Яцек Дукай
Други песни (9)

Θ
Камата

Анеис Панатакис извади камата.

— Хтонитархот, Яхве, Еуламо, сега има душа. Не докосвай острието, убива. Трябваше да намеря истински безумен демиургос, ковач на вода, последни дни на разложение, тялото се разлива на всички страни в черна отрова; само той беше в състояние да морфира отровата в метала. Ирга, от жилото на мантикора, убива всичко живо — едно докосване изгаря, едно драсване — и отровата влиза в кръвта, ако забиеш дълбоко, и кратистос няма да издържи. Пази от вода и ръжда, естлос. Дръж я на студено и на тъмно.

Камата имаше халдейско острие — тесен език от светъл метал, закривен като лист на хевоя, като пламък, змия в атака — което показваше и предназначението му: това беше оръжие против Формата, не против Материята. Господин Бербелек не вярваше, разбира се, във всички тези измишльотини за магии, едва се сдържа да не се усмихне, докато Панатакис няколко минути мърмореше безсмислените варварски имена, но трябваше да признае, че ножът беше красив. Тръпки го побиха, докато го държеше, леденото изящество на вписаната в предмет смърт правеше камата своеобразно произведение на изкуството. Демиургосът не беше използвал благородни метали и скъпоценни камъни, не беше си играл да гравира и орнаментира: гладка стомана, тясно острие, проста дръжка с кръгла глава. Калъфът беше от крокодилска кожа. Имаше и три ремъка със закопчалки; с тяхна помощ камата можеше да се прикрепва на колана, на крака, на ръката. Четвъртият ремък пазеше от самата кама: все пак и случайното изваждане и докосване на острието заплашваше най-малкото с инфектиране на кожата.

Господин Бербелек не каза, естествено, на Панатакис за какво му е толкова смъртоносно оръжие. Впрочем не беше и необходимо: беше отишъл при търговеца (този път у дома му) на другия ден след приема на естле Лоте, така че цяла Александрия не говореше за нищо друго, освен за покушението срещу Изидор Вул.

— Тихо, казвам, тихо и без свидетели! — въртеше глава Анеис и доливаше на Йероним от виното с подправки, за чийто внос на едро в Хердон се надяваше да заинтригува съсобственика на НИБ. Седяха на пода на обширната тераса, покрита с няколко килима, пет етажа над главната улица на Картак, новия индийски квартал. — Така се убива. А то какво? Срам, аматьорщина и оскърбление за боговете. Пфуй!

— Вул не мърда от къщата си; би трябвало да му устроят истинско преследване.

— Ха! Възниква въпросът откъде са знаели, че ще отиде у естле Лоте? И то толкова отдавна, че са успели да осигурят и гепантропи. Не бих искал сега да бъда на мястото на домашните му, той вече няма да се задоволи с прости клетви.

— Ти си въртял бизнес с него?

— Да, над десет години. Дори се надявах да се ожени за Майя. Може пък да е за добро, че не стана…

— Обаче това беше умен ход — отбеляза господин Бербелек, — това с гепантропите: само те могат да се вмъкнат в земите на Лоте, без нейните гампарди да ги усетят. Летиция има няколко дузини, уникална родова морфа, подушват всеки чужд. Това беше добре планирано покушение, всъщност трябваше да завърши с успех.

— От друга страна, колцина са в Египет текнитесите на фауна, дето могат да отгледат такива сигеморфи между човек и животно? Трима? Четирима? А Хипатия никога няма да остави така атаката срещу дома на роднината си.

— Даже и някой текнитес да си признае, какво от това? Няма забрана за отглеждане. А кой е купил? Посредник на посредника на посредника. Някой по веригата положително вече е нахранил крокодилите — и край на следата. Ако Изидор имаше само един враг, лесна работа — но както чувам, той има толкова много врагове, че цял живот ще се обвиняват взаимно.

— Самата истина, самата истина, и аз не бих могъл да изброя всички готови да убият за достъп до Кривите земи; могат да очакват големи печалби, макар че наистина не знам на какво основание. Но е сигурно, че ще има още убийства. Впрочем така е винаги когато се отваря нов пазар с нова стока. Е, как е виното, естлос?

— Мм, май може да се свикне с вкуса му. Анеис, мисля, че трябва да си потърся оръжие.

— Кераунет?

— Нее, нещо малко, за всеки случай, но да може да убие бързо дори бегемот. Кама, най-добре кама.

— Разбирам, разбирам — покима Панатакис.

След седмица я връчи на Йероним на същата тераса. Договорите, подписани с Африканската компания, носеха на Панатакис толкова големи печалби, че безопасността на господин Бербелек изведнъж стана за стария посредник по-важна от безопасността на собствените му внуци: човек гледа човек в лицето, човек стиска ръката на човек, а Търговската къща не притежава воля, чест, морфа, след смъртта на естлос Бербелек би трябвало да започне всичко отначало с естлос Ануджабар.

Колкото до първата молба на Йероним, нещата там вървяха доста по-бавно. Панатакис му пращаше по свои хора писма с нови и нови информации; но те не бяха много.

„Живяла в Александрия през 1174–1176, 1178–1181, 1184 година и с прекъсвания от 1187-а. У естле Летиция Лоте, у естлос Дамиен Шард, смятан за неин любовник (изчезнал в океаноса през 1186-а) и в нает дворец в Стария канопски квартал. Вероятно приемана на частни аудиенции от предишната Хипатия. Полици с големи суми от банки във Византион и Земята на Гаудат.“

„Участвала в най-малко три джурджи, през 1192 и 1193 година.“

„През 1176, когато са разкопани катакомбите на Питагорейските въстаници, изпреварила Библиотеката и купила трите най-добре запазени свитъка.“

„Виждана в Хердон.“

„Преди десетина и повече години се говорело, че участвала в черна олимпиада; оказало се обаче, че картината, на която се позовали, изобразявала победителите от XXV черна олимпиада, от 964 година СУР.“

Господин Бербелек изпрати писмено запитване в каква дисциплина е стартирал двойникът на естле Амитаче.

