да започне нов бизнес. Преработва двигателите на колите, за да могат да работят с природен газ вместо с дизел.

— Защо? — попита Балдев.

— Защото дизеловото гориво е много скъпо в Индия — отвърна Махеш. — Правителството го облага с огромен данък.

— Именно — добави Анил. — Природният газ е доста по-евтин, но не можеш да купуваш коли, които да работят с него. Затова братовчед ми се захванал да преправя двигателите.

— Много умно — Балдев кимна одобрително.

— Да, но тези двигатели са неустойчиви — подметна Анил. — Увеличава се рискът нещо да се обърка и да последва… експлозия.

Забеляза, че Махеш се ококори в огледалото за обратно виждане.

— Естествено, никой не е знаел това в началото, а братовчед ми се нуждаел от помощ за начинанието си. Нямал капитал, затова отишъл при друг чичо, собственик на повече земя. Братовчед ми го помолил да инвестира двадесет хиляди рупии, за да купи инструменти и оборудване. Това се случило преди около шест месеца и всичко вървяло добре. Бизнесът потръгнал и броят на клиентите се увеличил. Започнал малко по малко да изплаща дълга си на чичо ми.

— И тогава? — обади се Балдев.

— Тогава един от клиентите му пострадал при инцидент. Напълнил резервоара с газ и когато включил двигателя, последвала слаба експлозия. Не умрял, но загубил единия си крак. — Анил погледна първо единия си приятел, после другия и продължи. — Та този човек, клиентът, поискал обезщетение от семейството ни. Вече не може да си изкарва прехраната с един крак и казва, че е по вина на братовчед ми, който объркал нещо по двигателя. Братовчед ми твърди, че го е предупредил за опасностите, но клиентът е проявил небрежност, докато е зареждал. Никой не е присъствал, така че никой не знае каква е истината. Но проблемът е, че братовчед ми няма пари и не може да удовлетвори исканията на този човек. Единствено чичо ми разполага със сумата, от която се нуждае пострадалият, за да се погрижи за семейството си.

— Онзи, който… — започна Махеш.

— Точно така, онзи с началната инвестиция — добави Анил. — Но той вече даде голяма част от спестяванията си на братовчед ми, за да започне бизнеса, и сега се чувства предаден. Опитал се е да го подкрепи, а сега се оказва забъркан в цялата тази каша. И за капак на всичко явно клиентът има славата на човек, който върти далавери. Брат ми Чанду има доста съмнителни приятели и твърди, че този човек неотдавна пробвал да изкопчи пари от шефа на фабриката, в която работил. Така че не можем да приемем безрезервно версията му. Но — Анил вдигна показалец — едно е сигурно — останал е без крак.

Съквартирантите му потънаха в мълчание около минута, размисляйки над ситуацията, докато чакаха на светофара.

— Смятам, че купувачът е трябвало да внимава — заяви Балдев. — Този човек е знаел, че има известен риск, както и при всичко останало. Ако си беше купил мачете, за да разцепва кокосови орехи, и по погрешка си бе клъцнал ръката, нима щеше да отиде при продавача на мачете и да се оплаче? Винаги има риск. Поне е крак, а не ръка. Улиците на Делхи гъмжат от еднокраки мъже, които се придвижват по-бързо и от мен на количките си. Може да изкарва прехраната си по много други начини.

Махеш енергично поклати глава.

— Не съм съгласен, Балдев. Помисли за тяхната карма. Братовчедът и чичото на Анил са участвали, макар и косвено, в осакатяването на друг човек. Ако не сторят нещо, за да изкупят вината си, ще се преродят в… мравки в следващия си живот. Нима трябва да им се свидят няколко рупии?

— Майка ми винаги казва да не настъпваме мравка — ухили се Балдев.

Махеш продължи.

— Както и да е, ако бях на твое място, щях да предложа известно обезщетение на клиента и кутия вкусни сладки. Може би е редно цялото семейство да се включи в набирането на сумата?

