Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. — Добавяне

11.

Градините на Тюйлери, Париж

Два века след смъртта му той бил почти забравен. Неговите картини събирали прах в хранилищата на галерии и музеи, много от тях погрешно приписвани на други автори, техните драматично осветени фигури чезнели бавно в пустотата на характерния им тъмен фон. Най-сетне през 1951 г. видният италиански изкуствовед Роберто Лонги събрал известните му творби и ги показал на света в Палацо Реале в Милано. Мнозина от тези, които посетили забележителната изложба, никога не били чували името Караваджо.

Подробностите от началото на живота му в най-добрия случай са оскъдни — бледи линии от въглен върху иначе празно платно. Той се родил на двадесет и деветия ден от месец септември през 1571 година, най-вероятно в Милано, където баща му е бил известен строител и архитект. През лятото на 1576 в града избухнала чумна епидемия. Когато тя най-сетне отминала, една пета от населението на миланската епархия било загинало, в това число и бащата, дядото и чичото на младия Караваджо. През 1584, на тринадесетгодишна възраст, той постъпил в ателието на Симоне Перецано — лишен от въображение, но способен маниерист, който твърдял, че е ученик на Тициан. Съхраненият до наши дни договор задължавал Караваджо да се обучава „ден и нощ“ в продължение на четири години. Не е известно дали той е бил изпълнен, нито дори дали Караваджо е завършил чиракуването си. Явно слабото, безжизнено творчество на Перецано не е оказало голямо влияние върху него.

Точните обстоятелства около заминаването на Караваджо от Милано, както и почти всичко останало, свързано с него, са потънали във времето и са обвити в тайнственост. Архивите показват, че майка му е починала през 1590 година и че той е предявил иск за наследство, равняващо се на шестстотин златни скудо, от нейното скромно имущество. За една година парите свършили. Никъде няма и най-малка следа, че избухливият млад мъж, преминал обучение за художник, е докосвал платно с четката си през последните му години в Милано. Изглежда, е бил твърде зает с други занимания. Джовани Пиетро Белори — автор на една ранна негова биография, предполага, че Караваджо е трябвало да избяга от града може би след инцидент, включващ проститутка и бръснач, или може би след убийството на приятел. „Той заминал на изток във Венеция, пише Белори, където попаднал под обаянието на живописния стил на Джорджоне. След това, през есента на 1592 година, отпътувал за Рим.“

Тук животът на Караваджо претърпял рязък обрат. Като всички преселници от север, той влязъл в града през Порта дел Пополо[1] и се запътил към квартала на художниците — лабиринт от мръсни улици около Марсово поле. Според художника Джовани Балионе той делял едно жилище с художник от Сицилия, докато друг ранен биограф — лекар, който познавал Караваджо в Рим, отбелязва, че е намерил квартира в дома на един свещеник, който го принуждавал да върши домакинската работа и го хранел само със зеленчуци. Караваджо наричал свещеника монсеньор Салата и напуснал дома му след няколко месеца. През първата си година в Рим той живял на десет различни места, в това число и в ателието на Джузепе Чезари, където спял на сламеник. Караваджо ходел по улиците в парцаливи черни чорапи и овехтяло черно наметало. Черната му коса била буйна и рошава.

Чезари позволявал на Караваджо да рисува само цветя и плодове — най-елементарното задание за един чирак. Отегчен, убеден в по-големия си талант, той започнал да рисува собствени картини. Някои от тях продавал по уличките около площад „Навона“. Но една картина — светъл образ на заможно римско момче, мамено от двама картоиграчи мошеници — Караваджо продал на търговец, чийто магазин се намирал на улицата срещу двореца, обитаван от кардинал Франческо дел Монте. Тази продажба драстично променила живота на Караваджо, защото кардиналът, който бил ценител и покровител на изкуствата, се възхитил от картината и я купил за няколко скудо. Скоро след това той придобил втора картина на Караваджо, изобразяваща усмихната врачка, крадяща пръстена на римски младеж, докато му гледа на ръка. В един момент двамата мъже се срещнали, макар че остава неясно по чия инициатива. Кардиналът предложил на младия художник храна, облекло, квартира и ателие в своя дворец. Единственото, което поискал от Караваджо, било той да рисува. Караваджо, тогава двадесет и четири годишен, приел предложението му. Това било едно от малкото мъдри решения, които е вземал.

