Даниъл Силва
Крадецът (38)

37.

Атерзее, Австрия

Те имаха две възможности за превоз: малкият скутер на Дина или капризното волво на Джихан. Избраха капризното волво. Няколко минути след пладне то напусна с грохот Стария град, а в дванадесет и половина вече бяха оставили зад гърба си последните предградия на Линц и се носеха с пълна скорост през Залцкамергут по магистрала А1. Времето сякаш бе решило да създаде илюзията за веселие. Слънцето грееше на безоблачното небе, а през отворените прозорци струеше прохладен и мек въздух. Джихан носеше бялата рокля без ръкави, която Дина бе избрала за нея, и големи като на филмова звезда слънчеви очила, които скриваха обикновените й черти. Ноктите й бяха прясно лакирани, парфюмът й бе чувствен и опияняващ. Той изпълваше Дина с чувството за вина. Тя бе дала лъжливо щастие на една самотна жена без приятели. „Това е върховно женско предателство“ — помисли си Дина.

Тя имаше в чантата си подробни инструкции за пътя, които извади, когато завиха от магистрала А1 по Атерзеещрасе. Габриел бе настоял да ги носи и сега. С бунтуваща се съвест Дина стискаше здраво листа, докато насочваше Джихан към крайната й дестинация. Те минаха през малък курортен град, а след това през обработваеми земи, приличащи на шахматна дъска. Езерото се простираше от лявата им страна — тъмносиньо, обрамчено от зелени планини. Играейки ролята на екскурзовод, Дина посочи малкия остров, до който се стигаше по дълъг мост, където Густав Климт бе нарисувал прочутите си пейзажи от Атерзее.

Отвъд островчето проблясваха бели платноходки по местата си на кея, а отвъд пристанището се намираха крайезерните вили. Дина се престори за миг на объркана коя от тях бе на техния домакин. После изведнъж посочи към една отворена врата, сякаш изненадана, че са стигнали до нея толкова бързо. Джихан зави умело наляво и пое бавно по алеята. Дина беше благодарна за силния аромат на бор и цъфтящи храсти, който временно притъпи обвинителния аромат на парфюма на нейната спътничка. В сенките на предния двор бяха паркирани хаотично няколко автомобила. Джихан намери празно място и изключи двигателя. После се пресегна към задната седалка, за да вземе цветята и бутилката вино, които носеше като подарък. Докато слизаха от колата, от един отворен прозорец се разнесе музика: „Вярвай в мен“ на Ета Джеймс.

Входната врата на вилата също бе отворена. Когато Дина и Джихан се приближиха, на нея се показа мъж малко над шейсетте с тънка рошава коса. Той носеше скъпа синя риза, светъл ленен панталон и голям златен часовник. Мъжът се усмихваше приветливо, но кафявите му очи гледаха бдително. Джихан направи няколко крачки към него и замръзна на място. След това изви глава към Дина, която сякаш не забеляза изписания на лицето й страх.

— Искам да те запозная с един стар приятел на семейството ми — каза тя. — Джихан Наваз, това е Феликс Адлер.

Джихан не помръдна, несигурна дали да продължи напред, или да отстъпи, докато мъжът, когото познаваше като Феликс Адлер, слезе бавно по стълбите. Все още усмихнат, той взе от ръцете й цветята и виното. После погледна към Дина.

— Боя се, че с госпожица Наваз вече се познаваме. — Погледът му се премести от Дина на Джихан. — Обаче тя не може да ти го каже, защото това би нарушило правилата на австрийското частно банково обслужване. — Феликс замълча, колкото да се усмихне отново. — Не е ли вярно, госпожице Наваз?

Джихан остана мълчалива. Тя се взираше в цветята в ръката на хер Адлер.

— Аз неслучайно си открих сметка в Банка Вебер по-миналата седмица — каза той след малко. — Също така не е случайно, че сте тук днес. Виждате ли, госпожице Наваз, Ингрид и аз сме повече от стари приятели. Ние сме и колеги.

