Даниъл Силва
Крадецът (24)

23.

Булевард „Сен Жермен“, Париж

В два следобед на следващия ден той стоеше пред червената врата на църквата с неизменната шапка и слънчеви очила, като стискаше в дясната си ръка новото дипломатическо куфарче. Габриел изчака пет минути, преди да му се обади.

— Пак вие — каза мрачно Сам.

— Опасявам се, че е така.

— И сега какво?

— Ще направим нова разходка.

— Накъде ще е тя този път?

— Вървете по улица „Бонапарт“ до площад „Сен Сюлпис“. Същите правила като миналия път. Не спирайте никъде и не поглеждайте през рамо. Също така никакви телефонни разговори.

— Колко далече смятате да ме накарате да ходя този път?

Алон затвори, без да каже нито дума. От другата страна на оживения площад Сам тръгна. Габриел брои бавно до двадесет и го последва.

Той остави мъжа да стигне до Люксембургската градина, преди да му позвъни отново. Оттам те се насочиха на югозапад по улица „Вожирар“, след това на север по булевард „Распай“ до входа на хотел „Лютеция“. Келър седеше на една маса в бара и четеше вестник „Телеграф“. Сам се присъедини към него, както бе инструктиран.

— Как беше той този път? — попита Кристофър.

— Акуратен, както винаги.

— Мога ли да ви поръчам нещо за пиене?

— Аз не пия.

— Колко жалко. — Келър сгъна вестника си. — По-добре свалете тези очила, Сам. В противен случай управата може да добие грешна представа за вас.

Мъжът направи, както предложи Кристофър. Очите му бяха светлокафяви и големи. С открито лице той изглеждаше много по-малко заплашителен.

— А сега и шапката — каза Келър. — Един джентълмен не носи шапка в бара на „Лутеция“.

Сам свали сламената шапка, разкривайки гъста коса, която бе кестенява, а не черна, леко прошарена на скулите. Ако беше арабин, не беше от Полуострова или Персийския залив. Кристофър погледна към куфарчето.

— Донесохте ли парите?

— Един милион, точно както поискахте.

— Дайте да погледна. Но бъдете внимателен — добави Келър. — Има камера за наблюдение над дясното ви рамо.

Сам постави куфарчето на масата, щракна ключалките и вдигна капака три пръста, колкото Келър да зърне плътно наредените пачки със стодоларови банкноти.

— Затворете го — каза тихо Келър.

Мъжът затвори и заключи куфарчето.

— Доволен ли сте? — попита той.

— Не още. — Кристофър се изправи.

— А сега къде ще ходим?

— В моята стая.

— Ще има ли някой друг?

— Ще бъдем само двамата, Сам. Много романтично.

Мъжът се изправи и взе куфарчето.

— Мисля, че е важно да изясня нещо, преди да се качим горе.

— Какво е то, Сам?

— Ако се случи нещо с мен или с парите на клиента ми, вие и вашият приятел ще пострадате много лошо. — Той си сложи слънчевите очила и се усмихна. — Просто за да са ясни нещата между нас, драги.

* * *

В антрето на стаята, извън любопитните очи на камерите за наблюдение в хотела, Келър претърси Сам за оръжия или записващи устройства. Като не намери нищо осъдително, той постави куфарчето в края на леглото и щракна ключалките. След това извади три пачки и от всяка пачка измъкна по една банкнота. Кристофър огледа по отделно банкнотите с професионална лупа, а после и с ултравиолетовата лампа на Габриел в тъмната баня. Осигурителните нишки заблестяха в светлозелено — банкнотите бяха истински. Келър ги върна в пачките и прибра пачките в куфарчето. След това затвори капака и с кимване даде да се разбере, че са готови да преминат към следващата стъпка.

— Кога? — попита Сам.

— Утре вечер.

— Имам по-добра идея — отвърна мъжът. — Да го направим тази вечер. В противен случай разваляме сделката.

