Даниъл Силва
Крадецът (51)

50.

Атерзее, Австрия

Те излязоха на терасата и седнаха под сянката на чадъра. Една моторница премина, порейки водите на езерото, след това изчезна в далечината и те отново останаха сами. Можеше да им се стори, че са последните двама души на света, ако не беше гласът на Уалид ал Сидики, който се носеше от лаптопа в хола.

— Виждам, че сте се сдобили с друга лодка — каза Джихан, като кимна към малката яхта.

— Всъщност моите колеги ми я осигуриха.

— Защо?

— Защото ги влудявам.

— За какво?

— Заради вас, Джихан. Исках да се уверя, че правим всичко възможно, за да ви опазим невредима.

За момент тя остана мълчалива.

— Тук плаването трябва да е много по-различно, отколкото в Балтийско море. — Джихан го погледна и се усмихна. — Там сте се занимавали с плаване, нали? В Балтийско море?

Той бавно кимна.

— Никога не съм го харесвала — каза тя.

— Балтийско море ли?

— Плаването. Не ми харесва усещането, че нямам контрол над нещата.

— Мога да отида навсякъде с тази малка платноходка.

— Тогава трябва да сте добър в контролирането на нещата.

Габриел не отговори нищо.

— Защо? — попита Джихан след малко. — Защо е толкова важно да получим тези документи от Кемел ал Фарук?

— Заради връзките му с управляващата фамилия — отвърна Алон. — Кемел ал Фарук е заместник-министър на външните работи на Сирия. Фактически той ще седне на масата за преговори, когато се открие заседанието в понеделник следобед. Обаче титлата му не дава вярна представа за мащабите на неговото влияние. Сирийският управник никога не предприема стъпка, била тя политическа или финансова, без първо да се консултира с Кемел. Ние предполагаме, че там има повече пари — добави Габриел. — Много повече. Предполагаме, че документите на Кемел може да ни покажат пътя.

— Предполагате?

— В този бизнес няма гаранции, Джихан.

— И какъв бизнес е това?

Алон отново запази мълчание.

— Но защо господин Ал Сидики иска аз да взема документите? — попита Джихан. — Защо не го направи сам?

— Защото щом сирийската делегация пристигне в Женева, членовете й ще бъдат под постоянно наблюдение от страна на швейцарското разузнаване, да не говорим за това на американците и техните европейски съюзници. Няма начин Ал Сидики да се доближи до тази делегация.

— Аз също не искам да се приближавам до тях. Те са същите хора, които разрушиха моя град, същите хора, които убиха семейството ми. Аз ви говоря на немски заради мъже като тях.

— Тогава защо не се присъедините към сирийския бунт, Джихан? Защо не отмъстите за убийството на вашето семейство, като ни донесете тези документи?

От хола се чу смехът на Уалид ал Сидики.

— Осем милиарда долара не са ли достатъчни? — попита тя след малко.

— Това са много пари, Джихан, но аз искам повече.

— Защо?

— Защото те ще ни позволят да имаме по-голямо влияние върху неговите действия.

— На управника ли?

Той кимна утвърдително.

— Простете — каза младата жена с усмивка, — но това не прозвуча като нещо, което би казал един немски данъчен агент.

Габриел се усмихна леко, но не каза нищо.

— Как ще процедираме? — попита тя.

— Ще направим всичко, което поиска господин Ал Сидики — отговори Алон. — В понеделник рано сутринта вие ще отлетите за Женева. На летището ще вземете кола под наем с шофьор, за да отидете до хотел „Метропол“ и да вземете документите. След това ще се върнете на летището и ще се приберете в Линц. — Той замълча, после добави: — В някакъв момент по пътя ще снимате документите с мобилния си телефон и ще ги изпратите на мен.

— След това какво ще стане?

— Ако, както подозирам, тези документи представляват списък на допълнителни сметки, ние ще ги хакнем, докато сте още във въздуха. Когато самолетът ви кацне във Виена, всичко ще е приключило. И тогава ще направим така, че да изчезнете.

— Къде? — попита Джихан. — Къде ще ме заведете?

— На някое безопасно място. Някъде, където никой не може да ви нарани.

— Боя се, че това не е достатъчно — каза тя. — Искам да знам къде възнамерявате да ме заведете, когато всичко приключи. И докато говорим по въпроса, можете да ми кажете кой сте в действителност. И този път искам истината. Аз съм дете на Хама. Не ми харесва, когато хората ме лъжат.

* * *

Те се качиха на яхтата със студената любезност на скарана двойка и се отправиха в южна посока навътре в езерото. Джихан седеше неподвижно на кърмата, преметнала крак върху крак, със скръстени ръце, а очите й сякаш пробиваха дупки в тила му. Тя бе изслушала изповедта му мълчаливо, с яростното изражение на съпруга, слушаща признанието за изневяра на съпруга си. Засега той нямаше какво повече да добави. Беше неин ред да говори.

