Даниъл Силва
Крадецът (50)

49.

Атерзее, Австрия

По-късно същата вечер в Близкия изток избухна друга гражданска война. Тя беше по-малка от другите и за щастие при нея нямаше бомбардировки или кръвопролития, защото тази война беше словесна и се водеше от хора от една и съща вяра, деца на един и същи бог. Независимо от това, бойните линии бяха съвършено ясно очертани. Едната страна искаше да изтеглят парите, докато те все още им бяха вързани в кърпа. Другата — още едно хвърляне на заровете, още едно надзъртане в делата на „Ивъл Инкорпорейтид“. За добро или лошо, лидерът на тази фракция бе Габриел Алон, бъдещият шеф на тайната разузнавателна служба на Израел. И така, след караница, продължила през по-голямата част от нощта, той хвана полет 353 на „Ел Ал“ за Мюнхен и в ранния следобед отново беше в хола на тайната квартира край езерото Атерзее, облечен като безименния данъчен агент от Берлин. На малката масичка бе поставен отворен лаптоп, от чиито говорители се чуваше отчетливо гласът на Уалид ал Сидики, който говореше на арабски. Алон намали съвсем леко звука, когато в стаята влязоха Джихан и Дина.

— Джихан! — извика той, сякаш не бе очаквал да я види толкова скоро. — Добре дошла у дома. Радвам се да видя, че изглеждате толкова добре. Постигнатото от вас надхвърли и най-смелите ни очаквания. Наистина. Не можем да ви се отблагодарим за всичко, което направихте.

Габриел произнесе тази реч на немски с характерния си берлински акцент и с безучастната усмивка на хотелиер. Джихан погледна Дина, а след това лаптопа.

— Затова ли отново ме доведохте тук? — попита тя най-накрая. — Защото искахте да ми благодарите?

— Не — отвърна той лаконично.

— Тогава защо съм тук?

— Тук сте — каза Алон, приближавайки бавно към нея — заради телефонното обаждане, което получихте снощи в осем часа и петдесет и седем минути. — Той наклони въпросително глава. — Спомняте си телефонното обаждане от миналата нощ, нали?

— Невъзможно е да го забравя.

— Ние също. — Все още наклонил глава, Габриел подпря замислено с дясната ръка брадичката си. — Времето на обаждането беше, меко казано, необичайно. Ако се беше случило няколко минути по-късно, вие никога нямаше да го получите.

— Защо?

— Защото щяхте да сте изчезнали, а с вас — и много пари — добави той бързо. — Осем цяло и два милиарда долара, за да бъда по-точен. И всичко това благодарение на прекрасната работа, която свършихте.

— Защо не ги източихте?

— Беше много изкушаващо — отговори Габриел, — но ако го бяхме направили, щеше да е невъзможно да разгледаме възможността, която ни предостави господин Ал Сидики.

— Възможност?

— Чухте ли това, което той ви каза снощи?

— Опитах се да не го слушам.

Алон изглеждаше истински озадачен от отговора й.

— Защо?

— Защото вече не мога да понасям гласа му. — Тя замълча, после добави: — За нищо на света не мога отново да прекрача прага на банката. Моля ви, направете така, че парите да изчезнат, а след това — и аз също.

— Да изслушаме заедно записа на разговора ви, става ли? И ако все още се чувствате по същия начин, всички ние ще напуснем Австрия този следобед и никога повече няма да се върнем.

— Аз не съм си опаковала багажа.

— Не е нужно да го правите. Ние ще се погрижим за всичко.

— Къде смятате да ме заведете?

— На безопасно място. Някъде, където никой няма да ви намери.

— Къде? — попита тя повторно, но Габриел не отговори, а седна пред лаптопа. С едно кликване на мишката той заглуши гласа на Уалид ал Сидики. После с друго кликване отвори един звуков файл, озаглавен „Запис от подслушване №238“. Беше 20:57 предната вечер. Джихан бе сама в апартамента си и си тананикаше, за да скрие страха си. И тогава телефонът й иззвъня.