* * *

Морис Дюран им беше казал да очакват подобно нещо — малка тактическа маневра, символичен бунт, който би позволил на Сам да има усещането, че той, а не Келър, дава насоката на преговорите. Кристофър направи лек опит да го разубеди, но мъжът не отстъпи. Сам искаше да види картината на Ван Гог преди полунощ, ако ли не, той и неговите 25 милиона евро щели да се изпарят. Това не остави друг избор на Келър, освен да се съгласи с желанието на опонента си. Той го направи с отстъпчива усмивка, сякаш промяната в плана не бе нищо повече от малко неудобство. После Кристофър бързо изложи правилата за вечерния оглед. Сам можеше да докосне картината, да я помирише или да прави любов с нея. Но при никакви обстоятелства не можеше да я снима.

— Къде и кога? — попита Сам.

— Ще ви се обадим в девет часа и ще ви кажем как да действате.

— Добре.

— Къде сте отседнали?

— Знаете точно къде съм отседнал, господин Бартоломю. В девет вечерта ще стоя във фоайето на хотел „Крийон“ без приятели, без оръжие. И кажете на приятеля си този път да не ме кара да чакам.

* * *

Десет минути по-късно той излезе от хотела, носейки шапката и слънчевите си очила, и отиде до клона на банка „Ейч Ес Би Си“ на булевард „Осман“, където вероятно върна единия милион евро в сейфа на своя клиент. След това се отправи пеша към музея „Орсе“, където прекара два часа в изучаване на картините на Винсент ван Гог. Когато излезе от музея, наближаваше шест часът. Сам хапна лека вечеря в едно бистро на „Шанз-Елизе“ и се прибра в стаята си в „Крийон“. Както бе обещал, точно в девет часа той застана във фоайето, облечен в сиви панталони, черен пуловер и кожено яке. Алон знаеше това, защото седеше в лоби бара на няколко метра от него. Той изчака, докато стане девет и две минути, преди да набере телефонния номер на мъжа.

— Знаете ли как да използвате парижкото метро?

— Разбира се.

— Идете до метростанция „Конкорд“ и хванете линия номер 12 до станция „Маркс Дормоа“. Господин Бартоломю ще ви чака там.

Сам излезе от фоайето. Габриел остана в бара още пет минути. След това накара пиколото да докара колата му и потегли към селската къща в Пикардия.

* * *

Метростанцията „Маркс Дормоа“ се намираше на Рю дьо ла Шапел, в 18-и район на Париж. Келър бе паркирал на отсрещната страна на улицата и пушеше цигара, когато Сам се появи в горния край на стъпалата. Той дойде до колата и се настани на пасажерската седалка, без да каже нито дума.

— Къде е телефонът ви? — попита Кристофър.

Сам го извади от джоба на палтото си и му го показа.

— Изключете го и извадете СИМ картата.

Мъжът направи, както му беше казано. Келър включи на скорост и се вля във вечерния трафик.

* * *

Кристофър остави Сам да седи на пасажерската седалка, докато не излязоха от северните предградия. След това, като спря в една горичка близо до град Езанвил, му нареди да се мушне в багажника. Той пое по дългия път на север към Пикардия, като удължи пътуването най-малко с един час. В резултат на това, когато зави по алеята на къщата, вече наближаваше полунощ. Като се измъкна от багажника, Сам съзря силуета на мъж, който стоеше под лунната светлина в края на двора.

— Предполагам, че това е вашият сътрудник.

Келър не отговори нищо. Вместо това, той го преведе през задната врата на къщата и го поведе надолу по стълбите към избата. Осветена от една висяща на тавана гола крушка, картината на Винсент ван Гог „Слънчогледи“ — маслени бои върху платно, 95 х 73 см, бе подпряна до едната стена. Сам стоя дълго пред нея, без да каже нищо. Кристофър застана до него.

— Е? — попита той най-накрая.

— След минутка, господин Бартоломю. След минутка.

Най-сетне той пристъпи напред, взе картината, като я хвана за вертикалните летви на подрамника, и я обърна, за да разгледа музейната маркировка върху задната част на платното. После огледа ръбовете на картината и се намръщи.

— Нещо не е наред ли? — попита Келър.

— Винсент е бил пословично небрежен в начина, по който се е отнасял към картините си. Погледнете тук — добави Сам, обръщайки платното, така че Келър да види ръбовете на подрамника. — Оставил е отпечатъци от пръстите си по цялото им протежение.

Той се усмихна, вдигна картината близо до светлината и в продължение на няколко минути внимателно проучва маниера на живописване. След това Сам върна картината на първоначалното й място и отстъпи назад, за да я разгледа от разстояние. Този път Кристофър не наруши мълчанието му.

