Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2015 г.)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Крадецът

Преводач: Венера Иванова Атанасова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова; Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1484-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3571

История

  1. — Добавяне

33.

Линц, Австрия

На сто и шейсет километра западно от Виена река Дунав завива рязко от северозапад на югоизток. На това място древните римляни изградили гарнизон и когато те си отишли, хората, които един ден щели да бъдат известни като австрийци, изградили град, който нарекли Линц. Градът забогатял от желязната руда и солта, които били превозвани по реката, и за известно време бил най-важният град в Австро-Унгарската империя, по-важен дори от Виена. Моцарт композирал своята Симфония №36, докато живеел в Линц; Антон Брукнер[1] бил органист в Старата катедрала на града. А в малкото му предградие Леондинг, на улица Михаелбергщрасе №16, се издига жълта къща, където е живял като дете Адолф Хитлер. Адолф се преместил във Виена през 1905 г. с надеждата да бъде приет в Художествената академия, но никога не забравил любимия си Линц. Линц трябвало да бъде културният център на хилядолетния Райх и точно там Хитлер планирал да изгради своя монументален фюреров музей с ограбените произведения на изкуството. Всъщност кодовото име на неговата грабителска операция било Sonderauftrag Linz, или Специална операция Линц.

Съвременният Линц се бе потрудил усилено да прикрие връзките си с Хитлер, но спомените за миналото бяха навсякъде. Най-крупното предприятие в града — стоманодобивният гигант „Фьост Алпине“, първоначално било известно като „Херман Гьоринг Верке“. А на деветнадесет километра източно от центъра на града се намираха останките от Маутхаузен — нацисткия лагер, където затворниците са били подложени на „изтребление чрез труд“. Сред затворниците, доживели да видят лагера освободен, бил Симон Визентал, който по-късно щеше да стане най-известният „ловец на нацисти“ в света.

Човекът, който пристигна в Линц през първия вторник на месец юни, знаеше много за тъмното минало на града. В действителност в определен период от неговия твърде разностранен живот градът бе най-голямата му страст. Когато слезе от влака на Хауптбанхоф, той носеше тъмен костюм, подсказващ, че притежава значително богатство, и златен часовник, който оставяше впечатлението, че не го е придобил съвсем честно, което по една случайност беше вярно. Мъжът бе пристигнал в Линц от Виена, а преди това беше посетил Мюнхен, Будапеща и Прага. По пътя си той два пъти бе сменил самоличността си. За момента мъжът беше Феликс Адлер — средноевропеец с неустановена националност, любовник на много жени, боец от забравени битки, човек, който се чувстваше по-удобно в Гщаад и Сен Тропе, отколкото в родния си град, където и да беше той. Истинското му име обаче беше Ели Лавон.

От гарата той пое по улица, от двете страни на която се издигаха кремави жилищни сгради, докато не стигна до Новата катедрала — най-голямата църква в Австрия, но не и най-високата. С указ[2] нейната извисяваща се кула бе построена с два метра по-ниска от тази на виенската й посестрима — величествената катедрала „Свети Стефан“. Лавон влезе в нея, за да види дали някой от улицата ще го последва. Докато вървеше под високия свод на нефа, той се запита не за първи път как такава благочестива римокатолическа страна е могла да изиграе толкова голяма роля в убийството на шест милиона души. „Било е в кръвта им — помисли си той. — Били са закърмени с него.“

Но това беше мнението на Лавон, не на Феликс Адлер, и когато излезе обратно на площада, той бленуваше само за пари. Ели отиде до Хауптплац — най-известния площад в Линц, и направи последна проверка дали не е следен. След това прекоси река Дунав и се отправи към едно кръгово кръстовище, където два модерни трамвая се припичаха на топлото слънце, изглеждайки така, сякаш бяха оставени погрешка в грешния град, в грешната епоха. От едната страна на кръговото кръстовище имаше улица, наречена Герстнерщрасе, в края на която се виждаше величествена врата с месингова табелка с надпис „Банка Вебер АД — само с предварителна уговорка“.

Лавон посегна към бутона на звънеца, но нещо го накара да се поколебае. Това беше старият страх, страхът, че е чукал на твърде много врати и е ходил по твърде много тъмни улици зад хора, които биха го убили, ако знаеха, че е там. После се сети за лагера, който се намираше на двадесет километра на изток, и за един град в Сирия, който почти бе изтрит от картата, и се запита дали някъде имаше връзка — дъга на злото, между двете места. Внезапно в него се надигна гняв, който той овладя, като оправи вратовръзката си и приглади каквото бе останало от косата му. След това постави решително палеца си върху бутона на звънеца и с променен глас заяви, че е Феликс Адлер и има уговорена бизнес среща. Изминаха няколко секунди, които му се сториха цяла вечност. Най-накрая ключалките изщракаха и звукът на сигналното устройство го стресна като изстрел от стартов пистолет. Той си пое дълбоко дъх, натисна дръжката и влезе.

