Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (34)

28.

Сватбата на Махеш и Яалини щеше да се състои в Ахмедабад. Майка му се бе заела трескаво с подготовката. Над хиляда гости бяха получили покани, украсени с релефна илюстрация на Ганеш, бога със слонска глава, закрилящ сватбените церемонии. Планирано бе петдневно тържество, което включваше мехнди вечер за жените и парти с жива традиционна музика и танци вечерта преди сватбата. Тържеството нямаше да е екстравагантно от гледна точка на индийските градски стандарти, но имаше важно значение, защото щеше да демонстрира отношението на родителите на Махеш към женитбата. Анил неочаквано се бе обнадеждил, наблюдавайки как те постепенно омекнаха през последните няколко месеца.

Анил бе помолил Каспър О’Брайън за двуседмична ваканция, но се беше подготвил да получи само една, както се бе случвало почти всеки път, когато се бе прибирал в Индия. Когато му отпуснаха двете седмици, изпита мимолетна вина, докато вписваше като причина за пътуването си семейна сватба. В крайна сметка той бе по-близък с Махеш, отколкото с братята си. Като специализант трета година думата му тежеше повече, а й безспорно щеше да затвърди имиджа си, когато стане аспирант по кардиология. Щеше да подаде документи скоро след завръщането си от Индия. Анил вече можеше да си представи промяната в начина си на живот. Пътят през последните няколко години бе трънлив, но сега го очакваше бляскаво бъдеще.

Сватбеното тържество на Махеш в Ахмедабад щеше да ангажира първата му седмица, а той не бе направил никакви планове за втората. Ако спечелеше аспирантурата, това щеше да се окаже последното пътуване до дома преди началото й, но все още не можеше да свикне с мисълта, че ще се изправи пред майка си. Анил си резервира място в същия презокеански полет, с който летяха Балдев и Тринити. Щеше да се върне сам в Далас две седмици по-късно. Не съобщи на никого от семейството си, че се прибира.

Седмиците преди сватбата бяха трескави за всички. Махеш и Яалини трябваше да подготвят компанията и колегите си, за да се справят по време на отсъствието им, както и да освободят апартамента на Яалини, която щеше да се нанесе в този на Махеш след сватбата. Всяка вечер след работа те сновяха с кола, пълна с вещите й. В края на седмицата в коридора на Махеш имаше купища запечатани кашони. В другия край на апартамента Балдев преглеждаше нещата си, за да реши какво да вземе в полета до Бангалор и какво да изпрати в контейнери. Завеща на Анил част от принадлежностите си, като гиричките и боливудските плакати.

В дните преди пътуването Анил непрестанно мислеше за Лийна. Представяше си как нежните й пръсти очертават вътрешния ръб на незавършената купа във всекидневната. Ръцете й не бяха като тези на рецепционистката в болницата — с поддържани и лакирани нокти, а излъчваха една особена красота. Не притежаваше тънките деликатни китки на Суджата, лабораторния му партньор от медицинския колеж, с блестящите стъклени гривни. Лийна подрязваше ноктите си почти до дъно. Горната част на ръцете й бе почерняла от слънцето. Пръстите й бяха дълги и грациозни, а по сгъвките на кокалчетата се набиваше глинен прах. Когато Лийна му бе показала огромните делви, които бе направила за хотела, Анил се изненада как крехките й ръце бяха сътворили нещо подобно. Копнееше да се върне в онзи ден, да поеме ръката й и да разтълкува линиите по дланта й, както правеше дядо му с всички деца в семейството. Колко ли дълга бе линията на живота й? Дали линията на богатството беше прекъсната? Колко деца щеше да има? Но сега знаеше много повече за съдбата й, отколкото би разчел по дланта й.

Анил продължаваше да мисли за нея, когато хвана нощния полет от Далас и докато Балдев и Тринити спяха, сгушени на двете съседни седалки. По време на престоя им в Лондон обикаляха из безмитните магазини на летището, а Анил се чудеше как ли щяха да стоят на ушите й обиците с черни таитянски перли и дали мъничкият диамантен медальон щеше да легне в ямката над ключицата й. Не каза нищо на Балдев и Тринити, когато прекосиха терминала и спряха да пият чай. Ако беше заговорил за Лийна, тя, обърканото й минало, както и присъдата на майка му, щяха да се материализират. Засега беше по-добре да остане недосегаема в мислите му.