„В Стоте твари.“

„Вероятно е посетила Камъка.“

„Не са намерени роднини. Говорела за майка си, която «управлява на Изток». Никакви сведения за съпрузи и деца.“

„Колекционирала работи на Ваик Аксумеец; публично била обвинена в намерение да реставрира автоматона му и призовала клеветника на дуел. Неясни разкази на свидетели. Призованият (нисш аристократ от Втория Васет) загинал на място.“

Камата беше лека, хладна на пипане, убийствено красива. Йероним си я прикрепи под лявата мишница, по-близо до лакътя, ръкавът на кируфата прикриваше отлично оръжието. През нощта, в мрака и тишината на спалнята си в двореца „Лоте“, господин Бербелек тренираше движението с дясната ръка — първо, пръстите в ръкава, второ, палецът под ремъка, трето, стисване на дръжката, четвърто, плавно изваждане, пето, забиване отблизо, шесто — край. За да помни тялото, дори ако разумът подведе.

Трябваше да бъдат изпълнени точно определени условия за място и време. Никакви свидетели — двамата насаме или сред четири стени, или в абсолютна пустош. Да не й се даде време да се защити — значи, без дълги приготовления, никакви разговори, като нищо ще усети. И да оцелея — значи, да нанеса удар само ако съм сто процента сигурен, че Зуейя не е някъде наоколо.

Третото условие се оказа най-трудно за изпълнение. Зуейя и без това рядко оставяше господарката си да се отдалечи на не повече от няколко крачки, най-много в съседно помещение, а след покушението върху Изидор Вул стана практически невъзможно двете да бъдат разделени. Господин Бербелек започна да обмисля предварително нападение срещу робинята арес или дори да прибегне до помощта на Зайдар, все пак е нимрод. Инстинктът на стратегос обаче му подсказваше да не усложнява плана.

Междувременно наближаваше египетската Нова година, останала в народните ритуали и древните култове въпреки над хилядагодишното господство на римския календар. Астролозите от Мемфис предричаха началото на нилския разлив за третата седмица на юниус. Рожденият ден на Изида се падаше на девети юниус. Това беше ден — начало на нов живот, нови любови, ден на чудеса в лекуването и изненади в зачеването. На зазоряване в светилището на Изида в Менотис възкръсва Озирис, по пладне на Площада на света е ежегодният Годеж на Хипатия, в два подир пладне Навуходоносор Златни ще се покаже на прозореца на кулата си в Менотис, вечерта жреците и жриците на Изида ще се бият с жреците и жриците на Манат по улиците, а на смрачаване Нил, каналите и езерата ще загъмжат от десетки хиляди „люлки на Озирис“ — тесни лодки със зелени фенери на носа.

Господин Бербелек се събуди доста след зазоряване, дворецът на Лоте вече беше пълен с отзвуци от суетнята, необикновено енергична като за ден, в който Летиция не организираше никакъв прием. Във въздуха се носеше уханието на мирта и фул. Някой пееше точно под прозорците на спалнята на Йероним. Той се надвеси навън. Нубийската робиня, хранеща гампардите, тананикаше сутрешната молитва към богинята на Трона, думи със забравено значение: нехес, нехес, нехес, нехес ем хотеп, нехес ен неферу, нехет хотепет! Вебен ем хотеп, вебен ем неферу, нутъерт ем Анкх, нефер ем Пет! Пет ем хотеп, та ем хотеп, нутъерт сат Нут, сат Геб, мерит Аусер, нутъерт ьшь-рену! Анеть храк, анеть храк, туа ату, туа ату, небер асет! Господин Бербелек примижаваше от светлината на утрото. Виждаше дулоси да слагат саксиите с амарант и лилии, дулоси да носят към езерото тесните лодки от ликотово дърво, украсени с еротични рисунки, виждаше двама слуги как се целуват в сянката на хевоята и изведнъж също толкова ясно видя абсолютно сигурния план за убийството на естле Шулима Амитаче.

Нощес.

Дотогава не искаше да й се мярка пред очите. Чрез Порте се осведоми за обичаите в дома на Лоте: в колко часа потеглят лодките, трябва ли да наеме отделна за себе си и дали двойките си уговарят някакви знаци, или само мястото и времето. Според традицията от александрийската ера срещите трябваше да са случайни, но естествено, не бяха, двойките се уговаряха предварително, тъмнината и ритуалът позволяваха смелост, която беше немислима в друга форма.

Порте резервира лодка с нарисувани на носа виолетови ибиси. Господин Бербелек написа кратко писмо на Шулима: Ако Изида позволи, по течението — крачещи ибиси, скрит крокодил. С трепет — ε. Й. Б. Порте го занесе.

Господин Бербелек чакаше. Мина половин час, час, два часа. Закъснях, каза си, няма как да е очаквала мене, сигурно вече си е разменила знаци с някого другиго; трябваше да го планирам по-рано. Метна купата в стената. Тя издрънча силно. Дотича Порте, удивен. Господин Бербелек също се удиви: това беше първият израз на искрения му гняв от… от… не помнеше откога.

Един час преди Коленопреклонението пред Слънцето Зуейя донесе отговор. Когато видиш годежа на кентаврите и дриада, наведена над ловеца, знай, че богинята е била благосклонна към тебе. Не обръщай внимание на течението на водата. ε. А.

