Даниъл Силва
Крадецът (52)

51.

Атерзее — Женева

Когато всичко свърши, щеше да си спомня малко от следващите двадесет и четири часа, защото те бяха вихър от планиране, разгорещени семейни кавги и напрегнати разговори, проведени по защитени канали. Неговото спешно искане на допълнителни безопасни квартири и чисти превозни средства предизвика кратък бунт на булевард „Цар Саул“, който Узи Навот успя да потуши с кръвнишки поглед и няколко сурови думи. Само финансовият отдел не настръхна при искането на Алон за по-голямо финансиране. Неговата операция вече вървеше към значителна печалба с неочакваните приходи, на които се надяваха през четвъртото тримесечие.

Джихан Наваз не знаеше нищо за бушуващите в Службата междуособици, бяха й известни само изискванията за последната й задача, която трябваше да изпълни от нейно име. В неделя следобед тя се върна в тайната квартира край езерото Атерзее за последен инструктаж преди операцията и за да репетира заснемането на документи по уникалния метод чрез симулиран натиск на Габриел. След това тя се присъедини към екипа за обяд на моравата с изглед към езерото. Фалшивият флаг, под който бяха плавали, откакто я бяха вербували, беше свален и прибран завинаги. Сега те бяха израелци, оперативни работници от една разузнавателна служба, към която повечето араби се отнасяха с парадоксална смесица от омраза и страхопочитание. Там бяха ерудираният Йоси — мнимият бюрократ от Британската данъчна и митническа служба, и рошавият дребен мъж, който пръв беше дошъл при нея като Феликс Адлер. Присъстваха също Михаил, Яков и Одед — тримата й охранители по улиците на Линц. Беше и Ингрид Рот — нейна съседка, довереница и наранена тайна приятелка, преживяла загуба, която Джихан разбираше твърде добре.

А в другия край на масата, мълчалив и бдителен, седеше зеленоокият мъж, чието име бе написала върху водата. Той не беше чудовище, както го бе представила арабската преса; никой от тях не беше такова. Те бяха очарователни, остроумни, интелигентни. Те обичаха своята страна и своя народ. Всички дълбоко съжаляваха за случилото се с Джихан и семейството й в Хама. Да, те признаха, че Израел е допускал грешки след основаването си, и то ужасни грешки. Но държавата им не искаше нищо повече от това да живее в мир и да бъде приета от своите съседи. Арабската пролет съвсем за кратко бе спазила обещанието за промяна в Близкия изток, но за съжаление, се бе превърнала в смъртоносна борба между сунитите и шиитите, между световните джихадисти и стария ред на арабските диктатори. Наистина, съгласиха се те, имаше и среден път: модерен Близък изток, в който религиозните и племенни връзки са по-маловажни от доброто управление и прогреса. За няколко часа този следобед на брега на Атерзее всичко изглеждаше възможно.

Тя ги остави за последен път в началото на вечерта и придружена от приятелката си Ингрид, се върна в апартамента си. Тази нощ я охраняваше само Келър, защото останалите от екипа започнаха бърза смяна на бойното поле, която един шегаджия от Службата по-късно щеше да нарече „великата миграция на запад“. Габриел и Ели Лавон пътуваха заедно с кола — Габриел шофираше, а Лавон бе видимо изнервен и притеснен, — както бяха правили хиляди пъти преди. Но тази нощ беше различно. Тяхната цел не беше терорист с израелска кръв по ръцете, а милиарди долари, които по право принадлежаха на сирийския народ. Ели, който бе проследил авоарите, едва сдържаше вълнението си. По думите му, като контролираха парите на Касапина, те можеха да го подчинят на волята си. Можеха да го притежават.

Двамата пристигнаха в Женева на разсъмване и отидоха до една стара тайна квартира на булевард „Сен Жорж“. Мордекай бе пристигнал там преди тях и в хола бе изградил команден пункт, оборудван с компютри и сигурна радиовръзка. Алон изпрати кратко съобщение за активиране в Оперативния център на булевард „Цар Саул“. След това, малко преди седем часа, чу звучащия уморено Уалид ал Сидики да се качва на самолета на Австрийските авиолинии, извършващ полет №411, на виенското летище „Швехат“. Когато самолетът му прелиташе над Линц, един черен седан спря до тротоара пред една жилищна сграда в покрайнините на Стария град. Пет минути след това Джихан Наваз, детето на Хама, излезе на улицата.

