Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (32)

27.

Анил се прибра у дома и долови непознат аромат, носещ се от кухнята. Кафяви хартиени торби бяха разхвърляни по пода, а плотът беше покрит с ястия на различен етап от приготвянето им. Тринити беше облечена в синята си болнична униформа и бъркаше в едно гърне на печката.

— Анил! — извика тя. — Тъкмо навреме. Обядът е почти готов.

— Здравей, Тринити!

След ден, изпълнен със сложни и натоварващи разговори, непоклатимото спокойствие на Тринити бе идеалната противоотрова. Анил разбра защо Балдев харесваше компанията й толкова много. Надникна в гърнето. Лъхна го острата миризма на подправки и лук.

— Мароканско зеленчуково къри — заяви тя. — Напълно веган.

Анил беше объркан от тази идея. В Индия вегетарианството беше основна норма и не му правеше впечатление. Фанатизираните представители на някои религиозни секти дори носеха маски, за да не вдишват насекомите, но той не разбираше отказа от млечни продукти, както бе обяснила Тринити. Употребата на млечни продукти не убиваше животни. Всъщност кравите и козите бяха най-често срещаните животни във фермите в Панчанагар. Да се откажеш от млякото, което дават, беше все едно да отречеш естествения ред на нещата, познат му още от детството. А на всичко отгоре си беше чисто прахосничество. Не можеше да си представи нито чай без прясно мляко, нито традиционно индийско ястие без кисело мляко, нито десерт без масло.

Въпреки че бе запалена на тази тема, за щастие Тринити не налагаше вижданията си и Анил беше благодарен за приготвената вечеря.

— Мирише апетитно — каза той.

— Ще е готова след половин час. Балдев е под душа. Тъкмо се върнахме от фитнес залата.

Анил се отправи към стаята си и се натъкна на Балдев, който излизаше от запотената баня с хавлия, увита около кръста. Ясно се забелязваха очертанията на новопоявилите се мускули по раменете и гърдите му.

— Здравей, човече! Ела да поговорим, докато се обличам — поздрави го Балдев.

Балдев не се притесняваше да се перчи гол наоколо. Обикновено Анил би избегнал подобна ситуация, но искаше да обсъди случилото се с Трей, затова последва Балдев в стаята му и седна на крайчеца на разтуреното легло.

— Кърито изглежда добре — каза той. — Тази работа с веганството… И ти ли…

— Не — Балдев махна с ръка. — Всеки ден хапвам бургер за обяд, за да издържа до вечеря. — Той се усмихна. — Тринити знае. Няма нищо против.

— Сериозно ли е?

— Кое, връзката ни? — Балдев посочи с палец към кухнята. Затвори вратата на спалнята. — Не знам, човече. Мислех си, че е просто за забавление, но тя наистина е готина. Така че може би съм готов да се впусна в нещо по-сериозно. Ако не й омръзне да се размотава с идиот като мен. Тя е много по-умна от мен.

— Не е изключение — каза Анил. Балдев се ухили и пусна хавлията, а Анил впи поглед в пода. — Нека ти задам един въпрос. Миналата седмица в болницата се случи нещо… — започна той.

От коридора долетя звук от отварящата се и затваряща се входна врата, а после гласът на Махеш, последван от този на Тринити:

— Вечерята е готова!

— Да? — Балдев напръска щедро мишниците си с дезодорант.

— Няма значение — Анил стана. — Хайде да хапнем. — Не желаеше да разисква проблема в присъствието на Махеш, който се отнасяше към подобни мъгляви ситуации точно както към мексиканския фасул с неясен произход.

 

 

Мароканското зеленчуково къри се оказа доста вкусно, въпреки че Тринити бе експериментирала, добавяйки чай масала, който бе открила в кухненския шкаф. Докато вечеряха, обсъждаха успеха от пробива на новия софтуер в работата на Махеш.

— Единственият продукт на компанията, който има най-малко бъгове, въпреки че проектът бе мащабен и сложен — каза Махеш.

Вдигнаха наздравица.

— И — Тринити обви ръце около раменете на Балдев — с гордост ви съобщавам, че днес е изключително важен ден за Балдев. Възстанови напълно подвижността на коляното и ръката си. По-силен е, отколкото преди травмите.