Водите на Мареотското езеро бяха толкова лениви в преформирания му източен ръкав, че не можеше да става и дума за преодоляване на някакво насрещно течение. Когато господин Бербелек се яви на дворцовия пристан, тъмната повърхност на езерото беше вече цялата в зелени звезди — в блясъка на най-близките до брега, шейсет-осемдесет пуса, можеха да се доловят очертанията на носещите ги лодки, изящните профили на високите носове; по-надалече — само сенки сред сенките, лениво плаване в тюркоазно сияние. Светлините на Александрия обрамчваха тъмните води с проблясваща огърлица; светлите квадрати на прозорците, уличните лампи, факлите, огньовете, всичко се сливаше в пламтящото зарево на метрополията. Следобед беше преваляло, но сега небето беше безоблачно, мириади звезди се отразяваха във водата. Младата Луна беше изгряла, за да си отиде после с мрачна физиономия. От време на време над града избухваше букет от серпийски огньове, тогава над езерото минаваше вълна от смях и викове. Но като цяло беше тихо, рядко се чуваше само отделен призив или глухо кикотене. Няколко минути по-рано по Пелусийския мост беше преминал аскалонският оркестър начело с амиданските тръбачи, ехото от кресливата им музика още се носеше над тъмните води.

Господин Бербелек седна в люлката на Озирис и се отблъсна с веслото от кея. Повечето лодки (всичките от двореца) бяха снабдени с две псевдомачти от ликотово дърво: тънки пръти, съединени с трети водоравен над главата на пътника. Ако не духаше прекалено силно, над нея се прехвърляше парче лек плат и се завързваше към бордовете, та ставаше нещо като балдахин. Господин Бербелек прибра грижливо топчето коприна в сандъче на кърмата; отдолу скри черна кируфа, същата като тази, с която беше облечен. Тя — закопчана под брадата, с качулка, пусната ниско над челото, беше единствената дреха на него сега. Целта беше колкото може по-бързо да смени окървавената с прибраната.

Господин Бербелек се отдалечи на сто пуса и зави, като гребеше успоредно на брега. Затърси с поглед кентаври и дриади под зелена звезда. Част от лодките бяха легнали на дрейф и загасили фенерите си — плътно борд до борд, на симетрични сенки. Но повечето любовници на Изида все още кръжаха и търсеха. Инстинктивно се обръщаха, оглеждайки лицето на всеки подминат гребец и рисунките на носа на лодката му. На Йероним се стори, че в един момент е разпознал лицето на Давид Моншебе. (Къде ли е Алитеа? Трябваше да разпита Антон. Ами Авел? Трябва повече да се старая като баща, в края на краищата не е чак толкова трудно.) Моншебе е от знатен род, това е забава за него. Простолюдието обичаше да разправя за дръзки младежи, които в обредната нощ с риск за живота си проникват с крадени лодки във водите на аристократите и гасят фенерите на някоя божествено красива естле… Може да има и зрънце истина в тези легенди, тя е привлекателна и за младежите от мраморните палати.

Отпред вляво: кентаври на пролетна поляна. Спокойната вода мие елинския орнамент върху лениво дрейфащата лодка. Коприненият балдахин крие лицето на пътника. Господин Бербелек за миг замря с вдигнато весло. Погреба още малко, заобиколи лодката, за да се увери. Не, нямаше съмнение: червенокоса дриада дебнеше притаилия се ловец; мареотските води ближеха стъпалата им.

Йероним инстинктивно провери камата. Там е. Огледа се. Най-близките свидетели са на поне четиресет пуса. До брега има към сто и двайсет пуса. Още някакъв претекст, за да се откаже? Няма. И загреба напред.

Лодките отъркаха бордовете си. Той остави веслото, дръпна шнуровете. Зелената коприна се разтвори, ръката с гривната змия му помогна да завърже възела. Люлките се събраха по цялата си дължина, нос до кърма, кърма до нос.

Той бръкна за камата.

— Загаси — късо нареди тя.

Ама, разбира се, трябва да се загаси. Той загаси своя фенер, скочи през кърмата в лодката на Шулима и загаси и нейния. Обърна се към вътрешността на балдахина, вече държеше камата.

Тя също беше само по кируфа, бяла, разтворена, качулката отметната върху вързаните на тила коси. Седеше по турски на възглавници с ресни, с купа плодове между кръстосаните крака; с малко криво ножче белеше портокал и когато господин Бербелек се обърна, внезапно му го хвърли. Той го хвана в последния момент, изваждайки ръка от левия ръкав.

— Сядай, сядай — измърка Шулима и избърса лепкавите си от сладкия сок ръце с памучна кърпа.

Единствената светлина под балдахина идваше от сиянието на града и звездите откъм носа; дори Йероним да не я засланяше допълнително, пак щеше да му е трудно да различи изражението на лицето на жената в копринения полумрак. Достатъчно беше само да наведе главата си под качулката. Гледа ли ме тя изобщо? Проклет портокал, пръстите ми вече лепнат.

Седна.

Шулима остави купата, прозина се, изпъвайки ръце над главата си — кируфата се разтвори докрай, качулката се свлече назад и тя, усмихната, побутна с крак към него едната възглавница, след което плавно и по детски грациозно се изтегна пред Бербелек на килима на пода: главата върху ръцете, подпрени на лакти, дяволита искра в погледа, сгънатите в коленете крака се полюшват в лекия ритъм на лодката, на пръстите на краката проблясват сребърни халки, стъпалата са бели като вистулски сняг.

— Шпионираш ме — каза.

Той пак посегна към камата.

— О, падна ти портокалът.

Почти насила му натика плода в ръката. Лицето й беше толкова близо, че нямаше нужда дори да се навежда, нито дори да изпъва ръка: ще прониже с огненото острие окото й още преди тя да успее да мигне. Само този портокал, този дяволски портокал, какво да прави с него!

Шулима се усмихва иронично, крачетата й се бялкат в сянката.

