Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (30)

25.

Наближаваше два сутринта и отделението беше празно. Анил караше нощно дежурство. Потърси сестра, за да му помогне да преместят един по-едър пациент. Докато вървеше към стаята на медицинските сестри, можеше да види чак до дъното на празния коридор. Канеше се да се обърне и да се отправи към стаята за отдих, когато забеляза някаква фигура, клекнала край сестринската стая. Приближи се. Човекът не носеше униформа на медицинска сестра, а бяла престилка. Съзря подметките на черните мокасини под подгъва на престилката, мярна няколко руси кичура над яката.

Анил спря наблизо. Наблюдаваше Трей, който тършуваше из долния рафт на количката. Сестрите я използваха при обиколките из стаите, когато даваха предписаните лекарства на пациентите. Погледът на Анил се замъгли, но после отново се проясни. В ушите му звънтеше необичайното силно тиктакане на часовник и проскърцващ факс. Видя, че Трей пъхна нещо в джоба си, изправи се, завъртя се и се озова точно срещу него. Паника проблесна в погледа на Трей, но той бързо се окопити и се ухили самоуверено. Анил реши, че си е въобразил.

— Какво става, Пател?

Анил бе застинал на мястото си. Очите му се плъзнаха към количката с лекарства, а после отново се насочиха към лицето на Трей.

— Да, няма пукната сестра. Наложи се да взема лекарства за пациент — засмя се Трей. — Тук всичко трябва да правя сам. — Той пъхна ръце в джобовете и отстъпи.

— Почакай — Анил го хвана за ръката. — Какво сложи в джоба си?

— Казах ти, Пател. Наложи се да взема лекарства за пациент — Трей избута ръката на Анил. — А сега, ако не възразяваш, трябва да се връщам…

— Защо си на този етаж? Защо не потърси лекарства в твоето отделение?

По лицето на Трей бе набола брада. То излъчваше неизменната умора при нощно дежурство. Но се долавяше и нещо друго, някаква напрегната енергия, която въобще не беше типична за него.

— За бога, Пател, какъв е този разпит? Какво те засяга?

— Знаеш, че не е позволено да взимаме лекарства от количката просто така — отвърна Анил. — Трябва да присъства и друго лице и да впишеш всичко в дневника. Какво е това в джоба ти?

— Божичко! — въздъхна Трей. — Само няколко хапчета адерал^[1] за пациент с черепно-мозъчна травма. — Той посегна към джоба си и измъкна малка пластмасова чашка с две таблетки. — В шесто отделение нямаше, затова слязох тук. Сега доволен ли си? Следващия път ще се придържам към установения ред, полицай. — Трей се понесе войнствено по коридора.

Няколко часа по-късно, след като приключи със сутрешната визитация и се канеше да си тръгва, Анил се отби в шесто отделение и хвърли поглед към списъка с пациенти, докато минаваше край регистратурата. Откри Трей в стаята за отдих. Обсъждаше последните футболни мачове с други стажанти. Усмихваше се и кипеше от енергия.

— Трей, може ли да поговорим, моля? — попита Анил.

Трей вдигна поглед към него. Нямаше и следа от снощната паника в очите му. Потупа някакъв специализант по рамото, извини се на останалите и последва Анил в коридора. Намериха празна болнична стая и затвориха вратата.

— Какво има, Пател? — попита Трей. — Отново искаш да ми триеш сол на главата, задето не спазих правилата? Казах ти, следващия път ще го впиша.

— Нямаш пациент с черепно-мозъчна травма — заяви Анил.

— Какво? Е, и?

— Заяви, че адералът бил за пациент с такава травма, но в списъка няма пациент с подобно заболяване в това отделение.

— Беше изписан тази сутрин, ясно? Слушай, Пател, не желая да душиш зад гърба ми. Мога да се погрижа за проклетите си пациенти. Защо просто не се тревожиш за своите?

— Наистина ли? Тогава да проверя документите за изписване? — Беше му дошло до гуша от този човек, който получаваше всичко, което пожелае. Трей нямаше да има възможност да играе по собствените си правила, не и този път.