 

 

След като кацнаха в Ахмедабад, сватбените тържества обсебиха вниманието му. Майката на Махеш беше неуморна — командваше доставчиците, посрещаше гостите и се суетеше около Махеш и приятелите му. Прехласна се по Анил, защото и той беше от Гуджарат. В културната им йерархия лекарите бяха единствената професия, засенчваща инженерите. Нямаше и следа от първоначалното неодобрение на семейство Шах към бъдещата им снаха. Те с гордост представяха Яалини на приятелите и роднините си. Изборът на Махеш не изглеждаше толкова скандален, след като Балдев се бе появил с американска приятелка, с която планираше да живее на семейни начала. За сметка на това Тринити успя да спечели всички с желанието си да облича сари за всеки повод и да се храни умело с ръце.

Сутринта в деня на сватбената церемония атмосферата в къщата на Махеш бе стигнала до точката на кипене. Едва преди няколко дни родителите на Яалини най-сетне бяха склонили да присъстват на сватбата. Бяха пристигнали миналата вечер и отседнаха в хотела, в който бяха Балдев и Анил, отхвърляйки гостоприемството на семейство Шах. Притеснението им бе видимо, когато влязоха в залата. Усмихваха се сковано и избягваха да гледат в очите останалите гости. Промълвиха едва чуто своя благослов, когато пандитът ги помоли да кажат няколко думи на двойката. Но Яалини сякаш не забелязваше напрежението. Беше прекрасна в сватбеното сари. Главата й бе увенчана с корона от цветя, а драматичният грим подчертаваше очите й. Махеш приличаше на усмихнат робот. Широката усмивка не слизаше от устните му, докато сновеше наоколо, поздравяваше гостите и приемаше пликовете с пари, които тикаха в ръцете му.

В края на вечерта Анил, Балдев и Тринити блуждаеха изтощено из залата. Дори и Тринити бе изгубила афинитета си към индийската култура след толкова много сватбени ритуали.

— Само още едно събитие — изпъшка Балдев. — Утрешният обяд. — Отпусна се в един фотьойл. — Единственото, което искам да направя, е да се просна в леглото и да си поръчам румсървис.

— Трябва да отидем — Тринити вдигна полите на тежкото сари и се разположи до него, потънала в пластовете плат.

— Майката на Махеш веднага ще забележи, ако не присъстваме. Дори ми зае тоалет на сестра му. — Тя погледна към Анил и се усмихна. — Между другото, какво мислиш за сестрата на Махеш? Хубава е, нали?

— Майка им вероятно ще организира сватбата мълниеносно, докторе — Балдев го сръга в ребрата. — Но първо ни дай малко време да се възстановим от тази.

Тринити положи ръка на рамото на Балдев.

— Толкова се радвам, че след това отиваме на почивка.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас, Анил бхаи? — попита Балдев. Двамата с Тринити щяха да отдъхнат няколко дни в морски курорт в Гоа на път за Бангалор.

— И ти можеш да си починеш, преди да се върнеш в Далас. Последна възможност да прекараш малко време с нас. Красиви плажове. Никакви задължения. По цял ден ще ядем, ще пием и ще плуваме.

— Звучи изкушаващо — отвърна Анил, — но не мога. Очакват ме в Панчанагар. — Естествено, че не беше вярно. Никой не го очакваше. Майка му дори не подозираше, че е в страната и се намира на по-малко от сто километра от дома им. Но той не се канеше да види семейството си. По време на дългия и самотен полет от Лондон до Ахмедабад, когато в самолета цареше мрак и всички спяха, Анил се бе взирал в черното небе през прозореца. Бе воювал с мислите си, опитвайки се да създаде ред в хаоса: Лийна, брака й, керосина, парите за зестрата, съветът на баща му, категоричното неодобрение на майка му. Всичко това изглеждаше лишено от смисъл. Намираше утеха единствено в ранните детски спомени с Лийна: как се криеха в оврага между домовете им, играеха на ловци на тигри в шубраците и се катереха по кокосовите палми. Времето, когато всичко бе толкова просто.

През седмицата, прекарана в Ахмедабад, Анил не бе взел никакво решение, но изпитваше дълбок и непреодолим копнеж да се върне в Панчанагар. Този инстинкт надделя над всички аргументи против, които му хрумнаха. Искаше отново да види Лийна и беше подготвен да се изправи пред майка си, когато й съобщи защо бе дошъл. Бе позволил на майка му да ограничи връзката му с Лийна, когато бяха малки, но това нямаше да се повтори. Ако беше последвал сърцето си в миналото и се бе разбунтувал, може би щеше да спести страданията на Лийна. Но избягваше да мисли за това.