— Един приятел ми съобщи, че някакви хора ровят из моите стари сделки, къде какво съм купувала и за колко, откъде са парите и тям подобни. Оказа се, че са партньори на някой си господин Панатакис. Представлявал в Африка бизнеса на твоята компания. Сигурно няма да отречеш, а, Йерониме?

Той хвърли портокала в езерото, избърса се в полите на черната дреха.

— Коя си ти? — изхриптя.

Тя се засмя.

— Хайде сега, нали не очакваш, че в нощта на Изида ще ти разкрия всичките си тайни!

— Изчадие на Магьосника!

— Не вярвай на тоя Панатакис, това е най-големият мошеник в Александрия. По-силен е, отколкото изглежда, нямаше да може така да забогатее с морфата на роб, външността лъже.

— Седяла си до трона му в Крим!

Тя нацупи устни.

— Олеле, свършено е с Шулима!

Подиграва се! Кръвта забуча в ушите му.

Пак бръкна за камата.

Но защо се бави? Ръката трябва да изпревари мисълта. А то — преди да извади камата от пазвата си, Шулима вече беше в скута му, опряла крака в борда и прегърнала Йероним през шията, спирайки така ръката му, стиснала стоманената дръжка, между телата им, и шепнеше на аристократичен гръцки в ухото му думи като горещи капки мед:

— Йерониме, Йерониме, Йерониме. Послушай сърцето ми, изпий дъха ми, опитай сластта ми. Спокойно, няма да омърся морфата ти. Нима идвам от Рог? Нима у мене има и най-малка следа от Формата на Максим Вдовеца? Кой тук повече прилича на бога на черната жалейка и трагичната любов? Кажи де. Как бих могла да служа на Магьосника? Не бива да мислиш така.

— Била си там.

— Бях там, да, седях до него. По какъв начин кратистосите се разбират помежду си, как преговарят, сключват примирия, определят граници на влияние, делят кероса? Един крал, владетел, вожд може да покани или да го посетят във владенията му, дали ще им се кълне във вярност, или не, ще се огъне или ще избяга — но срещата лице в лице между двама кратистоси означава война, сблъсък на толкова мощни Форми, че керосът се раздробява, чупи се: всяка дума е предизвикателство, всеки жест принуда, самото й присъствие вече е нападение. Те не се срещат. Те пращат посредници. Хора, за които и двете страни знаят, че няма да се огънат, че Формата им е достатъчно силна и ако не са били пречупени, носят истината. Не се подчиняват на никого. Не се кълнат във вярност. Не остават задълго в ничия аура. Идват отвън. Сами са гаранти за истинността на думите си: че са такива, каквито са. Никога не лъжат. Легни, Изида ни гледа.

Това ухание, това ухание, какъв беше този парфюм, нарцис, ашуха, фул — египетски жасмин? Лявата й ръка разтваряше кируфата му, дясната сваляше качулката от главата му. Тя притискаше Йероним все по-тежко, той трябваше да се подпре или да падне възнак на възглавниците. Какво ще стане с камата, когато тя свали кируфата му? Той се обърна към левия борд, уж че се е заплел в полите на дрехата, и спечели двете секунди да отвори ремъка и да хвърли калъфа с камата в своята лодка, после веднага се излегна под балдахина и привлече към себе си Шулима. Лодките се разлюляха. Тя пъхна два пръста в устата му и облиза слюнката от тях. „Предавам се“ — прошепна и разтвори кируфата му. В контраст с черния й плат, тялото му беше почти бяло; нейното, загоряло, гладко, с ръцете на опитните текнитеси на сома изчистено от всякакви белези, бръчки, животински косми, изглеждаше двойно по-живо, несравнимо по-здраво, силно, препълнено с гореща енергия, vis vitae. Тръгна с нокти към долната част на корема му, стисна приветствено набъбващия член, подраска бедрата му отвътре. Той я прегърна, притисна я, тяло в тяло, меките гърди към железния торс, дъх в дъх. Гледаше го право в очите, погледът й беше ясен, радостен, спокоен. Седем, осем, девет; няма, няма в нея следа от Магьосника. „Но аз не воювам — прошепна в отговор, — изхвърлих оръжието.“ Тя разтвори бедра, той усети топла влага по кожата си. „Всички воюваме, всяка минута от живота си.“ Склонила глава, галеше с показалец бръчките по лицето му. Не можеше да не се усмихне, морфата на безгрижието й отпускаше мускулите му и изправяше мислите. Коя всъщност беше тази жена?

Той уви около ръката си косата й, събрана на тила, сви юмрук и дръпна; главата на Шулима се отметна рязко назад и тя изстена.

— Значи, воюваме — процеди. — Магдалена Леезе, библиотекарката от Воденбургската академея. Твоята Зуейя я е изхвърлила от „Ал-Хавиджа“; в антоса на такъв арес аз бих прерязал ликотовата мрежа и с най-тъпия нож. А тя бе отворила там толкова силна Форма на унищожение, че и до днес кръвта й е под ноктите ми, а този белег на челото ми виждаш ли го?

— Ще ти препоръчам добър текнитес на сома.

Той дръпна по-силно. Тя не се съпротивляваше.

— Леезе е видяла в една от книгите си този твой лунен ритуал — каза. — А може би и тя е била в сектата?

— Лош късмет, едно на милиард.

— Не са ли те учили? „Няма лош и добър късмет, има само по-слаби и по-силни морфи.“

Шулима все така се усмихваше.

— Моята беше по-силна — отбеляза.

— И за мене ли мислиш така? Че твоята морфа е по-силна? И ще направя каквото ти се прииска? А? Така ли е, кажи! За какво съм ти? Защо ме мъкнеш със себе си в тая джурджа?

— Дойде, без да знаеш защо? Това май отговаря на всички въпроси за силата.

