Даниъл Силва
Крадецът (48)

47.

Линц, Австрия

Текстовото съобщение се появи на мобилния телефон на Джихан в десет и половина австрийско време: Свободна съм за обяд. Какво ще кажеш за „Франческо“? Темата на есемеса беше безобидна. Изборът на ресторанта обаче не беше. Това беше предварително уговорен сигнал. В продължение на няколко секунди Джихан имаше чувството, че не може да си поеме дъх, струваше й се, че Хама е сграбчила сърцето й. Направи няколко опита, преди да успее да напише отговор от три думи: Сигурна ли си? Отговорът се върна със скоростта на пушечен изстрел: Абсолютно! Не мога да чакам.

С трепереща ръка Джихан остави мобилния телефон на бюрото си и след това вдигна слушалката на служебния си телефон. Няколко номера бяха запаметени на бутоните за бързо набиране, сред които бе и този, на който бе написано „г-н Ал Сидики, мобилен“. Тя изрепетира за последен път написаните й изречения. После посегна и натисна бутона. Позвъняването й не получи отговор, от което Джихан почувства моментно облекчение. Тя затвори, без да остави съобщение. Пое си отново дъх и набра повторно номера.

* * *

Първото позвъняване на Джихан до Уалид ал Сидики не получи отговор, защото в този момент мобилният му телефон все още бе в ръцете на служителя по сигурността на летище „Хийтроу“ Чарлс Дейвис, иначе известен като Найджъл Уитком. По време на второто позвъняване телефонът вече бе върнат на Уалид, но той бе твърде зает да отговори, защото проверяваше дали коженият му тефтер все още е в левия вътрешен джоб на сакото му — там беше. Третото позвъняване го завари в безмитната зона на терминала и в лошо настроение. Той отговори почти със сумтене.

— Господин Ал Сидики! — възкликна Джихан, сякаш за нея бе удоволствие да чуе гласа му. — Много се радвам, че успях да се свържа с вас, преди да се качите на самолета. Опасявам се, че имаме малък проблем на Каймановите острови. Може ли да ми отделите малко време?

* * *

Проблемът, каза тя, били нотариално заверените писма за регистрацията на компания, наречена „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ от Люксембург.

— Какво за тях? — попита Ал Сидики.

— Те са изчезнали.

— Какви ги говорите?

— Преди малко получих телефонно обаждане от Денис Кейхил от банка „Трейд Уиндс“ в Джорджтаун.

— Името ми е познато.

— Господин Кейхил каза, че не може да намери документите за регистрацията на фирмата.

— Случайно знам, че моят представител му е дал лично тези писма.

— Господин Кейхил не оспорва това.

— Тогава какъв е проблемът?

— Останах с впечатлението, че са били нарязани по погрешка — отвърна Джихан. — Той би искал да изпратим нов комплект.

— В какъв срок?

— Веднага.

— Защо е това бързане?

— Очевидно има нещо общо с американците. Той не навлезе в подробности.

Ал Сидики измърмори под носа си една стара сирийска ругатня за магаретата и далечните им роднини. Джихан се усмихна. Майка й бе използвала същия израз в редките случаи, когато излизаше от кожата си.

— Мисля, че имам копия от тези документи в компютъра в кабинета ми — каза той след малко. — Всъщност сигурен съм в това.

— Какво искате да направя, господин Ал Сидики?

— Искам да ги изпратите на онзи идиот от банка „Трейд Уиндс“, разбира се.

— Ще бъде ли добре да ви се обадя отново по моя мобилен телефон? Може би така ще е по-лесно.

— Побързайте, Джихан. Трябва да се качвам на самолета.

„Да — помисли си тя, като затвори телефона. — Да го направим бързо.“

* * *

Младата жена отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади две неща: черна кожена папка и външен хард диск, също черен, с размери 7,5 на 12,5 см. Хард дискът бе пъхнат под папката, така че да не се вижда от монтираните на тавана охранителни камери. Джихан притисна двата предмета към гърдите си, стана от стола и тръгна по късия коридор към кабинета на Ал Сидики, като пътьом набра телефонния му номер. Той й отговори в момента, в който тя се озова пред вратата.

— Готова съм — каза младата жена.

— Кодът е осем, седем, девет, четири, едно, две. Разбрахте ли?

— Да, господин Ал Сидики. Един момент, моля.

Използвайки същата ръка, с която държеше телефона, тя бързо набра правилните шест цифри и натисна бутона „Въведи“. Бравата се отключи с щракване, което се чу в другия край на линията.

— Влезте в кабинета! — каза Ал Сидики.