— Би било чудесно — обади се Анил. — Но работата е там, че всички се карат заради случилото се. От една страна, някои хора са ядосани на чичо ми, задето е насърчил проекта на братовчеда. Чичо ми е бесен на братовчеда. Всъщност всички са бесни на братовчеда. Но и той е разстроен.

Струва му се, че семейството му го е изоставило, защото на своя глава се е заел да направи нещо различно. — Анил млъкна. — Донякъде го разбирам. Не е лесно да следваш собствената си цел, когато всички очакват нещо от теб.

Махеш поклати глава и спря на паркинга.

— Смятам, че трябва да убедиш семейството си да поеме отговорност за това, че човекът е останал еднокрак. Случила се е трагедия и някой трябва да плати. Семейството ти е в състояние да го направи.

— В никакъв случай — възрази Балдев. — Било е нещастен случай. Съвсем ясно и просто е. Братовчед ти няма вина. Нима си отговорен за всеки пациент в болницата, който умре в твоята смяна?

Анил слезе от колата. Дилемата остана неразрешена. Primum non nocere. Той си припомни Хипократовата клетва, която бе изрекъл на церемонията по завършването на медицинския колеж. „Преди всичко не вреди.“

След като чакаха четиридесет минути в претъпкания бар на най-модния нов азиатски ресторант в Далас, Анил и съквартирантите му бяха настанени в полукръгло сепаре, тапицирано в черна кожа.

— За новото начало — Махеш вдигна питието и на лицето му цъфна глуповата усмивка. Беше казал на родителите си за Яалини преди месеци и сега отново беше щастлив.

— За новото начало — Балдев се присъедини към тоста.

— И възможността Махеш най-после да прави секс.

Махеш поклати глава, но усмивката не слезе от лицето му. Отпи от малката керамична чаша, после стисна очи и сви устни.

— Божичко, какво е това? — вторачи се в прозрачната течност, останала на дъното.

— Саке — Балдев се пресегна и тупна рамото на Махеш.

— Японска оризова напитка. Много здравословна — намигна на Анил. — Подобрява мъжката мощ, която ще ти е нужна за сватбената нощ. Стопроцентова гаранция. — Той напълни отново чашата му. — Пий!

— Определихте ли дата? — Анил подуши сакето. Напомняше му антисептичен разтвор.

Махеш пъхна зърно зелен боб в устата си.

— Още не. Изчакваме родителите й. Все още се надяваме, че ще променят решението си. — Той отпи от сакето. Анил се зачуди колко ли време щеше да е нужно на заклет трезвеник като него, за да усети ефекта на алкохола. Беше трудно да прецени, тъй като Махеш вече беше доста замаян. — Яалини си мълчи, но знам, че е важно за нея. Как ще сключиш брак без родителите си?

— Какво друго можете да направите? — Анил набоде на пръчиците си лучено кръгче от своята темпура^[1].

— Много държат на кастата — отвърна Махеш. — Родителите ми се опитаха да обяснят, че в нашата общност нещата стоят по друг начин, но те не могат да се примирят с мисълта, че всички ние сме фермерски потомци. — Махеш поднесе чашата към устните си. — Няма значение, че имам магистърска степен от Индийския технологичен институт.

— Е — каза Анил, — поне родителите ти те подкрепят.

Родителите на Махеш бяха приели, че синът им ще се ожени за Яалини, след няколко мъчителни разговора през изминалите месеци. Оказа се, че Яалини удовлетворява най-важния критерий в тяхната йерархия от предразсъдъци, тъй като изповядваше хиндуизма и беше вегетарианка. Родителите му стигнаха до извода, че изборът на сина им можеше да е много по-лош, след като приятелите им се оплакваха, че децата им сключват брак с мюсюлмани или любители на месото. А по-висшата каста и магистърска степен на бъдещата снаха им даде повод да се гордеят. Майката на Махеш настоя да планира лично церемонията в Ахмедабад, тъй като щеше да е добра подготовка за сватбата на по-малката му сестра след няколко години.

