Даниъл Силва
Крадецът (33)

32.

Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Те започнаха търсенето не от сина, а от бащата: човека, който бе управлявал Сирия от 1970 до смъртта си от сърдечен удар през 2000 година. Той бе роден през октомври 1930 г. в селцето Кардаха, разположено в планинския масив Ансария в Северозападна Сирия. Подобно на другите селища в региона, Кардаха принадлежеше на алауитите — последователи на малък, преследван клон на шиитския ислям, които болшинството сунити смятаха за еретици. В Кардаха нямаше джамия или църква, нито дори едно кафене или магазин, но валеше дъжд по тридесет дни в годината и имаше минерален извор в една близка пещера, която селяните наричаха Айн Зарка. Девето от единадесетте деца в семейството, той бе живял в двустайна каменна къща с малък преден двор, застлан с утъпкана пръст, и прилежащо към него кално парче земя за животните. Дядо му — дребен селски вожд, който бил добър с юмруците и пушката, бил известен с прозвището Ал Уахиш, или Дивака, защото веднъж победил пътуващ турски пехливанин. Баща му можел да уцели с куршум цигарена хартия от сто крачки.

През 1944 г. той напуснал Кардаха, за да учи в крайбрежния град Латакия. Там започнал да се занимава активно с политика, като се присъединил към новата Арабска социалистическа партия БААС — светско движение, което искало да сложи край на западното влияние в Близкия изток чрез панарабския социализъм. През 1951 г. той постъпил във военната академия в Алепо — традиционният път за един алауит, опитващ се да избяга от оковите на планинската бедност, и от 1964 г. вече бил в командването на сирийските ВВС. След преврата, извършен от БААС през 1966 г., станал министър на отбраната на Сирия — пост, който заемал по време на пагубната война на Сирия с Израел през 1967 г., когато тя бе загубила Голанските възвишения. Въпреки катастрофалния провал на войските му, три години по-късно той станал президент на Сирия. Като знак за бъдещите му действия нарекъл довелия го на власт безкръвен преврат изправително движение.

Издигането му сложило край на дългия период на политическа нестабилност в Сирия, но на висока цена за сирийския народ и за останалата част от Близкия изток. Силно зависим от Съветския съюз, неговият режим бил сред най-опасните в региона. Той подкрепял радикалните членове на палестинското движение — Абу Нидал действал безнаказано от Дамаск в продължение на години — и оборудвал армията си с най-модерните съветски танкове, изтребители и установки за противовъздушна отбрана. Самата Сирия се превърнала в огромен затвор, място, където факс апаратите били забранени и само една неуместна дума, казана за владетеля, отвеждала хората до „Мезех“ — печално известния затвор в западната част на Дамаск. Петнадесет отделни служби за сигурност следели сирийския народ и се шпионирали помежду си. Всички те, както и сирийската армия, били контролирани от алауитите. Около владетеля и семейството му бил изграден култ към личността. Неговият лик — с високо, изпъкнало чело и болнава бледност — се извисявал над всеки площад и висял по стените на всяка обществена сграда в страната. Майка му — обикновена селянка, била почитана почти като светица.

Обаче едно десетилетие след неговия възход голяма част от сунитското мнозинство в страната вече не било доволно да бъде управлявано от един алауитски селянин от Кардаха. В Дамаск редовно избухвали бомби, а през юни 1979 г. самовзривил се член на Мюсюлманското братство убил най-малко петдесет алауитски кадети в столовата на военната академия в Алепо. Година по-късно ислямски бунтовници хвърлили две гранати срещу владетеля по време на дипломатическа церемония в Дамаск и от този момент избухливият му брат обявил тотална война на Братството и неговите сунитски поддръжници. Едно от първите му действия било да изпрати части от ръководените от него отбранителни сили — пазителите на режима, в разположения насред пустинята затвор „Тадмор“. Там около осемстотин политически затворници били изклани в килиите си.