 

 

Рано на следващата сутрин Анил се събуди освежен въпреки изтощението от изминалата напрегната седмица. Взе си душ, избръсна се внимателно и облече колосана бяла риза, която бе пазил за случая. След като напусна хотела, потвърди уговорката си за кола и шофьор и закрачи из лобито в очакване на Балдев и Тринити.

Домът на семейство Шах беше препълнен с гости, когато пристигнаха. Тринити трябваше незабавно да се притече на помощ и да направи масаж на майката на Махеш, която се оплакваше от болки в кръста, след като цяла седмица не бе подвила крак. Анил и Балдев откриха Махеш и го дръпнаха на един усамотен балкон.

— Е? — попита Балдев и плъзна вратата, за да не ги чуват. Сниши глас. — Как беше брачната нощ?

Лицето на Махеш засия, когато сведе поглед и пъхна ръце в джобовете си.

— Я го виж — Балдев удари перилата. — Наперил се е като паун.

Махеш продължи да се усмихва и поклати глава.

— Няма да излъжа, ако кажа, че това е най-щастливият ден в живота ми — той прегърна приятелите си. — Благодаря, че дойдохте, братлета. Без вас нямаше да е същото.

— Шегуваш ли се? Не бихме го пропуснали за нищо на света. — Балдев се облегна на перилата на балкона и поднесе лице към слънцето. — Това е краят на съвместното ни ергенство. Не е изненадващо, че Махеш пръв се предаде.

— А Балдев е напълно опитомен — подметна Анил. — Което е изненадващо.

Балдев присви драматично рамене.

— Кой можеше да предвиди преди три години, когато се запознахме, всички тези обрати на съдбата? Махеш се ожени по любов и остава в Америка. А аз? Местя се в Индия — Балдев поклати глава. — Животът е странен. Човек никога не знае къде ще го отвее вятърът.

— Ами доктор Пател? — каза Махеш. — Той е точно там, където е планирал да бъде.

— И скоро ще бъде кардиолог — Балдев протегна ръка към Анил, а той я сграбчи и прегърна приятеля си. Тримата си взеха последно сбогом — силна мечешка прегръдка и потупване по рамото, — преди да поемат по своя път, без да знаят кога ще се съберат отново. Махеш и Яалини щяха да се върнат в Далас след медения си месец, който щяха да прекарат в съседния щат Раджастан. Но всичко щеше да е различно. Махеш бе казал на Анил, че няма проблем да остане в апартамента колкото пожелае. Нямаше нужда да търсят нов съквартирант, за да заместят Балдев. Анил можеше да разполага с другото крило на жилището. Предложението беше щедро, но Анил имаше други планове. Преди да напусне Далас, той бе разпитал за съседния свободен апартамент.

След като обясни на шофьора на автомобила под наем как да стигне до Панчанагар, Анил се настани на задната седалка на снабдения с климатик „Амбасадор“ и затвори очи. Тръпнеше от нетърпение да направи първото безразсъдно нещо в живота си.

 

 

Лийна седеше на крайчеца на леглото и сплиташе косите си, когато на входната врата се почука. Майка й точеше хляб в кухнята, затова тя прихвана недовършената плитка и се запъти да отвори, очаквайки да зърне Пиа. Вместо нея на прага стоеше Анил. Усети пърхане в гърдите си. Нима това беше игра на въображението й, извикало човека, обсебил мислите й? Лийна бе изпратила писмото преди месеци. Не бе получила отговор, а и се бе отказала да се надява. Държеше края на косата си и чакаше видението да изчезне.

Анил се усмихна и пристъпи към нея.

— Искаш ли да се разходим? — кимна той към полята пред къщата.

Лийна се втренчи в него за миг, опитвайки се да разгадае изражението му. Погледна към кухнята. Майка й щеше да е заета още известно време. Обърна се към Анил, вдигна показалец и затвори входната врата. Когато остана сама в коридора, се постара да успокои препускащите си мисли. Не можеше да го вини, задето не бе отговорил на писмото й. Малцина, дори и онези, които се държаха приятелски в началото, когато се върна, биха общували с обезчестена жена. Отдавна бе спряла да се надява на нещо друго. И все пак.

