Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. — Добавяне

29.

Йерусалим

Малката кръгова алея на психиатричната болница, намираща се на хълма Херцел, се разтресе под тежестта на трите автомобила, които образуваха кортежа на Габриел. Той слезе от задната врата на лимузината и след кратък разговор с шефа на охраната му влезе сам в болницата. Във фоайето го чакаше брадат, приличащ на равин лекар в края на петдесетте. Лицето му бе разтегнато в любезна усмивка, въпреки факта, че както обикновено, бе предупреден доста късно за предстоящото пристигане на Габриел. Той протегна ръка и погледна навън към суматохата пред обичайно тихия вход на най-тайната израелска клиника за хора с дълготрайни умствени увреждания.

— Изглежда, отново ще има промяна в живота ви — каза докторът.

— В повече от едно направление — отвърна Алон.

— Към по-добро, надявам се.

Габриел кимна утвърдително и след това каза на лекаря за бременността. Докторът се усмихна, но само за миг. Той бе станал свидетел на дългата борба на Алон по въпроса дали да се ожени повторно. Знаеше, че бащинството ще е нож с две остриета.

— И при това близнаци. Е — добави лекарят, като не забрави да се усмихне отново, — сигурно сте…

— Имам нужда да й кажа — прекъсна го Габриел. — Отлагах го достатъчно дълго.

— Не е необходимо.

— Напротив.

— Тя няма да разбере, не и напълно.

— Знам.

Докторът знаеше, че е излишно да продължава да спори по въпроса.

— Може би ще е по-добре да остана с вас — каза той. — И заради двамата.

— Благодаря ви — отвърна Алон, — но трябва да го направя сам.

Лекарят се обърна, без да каже дума, и го поведе по коридора, настлан с йерусалимски варовик, към една обща зала, където няколко пациенти се взираха с празен поглед в екрана на телевизора. Два големи прозореца гледаха към оградената градина. Отвън една жена седеше сама под сянката на един кедър, неподвижна като надгробен камък.

— Как е тя? — попита Габриел.

— Липсвахте й. От дълго време не сте идвали да я видите.

— Трудно е.

— Разбирам.

Те спряха за кратко пред прозореца, без да говорят или да помръдват.

— Има нещо, което трябва да знаете — каза най-сетне лекарят. — Тя не е престанала да ви обича, дори и след развода.

— Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре?

— Не — отвърна докторът, — но заслужавате да знаете истината.

— Тя — също.

Те отново замълчаха.

— Близнаци, нали?

— Близнаци.

— Момчета или момичета?

— По едно от двете.

— Навярно бихте могли да й позволявате да прекарва малко време с тях.

— Най-напред най-важното, докторе.

— Да — каза лекарят, когато Габриел влезе сам в градината. — Най-напред най-важното.

* * *

Тя седеше в инвалидната си количка, отпуснала в скута си деформираните си ръце. Косата й — някога дълга и тъмна като на Киара, сега бе подстригана късо съгласно изискванията на болницата и бе силно прошарена. Габриел целуна хладната, втвърдена от белезите кожа на бузата й, преди да седне на пейката до нея. Леа се взираше невиждащо в градината, без да забелязва присъствието му. „Тя остарява — помисли си той. — Всички остаряваме.“

— Виж снега, Габриел — внезапно каза Леа. — Не е ли красив?

Той погледна към яркото слънце, което грееше от безоблачното небе.

— Да, Леа — отвърна разсеяно. — Красив е.

— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато над Тел Авив се сипят ракети.

Това бяха някои от последните думи, които Леа му беше казала в нощта на атентата във Виена. Тя страдаше от особено остра комбинация от посттравматично стресово разстройство и от психотична депресия. От време на време имаше моменти на прояснение на съзнанието, но през повечето време бе пленница на миналото. Преживяното във Виена се въртеше постоянно в ума й като видеокасета, която тя не можеше да спре: последното им хранене заедно, последната им целувка, пожарът, който погуби единственото им дете и изгори плътта на Леа. Животът й се бе свил до пет минути и тя ги преживяваше отново и отново в продължение на повече от двайсет години.

— Мислех, че си ме забравил, Габриел.

Леа бавно обърна глава и сега в очите й долови, че го е познала. Гласът й, когато заговори отново, прозвуча шокиращо: като гласа, който бе чул за първи път преди много години да го вика от другия край на едно ателие в Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“.