Джихан хвърли гневен поглед към Дина. После отново се взря в мъжа, когото познаваше като хер Адлер. Когато най-накрая проговори, гласът й беше дрезгав от страх.

— Какво искате от мен? — попита тя.

— Ние имаме сериозен проблем — отговори той — и се нуждаем от вашата помощ, за да го решим.

— Какъв е проблемът?

— Заповядайте вътре, Джихан. Никой не може да ви нарани тук. — Хер Адлер се усмихна и я хвана нежно за лакътя. Пийнете чаша вино. Присъединете се към партито. Запознайте се с останалите наши приятели.

* * *

В големия хол на вилата бе наредена маса с храна и напитки. Те бяха непокътнати, така че се създаваше усещането за отменено или поне отложено празненство. През отворените френски прозорци подухваше лек бриз, донасяйки от време на време бръмченето на преминаваща моторна лодка. В другия край на стаята имаше угаснала камина, пред която седеше Габриел, взирайки се в една отворена папка. Той носеше тъмен делови костюм без вратовръзка и беше неузнаваем със сивата си перука, контактни лещи и очила. Узи Навот седеше до него в подобни дрехи, а в съседство с Навот беше Йоси Гавиш. Той носеше памучни панталони и измачкан блейзър и гледаше в тавана като пътник, страдащ от непоносима скука.

При влизането на Джихан Наваз се раздвижи единствено Габриел. Той затвори папката, постави я на масичката пред него и бавно се изправи на крака.

— Джихан — каза Алон с доброжелателна усмивка, — много мило от ваша страна, че дойдохте. — Той тръгна внимателно към нея, като възрастен човек, приближаващ изгубено дете. — Моля ви, простете ни за нетрадиционния характер на нашата покана, но го направихме, за да ви предпазим.

Каза това на немски, на изразения си берлински диалект. Той не убягна на госпожица Наваз — сирийската девойка от Хамбург, която сега живееше в Линц.

— Кой сте вие? — попита тя след малко.

— Не бих искал да започна този разговор с лъжа — отговори Габриел, продължавайки да се усмихва, — така че няма да си направя труда да ви кажа име. Аз работя за правителствена служба, която се занимава с въпроси, свързани с данъчното облагане и финансите. — Той посочи Навот и Йоси. — Тези господа се занимават със същото за съответните им правителства. Едрият, нещастен на вид мъж е от Австрия, а господинът със смачканото сако, който седи до него, е от Великобритания.

— Ами тези двамата? — попита Джихан, като кимна към Лавон и Дина.

— Ингрид и хер Адлер работят с мен.

— Те са много добри. — Младата жена изгледа Дина с присвити очи. — Особено тя.

— Съжалявам, че ви измамихме, Джихан, но нямахме друг избор. Всичко бе направено за вашата безопасност.

— За моята безопасност?

Габриел направи още една крачка към нея.

— Искахме да се срещнем с вас по начин, който да не събуди подозрение у работодателя ви. — Той замълча, после добави: — Господин Ал Сидики.

При споменаването на името му тя като че ли се сви уплашено. Алон се престори, че не е забелязал.

— Предполагам, че носите мобилния си телефон? — попита той, сякаш мисълта току-що му беше хрумнала.

— Разбира се.

— Бихте ли го дали на Ингрид, ако обичате? Важно е да изключим всичките ни мобилни апарати, преди да продължим този разговор. Човек никога не знае кой слуша.

Джихан извади телефона си от дамската си чанта и го предаде на Дина, която изключи захранването, преди да се шмугне мълчаливо в съседната стая. Габриел се върна до масичката за кафе и взе папката си. Той я отвори със сериозно изражение, сякаш тя съдържаше материали, които предпочиташе да не показва публично.