* * *

Отвъд вратата имаше вестибюл, а отвъд вестибюла — чакалня, където седеше девойка от Горна Австрия, която беше толкова бледа и хубава, че изглеждаше почти нереална. Девойката явно бе свикнала с нежеланото внимание от страна на мъже като хер Адлер, защото поздравът, който му отправи, бе едновременно приветлив и пренебрежителен. Тя му предложи стол в чакалнята си, който той прие, и кафе, което учтиво отказа. Ели седна със събрани колене и кръстосани в скута ръце, сякаш чакаше на перона на някоя провинциална железопътна гара. На един телевизор на стената над главата му течеше безшумно предаването на американски канал за финансови новини. На масата до лакътя му лежаха екземпляри от значимите световни икономически издания, заедно с няколко списания, възхваляващи предимствата на живота в планините на Австрия.

Най-после телефонът на бюрото на младата жена иззвъня и тя обяви, че хер Маркус Вебер — президент и основател на Банка Вебер АД, ще го приеме. Той го чакаше зад следващата врата — мършав, висок, плешив, очилат, облечен с тъмен костюм на предприемач и с високомерна усмивка. Хер Вебер стисна тържествено ръката на Лавон, сякаш го утешаваше за смъртта на някаква далечна леля, и го поведе по един коридор, по чиито стени бяха закачени маслени платна, изобразяващи планински езера и нацъфтели ливади. В края на коридора имаше бюро, където друга жена — по-възрастна и с по-тъмен тен и коса от първата, се взираше в екрана на компютъра си. Кабинетът на хер Вебер беше от дясната страна; от лявата се намираше кабинетът на неговия партньор Уалид ал Сидики. Вратата на господин Ал Сидики бе плътно затворена. Пред нея бяха застанали двама еднакви на вид охранители, които стояха неподвижно като палми в саксия. Ушитите им по поръчка костюми не можеха да скрият факта, че бяха въоръжени.

Ели Лавон кимна на двамата мъже, получавайки в отговор само едно мигване, а след това погледна към жената. Косата й беше черна като гарваново крило и се спускаше почти до раменете на тъмното й сако. Тя имаше големи кафяви очи и прав, възголям нос. Общото впечатление, което оставяше външният й вид, бе за сериозност, примесена с лека печал. Ели погледна лявата й ръка и видя, че на безименния й пръст няма венчална халка или годежен пръстен. Той определи възрастта й някъде около четиридесетте — опасен период за една стара мома. На жената не й липсваше привлекателност, но не беше и много красива. Финото съчетание на костите и плътта, които оформят човешкото лице, бе решило да я направи обикновена.

— Това е Джихан Наваз — обяви Хер Вебер. — Госпожица Наваз е нашият акаунт мениджър[3].

Поздравът й беше малко по-приятен от този, който Лавон бе получил от австрийската рецепционистка. Той пусна бързо студената й длан и последва хер Вебер в кабинета му. Мебелите бяха модерни, но удобни, а подът бе покрит с дебел килим, който сякаш поглъщаше всички звуци. Хер Вебер покани с жест Ели да се настани на един стол, преди да седне зад бюрото си.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, внезапно станал напълно делови.

— Искам да поверя известна парична сума на вашите грижи — отговори Лавон.

— Може ли да попитам откъде научихте за нашата банка?

— От мой бизнес партньор, който е ваш клиент.

— Може ли да попитам за името му?

— Предпочитам да не го казвам.

Хер Вебер вдигна длан, сякаш искаше да каже, че напълно разбира.

— Имам един въпрос — каза Ели. — Вярно ли е, че преди няколко години банката е имала известни затруднения?

— Вярно е — призна Вебер. — Като много други европейски банкови институции бяхме силно засегнати от срива на американския пазар за недвижими имоти и последвалата финансова криза.

— И поради тази причина сте били принудени да приемете да имате партньор?

— В действителност бях доволен да го направя.

— Господин Ал Сидики.

Хер Вебер кимна предпазливо.

— Той е от Ливан, познах ли?

— Всъщност е от Сирия.

— Жалко.

— Защо?

— Заради войната — отговори Лавон.

Безучастното изражение на банкера показа ясно, че не желае да обсъжда настоящото положение в родината на партньора си.

— Вие говорите немски, сякаш сте родом от Виена — каза той след малко.

— Живях там определен период от време.

— А сега?

— Имам канадски паспорт, но предпочитам да мисля за себе си като за гражданин на света.

— В днешно време парите не познават международни граници.

— Точно затова дойдох в Линц.

— Били ли сте тук и преди?

— Много пъти — отговори искрено Ели.

Телефонът на Вебер иззвъня.

— Имате ли нещо против да се обадя?

— Ни най-малко.

Австриецът вдигна слушалката до ухото си и се втренчи право в Лавон, докато слушаше гласа в другия край на линията. Дебелият килим погълна промърморения от него отговор. После той затвори телефона и попита:

— Докъде бяхме стигнали?