Балдев вдигна ръце, докато останалите го аплодираха.

— Шест дълги и тежки месеца, които щяха да ми се сторят още по-дълги и тежки без тази прелестна дама. — Той привлече Тринити към себе си и я целуна по бузата.

— Има и още… — Тринити се обърна към Балдев.

— Да — той избърса уста. — Компанията ми предложи нов пост. Ще ръководя голям екип — огледа присъстващите. — В Бангалор.

— Бангалор? — Анил остави лъжицата си.

— Леле — възкликна Махеш.

— Да, искат да ме подготвят за мениджър, затова трябва да прекарам няколко години там и да науча тънкостите на управлението на връзката с потребителите. Ще оглавя колцентър в Бангалор.

— Бангалор — повтори Анил. От трима им Балдев беше най-малко привързан към Индия и никога не бе отварял и дума за завръщане. — Наистина ли? Нали не смяташ да заминеш? — Не му се щеше да каже нещо повече в присъствието на Тринити. Нима Балдев искаше да се откаже от тукашния си живот, от приятелката си?

Балдев сви рамене.

— Първоначално въобще не бях склонен, но това са само няколко години. И ако се справя добре, ще получа голямо повишение, когато се върна.

— Страхотна възможност — съгласи се Махеш. — В момента Бангалор просперира.

— Смятам, че трябва да го направи — вметна Тринити. — С удоволствие бих поживяла в Индия за известно време.

Дари Балдев с продължителна целувка по бузата. Тази открита изява на чувства контрастираше с меланхолията, налегнала Анил.

— Толкова много добри новини! Трябва да празнуваме — Тринити плесна с ръце. — Хайде да организираме парти. Дивали е следващият уикенд, нали?

— Откъде знаеш? — попита Балдев и се наведе към нея.

Тя му намигна.

— Лаборантът ме информира.

— Да, съгласен съм, че едно тържество по случай Дивали е страхотна идея — каза Махеш. Анил и Балдев се спогледаха. Тълпите хора и силната музика въобще не бяха в стила на приятеля им, привърженик на педантизма и реда.

— Можем да поръчаме вегетарианска храна от Тадж Чаат Хаус…

— И да направим дансинг — Балдев посочи оскъдно мебелираната всекидневна. — Имам зашеметяващи пенджаби миксове, освен това съм хвърлил око на нови тонколони в магазина.

 

 

През следващата седмица мрачният им бежов апартамент бе напълно преобразен — всяка вечер, когато Анил се прибираше у дома, забелязваше нова промяна. Касите с бира и безалкохолно бяха наредени до трапезарията. Мебелите във всекидневната бяха избутани в ъглите. Саксийните растения бяха увити в коледни лампички, а вратите — украсени с цветни гирлянди. Анил покани Чарли и още неколцина, че Балдев не спря да настоява. Притесняваше се, че няма да може да се отпусне пред човека, който все още му пишеше оценки.

В нощта на партито първи се появиха приятелките на Тринити. Бяха точно като нея — непринудени и атлетични момичета. Всички бяха колежки от университет в Остин. Никоя не носеше грим или високи токове. Донесоха лека бира и силен сайдер и опустошиха доста самоса, докато обсъждаха последната книга от селекцията на техния книголюбителски клуб — мемоарите на някаква афганистанска ученичка. Колегите на Балдев наобиколиха звуковата система, разположена във всекидневната, за да изпитат силата на звука. Скоро от колоните загърмя индийска денс и поп музика, а хората си бъбреха, пийваха и хапваха.

Махеш сновеше с подноси наоколо, пълнеше опразнените купи със сос и кръжеше около входната врата, за да посреща пристигащите гости. Анил се забавляваше от внезапния пристъп на гостоприемство, обзел приятеля му, и се канеше да го посъветва да се включи в партито, когато на вратата се звънна и Махеш се запъти да отвори.

Яалини нямаше нищо общо с това, което Анил очакваше от един целеустремен софтуерен инженер. Беше облечена в шалвар камиз в морскосиньо и сребристо, висока около метър и половина. Къдрава коса обрамчваше милото й лице. Махеш се ухили доволно. Взе чантата и шала й и я отведе към бюфета. Анил седеше на канапето и наблюдаваше как Махеш се привежда към нея, докато й говори, как Яалини отмята глава и се смее непринудено на думите му. Съквартирантът му не се славеше с чувство за хумор.