Усети как отслабва ерекцията му. Намръщи се. Пусна косата й, затвори очи.

Тя взе главата му в топлите си длани, целуна го по челото, по клепачите, в устата. Той разтвори устни. Тя го ухапа по езика.

— Дойде, защото те помолих. Желаеш ме, защото поисках да ме желаеш. За какво си ми, питаш? Ти — за нищо. Аз имам нужда от Йероним Бербелек. И ти ще ме заведеш при него. Искам човека, който може да плюе в лицето на Магьосника.

Той беше по-бърз от вика й. Обърна я на възглавниците, задържайки ръцете й над главата. Полите на кируфите им се преплетоха, див хаос от бяло и черно, коприни и тела. Разтвори с коляно краката й, влезе с пръсти в нея, тя извика повторно. Виждаше над себе си хищна птица, увиснала във въздуха миг преди да нападне. Тесни очи, разширени зеници, потръпващи ноздри, вените под кожата. Мачкаше китките й. Не отместваше поглед от лицето на Шулима и когато забеляза първия проблясък на неподправен страх, хищно се ухили.

Тя облиза устни.

— С един удар.

С един.

* * *

Копието на най-точната от известните карти на Африка, изготвено през 1178 година от Мазер бен Кешла, с прякор Каламус, писар и картограф при двора на Хуратите, разтворено, зае цялата хиексова маса в библиотеката на двореца „Лоте“ и провисна от двете й страни чак до мраморния под. Мазер бен Кешла пръв от земните картографи открито беше използвал видяното от орбита в чертаенето на картите си. Както повечето, и той спазваше традицията в описанието на земното кълбо от времето на александрийската ера, създадена от Филоген от Гадес, развил на практика изчисленията от География на Ератостен от Кирена: разделяне на глобуса на двайсет водоравни успоредни кръга, десет северни и десет южни, отмервани от екватора с една и съща ъглова стойност. Кръговете се деляха на десет подкръга всеки, те още на десет и тъй нататък. Конструираните от вавилонските астролози уранометри и непрекъснато усъвършенстваните от времето на Хипарх диоптри даваха възможност за прецизно изчисляване на географската сума. Географската разлика се измерваше в двайсет листа, десет източни и десет западни, също делени по десетичната система. Западът и Изтокът се съединяваха на линията, пресичаща Гадес. Ератостен, сравнявайки ъгъла на падане на сянката в Александрия и Сиене, изчислява дължината на земната обиколка: четвърт милион стадия. Въпреки използването на най-скъпи цигански часовници, все още имаше трудности при изчисляването на географската разлика по време на пътуване — антосите на различните кратистоси влияеха различно върху дейността на хронометрите, затова Хуратите (без съмнение най-напред поискали съвет от своя кратистос Йосиф Справедливи) накрая позволяват да се използва помощта на лунните жители. Каламус беше и автор на каноничните карти на Европа и Мала Азия. Почина, докато работеше заедно с нает текнитес върху проекта за самокопиращ се глобус; софистесите и философите неизменно твърдяха, че такъв механизъм е нереален като приказките.

Господин Бербелек затисна краищата на картата към матовия хиекс с празни свещници. Високите прозорци на библиотеката бяха широко отворени (прозорците в двореца на Лоте изобщо си стояха отворени, повечето дори нямаха стъкла и капаци) и понеже гледаха на изток, утринното слънце нахлуваше през тях на ослепителни потоци. В градината пееха птици. По едно време през средния прозорец влетя жълтоперест тлупчик и кацна на античната статуетка на Манат. Господин Бербелек му намигна. Птицата наклони главица и отвори човката си.

— Седемдесет и осем… пет и пет… по двайсет и четири… — мърмореше полугласно Ихмет Зайдар и изчисляваше ентусиазирано на абака, наведен над картата.

Зенон и Авел стояха от двете му страни, подпираха се на черния блат и се разхождаха с показалци из шарената Африка.

Господин Бербелек обиколи масата от другата страна. Дулос донесе поднос с пресни арфаги. Йероним подхвърли на момчетата по една и счупи черупката на своята, удряйки я в подложката на свещника.

Александрия — трети северен кръг, втори източен лист — блестеше на пергалона като златен полумесец, впил се в западната част на делтата на Нил покрай брега на Средиземно море. Синият Нил се виеше на юг през жълти пясъци и зелени джунгли, стигаше почти до края на масата. На старателен гръцки бяха описани поредните прагове и линията на кулите на хелиографа край реката и през Големия аксум чак до разположения почти на екватора Агоратеум, където акостираха всички параходи от Индия и Джун Гуо. Втората, перпендикулярна, линия на хелиографа тръгваше от Нов Вавилон, минаваше през Александрия и по цялото северно крайбрежие на Африка стигаше до Сала в първия западен лист.

Колкото по-встрани от съобщителните трасета и по-дълбоко на юг и запад, толкова по-обща ставаше картата, описанията по-лаконични; първият и вторият северен кръг на запад от Нил и на юг от Златните царства бяха почти празни, ако не се смятат няколкото по-големи възвишения, локализирани от Мазер сигурно по орбитални карти и ситно изписани указания, намерени из легендите и разказите на пътешествениците.

— Ето! — извика Шулима, която се появи с голям атлас под мишница.

Хвърли го на масата и си придърпа висока табуретка.

Господин Бербелек застана зад нея с пукната арфага в лявата ръка, дясната прокара по топлата гладка кожа на Амитаче край гръбнака, под разпуснатата коса. Шулима се извърна и го погледна предупредително, но не се отмести. Почна енергично да прелиства огромните страници.

— Ето: втория полет на „Пакс“, хиляда сто осемдесет и осма. Ползвахме техните скици при планирането на предишните джурджи. Вижте, тук има част от Костенурковата река, това трябва да е Сухата, а тия хълмове там вече са Кривите земи, Сколиодои.