— Поразителна е — каза той след малко.

— И съвсем истинска — допълни Келър.

— Възможно е. А може и да е дело на много умел фалшификатор.

— Не е.

— За да се уверя, трябва да направя един прост тест — анализ на стърготина от боята. Ако боята е истинска, имаме сделка. Ако не е, никога повече няма да ме видите, оставяйки ви свободен да я пробутате на някой по-некомпетентен купувач.

— Колко време ще отнеме?

— Седемдесет и два часа.

— Разполагате с четирийсет и осем.

— Аз не искам да прибързвам, господин Бартоломю. Нито пък моят клиент.

Кристофър се поколеба, преди да кимне веднъж. С помощта на скалпел Сам майсторски отдели две малки люспи от боята върху платното — едната от долния десен ъгъл, а другата от долния ляв ъгъл — и ги постави в стъклено шишенце. После пъхна шишенцето в джоба си и следван от Келър, се заизкачва по стълбите. Навън мъжкият силует все още стоеше в края на двора.

— Ще имам ли някога шанса да видя вашия сътрудник? — попита Сам.

— Не ви съветвам да го правите — отговори Кристофър.

— Защо?

— Защото ще е последното лице, което ще видите.

Сам се намръщи и се напъха в багажника на мерцедеса.

Келър затръшна капака и го откара обратно в Париж.

* * *

Всички те бяха опитни агенти, всеки по своя уникален начин, но по-късно щяха да кажат, че следващите три дни са минали със скоростта на скована от лед река. Обичайното търпение на Габриел го напусна. Той бе организирал кражбата на една от най-известните картини в света като част от тактика за намирането на друга картина и все пак всичко това щеше да бъде безполезно, ако мъжът, наречен Сам, се оттеглеше от сделката. Само Морис Дюран — може би най-големият специалист в света на незаконната търговия с произведения на изкуството, остана уверен. От опита, който имаше, той знаеше, че безскрупулните колекционери като господин Голямата клечка рядко се отказваха от възможността да придобият творба на Ван Гог. Според него примамката на „Слънчогледи“ бе твърде голяма, за да й устои. Освен ако по погрешка Габриел не бе показал на Сам фалшификата, което той не бе направил, анализът на люспите от боята щеше да даде положителен резултат и сделката щеше да продължи.

Те имаха и друг вариант, в случай че Сам се откажеше: можеха да го проследят и да се опитат да установят самоличността на клиента му — мъжа с голямото богатство, който бе готов да плати 25 милиона евро за откраднато произведение на изкуството. Това беше и една от причините Габриел и Келър — двама от най-опитните специалисти по следене на хора в света, да наблюдават всяко движение на Сам през трите дни на изчакване. Наблюдаваха го сутрин, докато се разхождаше по алеите в Градините на Тюйлери, и в следобедните часове, докато посещаваше туристическите забележителности заради своето прикритие, и вечер, докато вечеряше — винаги сам, в някое заведение на „Шанз-Елизе“. Впечатлението, което създаваше, бе на дисциплиниран човек. Алон и Келър бяха единодушни, че в някакъв момент от живота си Сам е бил член на тайното братство на шпионите. Или може би, мислеха си те, все още беше.

Сутринта на третия ден той ги накара да се притеснят леко, като не се появи за обичайната си разходка. Тревогата им нарасна в четири следобед, когато го видяха да излиза от хотел „Крийон“ с два големи куфара и да се настанява на задната седалка на една лимузина. Ала тревогата им бързо се разсея, когато колата го закара пред клона на банка „Ейч Ес Би Си“ на булевард „Осман“. Тридесет минути по-късно той се върна в стаята си. Според Келър имаше само две възможности. Или Сам бе извършил най-безшумния банков обир в историята, или просто бе изтеглил голяма сума пари в брой от сейфа. Кристофър подозираше, че е последното. Същото смяташе и Габриел. Ето защо напрежението не бе много голямо, когато най-сетне дойде време да позвънят на Сам за отговора му. Тази чест се падна на Келър. Когато разговорът свърши, той погледна към Алон и се усмихна.

— Може никога да не открием картината на Караваджо — каза Кристофър, — но сме на път да получим двадесет и пет милиона евро от парите на господин Голямата клечка.