Даниъл Силва
Крадецът (11)

10.

Улица „Мироменил“, Париж

В разузнаването, както и в живота, понякога е необходимо да си имаш работа с хора, чиито ръце далеч не са чисти. Най-добрият начин да хванеш терорист е да ползваш като източник друг терорист. Габриел смяташе, че същото важи и когато се опитваш да хванеш крадец. Което обяснява защо в десет без десет сутринта той седеше на маса до прозореца на една доста добра бирария на улица „Мироменил“, разгърнал броя на „Монд“, с чаша димящо кафе до лакътя му. В десет без две минути Алон забеляза един мъж с нахлупена шапка да крачи бързо по тротоара откъм Елисейския дворец. Мъжът влезе в малко магазинче, наречено „Научни антики“, точно в десет часа, включи осветлението и обърна табелката на вратата от „Затворено“ на „Отворено“. „Морис Дюран — помисли си Габриел с усмивка — е абсолютно стриктен.“ Той допи кафето си, прекоси пустата улица и спря пред входа на магазинчето. Когато натисна звънеца на домофона, той изплака като неутешимо дете. Двадесет секунди изминаха без покана да влезе. След това езичето на бравата щракна, вратата се отвори с негостоприемно изскърцване и Алон се шмугна вътре.

* * *

Малкото помещение, също като самия Дюран, бе образец на ред и прецизност. По рафтовете бяха наредени в стройни редици старинни микроскопи и барометри, чиито месингови фитинги блестяха като копчетата на войнишка куртка, фотоапарати и телескопи надничаха сляпо в миналото. В средата на помещението бе поставен голям италиански глобус от XIX век; цената се предоставяше при поискване. Малката дясна длан на Дюран бе положена върху Мала Азия. Той носеше тъмен костюм, златиста папийонка и на лицето му бе лепната най-неискрената усмивка, която Габриел бе виждал. Плешивото му теме лъщеше на светлината на плафониерите. Малките му очи се взираха право напред с бдителността на териер.

— Как е бизнесът? — попита сърдечно Алон.

Дюран отиде до фотографските апарати и вдигна един фотоапарат с месингов обектив от началото на XX в. на „Братя Пуленк“^[1] от Париж.

— Ще изпращам този на колекционер в Австралия — каза той. — За шестстотин евро. Не е толкова, колкото се надявах, но той много се пазари.

— Не този бизнес, Морис.

Дюран не отговори.

— Миналия месец ти и хората ти отмъкнахте прекрасна творба в Мюнхен — каза Габриел. — Един портрет от Ел Греко изчезна от Старата пинакотека и оттогава никой не го е виждал, нито е чувал за него. Не е поискан откуп. Няма и намек от германската полиция, че са близо до разрешаването на случая. Няма нищо, освен мълчание и празно място на музейната стена, където бе закачен шедьовърът.

— Ти не ме питаш за моя бизнес — отвърна Дюран — и аз не те питам за твоя. Такива са правилата на нашите взаимоотношения.

— Къде е картината на Ел Греко, Морис?

— Тя е в Буенос Айрес, в ръцете на един от най-добрите ми клиенти. Той има слабост — добави Дюран, — ненаситен апетит, който само аз мога да задоволя.

— Каква е неговата слабост?

— Обича да притежава непритежаемото. — Морис върна фотоапарата на рафта. — Предполагам, че това не е светска визита.

Габриел поклати отрицателно глава.

— Какво искаш този път?

— Информация.

— За какво?

— За мъртъв англичанин на име Джак Брадшоу.

Лицето на Дюран остана безизразно.

— Предполагам, че си го познавал — каза Алон.

— Само по име.

— Някаква представа за това кой го е нарязал на парчета?

— Не — отвърна Морис, като бавно поклати глава. — Но бих могъл да те насоча в правилната посока.

Габриел отиде до витрината и обърна табелката от „Отворено“ на „Затворено“. Дюран въздъхна шумно и облече палтото си.

* * *

Двамата бяха най-невероятната двойка, която би могла да се срещне в Париж в тази хладна пролетна утрин — крадец на произведения на изкуството и разузнавач, крачещи един до друг по улиците на Осми арондисман. Морис Дюран — педантичен във всичко, започна с кратко въведение в търговията с крадени произведения на изкуството. Всяка година хиляди картини и други предмети на изкуството изчезваха от музеи, галерии, държавни институции и частни домове. Оценката на тяхната стойност достигаше до шест милиарда щатски долара, което правеше кражбите на творби на изкуството четвъртата най-доходоносна незаконна дейност в света, отстъпваща само на трафика на наркотици, прането на пари и търговията с оръжие. И Морис Дюран бе отговорен за голяма част от тях. Работейки с група от базирани в Марсилия професионални крадци, той бе извършил някои от най-големите обири на произведения на изкуството в историята. Дюран вече не се възприемаше като обикновен крадец. Той бе бизнесмен в световен мащаб, нещо като търговец на художествени антики, който се бе специализирал в безшумното придобиване на картини, които всъщност не бяха за продажба.