* * *

През следващите три часа светът на Габриел се сви до светещия петнайсетинчов екран на неговия компютър. Нямаше война в Сирия, нямаше Израел, нямаше Палестина. Съпругата му не беше бременна с близнаци. В действителност той нямаше и съпруга. Имаше само примигващи червени светлинки, показващи позициите на Джихан Наваз и Уалид ал Сидики, и примигващи сини светлинки, показващи позициите на хората от неговия екип. Това беше един подреден, чист свят, свят без опасности. Изглеждаше, че нищо не може да се обърка.

В осем часа и петнадесет минути червената светлинка на Джихан пристигна на виенското летище „Швехат“ и в девет угасна, когато младата жена покорно се подчини на инструкциите на стюардесата да бъдат изключени всички електронни устройства. След това Алон се съсредоточи изцяло върху Уалид ал Сидики, който в този момент влизаше в парижкия офис на известна френска банка, в която тайно бе депозирал няколкостотин милиона долара в сирийски активи. Банката бе разположена в един елегантен участък на улица „Сент Оноре“ в Първи арондисман. Черният мерцедес седан на Ал Сидики остана паркиран на улицата. Екип за наблюдение от парижката централа на Службата бе идентифицирал шофьора като служител на сирийското разузнаване във Франция, занимаващ се най-вече с охрана, но понякога и с груба работа. Габриел поиска снимка и пет минути по-късно бе възнаграден с изображението на дебеловрат мъж, стиснал мрачно луксозен волан.

В девет часа и десет минути парижко време Ал Сидики влезе в кабинета на мосю Жерар Беренже — един от вицепрезидентите на банката. Сириецът не остана дълго там, защото в девет и седемнадесет получи обаждане на мобилния си телефон, което го накара да излезе в коридора, за да потърси усамотение. Обаждането бе от телефонен номер в Дамаск; баритоновият глас в другия край на линията беше мъжки, на човек с власт. В края на разговора, който продължи само двадесет секунди и се проведе на алауитския диалект на сирийския арабски, Ал Сидики изключи телефона си и неговата червена светлинка изчезна от екрана на компютъра.

Габриел прослуша пет пъти записа на разговора и пак не успя да разбере какво точно бе казано. Тогава той поиска от булевард „Цар Саул“ да му го преведат и го информираха, че притежателят на баритоновия глас е инструктирал Ал Сидики да му се обади от друг телефонен апарат. Гласовият анализ не показа съвпадения за определяне самоличността на обадилия се мъж. Подслушвачите от Отдел 8200 се опитваха да установят местоположението на телефонния номер в Дамаск.

— Хората непрекъснато изключват мобилните си телефони — каза Ели Лавон. — Особено хора като Уалид ал Сидики.

— Вярно е — отвърна Алон, — но те обикновено го правят, когато се опасяват, че някой ги подслушва.

— Някой наистина подслушва.

Габриел не каза нищо. Той се взираше в екрана на компютъра, сякаш се опитваше да накара светлинката на Ал Сидики да светне отново.

— Обаждането вероятно има нещо общо с човека, който се намира в хотел „Метропол“ — каза Лавон след малко.

— Именно това ме притеснява.

— Не е твърде късно да се изтеглят парите, Габриел. Можеш да направиш така, че осем милиарда долара да изчезнат. Можеш да направиш и момичето да изчезне.

— А какво ще стане, ако там някъде има още осем милиарда, Ели? Ами ако има осемдесет милиарда?

Известно време Лавон не каза нищо. След това най-сетне попита:

— Какво ще правиш?

— Ще обмисля всички причини, поради които Уалид ал Сидики преди малко изключи телефона си, и тогава ще взема решение.

— Опасявам се, че няма време за това.

Алон отново погледна към компютъра. Дъщерята на Хама току-що бе пристигнала в Женева.

* * *

Залата за пристигащи на женевското летище бе по-претъпкана от обикновено: дипломати, журналисти, допълнителни полицаи и охранители, група сирийски изгнаници пееха протестната песен, написана от човек, чието гърло бе прерязано от тайната полиция. В резултат на това на Джихан й бе нужно известно време, докато забележи своя шофьор. Той беше около тридесет и пет годишен, тъмнокос и мургав, с твърде интелигентен вид, за да работи като шофьор. Погледът му се насочи към нея, докато тя се приближаваше — явно му бе показана нейна снимка, — и на лицето му грейна усмивка, разкривайки ред равни бели зъби. Той я заговори на арабски език със сирийски акцент.

— Надявам се, че полетът ви е минал добре, госпожице Наваз.

— Полетът беше прекрасен — отговори тя хладнокръвно.