— Вие сте негодник — каза тя най-сетне.

— Чувствате ли се по-добре сега?

Габриел зададе въпроса си, без да се обръща с лице към нея. Очевидно младата жена не го счете достоен за отговор.

— И какво щеше да стане, ако ви бях казал истината в началото? — попита той. — Какво щяхте да направите?

— Щях да ви кажа да вървите по дяволите.

— Защо?

— Защото вие сте точно като тях.

Алон изчака да мине малко време, преди да заговори:

— Имате право да сте ядосана, Джихан. Но не смейте да ме сравнявате с Малкия касапин от Дамаск.

— Вие сте по-лош!

— Спестете ми шаблонните лозунги. Защото ако конфликтът в Сирия доказа нещо, то е, че ние наистина сме различни от нашите противници. Сто и петдесет хиляди загинали, милиони, превърнати в бежанци, и всичко това от ръцете на собствените им арабски събратя.

— Вие направихте същото! — отвърна тя.

— Глупости. — Габриел все още беше с гръб към нея. — Може да ви е трудно да повярвате — каза той, — но аз искам палестинците да имат своя държава. Всъщност възнамерявам да направя всичко по силите си, за да го превърна в реалност. Но за момента това не е възможно. За да се сключи мир, са нужни две страни.

— Вие сте тези, които окупираха земята им!

Алон не си направи труда да отговори, защото отдавна бе научил, че подобни дебати почти винаги заприличваха на котка, която гони опашката си. Вместо това, той изключи двигателя и се извърна на седалката си с лице към нея.

— Махнете дегизировката си — каза Джихан. — Позволете ми да видя собственото ви лице.

Габриел свали фалшивите очила.

— А сега перуката.

Той направи, както тя поиска. Младата жена се наведе напред и се взря в лицето му.

— Махнете тези контактни лещи. Искам да видя очите ви.

Алон махна лещите и ги хвърли в езерото.

— Доволна ли сте, Джихан?

— Защо говорите немски толкова добре?

— Моите предци са от Берлин. Майка ми беше единствената, която бе преживяла холокоста. Когато пристигнала в Израел, тя не говорела иврит. Немският е първият език, който съм чул в живота си.

— Какво ще кажете за Ингрид?

— Родителите й имаха шест деца — по едно за всеки един милион убити по време на холокоста. Майка й и две от сестрите й бяха убити от хамаски атентатор самоубиец. Ингрид бе тежко ранена, затова накуцва. Поради тази причина тя никога не носи къси панталони или рокля.

— Какво е истинското й име?

— Това не е важно.

— А вашето?

— Какво значение има? Вие ме мразите заради това, което съм.

— Мразя ви, защото ме излъгахте.

— Нямах друг избор.

Подухна вятър и донесе аромата на рози.

— Наистина ли никога не заподозряхте, че сме от Израел?

— Мина ми през ума — призна тя.

— Защо не попитахте?

Младата жена не отговори.

— Вероятно не сте попитали, защото не сте искали да научите отговора. И може би сега, когато получихте възможността да ме навикате и да ме охулите, можем отново да се заловим за работа. Аз ще превърна в просяк Касапина от Дамаск. Ще се погрижа той никога повече да не използва отровен газ срещу собствения си народ, никога повече да не превръща друг град в развалини. Но не мога да го направя сам. Имам нужда от вашата помощ. — Габриел замълча, после попита: — Ще ми помогнете ли, Джихан?

Също като децата, тя бе потопила ръка във водата.

— Къде ще отида, когато всичко свърши?

— А вие къде мислите, че ще отидете?

— Не бих могла да живея там.

— Не е толкова лошо, колкото са ви накарали да повярвате. В действителност там е доста хубаво. Но не се притеснявайте — добави Габриел, — няма да се наложи да останете дълго. Веднага щом стане безопасно да напуснете, можете да живеете, където си поискате.

— Този път истината ли ми казвате, или това е още една от лъжите ви?

Той не отговори нищо. Джихан загреба вода от езерото и я остави да изтече между пръстите й.

— Ще го направя — каза тя най-сетне, — но в замяна искам нещо от вас.

— Всичко, което поискате, Джихан.

Младата жена го гледа мълчаливо известно време, после каза:

— Искам да знам името ви.

— То не е важно.

— За мен е важно — отговори тя. — Кажете ми името си или си намерете някой друг да вземе онези документи в Женева.

— Това не е начинът, по който се правят нещата в нашия бизнес.

— Кажете ми името си! — настоя Джихан. — Ще го напиша във водата, а след това ще го забравя.

Алон се усмихна и й каза името си.

— Като на архангела ли? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Като на архангела.

— А вашата фамилия?

Габриел й каза и нея.

— Звучи ми позната.

— Така и трябва.

Джихан се наведе през борда на яхтата и издълба името му върху черната повърхност на езерото. След това откъм Адските планини духна силен вятър и то изчезна.