Джихан отвори вратата. Посрещна я среднощен мрак. Тя не направи нищо, за да го разсее.

— Вътре съм — каза младата жена.

— Включете компютъра!

Тя седна на тапицирания му с кожа директорски стол. Той бе топъл, сякаш Ал Сидики току-що бе станал от него. Тъмният монитор бе отляво, клавиатурата — на няколко сантиметра пред него, компютърът — на пода под бюрото. Джихан се наведе и безупречно извърши същата маневра, която бе упражнявала толкова много пъти в къщата край Атерзее — маневрата, която бе тренирала на тъмно, докато безименният немец крещеше, че господин Ал Сидики идва да я убие. Но той не идваше да я убие, Ал Сидики бе в другия край на телефонната линия и спокойно й казваше какво да направи.

— Готова ли сте? — попита той.

— Не още, господин Ал Сидики.

Последва кратко мълчание.

— А сега, Джихан?

— Да, господин Ал Сидики.

— Виждате ли прозореца за вход?

Тя отговори утвърдително.

— Ще ви дам друг шестцифрен код. Готова ли сте?

— Готова съм — потвърди Джихан.

Банкерът изрецитира шест числа. Те й дадоха достъп до главното меню на скрития свят на господин Ал Сидики. Когато заговори отново, тя успя да се овладее и гласът й прозвуча спокойно, почти отегчено.

— Получи се — каза младата жена.

— Виждате ли папката с основните ми документи?

— Да, така мисля.

— Кликнете върху нея, моля.

Тя го направи. Компютърът попита за друга парола.

— Тя е същата като предишната — каза той.

— Опасявам се, че я забравих, господин Ал Сидики. Той повтори шестте числа. Когато ги набра, папката се отвори. Джихан видя имената на десетки компании: инвестиционни, холдингови, за развитие на пазара на недвижими имоти, за внос и износ. Някои от имената й бяха известни, защото тя сляпо бе обработвала трансакции, свързани с тях. Повечето обаче бяха непознати за нея.

— Въведете „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ в полето за търсене, моля.

Джихан го направи. Появиха се десет папки.

— Отворете папка „Регистрация“.

Тя се опита.

— Иска ми друга парола.

— Опитайте същата.

— Може ли да я повторите отново, моля?

Той го направи. Но когато Джихан я въведе, папката остана заключена и се появи съобщение, предупреждаващо за неоторизиран достъп.

— Изчакайте малко, Джихан.

Тя притисна телефона плътно до ухото си. Чу окончателното обявяване на полета до Виена и шумоленето от разгръщане на страници.

— Ще ви дам друга парола — каза най-накрая Ал Сидики.

— Готова съм — отвърна Джихан.

Той изрецитира шест нови числа. Тя ги въведе и каза:

— Вътре съм.

— Виждате ли Пи Ди Еф файла на писмата за регистрация?

— Да.

— Прикачете го към един имейл и го изпратете на онзи идиот от „Трейд Уиндс“. Но ми направите една услуга — добави бързо сириецът.

— Разбира се, господин Ал Сидики.

— Изпратете го от вашия имейл.

— Непременно.

Джихан прикачи документа към един празен имейл, написа своето име и кликна върху „Изпрати“.

— Готово — каза тя.

— Сега трябва да затварям.

— Лек полет.

Линията прекъсна. Джихан остави мобилния си телефон до клавиатурата на бюрото на господин Ал Сидики и излезе от кабинета. Щом вратата хлопна зад гърба й, бравата автоматично се заключи. Младата жена се върна спокойно до бюрото си, като си повтаряше наум шест числа: осем, седем, девет, четири, едно, две…

* * *

Зад една необозначена врата в дъното на Терминал 3 на лондонското летище „Хийтроу“ Габриел седеше, загледан в екрана на лаптопа, а до него се бе настанил Греъм Сиймор. В ръката си Алон държеше флашка, в която бе съхранено съдържанието на тефтера на Уалид Ал Сидики, а на компютърния екран се виждаше картина на живо от частната банка на Ал Сидики в Линц, която се излъчваше с любезното съдействие на Йоси Гавиш, който седеше в един паркиран пред нея опел. Според доклада на наблюдателя нямаше следа от вражески агенти, нито признаци за тревога. До изображението се виждаше часовник, който отброяваше в обратен ред минутите: 08:27, 08:26, 08:25, 08:24… Това беше времето, което оставаше за изтеглянето на материалите от компютъра на Уалид.

— Е, какво ще правим след това? — попита Сиймор.