— Кога за последен път беше тук?

— Идвах да те видя на рождения ти ден.

— Не си спомням.

— Направихме парти, Леа. Всички останали пациенти дойдоха. Беше прекрасно.

— Аз съм самотна тук, Габриел.

— Знам, Леа.

— Нямам си никого. Никого освен теб, любов моя.

Той изпита чувството, че е загубил способността си да диша. Леа протегна ръка и постави дланта си в неговата.

— Нямаш боя по пръстите — каза тя.

— Не съм работил няколко дни.

— Защо?

— Това е дълга история.

— Имам време — каза Леа. — Нямам нищо друго, освен време.

Тя извърна глава и се загледа в градината. Очите й взеха да помръкват.

— Не си отивай, Леа. Има нещо, което трябва да ти кажа.

Тя се върна при него.

— Картина ли реставрираш сега? — попита Леа.

— На Веронезе — отговори той.

— Коя по-точно?

Габриел й каза.

— Значи, пак живееш във Венеция.

— За още няколко месеца.

Тя се усмихна.

— Помниш ли, когато двамата живеехме във Венеция, Габриел? Това беше, когато стажуваше при Умберто Конти.

— Спомням си, Леа.

— Нашата квартира беше толкова малка.

— Защото беше само една стая.

— Онези дни бяха прекрасни, нали, Габриел? Дни на изкуство и вино. Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно, ако не се беше върнал в Службата.

Алон не отговори. Не можеше да произнесе нито дума.

— Съпругата ти е от Венеция, нали?

— Да, Леа.

— Тя красива ли е?

— Да, Леа, много е красива.

— Бих искала някой път да се запозная с нея.

— Ти вече го направи, Леа. Тя е идвала тук много пъти, за да те види.

— Не си спомням. Може би така е по-добре. — Тя извърна глава. — Искам да говоря с майка ми. Искам да чуя гласа на мама.

— Ще й се обадим веднага, Леа.

— Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.

— Той е добре, Леа.

Тя отново обърна лице към него. После, след минута мълчание, попита:

— Имате ли деца?

Габриел не беше сигурен дали Леа е в настоящето, или в миналото.

— Не разбирам — каза той.

— С Киара.

— Не — отговори Алон. — Нямаме деца.

— Може би някой ден ще имате.

— Да — отвърна той, без да добави нищо повече.

— Обещай ми нещо, Габриел.

— Всичко, което поискаш, любов моя.

— Ако имаш друго дете, не трябва да забравяш Дани.

— Мисля за него всеки ден.

— Аз не мисля за нищо друго.

Той изпита чувството, че гръдният му кош ще се пръсне под тежестта на камъка, който Бог бе положил върху сърцето му.

— А като напуснеш Венеция — попита Леа след малко, — какво ще правиш?

— Ще се прибера у дома.

— За постоянно ли?

— Да, Леа.

— Какво ще правиш? Тук, в Израел, няма картини.

— Ще бъда директор на Службата.

— Мислех, че Ари е шефът.

— Това беше много отдавна.

— Къде ще живеете?

— Тук, в Йерусалим, за да бъда близо до теб.

— В онзи малък апартамент ли?

— Винаги съм го харесвал.

— Той не е достатъчно голям за деца.

— Ще намерим място.

— Като имаш деца, ще идваш ли да ме виждаш, Габриел?

— Всеки път, когато мога.

Тя вдигна лицето си към безоблачното небе.

— Виж снега, Габриел.

— Да — каза той, като ридаеше тихо. — Не е ли красив?

* * *

Лекарят чакаше Алон в общата стая. Той не каза нито дума, докато не се върнаха във фоайето.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете? — попита докторът.

— Всичко мина толкова добре, колкото можеше да се очаква.

— За нея или за вас?

Габриел не отговори нищо.

— Всичко е наред — каза докторът след малко.

— За кое?

— За да бъдете щастлив.

— Не съм сигурен, че знам как.

— Опитайте — каза лекарят. — И ако имате нужда да поговорите с някого, знаете къде да ме намерите.

— Грижете се добре за нея.

— Винаги съм го правил.

След тези думи Алон се предаде на грижите на охраната си и се настани на задната седалка на лимузината. Помисли си, че макар да бе странно, вече не му се плачеше. Предположи, че точно това означава да бъдеш шефът.