Лийна си пое дълбоко дъх няколко пъти, а после каза на майка си, че излиза да се поразходи. Отвори вратата, колкото да се измъкне незабелязано, и я затвори зад гърба си. Подскачаше босонога надолу по стъпалата и не я беше грижа дали Анил я следва. Лийна крачеше бързо из полето и умело избягваше редовете с посевите. Тя не намали крачка, за да го изчака. Накрая стигнаха до някакъв храсталак, където бяха напълно изолирани от околния свят. Къщата й се мержелееше в далечината, скривана от високите тръстики наоколо. Лийна забави ход и заситни край нивата със захарна тръстика, сякаш вървеше по опънато въже. Анил я настигна. Долови тежкото му дишане. Крачеха мълчаливо един до друг.

Анил спря край едно дърво гуава и подпря ръка на стъблото, чиято кора бе пъстра като змийска кожа.

— Помниш ли как веднъж се покатери на гуава, за да набереш плодове за всички ни? Майка ми дойде да ни търси. Беше ядосана, защото двамата с Киран закъсняхме за вечеря.

Лийна се усмихна.

— Толкова се изплаши, че избяга и ме остави съвсем сама на върха.

Анил се засмя.

— Знаехме, че можеш да слезеш. Беше единствената, която можеше да го направи без чужда помощ.

Нима я мислеше за такава, каквато беше някога? Силна, безгрижна и независима? Вече не беше такава. Лийна се зачуди дали бе получил писмото й, или щеше да се наложи да му разкаже всичко отново.

Анил я погледна в очите.

— Лийна, нали си спомняш, че когато си бях тук за последно, ти обясних за болницата в Далас, където работя, и за програмата по кардиология?

Тя кимна. Припомни си как бяха лекували болните в импровизираната клиника на верандата на Голямата къща, а после и разговора им, когато той се бе оживил, описвайки й как, вместо да превързва хорските рани, можел да направи нещо много по-значимо, да лекува сърцата им и да спасява живота им.

— Ще кандидатствам за аспирантура по кардиология, за да стана специалист. Все още не е сигурно, но имам големи шансове — Анил бе развълнуван. — Това ще промени всичко, но ще трябва да остана още четири или пет години в Америка.

Лийна се усмихна.

— Това е страхотно, Анил.

Ето защо бе дошъл, да сподели добрата новина. Тя сведе поглед в земята. Разрови пръстта с палеца на крака си; на съседния пръст носеше сребърен пръстен, единственото останало бижу по тялото й. В застиналия въздух можеше да чуе дишането на Анил.

— Ела с мен, Лийна — каза Анил. — За мен няма значение. Всичко, което ми написа в писмото си. Миналото. То вече няма значение.

Лийна вдигна глава, срещна погледа му и за миг се втренчи в лицето му. Какво говори? Тя се обърна и тръгна по края на нивата. Пристъпяше внимателно, сякаш следваше невидима нишка. Чу как тича след нея.

— Лийна?

Поклати глава.

— Не знаеш какво говориш, Анил!

Той сграбчи ръката й и извърна лицето й към себе си.

— Какво не знам? Знам, че те обичах, когато бях на дванадесет и когато винаги изкатерваше онази кокосова палма преди мен, и когато всички други винаги ме оставяха да печеля. Обичам начина, по който създаваш тези прекрасни съдове с ръцете си. Харесва ми това, че пазиш и изкривените.

Усмивката на Лийна засия и тя неволно вдигна ръка към устата си.

— Обичам и това — Анил спря ръката й. — Обичам усмивката ти, тази усмивка. Не я прикривай. Тя е най-хубавото нещо в теб.

Тя продължи да се усмихва, а очите й се напълниха със сълзи. За пръв път чуваше подобни слова. Беше се отказала да вярва, че ще ги чуе някога.

— Обичам начина, по който забавяш темпото, когато започна да заеквам, и това ми помага да спра. Обичам те за това, че ме познаваш по-добре от мен самия. — Взе лицето й в шепите си и избърса сълзите по бузите й с палци. Лийна се изненада от грапавината на кожата му. Не си бе представяла, че някой толкова образован би имал ръце като собствените й.

Тя поклати глава.