— Канехте се да ме уверите, че вашата банка е платежоспособна и стабилна и че парите ми ще бъдат тук в безопасност.

— И двете неща са верни, хер Адлер.

— Освен това очаквам да проявите дискретност.

— Както сигурно знаете — отвърна Вебер, — неотдавна Австрия се съгласи да внесе някои промени в банковата си система, за да угоди на европейските ни съседи. Въпреки това, нашите закони за поверителност си остават сред най-строгите в света.

— Доколкото разбрах, имате изискване за депозит от най-малко десет милиона евро за нови клиенти.

— Такава е нашата политика. — Вебер замълча, после попита: — Има ли някакъв проблем, хер Адлер?

— Никакъв.

— Очаквах, че отговорът ви ще е такъв. Правите ми впечатление на много сериозен човек.

Хер Адлер прие това ласкателство с леко кимване.

— Кой друг в банката ще знае, че имам сметка тук?

— Аз и госпожица Наваз.

— А господин Ал Сидики?

— Господин Ал Сидики си има своите клиенти, а аз — моите. — Вебер почука със златната си писалка по кожената подложка на бюрото. — Е, хер Адлер, как ще процедираме?

— Моето намерение е да депозирам при вас десет милиона евро. Бих искал да държите пет милиона от тях в брой. Останалата част бих искал да инвестирате. Нищо прекалено сложно — добави той. — Целта ми е запазване, а не печелене на богатство.

— Няма да бъдете разочарован — отговори австриецът. — Трябва обаче да знаете, че вземаме такса за нашите услуги.

— Да — каза с усмивка Ели. — Поверителността си има цена.

* * *

Въоръжен със златната си писалка, банкерът записа някои лични данни на Лавон — всичките фалшиви. За парола Ели си избра думата „кариера“ — препратка към каменоломната в лагера за робски труд в Маутхаузен, — която се зарея над лъскавото плешиво теме на хер Вебер, който, както се оказа, не бе намерил време да посети мемориала на холокоста, намиращ се на няколко километра от неговия роден град.

— Паролата е свързана с естеството на моя бизнес — поясни Лавон с престорена усмивка.

— Вашият бизнес е минното дело, така ли, хер Адлер?

— Нещо такова.

След тези думи банкерът се изправи и го повери на грижите на госпожица Наваз — акаунт мениджъра на банката. Трябваше да се попълват формуляри, да се подписват декларации и да се дават обещания от двете страни по отношение на секретността и спазването на данъчните закони. Прибавянето на десет милиона евро към баланса на Банка Вебер не допринесе с нищо за смекчаване на резервираното й държане. Ели сметна, че тя не е сдържана по природа, причината беше нещо друго. Той погледна към двамата охранители, поставени пред вратата на Уалид ал Сидики, сирийския спасител на Банка Вебер АД. После отново погледна Джихан Наваз.

— Важен клиент? — попита Лавон.

Жената го изгледа безучастно.

— Как искате да внесете парите в сметката? — попита тя.

— Най-удобно ще е чрез банков превод.

Госпожица Наваз му подаде едно листче, на което бе написан идентификационният код на банката.

— Трябва ли да го направя сега? — попита Ели.

— Както желаете.

Лавон извади мобилния си телефон и позвъни на една реномирана банка в Брюксел, която не знаеше, че контролира голяма част от оперативните средства на Службата за Европа. Той информира своя банкер, че желае да преведе много бързо десет милиона евро на Банка Вебер АД в Линц, Австрия. После затвори телефона и отново се усмихна на Джихан Наваз.

— Ще получите парите най-късно утре до обяд — каза Ели.

— Да ви позвъня ли за потвърждение?

— Да, ако обичате.

Хер Адлер й подаде визитката си. Тя отвърна на жеста му, като му подаде една от своите.

— Ако се нуждаете от още нещо, хер Адлер, моля не се колебайте да ми се обадите директно. Ще ви помогна, ако мога.

Лавон пъхна визитката й във вътрешния джоб на сакото си заедно с мобилния си телефон. Изправи се и се ръкува за последен път с Джихан Наваз, преди да се отправи към рецепцията, където го чакаше красивата австрийска девойка. Докато вървеше по застлания с пътека коридор, усети очите на двамата охранители да пронизват гърба му, но не посмя да погледне през рамо. Осъзна, че се страхува. Джихан Наваз — също.

Бележки

[1] Антон Брукнер (1824–1896) — австрийски композитор, органист, пианист и музикален педагог. — Б.пр.

[2] По времето на Хабсбургите никоя сграда в Австро-Унгарската империя не можела да бъде по-висока от Южната кула на виенската катедрала „Свети Стефан“. — Б.пр.

[3] Служител, чиято работа е ежедневното обслужване на сметката на конкретен клиент и който е основното лице за контакт между клиента и компанията. — Б.пр.