Даниъл Силва
Крадецът (19)

18.

Хайд Парк, Лондон

На следващата сутрин Габриел позвъни в галерията за изящни изкуства „Ишърууд“, докато пресичаше Лестър Скуеър. Той поиска да види Джулиан далеч от галерията и обичайните за артистичния свят барове в Сейнт Джеймс. Ишърууд предложи кафе-бар „Лидо“ в Хайд Парк. По думите му никой от света на изкуството никога не би стъпил там.

Той пристигна няколко минути след един часа, облечен като типичен англичанин със сако от туид и водоустойчиви обувки. Джулиан изглеждаше много по-трезвен, отколкото бе обикновено в ранния следобед.

— Далеч съм от мисълта да се оплаквам — каза Габриел, стискайки ръката на Ишърууд, — но секретарката ти ме остави да чакам близо десет минути, преди най-накрая да ме свърже с теб.

— Смятай се за щастливец.

— Кога ще я уволниш, Джулиан?

— Не мога да го направя.

— Защо не можеш?

— Може би още съм влюбен в нея.

— Тя злоупотребява с това.

— Знам. — Ишърууд се усмихна. — Ако поне спяхме заедно, тогава щеше да е идеално.

Те седнаха на една маса с изглед към езерото Серпънтайн. Ишърууд изгледа намръщено менюто.

— Не е точно „Уилтънс“, нали?

— Ще оцелееш, Джулиан.

Ишърууд не изглеждаше убеден. Той си поръча сандвич със скариди и чаша бяло вино за кръвното си налягане. Алон си поръча чай и едно кексче. Когато отново останаха сами, Габриел му разказа всичко, което бе открил, след като бе напуснал Венеция. После му каза какво планира да направи.

— Непослушно момче — рече тихо Джулиан. — Абсолютно непослушно момче.

— Това беше идея на генерала.

— Той е едно лукаво копеле, нали?

— Точно затова е толкова добър в работата си.

— Той е длъжен да бъде добър. Но аз, като председател на Комитета за защита на изкуството — добави Ишърууд с официален тон, — ще проявя нехайство, ако не възразя срещу един аспект на твоята доста добре замислена операция.

— Няма друг начин, Джулиан.

— Ами ако картината се повреди по време на кражбата?

— Сигурен съм, че мога да намеря някой, който да я оправи.

— Не бъди толкова нагъл, момчето ми. Не ти отива.

Между тях се възцари дълбока тишина.

— Заслужава си риска, ако мога да върна тази картина на Караваджо — каза накрая Алон.

— Ако — отговори скептично Ишърууд. Той въздъхна дълбоко. — Съжалявам, че те замесих в цялата тази каша. И като си помислиш, нищо от това нямаше да се случи, ако не беше проклетият Оливър Димбълби.

— Всъщност аз съм измислил как Оливър да изкупи греховете си.

— Нали не мислиш да го използваш по някакъв начин?

Габриел бавно кимна.

— Но този път Димбълби никога няма да узнае това.

— Мъдър ход — отговори Ишърууд. — Оливър е един от най-големите клюкари в света на изкуството.

— Именно затова.

— Какво си намислил?

Алон му каза. Ишърууд се усмихна дяволито.

— Непослушно момче — каза той. — Абсолютно непослушно момче.

* * *

Докато свършат обяда, Габриел бе успял да убеди Ишърууд в ефикасността на плана си. Те уточниха последните подробности, докато пресичаха Хайд Парк, и се разделиха на претъпкания тротоар на Пикадили. Ишърууд тръгна обратно към галерията си в Мейсънс Ярд, а Алон към гара „Сейнт Панкрас“, където се качи на един от следобедните влакове на „Евростар“ за Париж. Вечерта в тайната квартира с изглед към Пон Мари той се люби с Киара за втори път, след като бе научил, че тя е бременна.

На сутринта те закусиха в едно кафене близо до Лувъра. После, след като изпрати Киара до тайната квартира, Алон взе такси до Лионската гара. В девет часа той се качи на влака за Марсилия и в един без петнадесет вече слизаше по стълбите на гара „Сен Шарл“. Те го отведоха до долния край на булевард „Д’Атен“, по който Габриел пое, за да стигне до „Ла Канебиер“ — широката търговска улица, която се простираше от центъра на града до Старото пристанище. Рибарските лодки се бяха завърнали от сутрешните си курсове и най-различни видове морски създания лежаха върху металните сергии по протежение на източната страна на пристанището. На една от сергиите стоеше побелял мъж, който носеше парцалив вълнен пуловер и гумена престилка. Габриел спря там за кратко, за да разгледа улова на мъжа. После зави зад ъгъла в южния край на пристанището и се настани на пасажерската седалка на едно очукано рено седан. Зад волана, с горяща цигара между пръстите, седеше Кристофър Келър.

— Трябва ли? — попита уморено Габриел.

Келър загаси цигарата си и веднага запали нова.

* * *

— Не мога да повярвам, че сме отново тук.

— Къде?

— В Марсилия — отвърна Келър. — Точно оттук започнахме търсенето на младата англичанка.

