Даниъл Силва
Крадецът (32)

31.

Йерусалим

Звънът на църковните камбани събуди Габриел от спокойния му сън. Той полежа известно време неподвижно, без да е съвсем сигурен къде се намира. После видя мрачния портрет на Леа да гледа към него от стената и осъзна, че е в спалнята си на улица „Наркис“. Измъкна се тихо от чаршафите, за да не събуди Киара, и отиде в кухнята. Единственото доказателство за гостите от предната вечер беше силният и сладък аромат на цветята, вехнещи във вазите. На безупречно чистия плот стоеше френската преса за кафе и кутия „Лаваца“. Алон постави чайника на печката и остана да го наблюдава, докато чакаше водата да заври.

Той си изпи кафето на терасата и прочете сутрешните вестници на своето блекбъри. След това се вмъкна в банята, за да се обръсне и да вземе душ. Когато излезе, Киара още спеше дълбоко. Габриел отвори гардероба и постоя пред него за миг, обмисляйки какво да облече. Реши, че костюмът е неуместен — можеше да внуши на служителите, че вече е поел поста. В крайна сметка се спря на обичайното си облекло: чифт избелели дънки, памучен пуловер и кожено яке. Помисли си, че Шамрон бе имал своя униформа, така че и той щеше да има своя.

Няколко минути след осем часа чу шума от кортежа му да нарушава тишината на улица „Наркис“. Той целуна нежно Киара и се отправи надолу по стълбите към чакащата го лимузина. Тя го понесе на изток през Йерусалим към Портата на сметището — главния вход за еврейския квартал на Стария град. Алон заобиколи детекторите за метал и обграден от своите телохранители, се отправи през площада към Стената на плача^[1] — най-оспорваните останки от древната подпорна стена, която някога бе обграждала големия Йерусалимски храм. Над стената, блестящ под лъчите на ранното утринно слънце, се извисяваше златният купол на скалата — третото по значимост светилище на исляма. Имаше много аспекти на израелско-арабския конфликт, но Габриел бе стигнал до заключението, че всичко се свежда до това — две религии, вкопчени в смъртоносна борба за един и същ парцел свещена земя. Можеше да има мирни периоди, месеци или дори години без бомби или кръвопролития, но той се опасяваше, че никога няма да настъпи истински мир.

Видимата от площада част от Стената на плача бе широка 56 метра и висока 18 метра. В действителност западната подпорна стена на Храмовия хълм бе много по-голяма; тя стигаше на 13 метра под нивото на площада и се простираше на повече от четиристотин метра в мюсюлманския квартал, където бе скрита зад жилищни постройки. След години на археологически разкопки, извършени по политически и религиозни съображения, сега човек можеше да обходи почти цялата дължина на стената през Тунела на Западната стена — подземен проход, който започваше от площада и стигаше чак до Виа Долороса.

Входът на тунела бе от лявата страна на площада, недалеч от Арката на Уилсън. Габриел мина през съвременната стъклена врата и следван от телохранителите си, слезе по алуминиевите стълби в древното подземие. Наскоро построена павирана пътека минаваше по протежение на основите на стената. Той пое по нея край огромните дялани камъни от епохата на Ирод, докато не стигна до един участък от тунелния комплекс, който бе скрит зад завеса от непрозрачен найлон. Отвъд завесата имаше правоъгълен изкоп, където в един сектор, огряна от мека бяла светлина, се виждаше самотната фигура на дребен мъж малко над шейсетте, който копаеше земята. Той сякаш не забеляза присъствието на Габриел, което изобщо не беше вярно. Щеше да бъде по-лесно да изненадаш катерица, отколкото Ели Лавон.

Изтече още минута, преди Лавон да вдигне глава и да се усмихне. Той имаше рядка рошава коса и невъзмутимо, почти безизразно лице, което дори и най-талантливият портретист щеше да се затрудни да улови върху платно. Ели Лавон беше призрак на мъж, хамелеон, когото лесно можеше да не забележиш и скоро да забравиш. Веднъж Шамрон бе казал, че той може да изчезне, докато се здрависва с теб. Това не беше далеч от истината.

За първи път Алон бе работил с Ели при операцията „Божи гняв“ — секретна операция на израелските тайни служби за издирването и ликвидирането на извършителите на Мюнхенското клане по време на Олимпийските игри през 1972 година. Според лексиката на иврит, използвана от екипа, Лавон беше айин — майстор на проследяването и наблюдението. В продължение на три години той бе дебнал терористите от „Черният септември“ из цяла Европа и Близкия изток, често в опасна близост. В резултат на това се бе сдобил с множество стресови разстройства, в това число и пословично капризен стомах, който му създаваше проблеми и до днес.