Но именно в град Хама — център на дейността на Мюсюлманското братство, разположен на бреговете на река Оронт, режимът показал докъде би стигнал, за да гарантира оцеляването си. Рано сутринта на 2 февруари 1982 г. в отиващата към прага на гражданска война страна силите по сигурността влезли в града заедно с няколкостотин агенти на страховитата тайна полиция Мухабарат. Последвало най-жестокото клане в съвременната история на Близкия изток — едномесечно безумие на убийства, изтезания и разрушения, в което загинали най-малко двадесет хиляди души, а градът бил превърнат в руини. Управникът изобщо не отрекъл клането, нито оспорил броя на убитите. В действителност той оставил града да лежи в руини месеци наред като напомняне за това, което ще се случи с онези, които се осмелят да оспорят властта му. В Близкия изток излязъл на мода нов израз: Правилата на Хама.

Управникът никога повече не бил изправен пред сериозна заплаха. Нещо повече: на президентските избори през 1991 г. той спечелил 99,9% от гласовете, което накарало един сирийски коментатор да отбележи, че дори и Аллах не би се справил толкова добре. Той наел един прочут архитект да построи за него пищен президентски дворец, а когато здравето му се влошило, се замислил за своя приемник. Докато бил в неспособност да управлява поради болест, буйният му по-малък брат направил неуспешен опит да завземе властта и бил изпратен в изгнание. Любимият му най-голям син — военен, шампион по конен спорт, загинал в автомобилна катастрофа. Така че останал само кроткият му среден син, специализирал в Лондон офталмолог, да поеме контрола на семейния бизнес.

Първите години от управлението му били изпълнени с надежда и добри перспективи. Той предоставил на своите сънародници достъп до интернет и им позволил да пътуват извън страната, без първо да си осигурят разрешение от властите. Новият управник вечерял в ресторанти с модерната си съпруга и освободил няколкостотин политически затворници. Нови луксозни хотели и молове променили облика на мрачния Дамаск и Алепо. Западните цигари, забранени от баща му, се появили по рафтовете на сирийските магазини.

След това настъпило голямото Арабско пробуждане. Сирийците стояли пасивно, докато старият ред се разпадал около тях, сякаш имали предчувствие за това, което предстояло. След това, през март 2011 г., петнадесет млади момчета се осмелили да нарисуват със спрей графити срещу режима на стената на едно училище в Дераа — малко фермерско градче, разположено на 96 километра южно от Дамаск. От Мухабарат бързо арестували момчетата и посъветвали бащите им да се приберат вкъщи и да си направят нови деца, защото никога повече няма да видят синовете си. В Дераа избухнали протести, които бързо се разпространили в Хомс, Хама, а в крайна сметка и в Дамаск. В рамките на една година Сирия била обхваната от мащабна гражданска война. А синът, също като бащата преди него, щял да играе по Правилата на Хама.

* * *

Но къде бяха парите? Парите, които бяха крадени от сирийската хазна в продължение на четири десетилетия. Парите, които бяха ограбени от държавните сирийски предприятия и насочени към джобовете на управника и алауитските му роднини от Кардаха. Част от тях бяха скрити в люксембургската компания „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ и точно там Габриел и неговият екип направиха първите си проучвания. Отначало те бяха направени внимателно и в резултат на това бяха напълно незадоволителни. Едно просто търсене в интернет разкри, че „Ел Икс Ар“ нямат публичен уебсайт и не се появяват в никакви новини или прессъобщения, свързани с бизнеса или с нещо друго. Компанията беше вписана в люксембургския търговски регистър, но краткият текст не съдържаше имената на нейните инвеститори, нито тези на ръководството й — само адрес, който се оказа на кантората на корпоративен адвокат. За Ели Лавон — най-опитния финансов следовател на екипа, беше очевидно, че „Ел Икс Ар“ е класически способ, използван от някого, който искаше да инвестира анонимно парите си. Тя беше нищо, компания призрак, куха обвивка без съдържание.

Те разшириха търсенето си до търговските регистри в Западна Европа. И когато то не доведе до нещо повече от слабо премигване на техните радарни екрани, претършуваха регистрите на данъчните фирми и агенции за недвижими имоти във всички страни, където тези документи бяха достъпни. Нито едно от тези проучвания не даде никакво съвпадение, с изключение на това в Обединеното кралство, от което научиха, че „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ е наемател на търговска сграда, намираща се на Кингс Роуд в Челси, в която в момента се помещаваше известна компания за дамско облекло. Адвокатът, представляващ „Ел Икс Ар“ във Великобритания, работеше за малка адвокатска кантора със седалище в лондонския квартал Саутуорк. Името му беше Хамид Хадам. Той бе роден през ноември 1964 г. в градчето Кардаха, Сирия.