След като се настанил в стаята си в двореца, Караваджо нарисувал няколко творби за кардинала и неговия кръг от заможни приятели, в това число „Свирач на лютня“, „Музикантите“, „Бакхус“, „Марта и Мария Магдалена“ и „Свети Франциск от Асизи в екстаз“. След това, през 1599 г., той получил първата си обществена поръчка: две платна, изобразяващи сцени от живота на свети Матей, за параклиса „Контарели“ в базиликата „Сан Луиджи деи Франчези“. Картините, макар и оспорвани, веднага направили Караваджо най-търсения художник в Рим. Скоро последвали други поръчки, в това число „Разпятието на свети Петър“ и „Обръщането на свети Павел“ за параклиса „Черази“ в базиликата „Санта Мария дел Пополо“, „Вечерята в Емаус“, „Йоан Кръстител“, „Целувката на Юда“, „Тома Неверни“ и „Жертвоприношението на Исаак“. Не всички негови творби били посрещнати с одобрение при доставката. „Мадоната с Младенеца и света Ана“ била махната от базиликата „Свети Петър“, защото църковната йерархия очевидно не одобрила голямото деколте на Дева Мария. Изобразяването й с боси крака в „Смъртта на Богородица“ било счетено за толкова обидно, че църквата „Санта Мария дела Скала“ в Трастевере, за която била поръчана, отказала да я приеме. Рубенс я нарекъл една от най-добрите творби на Караваджо и му помогнал да й намери купувач.

Успехите като художник не донесли спокойствие в личния живот на Караваджо — всъщност той си останал все така хаотичен и бурен. Караваджо бил арестуван за носене на меч без разрешение в Кампо Марцио. Той запратил чиния с артишок в лицето на келнер в Остериа дел Моро. Тикнали го в затвора, защото замерял полицаи с камъни на Виа дел Гречи. Инцидентът се случил в девет и половина вечерта в една октомврийска вечер на 1604 година. По това време Караваджо живеел сам в къща под наем в компанията единствено на неговия чирак Чеко, който понякога му служел и за модел. Външният му вид се бил влошил; той отново бил занемареният мъж, облечен в парцаливи черни дрехи, който продавал картините си на улицата. Въпреки че имал много поръчки, Караваджо работел непостоянно. Той успял някак си да завърши и продаде монументалната олтарна картина, наречена „Свалянето на Христос от кръста“. Тя се счита за най-доброто му живописно платно.

Последвали още сблъсъци с властите — името му се появява в полицейските архиви на Рим пет пъти само през 1605 година, — но няма по-сериозни от инцидента, случил се на 28 май 1606 година. Било неделя и както обикновено, Караваджо отишъл да поиграе на палакорда[2] на Виа дела Палакорда. Там срещнал Ранучио Томасони — уличен побойник и съперник за любовта на красива млада куртизанка, която била позирала за няколко от картините на Караваджо. Двамата се спречкали и извадили саби. Подробностите за боя са неясни, но в края му Томасони лежал на земята с дълбока рана в горната част на бедрото. Той починал малко по-късно и от тази вечер Караваджо бил обявен за общоградско преследване. Издирван за убийство — престъпление само с едно възможно наказание, той избягал в планината Албани. Караваджо никога повече не видял Рим.

Той заминал на юг, установявайки се в Неапол, където вече се носела славата му на велик художник, независимо от убийството. Караваджо оставил след себе си творбата „Седемте милосърдни дела“, преди да отплава за Малта. Там той бил приет в Малтийския орден — скъпа чест, за която платил с картини — и за кратко време живял като благородник. После сбиването му с друг член на ордена довело до нов престой в затвора. Караваджо успял да избяга и заминал за Сицилия, където, по думите на всички, се държал като смахнат и спял с кинжал до себе си. Въпреки това, той успял да рисува. В Сиракуза оставил „Погребението на света Лучия“. В Месина сътворил две монументални картини: „Възкресението на Лазар“ и сърцераздирателната „Поклонението на влъхвите“. За църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо Караваджо нарисувал „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“. Триста петдесет и девет години по-късно, в нощта на 18 октомври 1969-а, двама мъже влезли в параклиса през прозореца и изрязали платното от рамката му. Копие на картината висеше зад бюрото на генерал Чезаре Ферари в Двореца в Рим. Тя беше цел номер едно на Арт отряда.

* * *

— Подозирам, че генералът вече знае за връзката между Караваджо и Джак Брадшоу — каза Морис Дюран. — Това би обяснило защо толкова е настоявал ти да поемеш случая.

— Познаваш много добре генерала — отбеляза Габриел.

— Не съвсем — отвърна французинът. — Но съм го срещал веднъж.

— Къде?

— Тук, в Париж, на симпозиум за кражбите на произведения на изкуството. Генералът участва в една от дискусиите.

— А ти?

— Аз бях сред присъстващите.

— В качеството си на какъв?

— На търговец на ценни антики, разбира се. — Морис се усмихна. — Генералът ми направи впечатление на сериозен и много способен човек. Отдавна не съм крал картина в Италия.

Двамата вървяха по настланата с чакъл пътека на централната алея. Оловносивите облаци бяха помрачили колорита на градините. Те приличаха повече на пейзаж от Сисле, отколкото от Моне.

— Възможно ли е това? — попита Габриел.

— Картината на Караваджо действително да е в играта ли?

Алон кимна утвърдително. Дюран сякаш сериозно се замисли над въпроса, преди да отговори.