След като екипът бе разпуснат през 1975 г., Лавон се бе установил във Виена, където бе основал малко детективско бюро, наречено „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Използвайки съвсем оскъден бюджет, той бе успял да открие имущество за милиони долари, плячкосано от жертви на холокоста, и бе изиграл важна роля в разкриването на нацистки тайни сметки с милиарди долари в швейцарски банки. Неговата работа му бе спечелила малко почитатели във Виена, а през 2003 г. в офиса му бе избухнала бомба, която бе отнела живота на две млади служителки. Покрусен, Ели се бе завърнал в Израел, за да се посвети на своята първа любов — археологията. Сега той работеше като асоцииран професор в Еврейския университет и редовно участваше в разкопки из цялата страна. Лавон бе прекарал по-голямата част от последните две години да копае земята в Тунела на Западната стена.

— Кои са твоите млади приятели? — попита той, поглеждайки към бодигардовете, застанали в края на изкопа.

— Намерих ги да се скитат изгубени на площада.

— Те няма да създават бъркотия, нали?

— Няма да посмеят.

Лавон наведе глава и възобнови работата си.

— Какво откри там? — поинтересува се Алон.

— Малко дребни пари.

— Кой ги е изпуснал?

— Някой, който е бил разстроен от факта, че персите са били на път да завладеят Йерусалим. Очевидно е, че е бързал.

Ели протегна ръка и регулира ъгъла на падане на светлината на работната си лампа. Дъното на изкопа заблестя от вкопаните златни монети.

— Какви са? — попита Габриел.

— Тридесет и шест златни монети от византийската епоха и голям медальон с менора. Доказват, че на това място са живели евреи преди превземането на Йерусалим от арабите през 638 година. За повечето библейски археолози това би било откритието на живота им. Но не и за мен. — Лавон погледна Алон и добави: — Нито за теб.

Габриел погледна през рамо към дяланите камъни на стената. Година по-рано, в една тайна пещера на петдесет метра под повърхността на Храмовия хълм, двамата с Ели бяха открили двадесет и две колони от Соломоновия храм в Йерусалим, като по този начин бяха доказали категорично, че древното еврейско светилище, описано в „Царе“ и „Летописи“, действително е съществувало. Те също така бяха открили мощна бомба, която, ако бе избухнала, щеше да изравни със земята цялото свещено плато. Сега колоните се издигаха в добре охранявана изложбена сграда в Музея на Израел. Преди да бъде изложена, една от тях бе подложена на специално почистване, защото бе изцапана с кръвта на Лавон.

— Снощи ми се обади Узи — каза Ели след малко. — Той ми каза, че може да се отбиеш.

— Каза ли ти защо?

— Спомена нещо за изгубена картина на Караваджо и за компания, наречена „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. Каза, че се интересуваш от придобиването й заедно с останалата част от „Ивъл Инкорпорейтид^[2]“.

— Може ли да се направи?

— Има ограничен брой неща, които могат да се направят отвън. В крайна сметка ще ти трябва помощ от някой, който може да ти осигури ключа за царството.

— Значи ще го намерим.

— Ние? — Когато Габриел не отговори, Лавон се наведе и започна да копае почвата около една от древните монети. — Какво искаш да направя?

— Точно това, което правиш в момента — отвърна Алон. — Обаче искам да използваш компютър и счетоводен баланс, вместо лопатка и четка.

— Тези дни предпочитам лопатката и четката.

— Знам, Ели, но не мога да го направя без теб.

— Няма да има никакво насилие, нали?

— Не, Ели, разбира се, че няма да има.

— Винаги казваш така, Габриел.

— И?

— Винаги има насилие.

Алон се пресегна и изключи лампата от захранването. Лавон поработи още малко в тъмнината. След това се изправи, избърса длани в панталона си и излезе от изкопа.

* * *

Заклет ерген, Ели Лавон държеше малък апартамент в йерусалимския квартал „Талпиот“, недалече от пътя за Хеброн. Те спряха там, колкото Ели да се преоблече в чисти дрехи, и след това се отправиха по Шаар Хагай към булевард „Цар Саул“. Като влязоха в сградата през задния вход, те се спуснаха по стълбите до третия сутеренен етаж и поеха по един коридор без прозорци, за да стигнат до врата с номер 456В. Стаята дълги години бе служила за склад, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри, и често бе използвана от нощната смяна за любовни срещи. Сега бе известна в цялата централа на булевард „Цар Саул“ като „Леговището на Габриел“.

