Яцек Дукай
Други песни (19)

Σ
Ферус, аереус, етереус

„Облаколом“ хвърли котва пред барбакана в Острог още през нощта, разлаялите се кучета събудиха домашните. Аурелиа спеше като пън на палубата на оронейгесовия аеростат, за нея тъкмо беше започнала лунната нощ, тялото настояваше за почивка, тялото и разумът, няколкостотин часа летаргия всеки месец. Накрая я събудиха със сила, защото стратегосът пращаше „Облаколом“ на следваща мисия и всички пътници трябваше да се преместят в имението. Тогава тя за първи път видя семейното имение на Бербелекови-от-Острог.

Видя гори. Каменният барбакан, свързан чрез въздушен мост с останките от крепостната стена, беше отворен към югоизток, защото оттам се изкачваше на върха на хълма пътят от реката и езерата, на това място някога са били портата и защитните кули. Сега от всичките тези груби фортификации беше останал само барбаканът и именно към него привързаха траповете и железните котви на „Облаколом“. На дрейф той винаги се обръщаше с ангела срещу вятъра. Събудиха Аурелиа след четири часа, духаше от изток, та когато тя слезе от десния борд на върха на барбакана, видя безкрайната панорама на девствените гори, простиращи се чак до южния хоризонт, до едва видимата от тук линия на планината, потънала в мъгли. В този час на деня слънцето багреше всичко посвоему, най-вече полагайки меден блясък върху зеленото, зеленото и зеленото — Аурелиа стоеше над море от зеленина. Полусънена, прозявайки се, тя се остави да я отведат по вътрешните стълби на барбакана през двора на имението и на етажа в западното крило, където, без думица да каже, се пъхна в ухаещата на земна пролет постеля и отново се унесе в огнения си сън.

За пореден път се събуди посред нощ, на крака я вдигна препълненият мехур, за момент тя се чудеше къде е и какъв е този леден затвор, чак когато пипна студената тухлена стена, си спомни Бербелек, Земята и Острог. Излезе в тъмния коридор. Ухапа се по езика, кожата я засърбя, в бледото сияние от собствената пот различи стълби и врата към задния двор, а там започваха запусната градина и ниска рядка гора. В имението положително имаше бани и санитарни помещения, но лунянката не смяташе да ги търси. Клекна зад ниска върба. Червената от пирос урина изгори тревата, разнесе се остра миризма на пушек. Докато се връщаше през двора, забеляза тъмна фигура на пейката до стената. Спря, стисна юмруци, стана по-светло. На пейката седеше стара жена, увита в пъстър шал; в прошарените коси блестеше коралов гребен. Гледаше Аурелиа, примижаваше. Размърда се, оправи с лявата ръка гънките на полата, с дясната повика лунянката; проблесна пръстен със син камък.

Аурелиа бавно се приближи.

Старицата кимна отново и тя приклекна до пейката; сега старата можеше да я огледа, без да си извива главата. Прокара ръката си с ледени кокалести пръсти по бузата на Аурелиа, по голия череп, обратно по бузата, по шията, ключицата, гърдите, раменете. Някъде навътре в гората зави вълк. Жената се усмихна топло, Аурелиа отвърна на усмивката.

Старицата я отпрати с кимване.

— Под стълбите, бяла врата, червена каса — каза на гръцки, когато Аурелиа вече беше гърбом към нея.

Гласът й беше мек и звънлив, почти момичешки.

