Даниъл Силва
Крадецът (61)

60.

Венеция

През следващите няколко дни Габриел рядко се отделяше от Киара. Всяка сутрин той й приготвяше закуската. Следобедите прекарваше с нея в управата на еврейската общност. Вечер седеше до кухненския плот и я наглеждаше, докато тя готвеше. Отначало Киара бе очарована от вниманието, но постепенно постоянната му проява на обич започна да й дотяга. Както щеше да каже по-късно, „това беше твърде хубаво, за да е хубаво“. Киара си помисли да попита Франческо Тиеполо дали няма някоя картина за реставриране — някоя малка и не много увредена, — но реши, че е по-добре да направят екскурзия.

— Нищо прекалено екстравагантно — каза тя, — и да е някъде, където не се налага да се пътува със самолет. За два, най-много три дни.

На Габриел му хрумна нещо. Същата вечер той звънна на Кристоф Бител и поиска разрешение да влезе в Швейцария, и Бител, който знаеше много добре причината, поради която неговият нов приятел и съучастник искаше да се върне в Швейцария, се съгласи.

— Може би ще е по-добре да ви посрещна — каза той.

— Надявах се, че ще го кажете.

— Познавате ли района?

— Ни най-малко — излъга Алон.

— Има един хотел извън града, наречен „Алпенблик“. Ще ви чакам там.

И така, рано на следващата сутрин Габриел и Киара напуснаха любимия си град на водата и картините и се отправиха към малката планинска страна на богатството и тайните, която бе изиграла толкова важна роля в живота им. В късния предобед те пресякоха границата при Лугано и поеха на север през Алпите. Във високите проходи фучаха снежни виелици, но когато стигнаха до Интерлакен^[1], слънцето грееше ярко на безоблачното небе. Алон напълни резервоара с газ и след това се отправи нагоре по долината към Гринделвалд. Хотел „Алпенблик“ беше самотна сграда в стил рустик, която се издигаше в края на града. Габриел остави колата на малкия хотелски паркинг и заедно с Киара се изкачи по стълбите до терасата. Бител пиеше кафе и гледаше нагоре към извисяващите се върхове Мьонх и Айгер. Той се изправи и се здрависа с Алон. После погледна към Киара и се усмихна.

— Със сигурност имате много красиво име, но аз няма да направя грешката да ви питам за него. — Кристоф погледна към Габриел и рече: — Никога не сте ми казвали, че отново ще ставате баща, Алон.

— Всъщност — отвърна Габриел — тя е просто моят дегустатор.

— Съжалявам да чуя това.

Бител седна и махна с ръка, за да отпрати един приближаващ сервитьор. После посочи към подножието на върховете отвъд зелената поляна.

— Вилата е точно там — каза той на Алон. — Мястото е приятно, с хубава гледка, много чисто и удобно.

— Имате бъдеще като агент по недвижими имоти, Бител.

— Предпочитам да защитавам страната си.

— Предполагам, че някъде имате постоянен наблюдателен пост?

— Държим под наем съседната вила — отвърна Бител. — Там имаме двама агенти на пълно работно време, а други периодично отиват и се връщат според необходимостта. Тя не ходи никъде без придружител.

— Някакви съмнителни туристи?

— От сирийски произход ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Тук, в Гринделвалд, пристигат всякакви туристи — отговори Кристоф, — така че е малко трудно да се каже. Но досега никой не е ходил в близост до нея.

— Как е настроението й?

— Тя изглежда самотна — каза сериозно Бител. — Охранителите прекарват колкото може повече време с нея, но…

— Но какво, Бител?

Швейцарският полицай се усмихна тъжно.

— Може и да греша — отвърна той, — но мисля, че тя има нужда от приятел.

Алон се изправи на крака.

— Не мога да ви се отблагодаря за това, че се съгласихте да я приемете, Бител.

— Това е най-малкото, което можехме да направим, за да ви се отплатим, задето разчистихте кашата в женевската безмитна зона. Но трябваше да поискате нашето разрешение, преди да проведете онази операция в хотел „Метропол“.

— Щяхте ли да ми го дадете?

— Разбира се, че не — отвърна Бител. — Което означава, че все още щяхте да разполагате с осем милиарда долара от сирийските пари във вашата банкова сметка.

„Осем милиарда и двеста хиляди милиона — помисли си Габриел, докато вървеше към колата си. — Но кой брои?“

* * *

Алон остави Киара и Бител в хотела и подкара сам през ливадата. Вилата се намираше в края на тесен път. Беше малка спретната постройка от тъмно дърво със стръмен покрив и наредени по протежение на балкона саксии с цветя. Джихан Наваз се показа на него, когато Алон спря на тревясалата алея и изключи двигателя. Беше облечена със сини дънки и дебел вълнен пуловер. Косата й беше по-дълга и по-светла; пластичният хирург бе променил формата на носа, скулите и брадичката й. Тя не беше много красива, но вече не изглеждаше и обикновена. Миг по-късно, когато изскочи от входната врата, младата жена донесе със себе си лек аромат на рози. Джихан обви ръце около врата му, прегърна го силно и го целуна по двете бузи.

— Мога ли да ви наричам с истинското ви име? — прошепна тя в ухото му.

— Не — отговори той. — Не и тук.

— Колко време може да останете?

— Толкова, колкото искате.

