Даниъл Силва
Крадецът (29)

28.

Петах Тиква, Израел

Семейство Навот живееше в източните покрайнини на Петах Тиква^[1], на тиха улица, където къщите бяха закътани зад бетонни огради, обрасли с бугенвилии^[2]. До металната порта имаше звънец, чийто звън остана без отговор, след като Алон го натисна. Той погледна право в обектива на камерата за наблюдение и натисна отново бутона. Този път от домофона прозвуча женски глас:

— Кой звъни?

— Аз съм, Бела. Отвори вратата.

Последва ново мълчание — петнадесет секунди, а може би и повече, — преди пружината на ключалката да се освободи с глухо щракване. Когато портата се плъзна настрани, пред погледа му се появи къщата — постройка в кубистичен стил с големи прозорци със закалени стъкла и антена за сигурни комуникации, която стърчеше на покрива. Бела стоеше в сянката на портика, скръстила ръце пред гърдите си. Беше облечена с бели копринени панталони и жълта блуза, пристегната с колан на тънката талия. Тъмната й коса изглеждаше наскоро боядисана и бе с направена прическа. Според слуховете, които се носеха в Службата, тя имаше постоянен запазен час всяка сутрин в най-елитния фризьорски салон на Тел Авив.

— Проявяваш голямо нахалство да идваш в този дом, Габриел.

— Хайде, Бела. Нека се опитаме да се държим цивилизовано.

Тя продължи да се инати още известно време, преди да отстъпи встрани и с равнодушен жест да го покани да влезе. Бела бе декорирала стаите на къщата, както бе декорирала и мъжа си: сиви, елегантни, модерни. Алон я последва през кухнята — лъскав хром и полиран черен гранит, до задната тераса, където бе сервиран лек израелски обяд. Масата беше на сянка, но градината бе огряна от яркото слънце. Тя цялата бе изпълнена с езерца и бълбукащи фонтани. Габриел внезапно си спомни, че Бела винаги бе обожавала Япония.

— Харесва ми това, което си направила с дома си, Бела.

— Седни — бе единственият й отговор.

Алон се отпусна на мекия градински стол. Тя наля цитрусов сок в една висока стъклена чаша и я постави чинно пред него.

— Мислил ли си къде ще живеете с Киара, когато станеш началник? — попита Бела.

Той не можеше да каже дали въпросът й бе искрен, или злонамерен. Реши да й отговори честно:

— Киара смята, че трябва да живеем близо до булевард „Цар Саул“, но аз бих предпочел да останем в Йерусалим.

— Това е доста път с кола.

— Аз няма да съм този, който ще шофира.

Лицето й се изопна.

— Съжалявам, Бела. Не исках да прозвучи така.

Тя не отговори директно.

— Никога не ми е харесвало в Йерусалим. Той е твърде близо до Бога за моя вкус. Харесва ми тук, в моето малко светско предградие.

Между тях се възцари тишина. И двамата знаеха истинската причина Габриел да предпочита Йерусалим пред Тел Авив.

— Съжалявам, че така и не ви изпратих поздравително писмо за бременността на Киара. — Бела се усмихна смутено. — Бог знае, че вие двамата заслужавате щастие след всичко, което преживяхте.

Алон кимна и промърмори нещо подходящо. Помисли си, че тя не е изпратила писмо, защото гневът не й е позволил. Бела имаше отмъстителна жилка. Това беше едно от най-привлекателните й качества.

— Смятам, че трябва да поговорим, Бела.

— Мислех, че вече го правим.

— Имам предвид наистина да поговорим — каза той.

— Може би е по-добре да се държим като героите в някоя от онези домашни мистерии, които дават по Би Би Си. В противен случай бих могла да кажа нещо, за което после да съжалявам.

— Има си причина тези програми да не се наложат в Израел. Ние не говорим така.

— А може би трябва.

Тя взе една чиния и започна да я пълни с храна за Габриел.

— Не съм гладен, Бела.

Тя стовари чинията на масата.

— Аз съм ти бясна, по дяволите!

— И аз останах с това впечатление.

— Защо крадеш работата на Узи?

— Не я крада.

— А ти как би го нарекъл?

— Аз нямах избор по въпроса.

— Можеше да им откажеш.

— Опитах се, но нямаше никакъв ефект.

— Трябваше да се постараеш повече.

— Вината не е моя, Бела.

— Знам, Габриел. Ти никога не си виновен.

Тя погледна към езерцата и фонтаните в градината си. Те сякаш за миг я успокоиха.

— Никога няма да забравя първия път, когато те видях — каза най-сетне Бела. — Вървеше сам по един коридор на „Цар Саул“ малко след като се бе върнал от Тунис. Изглеждаше точно така, както изглеждаш сега — същите зелени очи и прошарени слепоочия. Ти беше като ангел, израелският ангел на отмъщението. Всички те обичаха. Узи те боготвореше.

— Хайде да не се увличаме, Бела.

Тя сякаш не го чу.

— А после се случи онова във Виена — продължи жената след малко. — Това беше катаклизъм, бедствие с библейски мащаби.

— Всички сме загубили близки хора, Бела. Всички сме скърбили.

— Вярно е, Габриел, но случилото се във Виена беше различно. След Виена ние вече не бяхме същите. Нито един от нас. — Тя замълча, после добави: — Особено Шамрон.