— Ще чакаме, докато всички числа се занулят.

— А после?

— Джихан ще си спомни, че е оставила телефона си на бюрото на Ал Сидики.

— Да се надяваме, че той не разполага с начин да промени дистанционно кода за отваряне на вратата на кабинета си.

Габриел погледна часовника: 08:06, 08:05, 08:04…

* * *

След седем минути Джихан Наваз започна да търси мобилния си телефон. Това беше преструвка, измама, изпълнение за пред камерите за наблюдение на Ал Сидики и може би за успокоение на собствените й нерви. Тя претърси плота на бюрото си, чекмеджетата, пода около него и кошчето за боклук. Търси дори в тоалетната и в стаята за почивка, въпреки че бе напълно сигурна, че не е посетила нито едно от двете помещения, след като бе използвала телефона си за последно. Накрая набра номера си от стационарния телефон на бюрото си и го чу да звъни тихо зад вратата на господин Ал Сидики. Джихан тихо изруга, пак заради камерите за наблюдение, и позвъни на мобилния му телефон, за да поиска разрешение да влезе в кабинета му. Никой не отговори. Тя позвъни повторно със същия резултат.

Младата жена върна слушалката върху вилката. Помисли си — отново за собствено успокоение, — че господин Ал Сидики не би имал нищо против тя да влезе в кабинета му, за да си вземе телефона. В края на краищата преди малко той й бе предоставил достъп до своите най-лични файлове. Тя погледна часовника си и видя, че са изтекли десет минути. После взе една черна кожена папка и стана от стола си. Наложи си да отиде, без да бърза, до вратата му и със сковани пръсти набра шестцифрения код на цифровата клавиатура: осем, седем, девет, четири, едно, две… Бравата се отключи незабавно с остро изщракване. Стори й се, че е ударникът на пистолет, който ще изстреля фаталния куршум в главата й. Джихан отвори вратата и влезе в кабинета, като си тананикаше тихичко, за да скрие страха си.

* * *

Тъмнината бе абсолютно непрогледна. Младата жена отиде до бюрото и сложи дясната си ръка върху мобилния си телефон. После посегна с лявата и сложи черната папка върху идентичната папка, която бе оставила там десет минути по-рано — папката, която скриваше външния хард диск от камерите за наблюдение на Ал Сидики. С бързо, отработено движение тя измъкна устройството от неговия Ю Ес Би порт и притисна трите предмета — хард диска и двете идентични папки — към гърдите си. После излезе и затвори вратата след себе си. Езикът на бравата се прибра с ново щракване, приличащо на пистолетен изстрел. Докато се връщаше към бюрото си, цифрите на кода за достъп отново изпълниха мислите й. Те бяха броят на дните, броят на часовете, които й оставаха да живее.

* * *

В един часа на обяд Джихан уведоми хер Вебер, че отива да обядва. Тя взе дамската си чанта и си сложи слънчевите очила на филмова звезда. След това, като кимна за довиждане на рецепционистката Сабрина, излезе на улицата. На кръговото кръстовище имаше спрял трамвай; Джихан се качи бързо в него, последвана няколко секунди по-късно от високия мъж с бледата кожа и сивите очи. Той седна по-близо до нея от обичайното, сякаш се опитваше да я успокои, а когато тя слезе на улица Моцартщрасе, мъжът с белезите от шарка по бузите я чакаше, за да я съпроводи до „Франческо“. Жената, която познаваше като Ингрид Рот, четеше книга на Дейвид Хърбърт Лорънс на една огряна от слънцето маса. Когато Джихан седна срещу нея, тя свали книгата и се усмихна.

— Как мина сутринта ти? — попита Ингрид.

— Продуктивно.

— Той в чантата ти ли е?

Джихан кимна утвърдително.

— Ще си поръчаме ли?

— Аз не мога да ям.

— Хапни нещо, Джихан. И се усмихни — добави тя. — Важно е да се усмихваш.

* * *

Самолетът на „Ел Ал“, изпълняващ полет 316, потегляше от летище „Хийтроу“ всеки ден в 14,20 ч. от Терминал 1. Габриел се качи малко преди излитането, сложи багажа си в багажното отделение над главата си и зае мястото си в първа класа. Седалката до него не беше заета. Миг по-късно Киара се настани на нея.

— Здравей, страннико! — каза тя.

— Как успя да го направиш?

— С приятели по високите етажи. — Киара се усмихна. — Как мина там?

Без да каже дума, той й показа флашката.

— А Джихан?

Габриел кимна.

— Колко време имаме да намерим парите?

— Не много — отвърна той.