* * *

Той звъня четири пъти, преди тя да отговори, и когато го направи, гласът й звучеше задъхано.

— Ало.

— Джихан?

— Господин Ал Сидики?

— Съжалявам, че ви се обаждам толкова късно. В лош момент ли ви хващам?

— Съвсем не.

— Случило ли се е нещо?

— Не, защо?

— Звучите така, сякаш сте разстроена от нещо.

— Трябваше да изтичам, за да вдигна телефона, това е всичко.

— Сигурна ли сте? Сигурна ли сте, че няма нищо лошо?

Алон кликна върху иконката за пауза.

— Винаги ли е така загрижен за вашето благополучие?

— Това е някаква нова мания.

— Защо изчакахте телефонът да иззвъни толкова много пъти, преди да вдигнете?

— Защото, като видях кой се обажда, не исках да отговоря.

— Страх ли ви беше?

— Къде ще ме отведете?

Габриел кликна върху иконката за пускане.

— Добре съм, господин Ал Сидики. С какво мога да ви помогна?

— Искам да обсъдя нещо важно с вас.

— Разбира се, господин Ал Сидики.

— Бих ли могъл да се отбия във вашия апартамент?

— Късно е.

— Давам си сметка за това.

— Съжалявам, но моментът наистина не е подходящ. Не може ли да почака до понеделник?

Алон кликна върху бутона „Пауза“.

— Искам да ви поздравя за вашата вещина в занаята. Доста лесно успяхте да се отървете от него.

— Вещина в занаята?

— Това е термин от областта на разузнаването.

— Не знаех, че това е разузнавателна операция. И не беше вещина в занаята — добави тя. — Една сунитска девойка от Хама никога не би позволила на женен мъж да дойде в апартамента й без придружител, дори този женен мъж по една случайност да е неин работодател.

Габриел се усмихна и кликна върху бутона за пускане.

— Боя се, че не мога да чакам до понеделник. Трябва да пътувате вместо мен в понеделник.

— За къде?

— За Женева.

Кликване върху бутона „Стоп“.

— Досега искал ли е да пътувате някъде вместо него?

— Никога.

— Знаете ли какво ще има в Женева в понеделник?

— Всички по света го знаят — отговори Джихан. — Америка, Русия и европейските страни ще се опитат да посредничат за постигане на мирно споразумение между режима и сирийските бунтовници.

— Важно събитие, нали?

— Това ще бъде разговор между глухи.

Още една усмивка.

Кликване върху бутона „Старт“.

— Защо ще ходя в Женева, господин Ал Сидики?

— Искам да вземете едни документи, предназначени за мен. Ще бъдете там само за час-два. Бих го направил лично, но този ден трябва да бъда в Париж.

Кликване върху бутона „Стоп“.

— За сведение — каза Габриел, — господин Ал Сидики не си е купил самолетен билет за полет до Париж в понеделник.

— Той винаги го прави в последния момент.

— А защо документите трябва да се вземат на ръка? — попита Алон. — Защо не ги изпратят по куриер като експресна пратка? Защо не ги изпратят по електронната поща?

— Не е необичайно поверителни финансови документи да бъдат доставени на ръка.

— Особено когато те се дават на човек като Уалид ал Сидики.

Кликване върху бутона „Старт.“

— Какво точно искате да направя?

— Задачата е доста проста наистина. Трябва само да се срещнете с един клиент в хотел „Метропол“. Той ще ви даде пакет с документи и вие ще донесете тези документи в Линц.

— Как се казва клиентът?

— Кемел ал Фарук.

Кликване върху бутона „Стоп“.

— Кой е той? — попита Джихан.

Габриел се усмихна.

— Кемел ал Фарук държи ключовете на царството — каза той. — Кемел ал Фарук е причината, поради която трябва да отидете до Женева.