Обърна атласа, за да го разгледат и те. Ихмет бутна настрани абака.

— Все още не сме решили откъде ще минем. Доколкото се ориентирам, има три маршрута. По Нил до Пахорас и право на югозапад. По Нил до Крепостта на лешоядите и на запад. До Царствата и на юг. Е, може и напряко през Източна Садара…

Шулима вдигна глава.

— За кога я обяви?

— За дванайсети, естле. Първата седмица на квинтилис като предварителен срок за тръгване. Планирана продължителност: три месеца. Финансиране от различни източници.

— И?

— Ако се придържам към първоначално определения лимит за брой на участниците, вече трябва да прекратя записването. Аз, ти, естле, естлос Бербелек със сина си и дъщеря си, естлос Лоте, ето ги вече половин дузина. По десет роби на човек…

— Предвиди по петнайсет.

— Ще заседнем с тая армия от двеста души.

— Половината ще избягат, още щом подушат вонята на Изкривяването — измърмори Шулима.

— Е, и животните — продължи Зайдар, почесвайки се по гърбавия нос. — Завчера разговарях с нимрода Даниел Арменец. Каза, че следващия път ще се опита по въздуха, стига да намери някого да му осигури въздушна свиня. Трябва да наемем най-малко двама демиургоси на фауна. И някой мелез, на когото можем да се доверим за преговорите с местните диваци…

— Това остави на мене, познавам един много добър. Колкото до маршрута…

Тя пак се наведе над масата и приближи отворения атлас до съответното място на картата.

Йероним не можеше да устои на геометричната дъга на раменете и гърба й. Вдигна арфагата и изля върху бронзовата кожа на Шулима струйка студен сок; той бързо се стече към колана на памучната й пола. Шулима потръпна. Изруга и се обърна към господин Бербелек. Той се усмихна палаво и сви рамене. Тя го ритна в глезена — понечи, но той навреме си дръпна крака. Показа му Обърнати рога. Той се поклони.

Авел и Зенон наблюдаваха сценката над масата и едва сдържаха смеха си. Когато Шулима отново се обърна към картата и атласа, Авел кимна разбиращо. Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Та за маршрута. Златните царства. Защо? По четири причини. Първо, Нил е претоварен. Второ, в Аксум е дъждовният период. Трето, свинята ще ни закара до Царствата без проблеми и вече половината път е зад гърба ни. Четвърто, най-много възможности за влизане. Тоест още в Царствата можем да обсъдим по-нататъшния маршрут, разполагайки с по-добра информация, а откъм север имаме достъп до почти целите Криви земи, няма защо да откриваме вече откритото, деветдесет процента от тези територии са неизследвани. Имам предвид източната половина на първия лист и западната на втория във втория кръг. — Шулима обиколи с показалец мястото на картата. — Как сме с парите? — обърна се към Ихмет.

— Изчислил съм с резерв. Разбира се, частното оборудване не влиза. Напоследък цените на кераунетите се повишиха. Надявам се, че вече сте се снабдили.

— Тъкмо се канехме да идем при оръжейника — каза Авел и погледна многозначително баща си.

— Днес имам още три срещи — разпери ръце Йероним.

Господин Бербелек наистина не разполагаше с излишък от свободно време тези дни. Откакто бе обявено споразумението между НИБ и Африканската компания (а Анеис Панатакис беше разгласил това из цяла Александрия още същата вечер), при Йероним като пълномощник и съсобственик на „Нюте, Икита те Бербелек“ се стичаха дузини търговци и предприемачи с предложения за съвместен бизнес, който щял да бъде стопроцентово печеливш и за двете страни, само господин Бербелек да благоволи да посвети час, половин час, няколко минути за запознаване с тази гениална идея, моля, ето, а колкото до реализацията му… сумата наистина не заслужава внимание, е, щом питаш, естлос… Част от тях отиваше при Панатакис, но немалко нападаха направо Йероним, често намъквайки се под един или друг претекст в двореца на Лоте или дебнейки на изхода и дръзко качвайки се във виктиката на излизащия Бербелек. Йероним беше потресен от клюките, пуснати от Анеис по негов адрес: току-виж, някой вземе и го похити заради откупа! Или Авел, или Алитеа! Но александрийските нрави и обичаи бяха такива, тук така се правеше бизнес: по принуда, под натиск, на границата на измамата. Равноправните фирми бяха рядкост. Богатството беше свързано с кръвта и морфата още по-здраво, отколкото на север в Европа. Сякаш наистина южната аристокрация беше запазила във Формата си повече от първоначалното хищничество, издигнало предците й на върха на обществената пирамида.

И все пак в масата финансови мошеници и изнудвачи се срещаха и хора с идеи, заслужаващи внимание. Ако се попаднеше на бизнес, обещаващ печалби, той трябваше да бъде безогледно присвоен и ръководен самостоятелно. Точно така господин Бербелек беше купил за НИБ например експериментално златарско ателие (опитващо се да шлифова и фасетира скъпоценни камъни с ръбове и равни повърхности), циганска доменна пещ за рубий, преработваща в големи количества трансмутиран метал от рубин, както и фактория за алкимически отрови, които уж трябвало значително да повишат урожая по време на разливите на Нил. Този следобед имаше уговорена среща и с изобретателя на пироматона, благодарение на който в доменните пещи можеше да се достигат непознати досега температури и така пурификацията на Материята най-сетне да стигне до чисто ге, първоелемента на Земята. Ако се потвърдяха теориите на софистесите, това щеше да отвори пътя към масовото производство на материали от първоелементи: безкрайни нескъсваеми нишки, стомана, по-тънка от коприна и по-твърда от диамант, мек мрамор с хилядолетна памет за форма — и то без помощта на текнитеси или поне демиургоси. Господин Бербелек дори вярваше в искреността на изобретателя. Но как предварително да се познае кои хипотези на последователите на Аристотел ще се окажат правилни, а кои не?