— По мое скромно мнение — продължи Морис без следа от скромност в гласа му — има четири обособени вида крадци на произведения на изкуството. Първите са търсачи на силни усещания, любители на изкуството, които крадат, за да придобият нещо, което никога не биха могли да си позволят да имат. Идва ми наум Стефан Брайтвайзер. — Той хвърли кос поглед към Габриел. — Познато ли ти е името му?

— Брайтвайзер е сервитьорът, който бе откраднал творби на изкуството на стойност над един милиард долара за личната си колекция.

— Включително „Сибила Клеве“ от Лукас Кранах Старши. След като бе арестуван, майка му нарязала картините на малки парченца и ги изхвърлила заедно с кухненските отпадъци. — Французинът поклати неодобрително глава. — Аз съвсем не съм идеален човек, но никога не съм унищожавал картина. — Той хвърли още един поглед към Алон. — Дори и когато е трябвало.

— А втората категория?

— Некомпетентният загубеняк. Той краде картина, не знае какво да прави с нея и изпада в паника. Понякога успява да получи малък откуп или парично възнаграждение. Често пъти го залавят. Честно казано — добави Дюран, — аз се възмущавам от този тип. Той създава лошо име на хора като мен.

— Професионалисти, които извършват поръчкови кражби?

Морис кимна утвърдително. Двамата вървяха по булевард „Матиньон“. Те подминаха парижките офиси на аукционната къща „Кристис“ и завиха по булевард „Шанз-Елизе“. Кестените от двете му страни протягаха голи клони към сивото небе.

— Има хора от правоохранителните органи, които твърдят упорито, че аз не съществувам — продължи Дюран. — Те си мислят, че съм плод на въображението. Не разбират, че по света има изключително богати хора, които желаят страстно да притежават велики произведения на изкуството и не се интересуват дали те са откраднати, или не. В действителност има хора, които искат даден шедьовър именно защото е откраднат.

— Коя е четвъртата категория?

— Организираната престъпност. Те са много добри в кражбите на картини, но не толкова добри в пласирането им на пазара. — Дюран замълча, после добави: — Ето къде Джак Брадшоу се появява на сцената. Той беше посредник между крадците и купувачите, или ако щеш — първокласен укривател на крадени творби. И беше добър в работата си.

— Какъв вид купувачи?

— Понякога той продаваше директно на колекционери — отвърна Морис. — Но през повечето време изпращаше откраднатите произведения на мрежа от дилъри тук, в Европа.

— Къде по-точно?

— Париж, Брюксел и Амстердам са отлични тържища за крадени творби на изкуството. Но законите за собствеността и неприкосновеността на личния живот в Швейцария все още я правят Мека за продажбата на крадено имущество.

Те прекосиха площад „Конкорд“ и влязоха в Градините на Тюйлери. От лявата им страна се издигаше „Жьо дьо Пом“ — малкият музей, който нацистите бяха използвали като сортировъчна база за плячкосваните във Франция произведения на изкуството. Дюран като че ли съзнателно положи усилия да не го погледне.

— Твоят приятел Джак Брадшоу се занимаваше с опасен бизнес — каза Морис. — Той трябваше да се разправя с онзи вид хора, които бързо прибягват до насилие, когато не постигнат каквото са си наумили. Сръбските банди са особено активни в Западна Европа. Руските също. Възможно е Брадшоу да е бил убит в резултат на сделка, която е завършила зле. Или… — Гласът на Дюран заглъхна.

— Или какво?

Морис се поколеба, преди да отговори.

— Имаше слухове — каза той най-накрая. — Нищо конкретно, забележи. Само спекулации.

— Какви спекулации?

— Че Джак е замесен в придобиването на голям брой картини на черния пазар само за един човек.

— Знаеш ли името на този човек?

— Не.

— Истината ли ми казваш, Морис?

— Може да се изненадаш — отговори Дюран, — но когато някой придобива колекция от крадени картини, той не се стреми да афишира това, което прави.

— Продължавай.

— Имаше и други слухове, които се носеха за Брадшоу, слухове, че той посредничи в сделка за един шедьовър. — Морис се огледа почти незабележимо, преди да продължи. Това беше действие, помисли си Габриел, достойно за професионален шпионин. — Шедьовър, който е в неизвестност от няколко десетилетия.

— Знаеш ли коя е картината?

— Разбира се. И ти също я знаеш. — Дюран спря и се обърна към Алон. — Тя е „Рождество Христово“, рисувана от бароков художник в края на кариерата му. Неговото име е Микеланджело Меризи, но повечето хора го познават с името на селището близо до Милано, където е живяло семейството му.

Габриел си помисли за трите букви, които бе разчел на кубчето с листчета за телефонни съобщения на Брадшоу: К… В… О.

Буквите не бяха случайни.

Те бяха част от името Караваджо.