За трети път Аурелиа се събуди в Острог за закуска — ароматите на топлите ястия плуваха из имението заедно с лъчите на утринното слънце, устата й се напълни със слюнка още щом излезе от санитариума под стълбището. Тя се върна в спалнята, за да си облече нещо. Оказа се, че докато е спяла, са й взели всички дрехи, дори обущата и кавалерийската курта, която беше спечелила от хуратския стотник. Останали й бяха само ефирните доспехи, прибрани в сандъка совалка. Затова пък в куфара под ложето намери доста поли и рокли, някои доста скъпи на вид, пелерина, кожен елек, сандали и кожени боти. Сигурно никога повече нямаше да има случай да облече подобни неща — а не беше изчезнало в нея детското любопитство, желанието лично да опознае всичко, което е различно — затова си облече светложълта рокля, хердонска кройка, с висока яка и дълги ръкави, без деколте, но стегната под бюста. Нави ръкавите до лактите и слезе в трапезарията.

Там закусваше крал Казимир ІV.

— Кириос.

— Стани, Аурелиа, изправи се.

Стратегос Бербелек седеше отдясно на краля.

Кралят беше без всякакви регалии, в проста бяла риза, но тя знаеше, че е Казимир, познаваше лицето му от гравюрите във вистулските и готските вестници, познаваше и монархическата морфа.

— От Луната, така ли? — измърмори кралят и остави вилицата на масата.

— Ела, приближи се — повика я с ръка стратегосът.

— Кириос.

Аурелиа примигваше, все още сънена, неизлязла напълно от горещия си сън — всъщност за нея лунната нощ не беше свършила. Какъв ли разговор им беше прекъснала? Докато слизаше, чу гласове, но нали не разбираше вистулски… Освен тях двамата на високата дъбова маса седяха Антидектес и мрачен брадат мъж с верига на бюрократ на гърдите. Зад столовете им стояха прислужници във вистулски цветове.

Кралят я гледаше внимателно, скръстил ръце, издул месестите си устни.

— Казват ми, че там живеете като Саламандрите. Умееш ли да бълваш огън, а?

Бюрократът се наведе към Казимир.

— Естлос…

— Замълчи — тросна се кралят. — Искам да знам за какво си залагам главата. Този капитан, как му беше името, а, Полянски, ако е писал истината в докладите си — Илеа не ще да я е изпратила без цел тук, хората вече започват да приказват, още не знаят, ама говорят за Полуденица и Пепелна дева и как от дъха й пламнала и изгоряла половин Коленица, такива работи — ами ако Илеа може да стовари тука армия от онези… как бяха де?

— Хипирои.

— А, хипирои. — Казимир извади от ръкава си кърпа и се изсекна. — А може би? Кажи ми — как те викат?

— Ритер Аурелиа Скра, кириос.

— Щото Йероним ми разправя разни страшни приказки, ама засега Магьосника ми е наблизо, а Илеа — чак там, в небесата.

— Той и небесата е отровил — измърмори Антидектес и си досипа от маковицата.

Аурелиа погледна стратегоса. Естлос Бербелек сви рамене.

— Ако искаше, отдавна вече да сте в краката й — каза тя. — Кириос.

Сведе глава.

Кралят и бюрократът размениха няколко думи на вистулски; включи се и стратегосът. Казимир след миг вече удряше с юмрук по масата, чак сребърните прибори подскачаха. Слугите се дръпнаха към стената. Дори софистесът спря да яде. Тогава стратегосът се засмя и сложи ръка на рамото на краля. Аурелиа замря. Кралят се обърна към Бербелек и тихо започна да му обяснява нещо. Естлос Бербелек кимаше. Аурелиа отстъпваше към вратата. Кралят отново се изсекна. Стратегосът изсипа сол на дъбовия блат и почна да рисува по нея нещо с върха на ножа си. Казимир ІV гледаше това с мрачна физиономия, дворцовият бюрократ също. Аурелиа излезе, босите й крака стъпваха безшумно по старинния паркет.

В коридора я спря Яна.

— Защо се намъкна там? — изсъска и повлече Аурелиа за лакътя обратно към западното крило.

Лунянката чак сега видя войниците в кралски униформи, разположени при стълбите, вратите и в преддверието, имаше и на двора. Графитночерното на хорърните й се мярна само един-два пъти; стратегосът беше взел в „Облаколом“ само десетицата на Хасер Обол. Минаха покрай редицата вътрешни бойници. В двора на имението, в сянката на развалините на старата крепост се виждаха високите коли на кралската свита.