Той осъзна, че разправя нашироко за тези дилеми на сина си, докато стояха на сянка под покрива на стрелбището в работилницата на демиургоса Ян Ормас и чакаха робите да донесат поредната партида кераунети.

— Хм, ако това беше истина, би могло да се изработват и доспехи — леки, но издръжливи на куршуми — забеляза Авел, претегляйки прекрасно украсения и боядисан кераунет с трипусова цев, който държеше. — Тогава край с Хорър и хидоровия му графит.

— Забележи, че от първоелементна и истинска пуринична стомана би могло да се произвеждат и по-леки, но по-мощни кераунети. Да не говорим за пиросидерите! — Господин Бербелек вдигна кераунета до очите си и стреля бързо, преди тежестта на оръжието да му попречи на прицелването. Гърмът ги оглуши, прикладът с форма на муцуна на бегемот го ритна в рамото със сила, достойна за въпросния морфезоон. В стрелбището имаше подпори за дулата с регулируема височина, но на джурджата нямаше да имат такива условия, така че оръжието трябваше да се подбере за съответната обстановка. Йероним свали бегемотовия кераунет с пъшкане. Робът на Ормас взе тежкото оръжие.

— Утре ще доведа Алитеа, трябва да си намери нещо според силицата — рече Авел.

Господин Бербелек неволно се намръщи.

— Какво? — възмути се Авел. — Мислиш, че няма да се справи ли?

— Държала ли е сестра ти изобщо някога кераунет?

— Не. Както и аз впрочем. Ще я науча. Просто е.

— Бих предпочел да я оставя в Александрия, разбира се.

— Шегуваш се. Естле Амитаче отива — и ти искаш да спреш Алитеа?

— Естле Амитаче. Е, да.

— Защо точно Алитеа да не се справи? Защото е най-младата ли? Племенницата на Верониеви например не е много по-голяма от нея, а я вземат.

— Да ги ядат скорпиони дано тия Верониеви, какво ме интересуват те? Аз се притеснявам за Алитеа. Едно са салоните на Александрия, съвсем друго дивите джунгли на какоморфна Африка. Ами ако изпадне в паника точно когато не трябва?… Няма да я държим все в лагера!

— Виж, понякога трябва да се поеме риск, за да може Формата да се определи, да реши накъде.

— О-хо, господин Латек е чел книгата!

Авел се усмихна широко, белите му зъби проблеснаха в сянката.

— Не я мисли Алитеа, току-виж се окаже, че остава в Александрия, тогава ще съжаляваш, че не е дошла с нас.

— Чакай, чакай, ти за какво… Този арес, Моншебе, така ли?

— Е, аз нищо не знам. По-добре питай твойта Шулима.

— Зевс да ме тръшне, ами ако изведнъж стана дядо…

— Е, не, тя пие черни билки всеки месец.

— Изобщо не искам да слушам за това!

Авел се засмя, вдигна до окото си кераунета, натисна спусъка. Гръмна. Май дори улучи мишената.

* * *

Ще чакам един час след смрачаване при задната порта. Преди да заминеш, естлос, моля те. Анеис. Почеркът беше неговият, но господин Бербелек, кой знае, защо заподозря засада. Но кой пък би му устроил засада от името на Панатакис? Това вече не можеше да си представи.

„Какъв страхливец съм станал, защо?“ — укоряваше се мислено, докато пресичаше парка на двореца, потънал в топъл влажен мрак. Подмина го млад гампард, зелените очи за миг го пронизаха. Господин Бербелек попипа камата в левия си ръкав.

Но това наистина беше лично Анеис Панатакис, неповторимият.

— Поклон, поклон, хиляда благослова за естлос Бербелек, моля за извинение, че по това време и при такива обстоятелства, наистина изгарям от срам, да, но боговете биха ме наказали, ако не опитам да те откажа от това, естлос, страхувам се за живота ти, няма точно сега да загинеш, сърцето ми би се пръснало, не може.

Да бе, сърцето, по-скоро банковата сметка, рече си господин Бербелек.

Той дръпна посредника по-далече от портата, да не ги слушат мамелюците стражи.

— За какво говориш, Анеис, изразявай се като хората!

— Не отивай.

— Какво?

— Утре тръгваш на джурджа, ти сам ми каза, естлос. Не отивай.

— Я се успокой. Всички отиват.

Панатакис дръпна брадата си, плю, прекръсти се, с лявата ръка отпъди биотанатоите, дясната отвори за Аказа, затропа с крака, огледа се нервно в тъмното; най-сетне поде шепнешком:

— Разговарях с Изидор. Да, да, Вул накрая прие Панатакис. Изидор е сломен. В ужас е. Казва, че всичко е заради Кривите земи. Още щом тръгнаха слуховете, после, след като дойдоха първите трофеи отвъд Костенурковата, особено в последните години… Пише хроника, наел е софистес, показал му документи. От хиляда сто осемдесет и шеста, когато придворният медик на Хуратите е потвърдил първата какоморфия. Пращат шпиони, пратеници, агенти, плъхове. Наемат кервани като прикритие. Купуват цели компании. Той е пръв по ред, има най-добри връзки. В Александрия беше сила, никой не можеше да го заплашва. Но сега получава такива предложения, че не може нито да приеме, нито да откаже, като в клещи е. Естлос, той говореше за крале, за кратистоси! Това е истинска нелегална война, невидима — нито на шахматната дъска на политиката, нито на шахматната дъска на парите. Джурджите сигурно също са тяхна идея и натрапена на аристокрацията мода, за да могат да ходят дотам, без да събуждат подозрения. Да ме накажат боговете, ако знам причините. Софистесът на Вул също само предполага. Говори за топоморф, втора Ал-Кааба, място на независимо изкривяване на кероса. Само че какво значение има това — те просто искат да сложат ръка на това, да си гарантират печалби и ексклузивност. Да речем, пажубата. Софистесът твърди, че хората на Аксумските Кушихади са провеждали там експерименти, засадили коноп отвъд Сухата, но от него вместо хашишова смола добиват пажубов сок. И сега тая пажуба се продава по целия свят; но колкото по-далече от Сколиодои, толкова по-слаба е. Други пък смятат, че там е избягал някой от прогонените кратистоси, че се е побъркал и умира, подчинил се е на джунглата и всичко е антос на смъртоносното му безумие. Или че се е родил нов, от нечовешките диваци, тия варварски негри, ама толкова могъщ, че още като бебе наложил на цялата страна нечуваната си морфа и…