* * *

Адвокатът живееше в малка къща в лондонския квартал Тауър Хамлетс с родената му в Багдад съпруга Айша и трите им дъщери тийнейджърки, които бяха с твърде западно държане за неговия вкус. Всяка сутрин той ходеше на работа с метрото, макар че от време на време, когато валеше или закъсняваше, си позволяваше дребния лукс да хване такси. Адвокатската кантора се помещаваше в малка тухлена сграда на Грейт Сафък Стрийт, далеч от елегантните офиси в Найтсбридж и Мейфеър. В нея работеха общо осем адвокати: четирима сирийци, двама иракчани, един египтянин и наперен млад йорданец, който твърдеше, че има кръвна връзка с хашемитските управници на страната му. Хамид Хадам беше единственият алауит. В кабинета си той имаше телевизор, който винаги бе включен на канала на „Ал Джазира“. Въпреки това Хамид научаваше по-голяма част от новините, четейки блоговете на арабски език от Близкия изток. Редакционната политика на всички тях бе ориентирана в подкрепа на режима.

Той бе предпазлив в личния и професионалния си живот, макар и не достатъчно, за да си даде сметка, че е набелязана мишена на разузнавателна офанзива, която бе толкова мащабна, колкото и дискретна. Тя започна сутринта, след като екипът научи името му, когато Мордекай и Одед се приземиха в Лондон с канадски паспорти в джобовете и куфари, пълни с грижливо замаскирани специализирани устройства. В продължение на два дни те го наблюдаваха от разстояние. След това, на сутринта на третия ден, сръчният Мордекай успя да вземе за кратко мобилния телефон на Хадам, докато той пътуваше по централната линия на метрото между Майл Енд и Ливърпул Стрийт. Софтуерът, който Мордекай инсталира в операционната система на апарата, даде на екипа достъп в реално време до имейлите, есемесите, контактите, снимките и гласовата поща на Хамид. Той също така превърна телефона в двадесет и четири часов предавател, което означаваше, че където и да отидеше Хадам, екипът отиваше с него. Нещо повече: апаратът им осигури достъп до компютърната мрежа на кантората и до домашния компютър на Хамид. Това беше, както каза Ели Лавон, подарък с дълготраен ефект.

Данните от телефона на Хадам отиваха в един компютър в лондонската централа на Службата, а оттам се прехвърляха по сигурната връзка в „бърлогата“ на Габриел, разположена в подземията на булевард „Цар Саул“. Там екипът ги разделяше: телефонен номер по телефонен номер, имейл адрес по имейл адрес, име по име. „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ се появи в един имейл до сирийски адвокат в Париж и във второ електронно съобщение, изпратено до счетоводител в Брюксел. Екипът проследи и двете направления, но нишката се прекъсна далеч преди да стигне до Дамаск. В действителност сред многобройните материали те не намериха нищо, което да подсказва, че Хадам поддържа контакти с каквито и да било членове на сирийския режим или на управляващата фамилия. По думите на Лавон той беше фигурант, изпълнител на финансови задачи, поставяни от по-висша инстанция. „Всъщност — каза той — възможно е този редови сирийски адвокат от Лондон дори да не съзнава за кого работи.“

И така, те се ровеха, пресяваха сведенията и спореха помежду си, докато всички около тях в централата на булевард „Цар Саул“ наблюдаваха и тръпнеха в очакване. Правилата за класифициране на информацията означаваха, че само шепа висши офицери бяха запознати с естеството на тяхната работа, но потокът от папки от отдел „Проучване“ до стая 456В ясно осветяваше пътя, който те следваха. Скоро се разнесе мълвата, че Габриел се е върнал в сградата. Не остана в тайна и фактът, че Бела Навот — съпругата на победения му съперник, работи добросъвестно за него. Нароиха се различни слухове. Слухове, че Навот планира да предаде поста на Алон, преди да е изтекъл мандатът му. Слухове, че Габриел и премиерът всъщност се опитват да ускорят напускането на Узи. Имаше дори слух, че Бела възнамерява да се разведе с мъжа си, след като той бъде лишен от атрибутите на властта. Всички те секнаха един следобед, когато Алон и семейство Навот бяха видени да обядват заедно в шефската столова. Узи ядеше задушена риба и зеленчуци — знак, че за пореден път се придържаше към драконовските диетични ограничения на Бела. Според клюкарите той със сигурност не би отстъпил пред желанието на една съпруга, която имаше намерение да го напусне.

