Даниъл Силва
Крадецът (23)

22.

Остров Сен Луи, Париж

— Бих искал да започна този разговор, господин Бартоломю, като ви изкажа моите поздравления. Операцията, която проведохте с вашите хора в Амстердам, беше впечатляваща.

— Откъде знаете, че не съм го извършил сам?

— Това не е от нещата, които човек обикновено прави сам. Със сигурност сте имали помощници — добави Сам. — Като вашия приятел, който говореше с мен по телефона. Той говори френски много добре, но не е французин, нали?

— Какво значение има това?

— Човек обича да е наясно с кого прави бизнес.

— Това не е „Хародс“, драги.

Сам огледа улицата с безразличието на турист, който е посетил твърде много музеи за твърде кратко време.

— Той е някъде там, нали?

— Не знам.

— А има и други, нали?

— Няколко.

— И въпреки това аз трябваше да дойда сам.

— Това е пазар на продавача^[1].

— Така чух и аз.

Сам възобнови огледа на улицата. Той все още носеше шапката и слънчевите си очила, които позволяваха да се види само долната половина на лицето му. То беше гладко избръснато и умерено парфюмирано. Скулите му бяха високи и изпъкнали, брадичката — с трапчинка, а зъбите — равни и много бели. По ръцете му нямаше белези или татуировки. Сам не носеше пръстени, нито гривни, само голям златен часовник „Ролекс“, за да покаже, че е заможен човек. Той имаше изисканите маниери на арабин от добро семейство, но беше малко по-скован.

— Чух и други неща — продължи Сам след малко. — Онези, които са виждали стоката, казват, че сте успели да я измъкнете от Амстердам с минимални щети.

— Всъщност с никакви.

— Чух също, че има и полароидни снимки.

— Къде го чухте?

Сам се усмихна неприятно.

— Ще отнеме много повече време, отколкото е необходимо, ако държите да играете тези игрички, господин Бартоломю.

— Човек обича да е наясно с кого прави бизнес — каза многозначително Келър.

— Питате ме за информация за човека, когото представлявам ли, господин Бартоломю?

— Не бих си го и помислил.

Между тях се възцари мълчание.

— Моят клиент е бизнесмен — каза накрая Сам. — Доста преуспял и много богат. Той също така е любител на изкуството. Колекционира със замах, но подобно на мнозина сериозни колекционери, е разочарован от факта, че вече има много малко добри картини за продажба. Клиентът ми от години се интересува от придобиването на творба на Ван Гог. Сега вие притежавате една много добра. Моят клиент би искал да я има.

— Както и много други хора.

Сам явно не се притесни от това.

— Ами вие? — попита той след малко. — Защо не ми кажете нещо за себе си?

— Аз крада разни неща, за да си изкарвам прехраната.

— Англичанин ли сте?

— Опасявам се, че е така.

— Винаги съм харесвал англичаните.

— Няма да ви се разсърдя за това.

Сервитьорът дойде и подаде по едно меню на всеки от тях. Сам си поръча бутилка минерална вода, Келър — чаша вино, която нямаше намерение да изпие.

— Нека да изясним нещо от самото начало — каза той, когато отново останаха сами. — Аз не се интересувам от наркотици, оръжие, момичета или апартамент в Бока Ратон^[2], Флорида. Става дума само за пари в брой.

— За колко пари говорим, господин Бартоломю?

— Имам направено предложение за двадесет милиона.

— В каква валута?

— Евро.

— Това окончателна оферта ли е?

— Отложих продажбата, за да се срещна с вас.

— Колко ласкателно. Защо бихте направили такова нещо?

— Защото чувам, че клиентът ви, който и да е той, е човек с дълбоки джобове.

— Много дълбоки. — Друга усмивка, съвсем мъничко по-приятна от първата. — Е, как ще процедираме, господин Бартоломю?

— Трябва да знам дали сте готов да надминете направеното ми предложение.

— Готов съм.

— С колко?

— Предполагам, че мога да ви предложа нещо тривиално, като допълнителни петстотин хиляди, но моят клиент не обича търговете. — Той замълча, после попита: — Двадесет и пет милиона ще бъдат ли достатъчни, за да спечеля картината?