— Анил…

— С мен ще бъде различно, Лийна. Познаваш ме. — Очите му блестяха. — Винаги си ме познавала. Мога да се върна това лято за сватбата. Дори съм намерил апартамент, в който да се настаним. Има голям двор, който можеш да превърнеш в ателие. Ще живеем в съседство с приятеля ми Махеш и съпругата му Яалини. Ще ти допаднат. Заедно ще започнем нов живот. Там е различен свят, Лийна. Светлините никога не угасват, има вода през цялото време. Ще печеля добре. Можеш да се занимаваш с керамичните съдове и дори не е нужно да ги продаваш. Можеш да запазиш всичките, дори и най-сполучливите. Ще вградим лавици от пода до тавана. Някога виждала ли си грънчарско колело с електрическо задвижване? Ще ти купим такова — говореше, без да спре, едва си поемаше дъх, ризата му бе влажна от пот. Надникна в очите й, докато държеше лицето й в шепите си. — Нов живот, само ние двамата. Какво мислиш?

Лийна се усмихна и поклати глава. Като момче беше същият — запален мечтател, който винаги говореше за далечни места.

— Ами майка ми, не мога да я оставя сама.

В мига, в който го изрече, Лийна си представи майка си, която се молеше за щастието й всеки ден. Единственото нещо, с което очакваше да я дари господ след смъртта на съпруга й.

— Може да дойде с нас — каза Анил. — Каквото пожелаеш, Лийна.

Тя се засмя на сляпата му увереност. Нима бе вярно? Нима онези мечти, които бе скътала дълбоко в сърцето си, все още бяха постижими?

— Майка ти ще се грижи за децата ни — каза Анил. — Ще ги угощава с вкусните си ястия.

Лийна почувства осезаема болка някъде дълбоко в себе си, когато Анил бавно пристъпи към нея. Кожата й сякаш пламна в очакване на ръцете му и той я прегърна. Въпреки всичко, което знаеха един за друг, въпреки всички неща, които бяха правили заедно, това бе първият им момент на физическа близост. Анил я повдигна във въздуха и я завъртя, а тя избухна в смях.

Анил се препъна по неравната земя и те се претърколиха на земята като деца. Лийна дръпна сарито, за да скрие белязания си крак, но Анил хвана ръката й. Той седна, отметна плата и нежно докосна кожата. Пръстите му очертаха извивката на стъпалото, плъзнаха се по глезена, прасеца и коляното, а после отново се спуснаха надолу, гъделичкайки крака й. Когато приключи, внимателно я покри със сарито и се усмихна. Топлина се разля по тялото на Лийна, едно чувство на сигурност, което отдавна не бе изпитвала. Изправи се и се изтупа. Анил я последва, хвана я за ръката и тръгнаха да се връщат през тръстиките.

— Мога да те заведа при много добър пластичен хирург в Далас — каза Анил. — Ще присади кожа на крака и белегът ще е почти незабележим. — Той стисна ръката й.

 

 

Нирмала привършваше с точенето, когато Лийна се върна у дома и се оттегли в стаята си. Нирмала включи газовата печка и излезе през задния вход. Забеляза Анил Пател, който вървеше към черната кола, паркирана на границата на имота им. Тя почувства как кръвта й кипва и тръгна към него, стискайки войнствено дървената точилка.

— Намасте, лельо Нирмала — Анил сключи ръце пред гърдите си и се поклони. Беше се ухилил като дете на сладкиш.

— Защо си дошъл тук? — попита Нирмала. — Какво искаш от нас?

Няколко въздишки се изтръгнаха от гърдите на Анил.

— Лельо, исках да видя Лийна. — Замлъкна за миг, сякаш изгубил дар слово.

— Остави дъщеря ми на мира. — Нирмала удари краката му с точилката. — Не желаем да имаме нищо общо със семейството ти.

— Моля те, лельо, знам, че е имало някаква уговорка за зестрата между вас и родителите ми, но тя не ме засяга…

— Не те засяга? Така ли смяташ? — Нирмала се засмя и поклати глава. — Изслушай ме и после говори дали не те засяга.