— Анеис, чуй се какво говориш: Вул те е заразил със страха си и ти сега го разнасяш като воня на труп. Направо от него идваш, нали? Я иди се наспи и забрави всичко това.

— Естлос!

— Върви, върви.

Господин Бербелек се обърна да си тръгва.

— Гауер Шебрек от Вавилон. Не отивай с него, естлос, Вул се кълне, че той е шпионин на Седемпръстия; ако помисли, че искаш…

Нервиран, господин Бербелек ускори крачка. Не знаеше кое от несвързаните приказки на Панатакис е истина (сигурно нищо), но пък знаеше, че ако продължи да се излага на тая нощна литания на страха, у него наистина може да остане трайна утайка от Изидоровия страх. А на джурджа не се тръгва в такава форма.

На връщане към двореца през тъмната градина той, унесен в мисли, се озова в лабиринта от тесни алеи на брега на езерото. Топографията на мястото беше в унисон със състоянието на мислите му. Където и да завие, само сенки и сенки; тук-там само някоя полянка, огряна от лунния блясък, но и той някак подозрителен. Светлината на нашата Господарка. Ако Шулима наистина има нещо общо с този култ и иска да използва какоморфията на Сколиодои за целите му… А мене как ще иска да използва? Скоро няма да се появи ситуация с такава Форма като тогава на езерото, та да мога да запитам Шулима открито; сега съм оставен на благоволението на алюзии и догадки. А нейните планове сигурно включват и Алитеа, едва ли греша, като смятам, че именно Амитаче я е набутала в прегръдките на оня млад арес от Тива. А може би Шулима просто има такъв каприз, защо винаги приписваме на жените някакъв гигантски умисъл, та после излизаме глупави маниаци. Е, аресът се връща в Горен Египет, а Алитеа идва с мене, това може да се окаже не толкова лоша идея, колко пъти досега имах възможност да поговоря с нея насаме, да поработя върху Формата на баща и дъщеря. Всъщност нито веднъж. Ще им предам документите на доверителните фондове, ще бъде удобен случай. Няма да е лошо и да напиша завещание. Прав беше Ануджабар: за кого, ако не за децата си и за живота след смъртта толкова се трепем, трупаме богатства и тленни блага? Такава ни е природата, само затова. А понеже човек може да се променя по своя воля…

Някой се промъкваше през тъмните алеи, напряко, сянка сред сенките, изтрещя клонче, вдигна се птица, зашумяха листата на акацията — господин Бербелек спря, огледа се наоколо, пък се дръпна и погледна иззад дънера. На поляната в сребристата светлина излезе тънка фигурка — жена беше, с подвити поли, приклекна, разрови земята с няколко бързо движения, извади изпод колана дълъг свитък и го зарови. Започна да изравнява сухата пръст, наведена, косата й беше дълга и разпусната, гърдите малки, тананикаше си нещо ту по-силно, ту по-тихо, без да вдига глава. Господин Бербелек излезе иззад дървото и пристъпи напред; ръката инстинктивно потърси дръжката на камата. Думите бяха на гръцки, акцентът твърд; а и гласът му се стори познат, но най-трудно се разбира в шепот, песен и вик.

Жената повтори каквото нареждаше:

— Ела при мене, господарю Тот, както зародишите влизат в лоното на жените; ела при мене, господарю Тот, ти, който събираш храната за боговете и хората; влез в мене, Ибисе Абаносов, и обвържи с морфата си Давид от Моншебите, сина на Малите, очите му, ръцете му, пръстите, раменете, ноктите, косите, главата, краката, бедрата, стомаха, задника, пъпа, гърдите, зърната, шията, устата, зъбите, устните, брадата, очите, челото, веждите, плещите, нервите, костите, мозъка, стомаха, члена, краката, здравето, доходите, печалбите, славата, името, морфата — завържи ги в този пергамент! Та от сега нататък винаги, все едно яде ли, или пие, работи, воюва, разговаря, почива, лежи и спи, денем и нощем, на слънце и в сянка, в самота или сред хората, винаги да мисли за мене, да копнее за мене, да ме иска, мене и никоя друга, само мене, а ако някоя жена поиска да се приближи до него, нека Давид, син на Малите от Моншебите, се отвърне от нея, от ръцете й, очите, гърдите, корема, вулвата, устата, вътрешностите, тялото и сянката, името и морфата и да избяга от всяко място, всеки дом, всеки град, далече, далече, далече, и да мисли само за мене. Защото ти си аз, аз съм ти, твоето име е мое, моето име е твое, твоята морфа е моя, моята морфа е твоя — аз съм твоето огледало. Познавам те, Тот, и ти ме познаваш. Аз съм ти, ти си аз. Затова го направи, Господарю — веднага, веднага, бързо, бързо, сега, сега!

Господин Бербелек бавно се оттегли, като внимаваше с някакво рязко движение или звук да не привлече вниманието на Алитеа.