Даниъл Силва
Крадецът (3)

2.

Венеция

Рано на следващата сутрин Венеция загуби още една битка в своята древна война с морето. Приливните вълни довлякоха най-различни морски твари във фоайето на хотел „Киприяни“ и заляха Барът на Хари. Неколцина датски туристи отидоха на сутрешно плуване на площад „Сан Марко“; масите и столовете от кафене „Флориан“ се блъскаха в стълбите на базиликата като отломки от потънал луксозен лайнер. За първи път гълъбите не се виждаха никъде. Повечето разумно бяха отлетели от наводнения град в търсене на суша.

Имаше обаче някои райони на Венеция, където наводнението бе по-скоро неудобство, отколкото бедствие. В действителност реставраторът успя да намери един малък архипелаг сравнително суха земя, простираща се от вратата на апартамента му в сестиера^[1] Канареджо до Дорсодуро, в южния край на града. Реставраторът не беше венецианец по рождение, но познаваше уличките и площадите на Венеция по-добре от повечето местни жители. Той бе изучил занаята си в този град, бе обичал и скърбил в него и веднъж, когато бе известен с чуждо име, враговете му го бяха прогонили от Венеция. Сега, след дълго отсъствие, се беше върнал в любимия си град — град на водата и картините, — единствения град, където някога бе изпитвал нещо подобно на удовлетворение. Не и покой обаче; за реставратора покоят бе само период между последната и следващата война. За него спокойствието беше мимолетно, лъжовно. Поетите и вдовиците мечтаеха за него, но мъже като реставратора никога не си позволяваха да бъдат съблазнени от представата, че такова състояние на вътрешен мир е постижимо.

Той спря пред една вестникарска будка, за да провери дали някой не го следи, и след това продължи в същата посока. Беше среден на ръст — около метър седемдесет и пет сантиметра, не повече — и имаше сухото телосложение на колоездач. Лицето му бе издължено, с високо чело и тясна брадичка, с широки скули и деликатен нос, който изглеждаше като изваян от дърво. Очите му, които надничаха изпод козирката на каскета, бяха неестествено зелени, а косата на слепоочията му беше с цвят на пепел. Той бе екипиран с мушама и гумени ботуши, но не носеше чадър да се предпазва от неспирния дъжд. По навик никога не се обременяваше на обществено място с какъвто и да е предмет, който можеше да попречи на бързото движение на ръцете му.

Реставраторът премина в Дорсодуро — най-високата точка на града, и се отправи към църквата „Сан Себастиано“. Предният вход бе заключен и на портата имаше официално на вид съобщение, че сградата ще бъде затворена за широката публика до следващата есен. Той отиде до една по-малка врата от дясната страна на църквата и я отключи с голям старинен ключ. Полъхът на хладния въздух от вътрешността погали бузата му. Мирисът от дим на свещи, тамян и древна плесен напомни на реставратора за смъртта. Той заключи вратата зад себе си, заобиколи пълния със светена вода купел и се насочи към вътрешността.

* * *

Нефът^[2] тънеше в мрак и бе изпразнен от пейките. Реставраторът мина безшумно по загладените от времето каменни плочи и се промъкна през отворената врата на олтарната преграда. Богато украсената маса за евхаристията беше изнесена за почистване; на нейното място се издигаше деветметрово алуминиево скеле. Реставраторът се изкатери по него с пъргавината на домашна котка и се вмъкна през отвора на брезентовото покривало върху работната си платформа. Вещите му си стояха точно както ги бе оставил предишната вечер: флакони с химикали, памучни тампони, връзка дървени шпакли, увеличителни очила, две мощни халогенни лампи, изцапан с боя портативен стереокасетофон. Олтарната картина „Дева Мария с Младенеца в небесна слава със светци“ от Паоло Веронезе също си беше, както я бе оставил. Тя беше само една от няколкото забележителни картини, които Веронезе бе нарисувал за църквата между 1556 и 1565 година. Неговият гроб с намръщения му мраморен бюст бе от лявата страна на презвитерия^[3]. В моменти като този, когато църквата беше празна и тъмна, реставраторът почти усещаше призракът на Веронезе да го гледа, докато работи.

Той включи лампите и дълго стоя неподвижно пред олтарната картина. Най-горе бяха изобразени Дева Мария и Младенеца, седнали върху облаци слава и заобиколени от ангели музиканти. Под тях, гледайки нагоре в екстаз, имаше група светци, в това число и светецът покровител на църквата, Себастиан, когото Веронезе бе изобразил в мъченичество. През последните три седмици реставраторът старателно отстраняваше напуканото и пожълтяло лаково покритие с внимателно дозирана смес от ацетон, метил прокситол и минерален спирт. Както обичаше да обяснява той, свалянето на лака от барокова картина не беше като почистването на мебел; то повече приличаше на изтъркването на палубата на самолетоносач с четка за зъби. Първо, трябваше да направи тампон, като навиеше памук на дървена шпатула. След това, като намокреше тампона с разтворител, той го допираше до повърхността на платното и го завърташе внимателно, така че да не причини някакво допълнително лющене на боята. Един тампон можеше да почисти около един квадратен сантиметър от картината, преди да се замърси твърде много, за да бъде използван. През нощта, когато не сънуваше кръв и изпепеляващи пламъци, той премахваше пожълтялото лаково покритие от картина с размерите на площад „Сан Марко“.