— И какво си се наконтила така? Трябва да са те взели бог знае за кого, та са те пуснали там. Нали спеше? Нали сега спиш?

— Къде са кухните?

— Чакай, ще пратя да ти донесат нещо топло. Ама защо, защо се навря там? — Яна не можеше да преживее това; викаше и току подръпваше превръзката на лявата очна яма. — Какво им каза, а? Всичко можеш да развалиш!

— Е, кое е това всичко?

По заления от слънце двор между колите търчаха кучета, расови и помияри, псета, пършива морфа, с изплезени езици, цяла глутница, вдигаха облаци прах и току избухваха в лай до небето — и това беше всъщност единственото движение. Налягалите в сенките войници спяха или се преструваха на заспали. В безветрения въздух дърветата стърчаха неподвижно с увиснали клони. Само леко движение в небето — Аурелиа вдигна глава — щъркел кръжеше над барбакана.

Двете седнаха на каменна маса под дъб с разкошна корона. Хванатата пътьом от Яна прислужница им донесе кана мляко и мед, самун хляб, купа с пушени меса, втора с горещ гулаш и трета с рибена супа.

— Кое всичко, кое всичко — опяваше Яна, докато режеше енергично хляба. — Най-доброто доказателство е, че сама не си даваш сметка. Ей, ти въобще на себе си ли си?

— Извинявай, очите ми се залепват.

— Мили боже, какво дете си още…

Аурелиа прихна сух дим. Една сажда падна върху току-що донесените сирене и яйца. Яна-от-Гнезно полека я изтри с палец, който пък избърса с ръкава на блузата си, веднъж, втори път, трети — три водоравни черни линии.

— Дете и пак дете. Не знам каква роля ти е отредил, но повече можеш да развалиш от невежество, така че — яж, защо не ядеш — поне да те предпазя за в бъдеще.

— Хм, от какво? Той откъде се взе тук? Кралят на Вистулия. Не знаех, че отиваме в Острог за среща с него; естлос Бербелек просто искаше да се отбие вкъщи. Стратегосът има тук все още някакво семейство, нали?

— За какво според тебе му беше тая победа в Коленица?

— За да убеди Казимир. Ще му даде войска и ще тръгнат заедно с Тор срещу Магьосника. Нали? Именно затова.

— Опитай се да помислиш като стратег. И като кратистос.

— Че защо? Не съм такава.

— Тогава ми повярвай: можеше да развалиш всичко.

— Кралят склони.

— Каквоо?

— Казимир прие всичко. Във всеки случай ще приеме. Сто на сто. Подай ми този — благодаря. Ще се съгласи, естлос Бербелек вече го нави.

— Аха. Така значи. Навил го. Виж ти.

— Съмняваше ли се? Ще победи Магьосника, ще победи адинатосите.

Яна се закиска, тръскаше и въртеше глава така, че чак прошарената й плитка се усука около шията й.

Аурелиа изяде супата и поотпусна връзките на хердонската рокля.

— Много смешно, да.

— Ти наистина ли мислиш, че плановете на Йероним са такива?

— Нали събира армия и съюзници, организира нападение, наговаря кратистосите срещу адинатосите, видях и чух всичко.

— Помисли, глупаче: от това набира мощ, такава морфа му се е отворила, че дори Илеа плаща в аванс за войска, каквато си е пожелал. Йероним щеше да е идиот, ако не се възползва, и завършен идиот, ако не отхвърли веднага след това всичко.

— Хммм, значи, казваш, че планът е такъв: да измъкне от Господарката колкото може повече, да заеме колкото може по-добра позиция и да я задържи на всяка цена. А останалото са само лъжи, захвърляни след износване.