— По дяволите, Пател — Трей поклати глава и погледна към тавана. — За какъв се мислиш, за доброволна охрана на отделенията? Знам как да си върша проклетата работа! Искаш непрекъснато да надничам през рамото ти и да откривам и най-малката грешка? Сега, ако обичаш, би ли се разкарал?

Трей се опита да го подмине, но Анил вдигна ръка, за да го спре, печелейки време за следващата си реплика. Преглътна с усилие. Обзе го смътен страх, че спорът може да прерасне във физическа разправа.

— Какво ще направиш? А, Пател? — Трей пъхна ръце в джобовете си и пристъпи към него. — Сам каза, че никъде не е записано. Така че ще бъде моята дума срещу твоята. Нима смяташ, че някой тук ще повярва на теб, а не на мен? — Ъгълчето на устните му се изви в предизвикателна усмивка.

Анил се сети за доктор Танака и бащата на Трей. И двамата бяха в управителния съвет на болницата.

— Не мисля — Трей се приближи още повече. — Не се занимавай с мен, Пател. Гледай си проклетата работа. — Той отвори вратата със замах и излезе от стаята.

 

 

— Прав е. Кой ще ми повярва? — каза Анил, побутвайки солницата по пластмасовата повърхност на масата. Беше разказал за инцидента на Чарли. Двамата вечеряха в обичайното сепаре.

— Деликатна ситуация — съгласи се Чарли. — Рисковано е, ако не си сигурен какво се е случило. Може би трябва да опиташ да поговориш с него отново и да разбереш дали е откровен?

Анил поклати глава.

— Не беше склонен да разговаря. Имаше вид на човек, готов да ме удари.

— Не знам какво да ти кажа, приятелю — отвърна Чарли.

— Ще измислиш нещо. Нима у дома не те наричат Великия арбитър?

Анил се засмя.

— Да, точно така — взе ламинираното меню от масата.

— И тъкмо отсъдих, че трябва да се подкрепим с десерт. Бананов или ябълков пай със сметана?

Докато чакаха десерта, обсъждаха проучването върху инфекциозните болести. Анализът на информацията им беше подсказал някои интересни заключения. Заеха се да съставят план на бъдещия си доклад. Накрая се върнаха към дежурната тема — какво щяха да правят колегите им след приключването на специализацията. Носеха се слухове кой ще кандидатства за аспирантура и кой има шанс да бъде приет. Анил бе задвижил процедурите за аспирантурата и напредваше с изследователския проект в областта на кардиологията без наставник. Разговорът отново се завъртя около Трей. Беше се оказал един от малцината щастливци с аспирантура по кардиология. Анил кипеше от гняв.

— Чух, че в края на седмицата ще оповестят ръководителите на специализанти — заяви Чарли и загреба внушително парче от ябълковия пай с вилицата си. — Кърби, Чой и твоята приятелка Мета.

— Наистина ли? — Анил избъбри с уста, пълна с бита сметана. — Соня Мета? Ръководител специализация?

Чарли избърса трохите от устата си със салфетка.

— Колкото и пари да ми дават, не бих се нагърбил с подобна работа — цялата тази отговорност, всички тези специализанти. — Той потрепери.

Анил пое хапката пай и се наслади на разтапящата се сметана, докато си мислеше, че би се почувствал невероятно, ако бъде избран на подобен пост. Тогава всички щяха да го признаят за най-добрия.

— От Соня ще стане страхотен ръководител. Тя го заслужава.

— Да — намеси се Чарли. — Жертва толкова много за тази работа, брака си и всичко останало.

Анил усети пробождане в слепоочията:

— Брак?

— Да, не си разбрал за развода й? — Чарли се пресегна и заби вилицата си в пая на Анил. — Смятах, че сте близки.

Анил бутна чинията към Чарли.

— Приключих — отпи жадно от водата и задържа студената чаша между дланите си. — Откъде го чу?

— Един от старши специализантите й е бил колега в медицинския университет. Мисля, че се е омъжила в средата на следването си и се е разделила с мъжа си през първата година на стажа. Той се е прехвърлил след края на специализацията. Предполагам, че е доста трудно да преживееш това със съпругата си — конкуренцията и всичко останало.

„Дали е бил индиец?“ Любопитството глождеше Анил, но не попита. Вместо това проточи врат, за да повика сервитьорката, чийто глас звучеше по-дрезгаво от обикновено.