— Елате — каза Джихан, като го хвана за ръката. — Приготвила съм нещо за ядене.

Във вилата беше топло и уютно, но нямаше и следа от доказателство, че лицето, което я обитава, има семейство или някакво минало. Габриел изпита съжаление. Трябваше да я остави на мира. Уалид ал Сидики щеше все още да управлява парите на най-лошия човек на света и Джихан щеше да си живее спокойно в Линц. И все пак тя бе знаела името на специалния клиент на Ал Сидики, помисли си той. И бе останала в банката по някаква причина.

— Виждала съм това изражение на лицето ви и преди — каза Джихан, като го гледаше внимателно. — Беше в Анси, когато излязох от задната врата на колата. Видях ви да седите в кафенето от другата страна на площада. Изглеждахте… — Тя не довърши мисълта си.

— Как? — попита Алон.

— Виновен — отговори Джихан без миг колебание.

— Аз бях виновен.

— Защо?

— Не трябваше да ви пускам да влезете в онзи хотел.

— Ръката ми зарасна добре — каза тя, като вдигна ръка, сякаш да подкрепи думите си. — И другите ми контузии заздравяха. Пък и те не бяха нищо в сравнение с това, което повечето сирийци преживяха, откакто започна войната. Съжалявам само, че не можах да направя повече.

— Вашата война свърши, Джихан.

— Именно вие ме подтикнахте да се присъединя към сирийския бунт.

— И нашият бунт се провали.

— Вие платихте твърде много, за да ме измъкнете.

— Не бях склонен да водя продължителни преговори — каза Габриел. — Това беше оферта за незабавното ви връщане.

— Иска ми се само да бях видяла лицето на господин Ал Сидики, когато е открил, че сте взели парите.

— Трябва да призная, че страданието му ми достави доста голямо удоволствие — каза Алон, — но в онзи момент единственото лице, което исках да видя, беше вашето.

След тези думи тя се обърна и го въведе в градината. Там на малка маса бяха сервирани кафе и швейцарски шоколади. Джихан седна с лице към вилата, а Габриел — към извисяващия се сив планински масив. След като се настаниха, той я попита за престоя й в Израел.

— Прекарах първите две седмици, заключена в един апартамент в Тел Авив — отвърна тя. — Беше ужасно.

— Правим всичко възможно гостите ни да се чувстват добре дошли.

Джихан се усмихна.

— Ингрид дойде да ме види няколко пъти — каза тя, — но не и вие. Те отказаха да ми кажат къде сте.

— Боя се, че имах да свърша друга работа.

— Друга операция?

— В известен смисъл.

Джихан наля кафе в чашите им.

— Накрая — продължи тя — те ни позволиха да отидем с Ингрид на екскурзия. Отседнахме в един хотел на Голанските възвишения. През нощта чувахме артилерийската стрелба и въздушните удари от другата страна на границата. Единственото, което си мислех всеки път, когато небето се озаряваше от светлина, бе колко хора са били убити.

Алон не направи никакъв коментар.

— Тази сутрин четох във вестниците, че американците отново обмислят военни удари срещу режима.

— И аз го четох.

— Смятате ли, че ще го направят този път?

— Да атакуват силите на режима ли?

Джихан кимна утвърдително. На Габриел не му даде сърце да й каже истината, така че й каза една последна лъжа.

— Да — каза той. — Мисля, че ще го направят.

— А режимът ще падне ли, ако американците извършат нападения срещу него?

— Може би.

— Ако това стане — каза тя след малко, — аз ще се върна в Сирия и ще помогна за възстановяването на страната.

— Сега това е твоят дом.

— Не — отвърна Джихан. — Това е мястото, където се крия от главорезите. Моят дом винаги ще бъде Хама.

Внезапен порив на вятъра духна върху лицето й един кичур от наскоро изсветлената й коса. Тя го отметна настрана и погледна през поляната към планинския масив. Подножието му тънеше в дълбока сянка, но покритите му със сняг върхове бяха обагрени в розово от залязващото слънце.

— Обичам тази планина — каза внезапно Джихан. — Тя ме кара да се чувствам в безопасност. Кара ме да се чувствам така, сякаш нищо лошо не може да ми се случи.

— Щастлива ли сте тук?

— Имам ново име, ново лице, нова страна. Това е четвъртата ми страна. Ето какво означава да бъдеш сириец.

— И евреин — вметна Габриел.

— Но сега евреите си имат дом. — Тя вдигна ръка към поляната. — А аз имам това.

— Можете ли да бъдете щастлива тук?

— Да — отговори Джихан след дълга пауза. — Мисля, че мога. Но истински се наслаждавах на времето, което прекарахме заедно край Атерзее, особено на разходките с яхтата.

— Аз също.

Тя се усмихна и попита:

— Ами вие? Вие щастлив ли сте?

— Иска ми се да не ви бяха наранили.

— Но ние ги победихме, нали? Поне за кратко.

— Да, Джихан, ние ги победихме.

Последният светлик се плъзна от планинските върхове и вечерта се спусна като завеса над долината.

— Има едно нещо, което никога не ми казахте.

— Какво е то?

— Как ме открихте?

— Ако ви кажа, няма да ми повярвате.

— Историята забавна ли е?

— Да — отвърна Алон. — Мисля, че е забавна.

— Как свършва?

Той я целуна по бузата и я остави сама с миналото й.