Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. — Добавяне

35.

Мюнхен, Германия

Много от версиите на лицето на Габриел бяха добре познати на службите за сигурност в Австрия, така че от транспортния отдел решиха, че е най-добре той да пътува през Мюнхен. Алон мина лесно през паспортния контрол като усмихнат богат американец и след това се придвижи с летищния автобус до паркинга за дълъг престой, където от транспортния отдел бяха оставили едно непроследимо „Ауди“ А7. Ключовете бяха скрити в една магнитна кутийка под калника на задното ляво колело. Габриел я взе с едно движение на ръката и приклекна, за да огледа шасито за евентуалното наличие на бомба. Като не видя нищо необичайно, той се качи зад волана и включи двигателя. Радиото бе оставено пуснато и жена с нисък, отегчен глас четеше новините на „Дойчландфунк“. За разлика от много свои сънародници, Габриел не потръпваше от отвращение при звука на немския език. Това бе езикът, който бе чувал в утробата на майка си, и дори и сега той си оставаше езикът на неговите сънища. В тях, когато говореше с него, Киара говореше на немски.

Той намери разписката за паркинга, където от транспортния отдел бяха казали, че ще бъде — в централната конзола, пъхната в брошура за нощните клубове в Мюнхен, — и потегли към изхода с предпазливостта на чужденец. Служителят на паркинга разглежда разписката достатъчно дълго, за да изпрати първата тръпка от операцията по гръбнака на Габриел. След това бариерата се вдигна и той се отправи към входа за аутобана. Докато караше под светлината на баварското слънце, започнаха да го връхлитат рой спомени. От дясната му страна, извисяваща се над хоризонта на Мюнхен, бе телевизионната кула в Олимпийския парк, където терористите от „Черният септември“ бяха извършили нападението, поставило началото на кариерата му. След един час, когато пресече границата на Австрия, първият град, в който влезе, беше Браунау на Ин — родното място на Хитлер. Габриел се опита да държи настрана мислите за Виена, но това се оказа извън възможностите му за разделно мислене. Той чу шума от безуспешен опит да бъде запален автомобилен двигател и видя над елегантната улица да се издига огнено зарево. И пак седеше край болничното легло на Леа и й казваше, че детето й е мъртво. „Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно…“ Да, помисли си той сега. Нещата щяха да бъдат различни. Той щеше да има двадесет и пет годишен син и никога нямаше да се влюби в една красива девойка от гетото на име Киара Дзоли.

Къщата, където бе роден Хитлер, се намираше на улица „Залцбургер Форщад“ №15, недалеч от главния търговски площад на Браунау. Габриел паркира на улицата и поседя известно време с включен двигател, като се чудеше дали има сили да направи това. После рязко отвори вратата и забърза през улицата, сякаш за да избегне възможността да се върне назад. Двадесет и пет години по-рано кметът на Браунау бе решил да постави паметен камък[1] пред къщата. Той бе изкопан от каменоломната в Маутхаузен и на него бе гравиран надпис, в който не се споменаваше специално нито за евреите, нито за холокоста. Алон застана сам пред него, като си мислеше не за избитите шест милиона души, а за войната, която се водеше на три хиляди и двеста километра югоизточно оттам, в Сирия. Въпреки всички книги, документални филми, паметници и декларации относно всеобщите човешки права, един диктатор отново убиваше с отровен газ хора от народа си и ги превръщаше в скелети в лагери и затвори. Изглеждаше така, сякаш уроците на холокоста бяха забравени. Или може би, помисли си Габриел, те никога не са били научавани.

Млада немска двойка — отличителният им акцент издаваше, че са баварци — се присъедини към него пред камъка и заговори за Хитлер, като че ли той беше незначителен тиранин от някаква далечна империя. Обезсърчен, Габриел се върна в колата си и пое през Горна Австрия. Най-високите планински върхове все още бяха покрити със сняг, но в долините, където бяха разположени селата, поляните пламтяха от багрите на дивите цветя. Той влезе в Линц малко след два часа на обяд и паркира близо до Новата катедрала. После прекара един час в проучване на това, което скоро щеше да бъде най-пасторалното бойно поле в сирийската гражданска война. В Линц бе сезонът на фестивалите. Току-що бе приключил филмовият фестивал и скоро щеше да започне джаз фестивалът. Бледите австрийци се припичаха на слънце на зелените тревни площи в Дунавския парк. Над главите им един-единствен пухкав облак се носеше плавно в лазурното небе като баражен балон[2], понесен от вятъра, след като се е откъснал от своето стоманено въже.

Последната спирка от проучването на Габриел беше кръговото кръстовище в съседство с Банка Вебер АД. Пред безличния вход на банката бе паркирана черна лимузина „Мерцедес Майбах“, чийто двигател работеше на празен ход. Ако се съдеше по начина, по който колата лежеше ниско на колелата, тя бе тежко бронирана. Алон седна на една пейка и пропусна два трамвая. След това, когато вече трети трамвай наближаваше спирката, видя един елегантно облечен мъж да излиза от банката и да се шмугва бързо на задната седалка на автомобила. Лицето му беше запомнящо се заради издадените скули и необичайно малката уста с тънки устни. Няколко секунди по-късно колата профуча като черна сянка край рамото на Габриел. Сега мъжът притискаше до ухото си мобилен телефон. „Парите никога не спят — помисли си Алон, — дори и кървавите.“

Когато четвърти трамвай навлезе бавно в кръговото кръстовище, Габриел се качи на него и се придвижи до другия бряг на Дунав. Той огледа внимателно шасито на автомобила си за втори път, за да се увери, че не е било бърникано там в негово отсъствие. След това се отправи към Атерзее. Безопасната къща се намираше на западния бряг на езерото, близо до град Лицлберг. Имаше дървена порта, отвъд която се простираше алея, обградена от двете страни с борове и цъфнали пълзящи растения. В предния двор бяха паркирани няколко коли, сред които и едно старо рено с корсикански регистрационен номер. Неговият собственик стоеше на отворената врата на вилата, облечен небрежно в чифт свободни панталони в цвят каки и жълт памучен пуловер.

