Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (12)

Споделеното мангово дърво

След цели тридесет и шест часа, прекарани в болницата, Анил се прибра у дома и с облекчение установи, че няма никой, но минути по-късно позвъни телефонът.

— О, Анил, слава богу. Търся те от половин час — каза майка му, когато вдигна. — Нали се уговорихме? Готов ли си, сине? Всички са се събрали и те чакат.

Анил се стовари на леглото. Преди да напусне Индия, се бяха разбрали да провеждат съветите по телефона веднъж месечно. Трябваше да са през почивните му дни и да не траят повече от час. Щеше му се да отстъпи ролята на някой друг, но докато беше край брега на Ганг, смъртта на баща му и собственото му разочарование го бяха накарали да се почувства задължен към паметта на татко си и семейството си. Сега, след укорите на Каспър О’Брайън и предстоящото обсъждане на случая на Джейсън Калхун, не се чувстваше много уверен в собствените си преценки.

— Мамо, важно ли е? Не може ли да почака? — попита той, разчитайки на умението си да степенува значимостта на проблемите, превърнало се в неделима част от ежедневието му.

— Просто поговори с чичо Манудж — прошепна майка му. — Той и братовчед ти са се счепкали заради манговото дърво на границата между земите им. Кучето на чичо ти си е свършило работата пред къщата на братовчеда и той заплашва, че ще си отмъсти. Познаваш характера на братовчед си. Притеснявам се, че ще прибегне до насилие.

Манговото дърво си беше там от години, дори десетилетия, без да създава никакви проблеми между съседите.

Всъщност нямаше родствена връзка с чичо Манудж, той беше семеен приятел. Живееше на това парче земя, откакто Анил се помнеше. Той и братята му бяха играли там заедно с братовчедите от съседната къща. Като малки се катереха, за да събират неузрелите плодове, зелени и твърди като камъни. Използваха ги за топка в игрите на крикет. През лятото, когато златистите плодове узрееха, те разтърсваха клоните и се наслаждаваха на плячката си. Откъсваха дръжките и изстискваха месестата част направо в устата си, като се състезаваха кой ще погълне най-голямо количество. А когато момчетата се наситеха, събираха плодовете от земята и се замеряха, докато не се покриеха със сладък лепкав сок, привличайки рояци мухи. Анил засрамено си спомни какви прахосници са били, как постъпваха децата с нещата, които имаха в изобилие. Само когато нещо започне да ти липсва болезнено, тогава осъзнаваш колко е ценно. Манго. Сън. Одобрение.

Манговото дърво се бе извисило през годините и сега даваше по две или три касетки всяка седмица. Тъй като корените му бяха в единия имот, а клоните — в другия, и двете страни предявяваха претенции за собственост, а и страстите се нажежаваха с покачването на цената на плодовете през изминалата суша. Анил слушаше чичо Манудж, който описваше как съседът му се промъквал рано сутрин, за да обере плодовете, и ги отнасял в къщата си.

— Като някой крадец изпълзява навън. Много внимава, за да не вдига шум. Знае, че посяга на чуждото.

Братовчедът се оплака, че чичо Манудж пренебрегвал дървото от години. Не се грижел за него и нито го подкастрял, нито го поливал, а сега се държал като единствен и законен собственик.

— Аз съм онзи, който поддържаше дървото, Анил — каза братовчед му. — Беше се разболяло и го спасих. Миналия месец дори махнах от клоните му гнездо оси, макар че ме нажилиха жестоко. Защо плодовете да не ми принадлежат? Без мен дървото все още щеше да е малко и хилаво и нямаше да ражда нищо.

Клепачите му натежаха. Анил си представи аромата на плодовете, сладката месеста част сякаш галеше небцето му. Какво не би дал за едно от онези манго сега, една-единствена хапчица наслада. Претърколи се и се втренчи в радиочасовника, който се бе вторачил насреща му с червените си очи, и мислено пресметна часовете сън, които му оставаха до звъна на алармата. Нима се караха за едно плодно дръвче?

— И двамата заслужавате похвала, задето сте отгледали такова дърво — каза Анил. — Но две или три касетки са твърде много за семействата ви, нали? Ще се развалят, ако ги събирате. Ще бъде жалко да пропилеем толкова вкусен плод. Ето и съвета ми: всяка сутрин ще се срещате под дървото в десет часа, ще събирате и разделяте плодовете по равно. Чичо Манудж, ако не се лъжа, леля прави страхотно кулфи, нали? Братовчеде, може би трябва да накараш майка си да приготви мариновано манго и двамата може да си размените даровете.

В другия край на линията настъпи мълчание, което Анил прие за съгласие. После прозвуча гласът на майка му:

— Благодаря ти, сине. Аз ще се погрижа за останалото. Ще го решим друг път. И, Анил?

— Ммм? — промърмори той, когато изключи лампата и се зави.

— Моля те, не забравяй да си казваш молитвите.

Анил не бе изрекъл и една молитвена дума след смъртта на баща си. Майка му щеше да се притесни, ако разбере колко рядко се сещаше за религията. Бе отвел госпожа Калхун в интензивното отделение, за да види тялото на съпруга си, покрито с бял чаршаф, а после се бе отдръпнал встрани до социалния работник, когато наскоро овдовялата жена пристъпи внимателно към масата и погали главата на мъртвеца. Тя го целуна нежно по челото, усмихна се, а после лицето й се сгърчи и рухна на гърдите му със сърцераздирателен вопъл, който отекваше в главата на Анил дори когато излезе от залата и закрачи по коридора. Когато се върна, един свещеник държеше молитвена броеница и благославяше тялото. На лицето на жената бе изписана болка и очите й обхождаха всеки инч от мъртвото тяло на съпруга й, търсейки обяснение.

Анил беше благодарен на свещеника и социалния работник, които му помогнаха да понесе скръбта на жената. Но дали Господ беше там, в онази студена стая, пълна с метални машини и халогенни лампи? Изглеждаше малко вероятно. Анил бе живял с представата за един своенравен Бог, за духовен ред, в който смъртта често бе незаслужена. Бе видял разрушителния гняв на Шива по време на опустошения от земетресение Гуджарат и бавната смърт на тяло, разяждано от болести. Анил не смяташе Бог за безмилостен, задето бе отнел живота на Калхун, петдесет и седемгодишен мъж, който оставяше вдовица и три осиротели деца. Просто не усещаше божествено присъствие. Мъжът бе починал от разкъсана аневризма, която той бе недогледал. Върхът на катетъра и човешка грешка бяха причинили смъртта му. Това нямаше нищо общо с идеята за Бог.