— Къде ли е нашата сервитьорка, сигурно да пуши?

— За къде се разбърза, приятелче? — попита Чарли.

Анил погледна часовника си.

— Трябва да се върна и да довърша няколко картона.

Изведнъж го обзе нетърпение да се заеме с документацията. Щеше да почувства истинско облекчение, когато се захване с проверяването на дозировките, разчитането на кръвното налягане и нивата на захарта, вместо да блъска главата си над новите, объркани потоци от информация. „Трей. Соня. Лийна и мама.“ Натрупаният през последните няколко седмици стрес бе опънал нервите му. Таеше много тайни в себе си и му се струваше, че ще избухне. Искаше да излее този поток, но не тук, в ресторанта, не и пред спокойния и жизнерадостен Чарли.

— Няма проблем, тръгвай — обади се Чарли. — Ще оправя сметката.

Анил имаше нужда да изпусне пара с любимото си лудешко пенджаби, но Балдев, когото бяха изписали от отделението по рехабилитация преди няколко седмици, не се отделяше от Тринити. На практика тя се бе нанесла в апартамента им: килимчето й за йога бе навито на руло в ъгъла на всекидневната, броевете на „Ню Йорк Таймс“ — струпани на ниската масичка. Анил нямаше нищо против присъствието й. Тя им готвеше вегетариански ястия и оживи жилището им с растения, които по думите й щяха да подобрят енергийния поток. В момента имаше нужда да се освободи от насъбралите се отрицателни емоции, но не можеше да го направи пред Тринити.

Той спря на паркинга пред болницата, изключи двигателя и положи чело върху волана. Ако пожелаеше, можеше да се развика — да крещи с цяло гърло, и никой нямаше да го чуе. Зачака от гърдите му да се изтръгне някакъв звук и да се почувства освободен от напрежението, но нищо не наруши тишината.

Анил седеше, сграбчил здраво волана. Беше ядосан на Трей, задето бе откраднал лекарствата и бе излъгал. Беше ядосан от нещата, които бе прочел в писмото на Лийна, не можеше да се примири с мисълта, че майка му го бе подвела с унищожителната си присъда. Беше разочарован от Соня, че не му се беше доверила и не бе споделила истината за себе си.

Никой не беше такъв, за какъвто се представяше. Нищо не беше такова, както изглеждаше. Понякога се оказваше невъзможно да разбере кои от научените неща бяха трайни и кои щяха да се окажат погрешни при следващия завой. Анил остана още няколко минути в колата, докато вдишваше и издишваше бавно, за да се уталожат емоциите, преди да се върне в болницата.

 

 

Анил седеше на масата в стаята за отдих с куп картони, когато Соня влезе.

— Хей, Пател, мислех, че си приключил за днес.

Тя мина покрай него и се запъти към кухненския плот.

— Върнах се, за да довърша картоните — отвърна Анил. Помъчи се да се съсредоточи върху работата, като се чудеше дали да каже нещо.

Бълбукащи звуци и ароматът на прясно кафе изпълниха стаята.

— Кафе? — предложи Соня.

— Чух за повишението — каза Анил. — Поздравления. От теб ще стане страхотен ръководител.

Соня обви длани около горещата чаша.

— Благодаря, но все още не е оповестено публично. Ще съм ти благодарна, ако не го споменаваш до следващата седмица. Първо трябва да осведомят другите кандидати. Дори не съм казала на родителите си. Как разбра?

— Не знаех, че си била омъжена — думите се изплъзнаха неволно от устата му.

Соня се втренчи в него за миг. Анил усети, че по носа му изби пот и очилата се плъзнаха надолу.

— Не съм омъжена — отвърна тя. — Вече.