— И където ти ненужно отне човешки живот — добави мрачно Габриел.

— Хайде да не дискутираме повторно този въпрос.

— Това е доста високопарен израз за крадец на предмети на изкуството, Кристофър.

— Не мислиш ли, че е някакво съвпадение това, че седим в същата кола от същата страна на Старото пристанище?

— Не.

— Защо не?

— Защото Марсилия е мястото, където са престъпниците.

— Като него. — Келър кимна към мъжа с парцаливия вълнен пуловер, който стоеше до сергията за риба в края на пристанището.

— Познаваш ли го?

— Всички от занаята познават Паскал Рамо. Той и неговата банда са най-добрите крадци на Лазурния бряг. Те крадат всичко. Носеше се слух, че веднъж опитали да откраднат Айфеловата кула.

— Какво се е случило?

— Купувачът се е отказал, или поне така Паскал обича да разказва историята.

— Някога имал ли си вземане-даване с него?

— Той не се нуждае от хора като мен.

— В смисъл?

— Паскал ръководи бандата си със здрава ръка. — Келър издиша облак цигарен дим. — Така че Морис прави поръчка и Паскал доставя стоките, по този начин ли действат?

— Точно като „Амазон“^[1].

— Какво е „Амазон“?

— Трябва малко по-често да се измъкваш от долината си, Кристофър. Светът се промени, откакто си умрял.

Келър потъна в мълчание. Габриел отмести поглед от Паскал Рамо и погледна към хълмистия квартал на Марсилия, разположен близо до базиликата. В паметта му изникнаха картини от миналото: вратата на величествена жилищна сграда на булевард „Сен Реми“, мъж, който крачи бързо в прохладните утринни сенки, арабско момиче с безмилостни кафяви очи, което стои в горния край на каменното стълбище. „Извинете, господине. Да не сте се загубили?“ Той премигна, за да прогони спомените, бръкна в джоба на палтото си, за да извади мобилния си телефон, но се спря. Пред тайната квартира в Париж имаше охранителен екип. Нищо лошо нямаше да се случи на Киара.

— Нещо не е наред ли? — попита Кристофър.

— Не — отвърна Алон. — Всичко е наред.

— Сигурен ли си?

Габриел върна погледа си на Паскал Рамо. Келър се усмихна.

— Малко е странно, не мислиш ли?

— Кое?

— Че човек като теб може да бъде свързан с крадец на предмети на изкуството.

— Или с професионален убиец — добави Габриел.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че животът е сложен, Кристофър.

— На мен ли го казваш.

Келър загаси цигарата си и понечи да запали друга.

— Моля те — каза тихо Алон.

Кристофър мушна цигарата обратно в кутията.

— Още колко трябва да чакаме?

Габриел погледна часовника си.

— Двадесет и осем минути.

— Откъде си толкова сигурен?

— Понеже влакът му пристига на гара „Сен Шарл“ в един часа и тридесет и четири минути. За да стигне пеша от гарата до пристанището, ще са му нужни дванадесет минути.

— Ами ако спре някъде по пътя?

— Няма да спре — отговори Алон. — Господин Дюран е много надежден човек.

— Щом е толкова надежден, защо отново се върнахме в Марсилия?

— Защото той носи един милион евро от парите на карабинерите и искам да се уверя, че те ще се озоват на правилното място.

— В джоба на Паскал Рамо.

Габриел не отговори.

— Малко е странно, не мислиш ли?

— Животът е сложен, Кристофър.

Келър запали цигара.

— На мен ли го казваш.

* * *

Беше един и четиридесет и пет, когато го видя да се спуска по стръмната улица „Ла Канебиер“, което означаваше, че идва с една минута предсрочно. Носеше сив камгарен костюм и изискана филцова шапка, а в дясната си ръка стискаше дръжката на куфарче, съдържащо един милион евро. Той се насочи към продавачите на риба и мина бавно край сергиите, докато не стигна пред тази на Паскал Рамо. Двамата размениха няколко думи, Дюран старателно провери дали стоката е прясна и накрая направи своя избор. Той подаде една банкнота, взе найлонова торбичка, пълна с калмари, и се отправи към южната страна на пристанището. Миг по-късно Морис мина покрай Габриел и Келър, без да ги погледне.

— Къде отива сега?

— На яхта, наречена „Мистрал“.

— Кой е собственик на яхтата?

— Рене Монжан.

Келър повдигна въпросително вежди.

— Откъде познаваш Монжан?

— Това е друга история за друг път.

Сега Дюран вървеше по един от плаващите докове между редиците бели яхти. Както предсказа Габриел, той се качи на една моторна яхта, наречена „Мистрал“, и се шмугна в кабината й. Морис остана там точно седемнайсет минути и когато отново се появи, вече не носеше куфарчето, нито торбичката с калмарите. Той мина край очуканото рено на Келър и тръгна обратно към гарата.

— Поздравления, Кристофър.

— За какво?

— Вече си гордият собственик на един шедьовър на Ван Гог, струващ 200 милиона долара.

— Не още.

— Морис Дюран е много надежден — каза Габриел. — Такъв е и Рене Монжан.