Обаче не можеше да се отрече фактът, че Службата се бе оживила в дните след завръщането на Габриел. Сякаш цялата сграда се изтупваше от паяжините след дълго оперативно бездействие. Служителите имаха чувството, че предстои някакъв удар, макар че нямаха представа къде ще бъде нанесен той и под каква форма. Дори Бела изглеждаше увлечена от промяната, която бе обхванала службата на съпруга й. Нейният външен вид се промени значително. Тя смени скъпите си костюми с дънки и суичър и започна да носи косата си вързана на рошава конска опашка. Точно така Габриел винаги щеше да я помни — екзалтирана млада анализаторка със сандали и смачкана риза, работеща на бюрото си дълго след като всички останали са се прибрали у дома. Имаше причина Бела да е считана за най-добрия експерт в страната по въпросите за Сирия — тя работеше повече от всеки друг и не се нуждаеше от неща като храна или сън. Бела също така беше безмилостна в стремежа си да успее, било то на академичното поприще или сред стените на булевард „Цар Саул“. Алон винаги се чудеше дали малко от настървението на баасистите не й се беше предало през годините. Тя беше родена убиец.

Репутацията й, естествено, я предшестваше, така че бе напълно разбираемо защо първоначално екипът се държеше учтиво, но сдържано с нея. Ала постепенно задръжките им се стопиха и след няколко дни те се отнасяха с Бела така, сякаш е била с тях от самото начало. Когато екипът подхващаше някоя от легендарните си кавги, тя неизменно бе на страната на победителите. А когато се събираха нощем на традиционната им семейна вечеря, Бела оставяше съпруга си да прави каквото ще и се присъединяваше към тях. Те имаха обичая да избягват да говорят за случая, докато се хранят, така че обсъждаха мястото на Израел в променящия се арабски свят. Подобно на западните Велики сили, Израел винаги бе предпочитал арабските деспоти пред „арабската улица“. Той никога не бе сключвал мир с арабски демократ, а само с диктатори и монарси. В продължение на много десетилетия диктаторите бяха осигурявали поне малко регионална стабилност, но на ужасна цена за народа, който живееше изцяло под тяхната власт. Цифрите не лъжеха и Бела — отлично запозната с най-жестокия режим в региона, можеше да ги цитира наизуст. Въпреки голямото петролно богатство, една пета от хората в арабския свят преживяваха с по-малко от два долара на ден. Шестдесет и пет милиона араби, повечето от тях жени, не можеха да четат и пишат, а милиони изобщо не получаваха никакво образование. Арабите — някога пионери в областта на математиката и геометрията, бяха печално изостанали от развитите страни по отношение на научно-техническите изследвания. През изминалото хилядолетие в арабските страни бяха преведени по-малко книги, отколкото се превеждаха в Испания за една година. В много райони на арабския свят Коранът бе единствената книга, която имаше значение.

— Но как се е стигнало до това? — попита Бела.

Радикалният ислям със сигурност бе изиграл своята роля, но същото бяха направили и парите. Парите, които диктаторите и монарсите харчеха за себе си, а не за своя народ. Парите, които изтичаха от арабския свят и се вливаха в частните банки на Женева, Цюрих и Лихтенщайн. Парите, които Габриел и неговият екип отчаяно се опитваха да намерят. Докато дните се точеха, те се сблъскваха с тухлени стени, задънени улици и врати, които не можеха да отворят. Агентите четяха електронната поща на редовия лондонски адвокат Хамид Хадам и слушаха внимателно как протичаше неговият ден: пътуването му с метрото, срещите му с клиенти по важни и маловажни въпроси, дребните му разногласия с неговите панарабски партньори. Слушаха и когато се прибираше вечер в къщата си в Тауър Хамлетс, където живееше в компанията на четири жени. В една такава вечер той имаше разгорещен спор с най-голямата си дъщеря за дължината на полата, която тя възнамеряваше да носи на парти, където щяха да присъстват и момчета. Също като девойчето, екипът беше благодарен за прекъсването от звъна на мобилния му телефон. Разговорът продължи две минути и осемнадесет секунди. И когато той приключи, Алон и хората му разбраха, че най-накрая са открили човека, когото търсеха.