 

 

— Защо не ни каза? — попита Анил на следващата сутрин по време на закуска.

Махеш сви рамене и разбърка чая си.

— Дори не знаех какво се случва. Дойде ми като гръм от ясно небе. Започнахме като приятели, всъщност като колеги. Прекарвахме все повече време заедно и отношенията ни прераснаха в… — Той се усмихна. — Толкова е лесно да общуваш с нея. Разговаряме за боливудски филми и музика, харесваме една и съща храна. Между другото, готви най-вкусната масала доса. Разбира работата ми. Мога да си говоря с нея за всичко.

— Все едно излизаш с женската версия на самия себе си — ухили се Балдев. — Само дето ти си много по-грозен. — Махеш плесна приятеля им по рамото. Балдев изпъшка, измъчван от махмурлука.

— Откога се срещате? — попита Анил.

— Не знам, от няколко месеца — отвърна Махеш. — Всъщност от четири и половина.

Балдев цъкна с език и заговори с подчертан индийски акцент.

— И през цялото това време си ни лъгал, нас, твоето семейство?

Усмивката на лицето на Махеш се стопи.

— Я стига, знаеш, че се шегувам — Балдев го сръга закачливо. — Радваме се за теб, човече. Най-сетне откри любовта, при това не в плик, съдържащ нечия автобиография. Помисли за всички пари, които би могъл да спестиш на родителите си от предбрачната рекламна кампания.

Махеш се вторачи в чашата си и забърка разсеяно.

— Не си съобщил на семейството си, нали? — намеси се Анил.

Махеш поклати глава.

— В началото не гледах на нея по този начин, защото е от Тамил. Смятах, че тя не е онова, което търся. Бяхме толкова различни. Но тук няма значение дали си от Гуджарат, или от Тамил, дали принадлежиш към кастата на вайшите, или на брамините. Никой не знае каква е разликата между хората от Южна Индия и сикхите, дали си от рода Пател, или идваш от Пенджаб. Колегите ни дразнят, че сме като брат и сестра, защото и двамата сме индийци. Вероятно, ако се бяхме срещнали в Индия, ако въобще е възможно, нямаше да имаме нищо общо. Но тук споделяме всичко важно. — Махеш набираше увереност с всяка следваща дума. — Можем да останем тук. Можем да се оженим и да изградим живота си тук.

— Браво, човече — окуражи го Балдев. — Това е твоят живот. Можеш да правиш каквото пожелаеш. Не се нуждаеш от одобрението на семейството си.

— Но се нуждая от тях. Искам да получа благословията им. — Махеш изпи отдавна изстиналия чай. — Същото се отнася и за Яалини. И за двама ни. Изчаквах, за да съм сигурен. Сега вече съм. Ще кажа на родителите си и ще поискам съгласието им.

— А ако се противопоставят? — попита Анил.

Махеш пусна лъжичката в празната чаша и тя издрънча.

— Не знам. Не искам да прекарам живота си с никой друг. Прилошава ми всеки път, когато погледна пликовете на майка ми. Но не желая да разочаровам родителите си или да бъда низвергнат от семейството си. И в двата случая животът ми изглежда немислим. — Той отнесе чашата в мивката.

 

 

Тежестта, стягаща гърдите на Анил, се спусна към стомаха му. Всички те следваха едно неписано правило: можеха да правят всичко, което им харесваше, в Щатите, стига родителите им да не разберат. Анил бе премълчал пред семейството си за Амбър. Дори и Балдев, чиито родители живееха в Америка от години, все още не се бе престрашил да им каже за Тринити. След като не знаеха, нямаше да се почувстват наранени. Но какво щеше да се случи, ако, подобно на Махеш, се влюбиш в неподходящо момиче, някое, което родителите ти не одобряват, но ти не можеш да забравиш?

Анил и Чарли седяха в близост до кафенето, неизменна част от болничното фоайе.