— Боя се, че банката, за която работите, е обект на разследване от известно време — каза Алон след малко. — Разследването има международен характер, както виждате от присъствието на моите колеги от Австрия и Обединеното кралство. В хода на разследването бяха открити солидни доказателства, които подсказват, че Банка Вебер АД не е нищо повече от една престъпна фирма, участваща в пране на пари, измами и незаконно укриване на облагаеми авоари и доходи. Което означава, че вие, Джихан, сериозно сте загазили.

— Аз съм само акаунт мениджър.

— Именно. — Алон извади един лист от папката и го вдигна, за да го види тя. — Всеки път, когато бъде открита сметка в Банка Вебер, вашият подпис фигурира на всички придружаващи документи. Вие също така извършвате повечето банкови преводи. — Габриел извади друг лист от папката, макар че този път го прегледа само той. — Например неотдавна сте превели доста голяма сума на банка „Трейд Уиндс“ на Каймановите острови.

— Откъде знаете за този трансфер?

— Всъщност те са били два — единият на 25 милиона долара, а другият на нищожните двадесет милиона. Сметките, на които са били преведени парите, се контролират от „Ел Икс Ар Инвестмънтс“. Адвокат на име Хамид Хадам ги е открил по указание на господин Ал Сидики. Хамид Хадам е от Лондон. Той е роден в Сирия. — Алон вдигна поглед от папката. — Както и вие, Джихан.

Страхът й бе съвсем очевиден. Въпреки това тя успя да вдигне леко брадичката си, преди да отговори:

— Никога не съм се срещала с господин Хадам.

— Но името му ви е познато, нали?

Младата жена бавно кимна.

— И не оспорвате факта, че лично сте превели парите в тези сметки.

— Направих само това, което ми беше наредено.

— От господин Ал Сидики?

Тя запази мълчание. Габриел върна документите в папката, а нея сложи отново на масичката за кафе. Йоси пак се взираше в тавана. Навот гледаше през френските прозорци една минаваща моторна лодка така, сякаш му се искаше да е на нея.

— Аз май загубих интереса на моята аудитория — каза Алон, като посочи към двамата неподвижни мъже. — Със сигурност мога да кажа, че те биха искали да стигна до главното, за да можем да преминем към по-важните въпроси.

— И какво е то? — попита Джихан по-спокойно, отколкото си мислеше, че е възможно.

— Моите приятели от Виена и Лондон не се интересуват от съдебното преследване на един нисш банков чиновник. Честно казано, аз също. Ние искаме човека, който дърпа конците в Банка Вебер, човека, който работи зад заключена врата, пазена от двама въоръжени телохранители. — Той замълча, после добави: — Искаме господин Ал Сидики.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

— Разбира се, че можете.

— Имам ли избор?

— Всички ние правим различни избори в живота си — отговори Габриел. — За съжаление, вие сте решили да приемете да работите в най-мръсната банка в Австрия.

— Не знаех, че е мръсна.

— Докажете го.

— Как?

— Като ни кажете всичко, което знаете за господин Ал Сидики. И като ни дадете списък на всички клиенти на Банка Вебер, размера на парите, които те са вложили в нея, както и местоположението на различните финансови инструменти, в които са инвестирани парите.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото ще бъде нарушение на австрийските банкови закони.

Алон сложи ръка върху рамото на Навот.

— Този господин работи за австрийското правителство. И щом той казва, че това не е нарушение на австрийското законодателство, значи не е.

Джихан се поколеба.

— Има и друга причина да не мога да ви помогна — каза тя най-накрая. — Аз нямам пълен достъп до имената на всички титуляри на сметки.

— Не сте ли акаунт мениджър?

— Разбира се, че съм.

— А не е ли работа на акаунт мениджъра да управлява сметките?

— Разбира се, че е — отвърна тя с гримаса.

— Тогава какъв е проблемът?

— Господин Ал Сидики.

— Тогава може би трябва да започнем оттам, Джихан.

— Габриел нежно сложи ръка на рамото й. — От господин Ал Сидики.