— Колата е отвън. Моля, последвайте ме.

Той протегна ръката си с добре поддържани нокти към съответния изход. По пътя си те минаха край протестиращите, които продължаваха да пеят протестната си песен, и край ниския, широкоплещест мъж, който изглеждаше така, сякаш можеше да огъне стоманен лост. Джихан погледна през него, сякаш бе невидим, и излезе навън. Черен мерцедес седан S-класа със затъмнени прозорци и дипломатически номера работеше на празен ход край тротоара. Когато шофьорът отвори задната пътническа врата, Джихан се поколеба, преди да се качи вътре. Тя изчака, докато вратата се затвори отново, преди да обърне глава и да погледне мъжа, който седеше до нея. Той беше няколко години по-възрастен от шофьора, с оредяваща черна коса, гъсти мустаци и ръце на зидар.

— Кой сте вие? — попита младата жена.

— Охранител — отговори мъжът.

— Защо ми е необходима охрана?

— Защото ви предстои да се срещнете със служител на сирийското министерство на външните работи. И защото в момента в Женева има много противници на сирийското правителство, в това число и онази паплач вътре — добави той, като кимна косо към сградата на терминала. — Важно е да стигнете безопасно до вашата дестинация.

Шофьорът се настани зад волана и затвори вратата си.

— Ялла^[1]! — каза мъжът на задната седалка и колата потегли с мръсна газ.

* * *

Чак когато напуснаха летището, мъжът си направи труда да се представи. Той се нарече господин Омари. Работел, или поне така каза, като старши офицер по сигурността за сирийски дипломатически лица в Западна Европа — трудна работа, добави мъжът, кимайки уморено, предвид политическото напрежение в дадения момент. От акцента му стана ясно, че е алауит. Също така бе очевидно, че шофьорът, който, изглежда, изобщо си нямаше име, не пое по прекия път към центъра на Женева. Той обикаля няколко минути в един район с нискоетажни промишлени сгради, като постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, преди най-накрая да поеме по „Рут дьо Мерен“. Пътят ги преведе през потънал в зеленина жилищен квартал и накрая — до брега на езерото. Докато пресичаха с пълна скорост моста Монблан, Джихан си даде сметка, че стиска толкова силно дамската си чанта, та чак кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Тя си наложи да отпусне ръката си и да се усмихне леко, докато гледаше през прозореца красивия, огрян от слънцето град. Гледката на швейцарските полицаи, наредени от двете страни на моста, й донесе известно успокоение, а когато стигнаха до отсрещния бряг на езерото, видя израелеца с белези от шарка по бузите да наднича през витрината на един бутик на „Армани“, разположен на крайбрежната улица „Генерал Гизан“. Колата мина покрай него и спря пред сиво-зелената фасада на хотел „Метропол“. Господин Омари изчака малко, преди да заговори:

— Предполагам, че господин Ал Сидики ви е казал името на човека, който ви чака горе?

— Господин Ал Фарук.

Омари кимна тържествено.

— Господинът е отседнал в стая 312. Моля, идете направо в стаята му. Не разговаряйте с портиера или с някой друг в хотела. Ясно ли е, госпожице Наваз?

Тя кимна утвърдително.

— Щом получите документите, трябва да напуснете стаята и да се върнете направо в тази кола. Не спирайте никъде по пътя. Не говорете с никого. Ясно ли е?

Ново утвърдително кимване.

— Има ли нещо друго? — попита Джихан.

— Да — отговори той, като протегна ръка. — Моля, дайте ми мобилния си телефон, както и всяко друго електронно устройство, което може да имате в дамската си чанта.

* * *

Десет секунди по-късно червената светлинка от телефона на Джихан изчезна от компютърния екран на Габриел. Той веднага се обади по радиостанцията на Яков, който я бе последвал в хотела, и му нареди да прекрати операцията. Но дотогава вече беше твърде късно, Джихан крачеше отривисто през претъпканото фоайе с предизвикателно вирната брадичка и преметната през рамо чанта. След това мина през плъзгащите се врати на асансьора и изчезна от погледа му.

Яков бързо се качи на съседния асансьор и натисна бутона за третия етаж. Стори му се, че изкачването продължи цяла вечност, а когато вратите най-накрая се отвориха, видя в коридора да стои един сирийски охранител с разкрачени на ширината на раменете крака и събрани отпред ръце, сякаш се бе подготвил за фронтална атака. Двамата мъже си размениха дълги студени погледи. После вратите се затвориха шумно и асансьорът се заспуска бавно към фоайето.