Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (18)

Дилип, преданият слуга

Анил седна на бюрото си в деня и часа, предварително уговорени с майка му, и зачака обаждането от Панчанагар. Когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката, докато продължаваше да пише в тефтера си.

— Анил — прошепна сестра му от другия край на линията.

— Пиа — Анил се зарадва да чуе гласа й. — Как си?

— Слушай, мама ще бъде тук след минута, но преди това трябва да те питам нещо.

— Целият съм слух.

— Кое е най-доброто лечение на изгаряния?

Анил остави химикалката си:

— Изгаряне? Защо? Какво се е случило?

— Нищо, няма значение. Просто ми кажи. Четох, че трябва да се поставя куркума на прах и масло от горчица. Помагат ли?

— Пиа, да не си пострадала? Трябва да идеш на лекар.

— Не, не. Добре съм.

— Кой тогава? — настъпи мълчание. Анил се заигра с химикалката си. — Много ли е зле? Повърхностно ли е? Зачервено или подуто? Мехури?

— Да, мехури — Пиа се поколеба, преди да добави, — и част от кожата е почерняла.

— Господи, Пиа! — възкликна Анил, като оглеждаше рафта с учебници над бюрото. — Това са изгаряния от втора и трета степен. — Наистина трябва да се консултираш с лекар.

— Смятах, че точно това правя — сопна се тя.

— Добре — отстъпи Анил. — Покрий кожата с чиста суха марля. Сменяй превръзката веднъж дневно и промивай раната с разтвор от подсолена вода. Не слагай нищо друго, никакви мазила и мехлеми, докато не изчезнат мехурите и опасността от инфекция.

— Мама е тук — прекъсна го Пиа. — Тя ще изтръгне слушалката от ръцете ми. Благодаря ти, братко.

Майка му измести Пиа и обясни, че днес ще му представят три случая за разглеждане. Първи бяха родителите на новородено, които имаха разногласия относно името на дъщеря им. Майката на момичето искаше да последват съвета на селския астролог, който бе посочил не само първия звук, но и последния, както и броя на сричките, съставящи името. Можеха да открият само едно име, отговарящо на толкова строги изисквания, което обаче се оказваше и име на някаква боливудска звезда, известна с горещите си роли и разголените бедра. Бащата възразяваше срещу това име, защото смяташе, че ще навреди на честта на дъщеря му, когато дойде време за брак.

Анил не бе склонен да лансира едно суеверие вместо друго, но успя да убеди астролога да се откаже от някое от трите си изисквания, за да не помрачи съдбата на детето. С помощта на множеството, насъбрало се в Голямата къща, скоро бе открито ново име, удовлетворяващо както двамата родители, така и предписанията на ведическите карти.

Следващият случай се отнасяше за малко момче, хванато да краде изсушени ядки от палма арека от запасите на баща си. Бе често разпространена практика сред селяните и особено сред мъжете да дъвчат твърдите като камък ядки, нарязани на късчета и увити в листа от бетел. Тази дъвка, наречена паан, действаше като лек стимулант и оцветяваше в червено устните и зъбите. Именно така бяха спипали седемгодишния хлапак. В Ахмедабад Анил бе виждал всевъзможни и причудливи вариации на паан: продаваше се предварително опакован с нарязан тютюн по уличните сергии, сгънат като триъгълник с подсладители и кокос, дори навит на големи фунии и замразен като сладолед. В медицинския колеж се бе сблъскал с пораженията от този навик: язви в устната кухина, възпаление на венците, рак на устата, гърлото, хранопровода и стомаха, обостряне на астмата, повишен риск от диабет. Но бащата не се притесняваше, че ядките от арека могат да причинят здравословен проблем, нито че синът му може да се пристрасти към тях. Бедата бе, че момчето ги бе откраднало от скривалището му, и той очакваше от Анил да му наложи подходящо наказание.

Анил знаеше, че опитът му да предупреди хората, които го слушаха в Панчанагар, за рисковете на тази многовековна практика е обречен. Може и да му вярваха, защото беше техен старейшина, но никога нямаше да ги убеди, че съставка, използвана в аюрведичните лекарства и религиозните церемонии, е вредна. Анил предложи момчето да прекарва по един допълнителен час в работа на полето, вместо да играе крикет през следващия месец. Щеше му се да поговори на бащата за този вреден навик, но предпочете да запази енергията си за последния спор.