— Аз съм Питър Рътлидж — каза той, като подаде с усмивка ръка на Габриел. — Добре дошъл в Шангри-Ла[3].

* * *

Предполагаше се, че са дошли на почивка, затова и бяха романите с меки корици, оставени отворени върху шезлонгите, перцата за федербал, разпръснати по моравата, и блестящата дървена моторна лодка, наета за царската сума от двадесет и пет хиляди евро на седмица, която дремеше в края на дългия кей. Във вътрешността на вилата обаче обстановката бе изцяло работна. По стените на трапезарията бяха закачени карти и снимки от наблюдение, а върху масата бяха поставени няколко отворени лаптопа. На екрана на единия от тях се виждаше представителна модерна къща от стъкло и стомана, разположена сред хълмовете над Линц. На другия — входът на Банка Вебер АД. В 17:10 часа самият хер Вебер излезе от вратата и се качи в едно практично беемве седан. Две минути по-късно се появи една девойка, която бе толкова бледа и красива, че изглеждаше почти нереална. А след девойката излезе Джихан Наваз. Тя прекоси забързано малкия площад и се качи в чакащия на спирката трамвай. И макар че младата жена не го знаеше, мъжът с белези от шарка, който седеше срещу нея от другата страна на пътеката, беше израелският разузнавач Яков Росман. Те пътуваха заедно с трамвая до Моцартщрасе, като всеки от тях се взираше пред себе си, а после поеха в различни посоки — Яков на запад, Джихан на изток. Когато тя пристигна пред жилищния си блок, видя Дина Сарид да слиза от лъскавия си син скутер на отсрещната страна на улицата. Двете жени си размениха по една бегла усмивка. После Джихан влезе в сградата и се изкачи по стълбите до апартамента си. След две минути на профила й в „Туитър“ се появи съобщение, което гласеше, че смята да отскочи за едно питие до бар „Ванили“ по-късно същата вечер. Не се получиха никакви отговори.

* * *

През следващите три дни двете жени се движеха из тихите улици на Линц по маршрути, които не се пресичаха. Те се сблъскаха на крайбрежната алея пред Музея на модерното изкуство и погледите им се срещнаха за кратко край сергиите на Стария пазар. Но иначе съдбата сякаш си бе наумила да ги държи настрана една от друга. Те като че ли бяха обречени да останат съседи, които не си говорят, непознати, които се гледат един друг през пропаст, която не можеше да бъде преодоляна.

Но без знанието на Джихан Наваз тяхната евентуална среща бе предопределена. В действителност тя бе активно подготвяна от група мъже и жени, които действаха от красива вила край брега на езеро, което се намираше на тридесет и два километра югозападно от града. Въпросът не беше в това дали двете жени ще се срещнат, а само кога. Единственото, което бе нужно на екипа, бе още едно доказателство.

То пристигна призори на четвъртия ден, когато те чуха, подслушвайки Хамид Хадам — лондонския адвокат, работещ за „Ел Икс Ар Инвестмънтс“, че той открива две сметки в съмнителна банка на Каймановите острови. След това Хамид звънна на Уалид ал Сидики в дома му в Линц и му каза, че сметките вече са готови да бъдат захранвани със средства. Парите пристигнаха двадесет и четири часа по-късно чрез трансакция, която бе наблюдавана от компютърните хакери на Отдел 8200. В първата сметка бяха внесени двадесет милиона долара, които минаха през Банка Вебер АД. Във втората бяха внесени двадесет и пет милиона щатски долара.

При това положение остана само да се уточнят времето, мястото и обстоятелствата за срещата между двете жени. Бе избрано времето да е пет и половина следобед на следващия ден, а мястото — площад Пфарплац. Дина седеше пред кафене „Майер“ и четеше опърпан екземпляр на „Остатъкът от деня“[4], когато Джихан мина сама край масата й, носейки пазарска торбичка в едната си ръка. Тя спря изведнъж, обърна се и се приближи до масата.

— Това е невероятно съвпадение — каза на немски младата жена.

— Кое? — попита Дина на същия език.

— Вие четете любимата ми книга.

— Каквото и да правите, не ми казвайте как свършва. — Дина остави романа на масата и протегна ръка. — Аз съм Ингрид — каза тя. — Мисля, че живея срещу вас.

— И аз така мисля. Аз съм Джихан. — Тя се усмихна. — Джихан Наваз.

Бележки

[1] Надписът на камъка гласи: „За мир, свобода и демокрация. Никога повече фашизъм. В памет на милионите загинали“. — Б.пр.

[2] Един или серия балони, привързани към земята със стоманени въжета, които са издигнати над военен обект, за да възпрепятстват преминаването на нисколетящи вражески самолети. — Б.пр.

[3] Въображаемо място, което би трябвало да се намира в Хималаите, или по-точно в Тибет. В западната култура понятието е въведено от писателя Джеймс Хилтън в романа му „Изгубеният хоризонт“. — Б.пр.

[4] Роман от британския писател от японски произход Казуо Ишигуро. — Б.пр.