Започна от самото начало с деня, когато всичко се промени, когато се събуди и откри сгънатото листче, оставено от съпруга й на възглавницата му. Никога не бе ходил на училище, но криво-ляво се бе научил да чете и да пише, колкото да продава продукцията си в града. Тъй като го бе придружавала до пазара, също бе запомнила няколко числа. Беше нарисувал карта на листчето. Показваше дома им, главния път за града и пазара. Всичко това бе познато на Нирмала, но Прадип бе отбелязал малък квадрат с X, разположен на няколко пресечки от тържището. Под картата беше написал името си и едно-единствено число: 78 000. Какво означаваше всичко това? Тръгна да го дири, като първо претърси полята, където бе прекарал живота си, и най-сетне стигна до реката, където бе намерил края си.

— Не е можел да плува? — Лицето на Анил се бе сгърчило. Приличаше на малко момче, което си бе ожулило коляното и преглъщаше сълзите си.

— Беше отличен плувец — отсече Нирмала. — Научи и Лийна. — Анил си пое дъх с усилие. Тя зарея поглед към развълнуваните хълмове в далечината. — След случилото се с Лийна се притеснявах, че може да отмъсти на онези хора. Но съпругът ми наказа единствено себе си.

Анил поклати глава, готов да избухне в ридания.

— Донесохме го вкъщи. Сами го кремирахме. Никой друг не дойде. Не можехме да си позволим церемония. Твърде много се срамувахме, за да повикаме пандита. След като приключихме, двете с Лийна отидохме в града и открихме мястото, отбелязано на картата — Нирмала замлъкна, а после продължи почти шепнешком. — Беше полицейският участък — каза тя и го погледна, за да се убеди, че я е разбрал. — Той беше дал зестрата и като неин баща, цялата отговорност падаше върху него. Тъй като бе мъртъв, нямаше как да бъде заведено дело срещу него. Всички останали — аз, Лийна, родителите ти, които дадоха парите, — всички ние бяхме оневинени. Спаси доброто име на баща ти, но нима майка ти призна саможертвата му? Не, разбира се, че не. — Тя въздъхна тежко. — Седемдесет и осем хиляди рупии в брой и стока. Толкова струва животът на съпруга ми.

Анил яростно търкаше брадичката си, сякаш искаше да изтрие нещо.

— Подадохме жалба — продължи Нирмала. — Лийна даде показания. Именно тогава разбрах в подробности с какво зло се е сблъскала в тази къща. Трябваше да им покаже раните си. — Тя преглътна мъчително. — Направиха снимки на всеки един белег.

— Какво се случи? — попита Анил. — Сигурно са ги осъдили?

Нирмала се усмихна. Това момче не разбираше какъв бе редът на нещата, въпреки че беше образовано и бе пътувало толкова много. Все още си мислеше, че лошите хора биваха наказвани, а добрите — възнаграждавани. Все още вярваше в правосъдието.

— Подадохме жалбата — повтори тя. — Казаха ни, че ще разследват. Не знам дали въобще са си направили труда. Вероятно онези мошеници са платили на полицаите да си затворят очите с всичките пари, които взеха от нас. — Тя поклати глава. — Но повече не се върнаха. Съпругът ми жертва живота си в името на нашата свобода. — В гърлото й заседна буца, а цялото й тяло се сви от болезнен копнеж по Прадип. — Научих, че е платил и на родителите ти ден преди да умре — целия останал дълг. Решил е, че е по-добре да отнеме собствения си живот, но да не се изложи пред великото семейство Пател. Един господ знае откъде е взел парите. Дойдох при вас, помниш ли? Дойдох за помощ, за милост, а майка ти отказа да се срещне с мен.

Анил бе застинал. Наблюдаваше я безмълвно с широко отворени очи и дишаше тежко.

— Направихме всичко сами — каза Нирмала. — Сама извадих тялото на съпруга си от водата. — Тя вкопчи ръце в точилката. — Двете с Лийна го пренесохме от реката до вкъщи. Кремирахме го. Никой не дойде. Никой не ни помогна. — Тя обгърна с жест земите наоколо. — Изградихме отново живота си — камък по камък: този дом, нивата, занаята на Лийна. — Изчака Анил да вникне в думите й. — Съпругът ми изплати до последната рупия дълга на майка ти, преди да посегне на живота си. Отървахме се от семейството ти и не искаме да ни безпокоят. Нямаме нужда от никого. Разбра ли? Великите Пател ни оказаха толкова голяма помощ, че един живот няма да стигне, за да им се отблагодарим. Все още се възстановяваме от щедростта на рода ви. — Тя пристъпи толкова близо, че усети острия мирис на потта му. — Затова изчезвай оттук. Остави ни на мира.