Последният спор за деня обещаваше да се окаже най-труден не само защото засягаше деликатен проблем, но и защото беше между собствените му братя: Никхил, който се бе нагърбил с управлението на фермата след смъртта на баща им, и Чанду, който току-що бе завършил училище и се бе включил в земеделската работа редом с по-големите си братя. По време на последното си пътуване до дома Анил бе забелязал, че изтърсакът Чанду водеше най-оживен социален живот в сравнение с всички останали. Всяка вечер стоеше до късно, за да играе карти с децата на полските ратаи. Имаше ясно разделение между семейство Пател и слугите, повечето от които принадлежаха към „недокосваните“. Домашните прислужници влизаха през отделен вход в задната част на къщата, хранеха се на верандата и се връщаха в собствените си колиби, където спяха нощем. Те използваха помпата навън, за да точат вода за пиене и да се мият. Анил винаги се бе държал любезно към слугите и като малък бе играл с някои от децата, но всичко бе приключило, когато бе започнал училище, а те се бяха присъединили към родителите си на полето.

— Анил бхаи, помниш ли Дилип? — попита Чанду.

— Да, разбира се. — Анил си представи слугата — дребен, жилест мъж с тъмна кожа, набръчкана като кората на палмово дърво. — Още ли е там?

— Да, но доста остаря. Мисля, че преди да е грохнал съвсем, трябва да дадем на него и семейството му малко земя, едно парче. Труди се усърдно на нивите ни в продължение на тридесет или четиридесет години, а не притежава нищо. Няма какво да завещае на трите си деца. Това е дребен жест за преданата му служба.

— Може би жестът е мил, но не е добра идея — долетя гласът на Никхил от другия край на линията. — Слушай, Анил бхаи, знаеш как стоят нещата тук. Семейството ни притежава земята и ратаите работят за нас. Отнасяме се почтено към тях — плащаме им сносни надници, отпускаме им един почивен ден седмично, храним ги, осигуряваме им място за спане и специален обяд за Дивали. Правим много повече от мнозинството земевладелци. Татко винаги е казвал съвсем ясно, че трябва да се отнасяме достойно към по-низшите касти.

— Достойно? — намеси се Чанду.

Анил си представи как се бореха да се доберат до единствената слушалка в Голямата къща. Или майка им я държеше помежду им? Другите дали бяха все още там, или множеството бе намаляло, тъй като спорът засягаше единствено семейство Пател? Мисълта, че майка им гледа как двамата му братя се карат, го подтикна да разреши спора колкото е възможно по-бързо.

Чанду продължи:

— Дилип бхаи е работил за семейството ни цял живот и какво получава в замяна? Живее в нашия дом. Няма нито собственост, нито спестявания. Какво може да остави на децата си? Нищо.

— Не е нужно да им оставя каквото и да било — обади се Никхил. — Децата му работят за нас. Осигуряваме работа за семействата на всичките ни слуги, дори и на слабите и глупавите.

— Това е твой проблем, Никхил. — Чанду повиши тон. — Смяташ, че всички недокосвани са глупави.

— В никакъв случай, братко — каза Никхил. — Но някои от тях наистина са. Точно както и някои земевладелци не са особено умни. Нашето семейство е доказателство за това.

Анил запуши устата си с ръка, за да не се изсмее.

— Анил, ти ме разбираш — продължи Никхил. — Не това е правилният начин. Ако дадем парче земя на Дилип, защо не подарим и на някой друг? Имаме над двадесет слуги — на всички ли ще осигурим по една нива? А тогава кой ще остане, за да обработва земите ни? Системата е устроена така, че всеки да изпълнява определена роля. Ако не спазваме правилата, тя ще се разпадне. Земята е ценна единствено ако имаме хора, които да я обработват.

— Значи всеки трябва да остане на мястото си завинаги? Нима вярваш в това, Никхил? Всяко поколение от семейството на Дилип бхаи е обречено да слугува? Неговите синове и синовете на синовете му, никой от тях никога няма да получи възможност да се развива? Трябва да приемат участта си, да превиват гръб на полето по цял ден, да работят под жаркото слънце и да бъдат твои роби?

— Не мои, Чанду, а наши. На всички нас. Така е устроен светът. Може би, ако прекарваше повече време с татко, вместо да играеш карти, щеше да научиш някои неща.

Анил свали очилата и ги остави на бюрото. Потърка очи:

— Чанду, откъде ти хрумна всичко това? Твоя ли беше идеята, или Дилип те помоли за малко земя?