Комбинацията за отваряне на шифровата ключалка бе цифровото изражение на рождената дата на Габриел, която се смяташе за най-строго пазената тайна на Службата. Докато Лавон надничаше през рамото му, той набра кода на клавиатурата и отвори вратата. Вътре чакаше Дина Сарид — дребна тъмнокоса жена, която се държеше като рано овдовяла. Жива енциклопедия, тя можеше да каже наизуст времето, мястото, извършителите и броя на жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу израелски и западни цели. Веднъж Дина бе казала на Алон, че знае повече за терористите, отколкото те самите знаят за себе си. И той й бе повярвал.

— Къде са другите? — попита Габриел.

— Задържани са в „Личен състав“.

— Каква е пречката?

— Както изглежда, има бунт на шефовете на отдели. — Дина замълча, после добави: — Това се случва в една разузнавателна служба, когато се разчуе, че главният шеф няма да се задържи още дълго.

— Може би трябва да се кача горе и да поговоря с началниците на отдели.

— Изчакай още няколко минути.

— Колко зле са нещата?

— Изготвила съм списък на активисти на „Ал Кайда“, които развиват дейност в съседна Сирия — сериозни международни джихадисти, които трябва да бъдат извадени от играта завинаги. И познай какво се случва всеки път, когато предложа някаква операция?

— Нищо.

Дина бавно кимна.

— Ние не помръдваме — каза тя. — Тъпчем на едно място по време, когато най-малко можем да си го позволим.

— Вече не, Дина.

Точно тогава вратата се отвори и в стаята влезе Римона Щерн. След това пристигна Михаил Абрамов, последван няколко минути по-късно от Яков Росман, който изглеждаше така, сякаш не е спал цял месец. Скоро след това се появиха двамата универсални полеви агенти Одед и Мордекай и накрая дойде Йоси Гавиш — висок, оплешивяващ, облечен с кадифено сако и панталон от туид. Йоси бе старши офицер от отдел „Проучване“, както Службата наричаше своето аналитично подразделение. Роден в лондонския квартал Голдърс Грийн, той бе завършил Оксфордския университет и все още говореше иврит с изразен британски акцент.

В коридорите и заседателните зали на булевард „Цар Саул“ осемте мъже и жени, събрани в подземната стая, бяха известни с кодовото име „Барак“ — еврейската дума за светкавица, заради рядката им способност да се събират бързо и да нанасят мълниеносни удари. Те бяха служба в рамките на Службата, екип от оперативни работници, които нямаха равни на себе си и не знаеха що е страх. По време на тяхното съществуване понякога се бе налагало да приемат сред тях и външни лица — британски разследващ журналист, руски милиардер, дъщеря на убит от тях терорист, — но до този момент никога не бяха допускали друг агент на Службата да се присъедини към тяхната общност. Ето защо всички бяха изненадани, когато в десет часа на вратата се появи Бела Навот. Тя беше облечена официално в сив костюм с панталон и притискаше купчина папки до гърдите си. Бела спря за миг на прага, сякаш чакаше покана да влезе, преди да седне безмълвно до Йоси на една от работните маси.

Ако екипът бе притеснен от присъствието на Бела, членовете му с нищо не го показаха, когато Габриел стана от мястото си и отиде до черната дъска, която бе последната останала на булевард „Цар Саул“. На нея бяха написани четири думи: „Кръвта никога не спи“. Той ги изтри с едно бръсване на ръката и на тяхно място написа абревиатурата: „Ел Икс Ар“. След това Алон разказа на екипа удивителната поредица от събития, които бяха наложили спешната им среща, като започна с убийството на британския шпионин Джак Брадшоу, превърнал се в контрабандист на предмети на изкуството, и завърши с писмото, което Брадшоу бе оставил за него в хранилището си в женевската безмитна зона. Преди смъртта си Брадшоу се бе опитал да изкупи греховете си, като разкрие на Габриел самоличността на човека, който придобиваше откраднати картини с камиони — жестокия управник на Сирия. Той също така бе предоставил на Алон името на компанията параван, която управникът бе използвал за извършване на покупките си: „Ел Икс Ар Инвестмънтс“, Люксембург. Със сигурност „Ел Икс Ар“ беше само една малка звезда в галактиката на световното му богатство, голяма част от което бе внимателно скрито зад множество подставени лица и фирми паравани. Но за да може да функционира, една финансова система, също като една терористична мрежа, трябваше да има опитен оперативен ръководител. Управникът бе поверил фамилните капитали на Кемел ал Фарук — бодигарда на неговия баща, главореза, който измъчваше и убиваше по заповед на режима. Но Кемел не можеше сам да управлява парите, не и с Агенцията за национална сигурност на САЩ и нейните партньори, които контролираха всяка негова стъпка. Някъде там имаше някой доверен човек — адвокат, банкер, роднина, — който имаше властта да оперира с тези активи, когато и както си поиска. Те щяха да използват „Ел Икс Ар“, за да го открият. И Бела Навот щеше да ги насочва на всяка стъпка по пътя им.