— Наистина ще са достатъчни, Сам.

— Отлично — каза мъжът. — Може би сега моментът е подходящ да ми покажете полароидните снимки.

* * *

Полароидните снимки бяха в жабката на взет под наем мерцедес, който бе паркиран на една тиха улица зад „Нотр Дам“. Келър и Сам отидоха там заедно и се качиха в него — Кристофър седна зад волана, а Сам — на пасажерската седалка. Келър го подложи на бърз, но щателен обиск, преди да отвори капака на жабката и да извади снимките. Те бяха общо четири — една на цялата картина и три на отделни детайли. Сам ги прегледа със скептично изражение.

— Прилича малко на картината от Ван Гог, която виси над леглото в хотелската ми стая.

— Не е така.

Посредникът направи гримаса, за да покаже, че не е убеден в това.

— Картината на тази снимка може да е копие. А вие може да сте умен мошеник, който се опитва да спечели от кражбата в Амстердам.

— Свалете си очилата и погледнете по-добре, Сам.

— Това и възнамерявам да направя. — Той върна снимките на Келър. — Трябва да видя реалния предмет, не негови фотографии.

— Аз не завеждам музей, Сам.

— Каква е вашата позиция?

— Не мога да показвам картината на Ван Гог на всеки, който поиска да я види. Трябва да знам дали сте сериозен относно придобиването й.

— Предложих ви за нея двадесет и пет милиона евро в брой.

— Лесно е да се предложат двадесет и пет милиона, Сам. Обаче даването им е съвсем друго нещо.

— Моят клиент е изключително богат човек.

— Тогава съм сигурен, че не ви е изпратил в Париж с празни ръце.

Кристофър върна снимките в жабката и затвори плътно капака й.

— Така ли работи вашата измамна схема? Искате да видите парите, преди да покажете картината, и после ги открадвате?

— Ако действах по схема, досега вие и вашият клиент щяхте да сте чули за нея.

Сам не каза нищо срещу този аргумент.

— Не мога да получа повече от десет хиляди в брой за толкова кратко време.

— Аз искам да видя един милион.

Мъжът изсумтя, сякаш искаше да каже, че не може и дума да става за един милион.

— Ако искате да видите Ван Гог за по-малко от един милион — заяви Келър, — можете да отидете в Лувъра или в музея „Орсе“. Но ако искате да видите моя Ван Гог, ще трябва да ми покажете парите.

— Не е безопасно да се разхождам по улиците на Париж с толкова пари в брой.

— Нещо ми подсказва, че можете да се грижите добре за себе си.

Сам въздъхна примирено.

— Къде и кога?

— „Сен Жермен де Пре“, в два часа утре следобед. Без приятели. Без оръжия.

Сам слезе от колата, без да каже нито дума, и се отдалечи.

* * *

Той прекоси Сена, за да отиде на десния бряг, и тръгна по улица „Риволи“, мина покрай северното крило на Лувъра и отиде в Градините на Тюйлери. Сам прекара по-голямата част от това време, говорейки по телефона, и на два пъти приложи елементарни разузнавателни техники, за да види дали е следен. Въпреки това не пролича да е забелязал Габриел, който вървеше на петдесет метра зад него.

Преди да стигне до „Жьо дьо Пом“, той сви към улица „Сент Оноре“ и влезе в един луксозен магазин, където продаваха скъпи кожени изделия за мъже. Сам се появи след десет минути с ново дипломатическо куфарче, което занесе в клона на банка „Ейч Ес Би Си“ на булевард „Осман“. Той остана там точно двадесет и две минути и когато излезе, куфарчето изглеждаше по-тежко, отколкото на влизане. Сам го понесе с бързи крачки към площад „Конкорд“ и след това мина с него през главния вход на хотел „Крийон“. Наблюдавайки го от разстояние, Габриел се усмихна. Само най-доброто за представителя на господин Голямата клечка. Докато се отдалечаваше, той звънна на Келър и му съобщи новината. „В играта сме — заяви Алон. — Определено сме в играта.“