— Така е, така е — Махеш поклати глава и погледът му се размъти. — Балдев, какви са плановете ти? Ще съобщиш ли на родителите си за Тринити?

— Човече, не знам — отвърна Балдев. — Те пощуряха от радост, когато разбраха за преместването ми в Индия. Сърце не ми даде да им кажа.

Балдев бе решил, отчасти благодарение на настойчивите молби на Тринити, да приеме работата. Щяха да прекарат там две години, минималната продължителност на договора. Щяха да живеят заедно в Палм Медоус, емигрантски квартал, доста отдалечен от оживения градски център. Балдев щеше да отговаря за наемането и ръководенето на персонала за техническа поддръжка в новия колцентър на електронен гигант. Заплатата му щеше да е внушителна. След успешното приключване на проекта щеше да се върне в централата на компанията в Далас и да получи повишение.

Тринити беше напуснала работата в болницата и се беше записала на шестмесечен курс по терапевтична йога в един от водещите йога колежи. Планираше да използва новите техники, които щеше да усвои там, във физиотерапевтичната си практика. В Бангалор бяха концентрирани много компании, в които хората работеха денонощно с компютри и телефони. Това бе довело до увеличаване на броя на случаите на синдром на карпалния тунел^[2] и други стресови състояния. Опитът й в Америка щеше да й помогне да си намери работа, макар че не се налагаше, тъй като Балдев бе получил изключително щедро предложение. Анил бе впечатлен, но изпита и лека завист. Не можеше да си представи как Амбър, за която Далас се бе оказал толкова драстична промяна, се мести с него в Индия.

— Не бъди страхливец, човече — Махеш леко заваляше. — Ако я обичаш, трябва да им кажеш.

Балдев се засмя.

— Я виж кой говори като голям мъж сега? — Взе суши с пръсти. — Да, може и да се наложи да го направя. Вероятно ще си струва да разбия сърцата на родителите си заради нея.

— А според теб кое би било по-страшно за родителите ти? — попита Анил. Сакето беше развързало езика му. — Американка? Мюсюлманка? Момиче от по-нисша каста? — той се приведе напред. — Или разведена жена?

— Ооо! — извика Балдев и се плесна по крака. — Онази жена от болницата, Соня? Най-сетне ще пробваш, нали?

— Не — Анил поклати глава. — В никакъв случай.

— Тогава коя? Хвърлил си око на някоя друга?

— Не, не — отрече Анил. — Просто хипотетичен въпрос. В моето село има… една ситуация. Спор, който трябва да реша. Жена, която… Та се питах дали можеш да убедиш родителите си да приемат жена, която е била омъжена? — Той затропа с крака под масата, изчаквайки отговора на приятеля си.

— Не и моите родители — обади се Махеш. — Абсурд. Та те едва склониха за Яалини, а тя е само от различен щат в Индия. Никакви мюсюлманки, американки и определено никаква използвана стока. Родителите ми не биха преглътнали нищо подобно. — Той пресуши остатъка от сакето си.

— Не знам — каза Балдев. — Зависи от обстоятелствата. Смятам, че родителите ми биха могли да приемат Тринити, ако решат, че може да се грижи за мен като индийска съпруга. Според мен Тринити се справя дяволски добре със задачата.

— А родителите й? — Анил не се отказваше.

Балдев сви рамене.

— Хипита от Сиатъл. Държат се добре с мен. Трините е имала гаджета от всички цветове на дъгата. Нейните старци планират да ни гостуват след няколко месеца. — Той тикна палец в рамото на Анил. — Докторе, не можеш да измъдриш решение на подобни въпроси. Трябва да следваш инстинкта си. Сърцето си. — Той наля саке в чашите им и вдигна своята. — Кураж, господа!

Отново отпиха наздравица. Махеш разля част от съдържанието на чашата си.