Още една седмица, помисли си, и след това щеше да бъде готов да премине към втората фаза на реставрирането — ретуширане на участъците от платното, където боята, положена от Веронезе, се бе олющила. Фигурите на Дева Мария и Младенеца бяха запазени до голяма степен, но реставраторът откри обширни нарушени участъци по протежение на горната и долната част на картината. Ако всичко вървеше по план, той щеше да завърши реставрацията, когато съпругата му влизаше в последните седмици на бременността. „Ако всичко върви по план“ — помисли си той отново.

Реставраторът сложи компактдиска с операта „Бохеми“ в стереоуредбата и миг по-късно храмът се изпълни с началните ноти на „Не съм в настроение“. Докато Родолфо и Мими се влюбваха в малката парижка мансарда, той стоеше сам пред творбата на Веронезе, като старателно отстраняваше повърхностното замърсяване и пожълтелия лак. Работеше с постоянен и простичък ритъм — потапяне, завъртане, изхвърляне… потапяне, завъртане, изхвърляне, — докато платформата се осея с топчета от замърсен памук с остра миризма. Веронезе бе усъвършенствал различни формули за получаването на бои, които не избледняваха с времето, и когато реставраторът отстранеше тютюневокафявия лак от всеки мъничък участък, цветовете отдолу грейваха ярко. Изглеждаше така, сякаш майсторът бе положил боите върху платното предния ден, а не преди четири и половина века.

Църквата бе на разположение на реставратора още два часа. След това, в десет часа, той чу тропот на ботуши по каменния под на храма. Ботушите принадлежаха на Адриана Дзинети — чистачка на олтара и прелъстителка на мъже. След това дойде Лоренцо Вазари — талантлив реставратор на стенописи, който почти сам бе върнал към живот „Тайната вечеря“ на Леонардо. После се чу конспиративното тътрене на краката на Антонио Полити, на когото, за голямо негово раздразнение, бе възложена реставрацията на паната на тавана, вместо на главната олтарна картина. В резултат на това той прекарваше дните си, проснат по гръб като съвременен Микеланджело, гледайки сърдито към обвитата платформа на реставратора високо над презвитерия.

Реставраторът и другите членове на екипа не за първи път работеха заедно. Преди няколко години те бяха извършили значителни реставрационни работи в църквата „Сан Джовани Кризостомо“ в Канареджо, а преди това и в църквата „Сан Дзакария“ в Кастело. По онова време другите познаваха реставратора като блестящия, но изключително потаен Марио Делвекио. По-късно те бяха научили заедно с останалата част на света, че той е легендарният израелски разузнавач и екзекутор Габриел Алон. Адриана Дзинети и Лоренцо Вазари бяха успели дълбоко в душата си да простят измамата на Габриел, но не и Антонио Полити. Като по-млад веднъж той бе обвинил Марио Делвекио, че е терорист, и сега продължаваше да счита Габриел Алон за такъв. Антонио тайно подозираше, че именно заради Габриел прекарва дните си във висините на нефа, легнал по гръб и изкривен, изолиран от всякакви човешки контакти, с капещи върху лицето му разтворител и боя. Паната изобразяваха историята на царица Естир. „Със сигурност — казваше Полити на всеки, който искаше да слуша — това не е случайно.“

В интерес на истината Габриел нямаше нищо общо с решението; то бе взето от Франческо Тиеполо — собственик на най-известната реставраторска фирма в област Венето и ръководител на проекта в църквата „Сан Себастиано“. С мечешка фигура и заплетена прошарена брада, Тиеполо беше човек с огромни апетити и страсти, способен на яростен гняв и още по-силна любов. Докато крачеше към средата на нефа, той, както винаги, бе облечен в свободна, подобна на туника риза и със завързан на шията копринен шал. Облеклото го правеше да изглежда така, сякаш надзираваше строителството на църквата, а не нейната реставрация.

Тиеполо спря за кратко да хвърли изпълнен с възхищение поглед на Адриана Дзинети, с която някога бе имал любовна връзка — една от най-зле пазените тайни във Венеция. След това се изкатери по скелето на Габриел и тромаво се промуши през процепа на брезентовото покривало. Дървената платформа сякаш се огъна под огромната му тежест.

— Внимавай, Франческо — каза Алон и се намръщи. — Подът на олтара е от мрамор и се намира доста далече от нас.

— Какво казваш?

— Казвам, че може би е разумно да свалиш няколко килограма. Започваш да развиваш свое собствено гравитационно притегляне.