— Гордея се с теб, приятелю — каза Чарли. — Като знам какво изпитваш към този човек, сигурно ти е коствало доста усилия, но явно си го премислил добре и постъпваш правилно.

Анил се насили да се усмихне, притеснен от намека, че е проявил благородство. Не бе споделил с Чарли предложението на Трей да му помогне с намирането на наставник в катедрата по кардиология, само прехвърли случилото се наум.

— Както казах — Чарли го потупа по гърба, — ти си Великият арбитър. — Той се приведе към него и сниши глас. — Наистина ли ти каза, че мнозина от специализантите използват стимуланти?

— Да, кой знае? — Анил сви рамене. — Според проучването не са опасни, ако се приемат в малки дози от време на време. Дори прочетох изследване за атлетите в колежите. Резултатите им се подобряват, ако взимат амфетамини. Може би Трей е прав, а ние — заблудени.

Чарли поклати глава и вдигна чашата с кафе:

— Ще се придържам към това, благодаря. Американците имат болни амбиции, просто се убиват, за да се издигнат. В Сидни приятелят ми Джеръми е част от персонала в държавната болница. Водопроводчик е — хубава работа, приличен доход. Той и съпругата му имат страхотна къща в предградията. Няма нищо общо с нелепите палати в Далас, но е огромна. Три спални и заден двор. Джеръми кара нов „Сааб“. Живее си живота.

Анил кимна и махна капака на чашката, за да извади просмукалото се с чай пакетче. Започваше визитация след петнадесет минути.

— Но ето къде е разликата — продължи Чарли. — Джеръми кара сърф всяка сутрин преди работа, почти винаги вечеря със съпругата си и пътуват през цялото време. Дежурен е на повикване два уикенда месечно. Работи, за да живее. Тук всеки живее, за да работи. Правят точно обратното, ако питаш мен.

— Прав си — съгласи се Анил, въпреки че предпочиташе американската страна от житейския спектър на Чарли. Напрегнатата атмосфера в кардиологията беше едно от нещата, които привличаше толкова силно Анил.

— Смятам да се прибера през юли, когато приключим — заяви Чарли.

— Какво? — изненада се Анил. — Къде?

— В Сидни — отвърна Чарли. — Джеръми каза, че в неговата болница търсят лекари. Може да ми удари едно рамо. Явно се интересуват от специалисти с изследователски опит. Може и да успея да започна в катедрата по инфекциозни болести — тупна Анил по рамото. — Хайде, човече. На тридесет и шест съм. Трябва да си намеря мила австралийка и да се устроя. — Чарли го дари с магнетичната си усмивка, но Анил бе имунизиран срещу нея. — Родителите ми остаряват. Искам да съм край тях, докато мога.

В гърлото на Анил заседна топка. Чувството за вина за смъртта на баща му го връхлиташе внезапно, без да подбира подходящи моменти.

Чарли положи ръка на рамото на Анил.

— Съжалявам, приятелю. Исках само…

— Всичко е наред — отвърна Анил. — Кога ще вземеш решение?

— Ще имам новини за работата през март или април. Недей да си толкова мрачен, приятелю. Ще сме заедно още цели шест месеца. Достатъчно време, за да се научиш да изпиваш кана бира.

След визитацията Анил се върна в кафенето за нова чаша чай. Добави щедро мляко и канела на прах, за да получи жалък заместител на майчиния чай масала.

— Хей, човече — Трей приближи бара. — Тройно еспресо — поръча той. Анил забеляза сенките под очите му. Бе наблюдавал внимателно поведението на Трей, но не бе забелязал признаци на повторна употреба на стимуланта. — Виж — каза Трей, — говорих със Зингер и Мартин за проекта ти, но са твърде заети, за да поемат нещо допълнително. — Пое чашата кафе от бармана. — Но ми хрумна друга идея. — Той изведе Анил от кафенето. — Мога да добавя името ти към моето проучване. Танака не го следи в детайли. — Махна капака на хартиената чаша и отпи. — Нека се срещнем след работа утре и ще ти обясня подробно. В бар „Подковата“ в осем? — Трей пресуши еспресото и метна чашата в кошчето.

Стомахът на Анил се разбунтува.

— Добре.

— Повярвай ми, Пател. Всичко ще е наред — каза Трей и положи ръка на рамото му. — Само си осигури сериозни препоръки.