— Какво значение има, бхаи? — попита Чанду. — Въпросът е дали искаме да осъдим този човек на доживотно робство заради кастата му. Анил, как би се почувствал, ако знаеше, че всеки ден до края на живота си трябва да вършиш най-черната работа без никаква надежда за нещо по-добро?

Тази мисъл беше измъчвала ума на Анил неведнъж, откакто бе дошъл в Парквю. Много често единствената светлина, огряваща мрачните месеци на специализацията му, бе увереността, че все някога всичко щеше да приключи. Когато всеки изминал ден бе пълен с тревога, напрежение и умора, единственото, което му оставаше, бе да го зачертава на календара си.

— Да, Чанду, разбирам гледната ти точка — отвърна Анил. — Кажи ми, ако имаше тази възможност, откъде щеше да вземеш земята? На чий дял щеше да посегнеш, за да направиш този подарък? Готов ли си това да е твоят дял?

Баща им бе оставил по-голямата част от земята на четиримата си синове — Анил, Никхил, Киран и Чанду, като я бе разделил по равно, както повеляваше наследствената традиция. По-нетрадиционен бе фактът, че бе предвидил малка нива като част от зестрата на Пиа за бъдещата й сватба.

Анил надраска името на Дилип в тефтера си и зачака отговор. Да не би връзката да се бе разпаднала?

— Не виждам нещата по този начин — накрая отсече Чанду. — Имотът принадлежи на всички ни. И както каза Никхил, Дилип работи за всички ни. Не делим хората по този начин.

Анил спря да рисува и остави молива. Бавно си пое дъх. Естествено, малкият му брат беше прав. Анил затвори очи и в гърлото му заседна горчивият хап на съжалението. Спомни си времето, когато малкият Киран бе преобърнал къщата, търсейки някакъв музикален запис.

— Къде ми е касетата? Да не би някой да я взел? — бе попитал Киран, ровейки из книгите и документите на бюрото.

Баща им бе оставил вестника и се бе покашлял:

— Синко, в тази къща няма такова нещо като твоята касета или моята касета. Всичко е общо. В това семейство няма място за твое и мое. Разбра ли?

През онзи ден наказаха единствено най-малкия му брат, но всички те бяха схванали посланието. Само че Анил го бе забравил.

— Ситуацията е сложна — промълви Анил. — Наясно съм, че това ще засегне много хора, така че ще я обмисля по-внимателно и ще се свържа с вас, за да ви съобщя решението си.

След като се уговори с майка си за следващото обаждане, Анил затвори тефтера и се замисли над възможностите. Можеха да предложат приемлива цена и Дилип да откупи земята, служейки им още няколко години, но това вероятно щеше да отнеме доста време. Или Чанду да му позволи да спечели нивата на карти? Не, майка им със сигурност щеше да възрази срещу използването на хазарт за решаването на проблема. Независимо от съвета, който щеше да даде, неизбежно щеше да разсърди някого. Как да вземе решение вместо тях, когато се намираше толкова далече? В него се надигаше раздразнение, което скоро се превърна в гняв. Независимо от решението си, Анил знаеше, че не той, а семейството му щеше да живее с последствията, и именно тази мисъл го угнетяваше, докато седеше край разхвърляното бюро на хиляди километри от родината.

Тогава се сети, че миналото лято майка му беше казала нещо за Чанду и увлечението му да играе карти със слугите. „Не върви на добре.“ Фразата прозвуча невинно и дори загрижено, но не му даваше мира. Тя бе използвала съвсем същите думи преди много години, за да го предупреди за приятелството му с Лийна. Сега той споделяше гнева на брат си, предизвикан от снизходителната й забележка.

 

 

Въпросът какво да направи с Дилип тревожеше Анил и в късната вечер. Докато седеше с Амбър на канапето и похапваха от готовата китайска храна в картонени кутии, той й разясни ситуацията.

— Семейството ти има слуги? — попита Амбър и отпи от виното. — Това не е ли нещо като съвременно робство?

— Не е робство — отвърна Анил. — Те са… работници. Плащаме им, осигуряваме им място за живеене и храна. Това е система, действаща от векове насам.

— Е, робите също са получавали подслон и храна. — Тя му подаде юфката. — Виж, не те обвинявам за това, че редът при вас е такъв, но може би е време да се промени.

Анил взе чашата с вино и отпи жадно.