— Чувал съм всякакви истории — каза той най-сетне. — Че колекционерът, възложил кражбата, е отказал да приеме картината, защото била много силно повредена, когато е била изрязана от рамката. Че шефовете на сицилианската мафия я изваждали на показ като трофей по време на заседанията си. Че е била унищожена при наводнение. Че е била изядена от плъхове. Но също така съм чувал слухове — добави той, — че тя е била в играта и преди това.

— Колко ще струва на черния пазар?

— В картините, които Караваджо е рисувал, докато е бягал, липсва дълбочината на неговите велики римски произведения. Независимо от това — добави Дюрон, — Караваджо си остава Караваджо.

— Колко, Морис?

— Основно правило е, че откраднатата картина запазва десет процента от стойността си на черния пазар. Ако творбата на Караваджо е струвала петдесет милиона на свободния пазар, на черно тя ще се продаде за пет милиона.

— Няма свободен пазар за Караваджо.

— Което означава, че тя наистина е единствена по рода си. Има хора по света, които биха платили почти всичко за нея.

— Можеш ли да я продадеш?

— С едно телефонно обаждане.

Те стигнаха до езерото с лодките, където няколко миниатюрни плавателни съда се люшкаха в малкото бурно море. Габриел спря на брега и обясни как е открил три откраднати картини: на Пармиджанино, Реноар и Климт, скрити под копия на по-незначими произведения, във вилата на Джак Брадшоу на брега на езерото Комо. Гледайки лодките, Дюран кимна замислено.

— Според мен те са били подготвени за транспортиране и продажба.

— Но защо да се рисува върху тях?

— За да могат да бъдат продадени като законни творби. — Морис замълча, после добави: — Законни творби на по-малка стойност, разбира се.

— И когато продажбите се извършат?

— Някой като теб ще бъде нает да отстрани прикриващите изображения и да подготви картините за окачване.

Две млади туристки спряха да се снимат на отсрещната страна на езерото с лодките. Алон хвана Дюран за лакътя и го поведе към пирамидата на Лувъра.

— Художникът, който е нарисувал онези фалшификати, е добър — каза той. — Достатъчно добър, за да заблуди на пръв поглед човек като мен.

— Има много талантливи художници, които са готови да продават своите услуги на онези от нас, които се трудят в областта на незаконната търговия. — Французинът погледна Габриел и попита: — Случвало ли ти се е някога да фалшифицираш картина?

— Веднъж се наложи да фалшифицирам творба на Мери Касат.

— За достойна кауза без съмнение.

Те продължиха да вървят по скърцащия под краката им чакъл.

— Ами ти, Морис? Налагало ли ти се е да търсиш услугите на фалшификатор?

— Навлизаме в чувствителна територия — предупреди го Дюран.

— Двамата с теб отдавна сме преминали тази граница.

Те стигнаха до площад „Карусел“, завиха надясно и поеха към реката.

— Винаги когато е възможно — каза Морис, — предпочитам да се създаде илюзията, че откраднатата картина всъщност не е била открадната.

— Оставяш копие.

— Ние ги наричаме кражби с подмяна.

— Колко такива копия висят в музеите и в различни частни домове из цяла Европа?

— Предпочитам да не казвам.

— Хайде, Морис.

— Има един човек, който върши цялата работа за мен. Той е бърз, надежден и доста добър.

— Този човек има ли си име?

Дюран се поколеба, после отговори. Името на фалшификатора беше Ив Морел.

— Къде е учил?

— В Националното училище за изящни изкуства в Лион.

— Много престижно образование — отбеляза Алон. — Защо не е станал художник?

— Опитал е, но не се е получило, както е планирал.

— И е станал фалшификатор, за да си отмъсти на света на изкуството?

— Нещо такова.

— Колко благородно.

— Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни по другите.

— Той само за теб ли работи?

— Иска ми се да беше така, но аз не мога да му давам достатъчно работа. От време на време Ив приема поръчки и от други клиенти. Един от тях беше покойният укривател на крадени творби Джак Брадшоу.

Габриел спря и се обърна с лице към Дюран.

— Ето защо знаеш толкова много за делата на Брадшоу — каза той. — Използвали сте услугите на един и същ фалшификатор.

— Всичко това беше доста караваджовско — отговори Дюран, кимайки.

— Морел къде вършеше работата си за Брадшоу?

— В едно помещение в женевската свободна безмитна зона. Брадшоу имаше там доста уникална художествена галерия. Ив я нарича „Галерията на безследно изчезналите“.

— Къде е той сега?

— Тук, в Париж.

— Къде точно, Морис?

Дюран извади дясната ръка от джоба на палтото си и посочи, че фалшификаторът може да бъде намерен някъде в близост до базиликата „Сакре Кьор“. Двамата — крадецът на произведения на изкуството и разузнавачът — влязоха в метрото и се отправиха към Монмартър.

Бележки

[1] Порта на Стената на Аврелиан в Рим. Сегашната Порта дел Пополо е построена от папа Сикст IV за юбилейната 1475 г. — Б.пр.

[2] Игра, подобна на тениса, но топката се удряла с ръка, която се практикувала от XIII в. в Италия. — Б.пр.