 

 

Анил се вслуша в съвета на Трей. Следващата седмица седеше срещу Соня в обедната почивка, разделяха ги само таблите с храна. В кафенето наскоро бяха пуснали вегетарианска лазаня и той нямаше търпение да я опита, но преди да се заеме с ястието, се впусна в реч защо е решил да кандидатства за аспирантура по кардиология и колко квалифициран е за този пост. Соня го изчака да приключи, а после се усмихна.

— Анил, ще ти напиша препоръка за всичко, с което пожелаеш да се занимаваш. След като си се спрял на кардиологията, така да бъде. Лично аз смятам, че ще се пилееш, прекарвайки дните си край електроника и пациенти, увити в стерилни чаршафи, но изборът е твой. Това е твоята кариера, не моята.

— Благодаря, Соня. — Анил се облегна на стола и отпусна облекчено рамене. Благодарение на Соня щеше да оформи окончателно кандидатурата си за аспирантура. — Знам, че невинаги е било лесно да се работи с мен.

Соня сви рамене.

— За мен не е важно дали характерът ти е лек, Пател. Няма да имам нищо против, ако поостанеш тук още няколко години. Как върви останалата част от подготовката на кандидатурата ти?

— Доста добре. — Анил налапа първата хапка от лазанята, която се оказа изненадващо апетитна. — Ерик Стърн каза, че също ще ми напише препоръка, така че ми остава още една.

— А изследователският проект по кардиология, който се опитваше да задвижиш?

— Да — Анил ровеше из начупените кори е вилицата си.

— Върви добре.

— Чудесно — отвърна Соня. — Значи си намерил наставник? Кой?

— Искаш ли малко лют сос? — Анил остави вилицата.

— Като че ли е леко безвкусно, а? — Стана от масата и се насочи към бара. Как можеше да обясни партньорството си с Трей, внезапната промяна на мнението си? Шише „Табаско“ го гледаше подигравателно от съседната маса. Той го взе и се върна при Соня, а после заля обилно храната си със соса.

— Щеше да ми кажеш за изследването. Имаш ли наставник?

— Да, всъщност последвах съвета ти и се включих в проекта на Трей Крендъл. Така че всичко е наред. Благодаря ти. — Трей го бе прецакал повторно. Анил знаеше единствено темата на проекта, която бе научил от Танака преди няколко месеца. Надяваше се, че Соня няма да продължи да го разпитва.

Тя се облегна на стола.

— Наистина ли? — усмихна се тя и поклати глава. — Пател, понякога наистина ме изненадваш. Е, браво на теб. Не мога да си представя как успяваш да намериш време за два проекта, но определено ще е от полза за кандидатурата ти.

Изпита изпепеляваща вина, когато забеляза задоволството й. Анил се възползва от удобния случай и смени темата. Попита я за новата й роля като ръководител специализация. Обсъдиха един от пациентите му, очакващ трансплантация на черния дроб, и скандала с младши специализант, отпрашил в Мексико с кола преди четири дни, който още не се бе върнал. Соня заговори за семейството си за пръв път, откакто я познаваше. Сподели, че имала по-малка сестра, която скоро щяла да завърши медицинския колеж и си живеела безметежно, тъй като не знаела какво я очаква по време на специализацията.

Въпреки че разговорът им се придържаше към професионалния тон, между тях се усещаше осезаема топлота. Анил си спомни първото дежурство със Соня в интензивното, когато не бе успял да разпознае разкъсаната аневризма. Конференцията, когато спаси задника му. Как го бе зашила в нощта след побоя над Балдев. Абсурдния подвиг, който го бе накарала да извърши в онкологията, след като го принуди да диагностицира мозъчен тумор, използвайки единствено очите и ръцете си. Анил бе научил изключително много от Соня и благодарение на това бе станал по-добър лекар. Въпреки че разговорът за развода й се бе оказал доста смущаващ и засегна болезнена тема, отношенията им сякаш се подобриха. Все още не бяха равни и вероятно никога нямаше да бъдат. Но той бе спечелил уважението и подкрепата й. С изненада установи, че може би цени мнението й повечето от това на всички останали в Парквю.