— Че какво толкова ще стане, ако отслабна? Мога да сваля двайсет килограма и ще бъда все така дебел. — Италианецът направи крачка напред и заразглежда олтарната картина над рамото на Габриел. — Много добре — каза той с насмешливо възхищение. — Ако продължаваш с това темпо, ще приключиш навреме за първия рожден ден на децата ти.

— Мога да го направя бързо — отговори Алон, — или да го направя както трябва.

— Двете не са взаимно изключващи се, нали знаеш. Тук, в Италия, нашите реставратори работят бързо. Но не и ти — добави Тиеполо. — Дори когато се правеше, че си един от нас, винаги работеше много бавно.

Габриел си направи нов тампон, намокри го с разтворител и го прокара с въртеливо движение върху пронизаното от стрела тяло на свети Себастиан. Тиеполо го наблюдава напрегнато известно време, после си направи един тампон и тръкна с него върху рамото на светеца. Пожълтелият лак се разтвори моментално, разкривайки боята, положена от Веронезе.

— Твоят разтворител е перфектен — заяви италианецът.

— Винаги е такъв — отговори Алон.

— Каква е сместа?

— Пазя я в тайна.

— При теб всичко ли трябва да е тайна?

Когато Габриел не отговори, Тиеполо погледна надолу към флаконите с химикали.

— Колко метилпрокситол си използвал?

— Нужното количество.

Италианецът се намръщи.

— Не ти ли уредих работа, когато жена ти реши, че иска да прекара бременността си във Венеция?

— Така е, Франческо.

— И не ти ли плащам много повече, отколкото на другите — прошепна той, — въпреки факта, че винаги ме напускаш, когато твоите шефове потърсят услугите ти?

— Винаги си бил много щедър.

— Тогава защо не искаш да ми кажеш формулата за твоя разтворител?

— Защото Веронезе е имал своя тайна формула, а аз си имам моя.

Тиеполо махна пренебрежително с огромната си ръка. После изхвърли замърсения си тампон и си направи нов.

— Снощи ми се обади по телефона шефката на римския отдел на „Ню Йорк Таймс“ — каза той с безцеремонен тон. — Тя иска да напише материал за реставрационните работи за раздела за изкуство в неделния брой. Иска да дойде тук в петък и да поогледа.

— Ако нямаш нищо против, Франческо, смятам да си взема почивен ден в петък.

— Мислех си, че ще кажеш това. — Тиеполо го погледна косо. — Не си ли дори изкушен?

— За какво?

— Да покажеш на света истинския Габриел Алон. Габриел Алон, който се грижи за творбите на великите майстори. Габриел Алон, който може да рисува като ангел.

— Аз говоря с журналисти само в краен случай. И никога не бих си и помислил да говоря с някого от тях за себе си.

— Водил си интересен живот.

— Това е меко казано.

— Може би е време да излезеш иззад покривалото.

— И после какво?

— Можеш да прекараш остатъка от дните си тук, във Венеция, заедно с нас. Ти винаги си бил венецианец по душа, Габриел.

— Звучи примамливо.

— Но?

Изражението на Алон показа ясно, че не желае да обсъжда повече този въпрос. После, като се обърна към платното, той попита:

— Получавал ли си някакви други телефонни обаждания, за които трябва да знам?

— Само едно — отговори Тиеполо. — Генерал Ферари от карабинерите ще пристигне в града по-късно тази сутрин. Той би искал да поговори с теб насаме.

Габриел рязко се обърна и погледна италианеца.

— За какво?

— Не ми каза. Генералът е много по-добър в задаването на въпроси, отколкото в даването на отговори. — Тиеполо се вгледа за миг в Алон. — Никога не съм знаел, че сте приятели с генерала.

— Не сме приятели.

— Откъде го познаваш?

— Веднъж той ме помоли за услуга, а аз нямах друг избор, освен да се съглася.

Франческо се престори на замислен.

— Това трябва да е било за онзи случай във Ватикана преди няколко години, когато една девойка падна от купола на базиликата. Доколкото си спомням, ти реставрираше тяхна картина на Караваджо, когато това се случи.

— Сигурен ли си?

— Така се говореше.

— Не трябва да вярваш на слуховете, Франческо. Те почти винаги лъжат.

— Освен ако не си замесен ти — отвърна с усмивка Тиеполо.

Габриел остави забележката да отекне без отговор във висините на олтара. След това възобнови работата си. Малко преди това той бе използвал дясната си ръка. Сега си служеше еднакво умело с лявата.

— Ти си като Тициан — каза италианецът, докато го наблюдаваше. — Ти си като слънце сред малки звезди.

— Ако не ме оставиш на мира, слънцето никога няма да завърши тази картина.

Тиеполо не помръдна.

— Сигурен ли си, че не си той? — попита той след малко.

— Кой?

— Марио Делвекио.

— Марио е мъртъв, Франческо. Марио никога не е съществувал.