Алон проследи погледа на Бела в бляскавата градина, но за момент се видя да върви през напечения от слънцето двор на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“ в Йерусалим. Беше септември 1972 година, няколко дни след убийството на единадесет израелски спортисти и треньори по време на Олимпиадата в Мюнхен. Сякаш от нищото в двора се появи нисък и сух като желязо мъж с грозни очила и зъби като на стоманен капан. Той не си каза името, защото не бе необходимо. Мъжът бе човекът, за когото се говореше само шепнешком. Човекът, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Човекът, който беше отвлякъл Адолф Айхман — един от главните организатори на холокоста, на един уличен ъгъл в Аржентина.

Шамрон…

— Ари обвини себе си за това, което ти се случи във Виена — казваше Бела. — И никога не си прости. След това се отнасяше с тебе като със син. Той ти позволяваше да идваш и да си отиваш, както ти бе угодно. Обаче никога не се отказа от надеждата, че един ден ще се върнеш у дома и ще поемеш контрола на любимата му Служба.

— Знаеш ли колко пъти съм отказвал работата?

— Толкова, че Шамрон в крайна сметка я даде на Узи. Той получи работата като утешителна награда.

— Всъщност аз бях този, който предложи Узи да стане следващият началник.

— Сякаш работата е твоя, та да я раздаваш. — Тя се усмихна горчиво. — Узи казвал ли ти е някога, че аз го посъветвах да не приема тази работа?

— Не, Бела. Никога не го е споменавал.

— Винаги съм знаела, че ще свърши така. Ти трябваше да напуснеш елегантно сцената и да останеш в Европа. Но какво направи? Вкара пратка с повредени центрофуги в иранския канал за доставка на ядрени материали и унищожи четири тайни съоръжения за обогатяване на уран.

— Тази операция бе осъществена под наблюдението на Узи.

— Но беше твоя операция. Всички на булевард „Цар Саул“ знаят, че е твоя, както и всички на улица „Каплан“

На улица „Каплан“ се намираше седалището на министър-председателя. По думите на всички Бела бе твърде чест посетител там. Габриел винаги бе подозирал, че нейното влияние на булевард „Цар Саул“ надхвърля обзавеждането на кабинета на съпруга й.

— Узи е добър шеф — каза тя. — Страшно добър шеф. Той има само един недостатък. Той не е теб, Габриел. И никога няма да бъде. Затова е изхвърлен встрани от пътя.

— Не и ако аз имам да кажа нещо по този въпрос.

— Не направи ли вече достатъчно?

От вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън. Бела не показа никакво желание да отиде да се обади.

— Защо си тук? — попита тя.

— Искам да говоря с теб за бъдещето на Узи.

— Благодарение на теб той няма такова.

— Бела…

Тя отказваше да се успокои, поне засега.

— Ако имаш да казваш нещо за бъдещето на Узи, може би трябва да говориш с него.

— Мислех, че ще бъде по-продуктивно, ако го прескоча.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, Габриел.

— И през ум не би ми минало подобно нещо.

Бела почука по плота на масата с нокътя на показалеца си. Той беше скоро лакиран.

— Узи ми разказа за разговора, който сте водили в Лондон, когато търсехте отвлеченото момиче. Излишно е да казвам, че предложението ти не ми хареса.

— Защо?

— Защото няма такъв прецедент. След като му изтече мандатът, шефът бива поканен вежливо да се оттегли тихо и кротко и повече никой да не чува за него.

— Кажи го на Шамрон.

— Шамрон е различен.

— Аз също.

— Какво точно предлагаш?

— Да ръководим заедно Службата. Аз ще бъда началникът, а Узи ще е моят заместник.

— Това никога няма да проработи.

— Защо?

— Защото ще остави впечатлението, че не си напълно подходящ за този пост.

— Никой не мисли така.

— Външното впечатление има значение.

— Ти ме бъркаш с някого, Бела.

— С кого?

— С някого, когото го е грижа какво впечатление оставя у другите.

— А ако той се съгласи?

— Кабинетът му ще е до моя. Узи ще участва във вземането на всяко ключово решение, във всяка важна операция.

— Ами заплатата му?

— Той ще запази сегашната си заплата, да не говорим за колата и охраната му.

— Защо? — попита тя. — Защо го правиш?

— Защото ми е нужен, Бела. — Габриел замълча, после добави: — Ти също.

— Аз?

— Искам да се върнеш в Службата.

— Кога?

— Утре сутринта, в десет часа. Узи и аз ще проведем операция срещу сирийците. Нуждаем се от твоята помощ.

— Каква ще е операцията?

Когато Алон й разказа, тя се усмихна тъжно.

— Жалко, че Узи не е помислил за това — каза Бела. — Той все още можеше да бъде началник.

* * *

Те прекараха следващия час в градината на Бела, договаряйки условията по връщането й на булевард „Цар Саул“. След това тя го изпрати навън и го видя да се настанява на задната седалка на служебната му кола.

— Отива ти — подвикна през отворената врата.

— Кое, Бела?

Тя се усмихна и каза:

— Ще се видим на сутринта, Габриел. — После се обърна и се скри от погледа му. Единият бодигард затвори вратата на автомобила, а другият седна на предната пътническа седалка. Алон внезапно осъзна, че е невъоръжен. Той поседя известно време, обмисляйки коя ще е следващата му спирка. После погледна в огледалото за обратно виждане и даде на шофьора един адрес в Западен Йерусалим. Имаше да свърши още едно неприятно задължение, преди да се прибере вкъщи. Трябваше да каже на един призрак, че отново ще бъде баща.