— Знам, че не е моя работа…

— Наистина не е, Пател — Соня дръпна стола от другия край на масата и се настани. — Колкото и банално да звучи, запознахме се в медицинския университет по време на първия час по топографска анатомия. Всичко вървеше като по вода. Влюбихме се и се оженихме след третата година. И двамата бяхме одобрени да стажуваме в Парквю. Щяхме заедно да се преборим с трудностите на специализацията. Романтично, нали? — Соня го погледна и се усмихна. — Да, бяхме наивни. — Тя млъкна и въздъхна дълбоко. — В деня на завършването почувствах остри болки в стомаха. Мислех си, че се дължи на лошо храносмилане или рефлукс. Сигурно изпих цял блистер антиациди, но болката ставаше все по-силна, накрая не можех да стоя на крака. Беше отляво. Решихме, че вероятно е апандисит. Откара ме до болницата. — Слаба усмивка пробяга по устните й. — В колата се шегувахме, че един ден това ще звучи забавно… След като ми отстранят апендикса, щеше да ме отведе в количка на сцената, за да си получа дипломата. — Тя замлъкна и зарея поглед през прозореца. — Оказа се спукана киста на яйчника. Когато ме отворили, открили, че и двата ми яйчника са покрити с кисти. Трябвало е да ги изрежат.

— Кистите? — попита Анил.

— Яйчниците — каза Соня. — И двата. — Облегна се на стола и за миг затвори очи. Гласът й прозвуча по-напрегнато, когато продължи. — В момента, в който колегите ни получаваха дипломите си, аз се пробудих в болничната стая, за да разбера, че вече нямам яйчници. — Тя поклати глава. — А съпругът ми научи, че жена му никога няма да роди деца. — Тя стисна чашата с кафе. — Подкрепяше ме през цялото време, но така и не го преживяхме, струпа ни се твърде много. Има неща, които младата любов не може да преодолее. Бяхме женени едва от година. Той беше на двадесет и пет. Искаше свои деца. Смятах, че го заслужава. — Тя вдигна чашата към устните си.

Анил се натъжи дълбоко при мисълта, че Соня никога нямаше да има деца, макар че не си я бе представял като майка.

— Много съжалявам, Соня.

Тя се усмихна изморено.

— Така е най-добре.

— Защо? — изненада се Анил. — Защо да е най-добре?

— Обичам всичко тук — тя вдигна ръце. — Всичко. Още в деня, когато стъпих в тази болница, пожелах да стана ръководител специализация. После искам да стана завеждащ отделение, а после и главен лекар. Колко главни лекари жени познаваш? Не е възможно да правя това, което искам, и да имам семейство. В един момент щеше да се наложи да избирам. А сега не е необходимо. Гледам на нещата по този начин. Има причина за всичко, което се случва. Сега съм свободна да осъществя призванието си, без да изпитвам вина. Без да разочаровам никого — нито съпруг, нито родители. Погрижих се за всичко това навреме. — Тя се опита да се усмихне. — Винаги преследвам най-високите цели.

— Какво се случи… с него? — попита Анил.

— Разделихме се в края на първата година от стажа. Кейси се прехвърли в програма в Сан Антонио. — Очерта с пръст ръба на чашата. — Оженил се за ученическата си любов. Тя е начална учителка. Чакат дете. Виждаш ли, така е най-добре. — Тя насочи поглед към него. — Не ти казах, защото не получавам особена подкрепа от индийската общност. Оказва се, че ако си разведена двадесет и пет годишна жена, се превръщаш в черна овца. — Тя повдигна вежди.

Анил кимна.

— Културата ни не е особено толерантна в това отношение.

Усмихнаха се топло един на друг. Соня се изправи, застана до мивката и изля остатъка от кафето си.

— Как върви кандидатурата ти за аспирантура? Какво каза Танака за изследователския проект?

— Отряза ме. Вече станал наставник на проекта на Трей Крендъл.

— Трей? О, той е умен — Соня кимна. — Много умен. Помня го от интензивното. Защо не се поинтересуваш дали не може да работите съвместно?

Анил поклати глава:

— В никакъв случай. Той е последният човек, с когото бих работил.

— Знаеш ли, ти си точно като него — Соня се усмихна. — Обичан син. Влиятелен баща. Трей е бил принц през целия си живот, но продължава да се опитва да го докаже на самия себе си. Единствената разлика е, че си напуснал дома си, Анил. Тук ти си риба на сухо, а Трей все още е голяма риба в собствени води. Като изключим това, сте почти еднакви.

Анил я изгледа с недоумение, което бързо премина в гняв.

— Грешиш — каза той и бутна стола си. — Въобще не съм като него. — Изправи се и излезе от стаята за отдих.