— Ами ако можеш да направиш бъдещето на тези хора по-добро? — каза Амбър. — Да промениш техния живот и този на децата им? — Тя движеше пръст по ръба на чашата си. — Според теб какво би сторил баща ти?

Анил постави картонената кутия с юфка на коленете си. Самият той доста бе разсъждавал над този въпрос, припомни си как баща му се бе опитвал да намери някаква роля на Чанду, начин да го включи в семейния бизнес. Въпреки че най-малкият му брат се бе държал безразсъдно в миналото, сега искрено се стараеше да се включи в делата на фермата. Бе отправил наистина сериозно предложение. Може би Анил трябваше да вземе спорно решение, за да подобри нещата, нещо, което баща му се бе въздържал да направи.

— Няма значение как би постъпил той — продължи Амбър. — Те искат да разберат твоето мнение. — Амбър се пресегна и прокара пръсти през косата му.

Докосването й накара Анил да се усмихне, но той знаеше, че ролята, която бе наследил, няма нищо общо с него самия като личност. Съмняваше се, че някой от роднините в Индия се интересуваше от личното му мнение, но след като му бяха отредили този пост, щеше да се наложи да го чуят. Времето, прекарано в Америка, му бе показало, че е немислимо да си представи как се бъхти неуморно цял живот без никаква награда. Когато пресуши последната капка вино, Анил вече бе взел решение. Щяха да дадат земя на Дилип.

Амбър разчисти остатъците от вечерята и донесе кутия сладолед. Анил постави още една възглавница под кръста си, който не спираше да го боли цял ден. Питаше се дали не е получил дископатия заради това непрекъснато стоене на крак в отделението по кардиология.

— Този уикенд отново ли се прибираш у дома? — попита той, като се опитваше да скрие разочарованието си. Почиваше два пъти в месеца и му се искаше да прекара времето си с нея. Когато бе извън болницата, винаги се чудеше какво да прави сам. — Мислех си, че можем да отидем на щатския панаир в събота. Това е последната седмица.

— Знам. Съжалявам. — Амбър постави ръка на коляното му. — Вероятно можеш да отидеш с момчетата.

Анил поклати глава. Махеш категорично отказа под предлог, че билетите за тексаския панаир са твърде скъпи, а Балдев твърдеше, че нямало да има достатъчно подходящи жени, та да си струва усилията. Освен това Анил искаше да посети щатския панаир с човек, роден и отраснал в Тексас. Несъмнено щяха да продават пържени маслени пръчици с канела и мед.

— Но ти се прибра у дома преди две седмици. Защо отново ще ходиш толкова скоро?

— Просто трябва да свърша… нещо. — Амбър отдръпна ръка и я отпусна в скута си. — Нима не ти казах преди време, че ще си ходя? Мислех, че знаеш.

— Защо не отидеш следващия уикенд, когато ще съм на работа? — Анил заби лъжица в сладоледа, ровейки, за да открие ядките.

— Не мога. Имам… работа. — Амбър заби поглед в ръцете си и заоглежда ноктите си.

— Каква работа? — Анил побутна кутията сладолед към нея, но тя поклати глава.

— По семеен въпрос.

— Какъв семеен въпрос? — Той постави внимателно сладоледа и лъжицата си върху ниската масичка.

Амбър притисна възглавницата към гърдите си.

— Сестра ми ще се омъжва. Трябваше да ти кажа по-рано, но знаех, че нямаше да ти се понрави.

— Мога да те придружа — предложи Анил. — Разполагам с цял свободен уикенд. Чарли ходи с една сестра от болницата на сватба и разказваше, че тексаските сватби не са за изпускане.

— О, едва ли ти се иска да идваш. Ще бъде скучно. Ще трябва да съм със сестра си през цялото време, а семейството ми…

— Ще се радвам да се запозная със семейството ти — каза Анил.

Не бе съвсем вярно, но не искаше да прекара целия уикенд без нея. През последните шест месеца връзката му с Амбър се бе превърнала в нещо жизненонеобходимо, като храната и съня. Планираше да посети библиотеката и да почете списанията по кардиология, за да открие идеи, които да представи на доктор Танака. Но с удоволствие щеше да се откаже от намеренията си и да прекара времето с Амбър, макар че знаеше, че когато се върне, щеше да се наложи да навакса пропуснатото нощем. Приближи се до нея и отметна косата й, за да я целуне по врата. Ароматът й бе възбуждащ. Анил разкопча блузата й и я смъкна.