— Не всички търсят само славна смърт на бойното поле. Има ритери, но има и такива, които ги пращат на бой.

— Не — възрази Аурелиа. — Има ритери и има такива, които ритерите следват в боя. Този Йероним Бербелек, за когото говориш — кого би увлякъл, откъде би черпил сили, как би побеждавал? Пред какво е свел глава крал Казимир? Във Форма, основана на лъжа, сила няма. Защо превзе Коленица, защо Чуждибрат се предаде? Отмъщението беше истинско, ненавистта беше истинска.

Яна поля своята порязаница с мед и сега облизваше лепкавите си пръсти.

— Излъгали са те великите текнитеси на психе, момиче — млясна състрадателно.

— О, вярвам, че точно това смяташ за истина! — Сега пък Аурелиа се засмя, очите й заискриха. — И може би естлос Бербелек съзнателно ти е позволил да мислиш така. Защо не? Измамите са вътре в тебе. Попитай Антидектес от какво са най-страшните болести — проказа, скорбут, шарка, рак, откъде се вземат у хората. Няма да нападнат човек със силна Форма. Сомата отразява разцепването на морфата и вътрешното безумие, тъкани се бунтуват срещу тъкани. Така лъже тялото. Ето — махни тая превръзка, покажи ми се. Повече, повече. Имаш пари, защо не си наела текнитес на сома? А може би никой вече не може да се справи с толкова изкривена Форма? А? В тебе има лъжа.

Яна хвърляше късчета месо на кучетата, те се стекоха под дъба от целия двор, хапеха се и се блъскаха в краката й, тя изритваше по-агресивните от каменната пейка — но все пак продължаваше да ги храни.

— Е, де. Бива си го характерчето ти, париш. Да не би пък Святовид да те е докоснал като оная старица? — Примижа от слънцето, което вече слизаше под клоните, и лицето й се сдоби с още стотина бръчки. — Старата Яна и младата Аурелиа. Кой е прав? Боговете хвърлят заровете. Боговете не хвърлят заровете. Скоро ще разберем, когато Йероним ще трябва да избере как да постъпи. Е, колко ще заложиш?

— Ама ти облог ли ми предлагаш?

— Ъхъ.

— Не искам пари.

— Знам. На едно желание.

— Какво?

— Каквото и да е.

— Не. Дала съм клетва.

— Тогава нещо, което да не наруши клетвата ти.

Аурелиа си обърса устата.

— Добре. Ти също едно желание.

— Да. Едно желание.

— Ще те прогоня в Хердон, в Земята на Гаудат.

— Да бе, сигурно.

Яна се усмихна криво. Хвърли на кучетата последното парче месо и погледна Аурелиа. Тя се прозяваше широко.

— Толкова ли те отегчих?

— Трябва да си легна, че ще клюмна в чинията. Лека нощ.

Когато се събуди за четвърти път, вече не можа да заспи. Кралят и хората му си бяха заминали и имението изглеждаше пусто. Всъщност колко ли хора живеят постоянно тук? Като си заминат и стратегосът с хората си — ще останат само тишината и пустотата, и зелената светлина на гората. Работата беше там, че Аурелиа се събуди в най-тихото време, веднага след разсъмване, и ходеше из пустите коридори и залите с високи тавани и стени от старо дърво (партерът на главната част на вилата беше изцяло от дърво, върху каменни основи, почернели от времето). Въздухът блестеше ослепително, чак трептеше от пролетното слънце, нахлуващо през всеки прозорец, бойница, цепнатина, но когато Аурелиа влизаше в сянката на тези стени, които помнеха раждането и първата смърт на Святовид, я пронизваше почти осезаем студ, обгръщаше я грапавата тъкан на студа, саван от тъмна влага, пара излизаше от устата й и тутакси ставаше на капки. Така според Антидектес Александриец аеровите цефери се превръщат в хидорови, горещото и влажно архе в архе студено и влажно, защото дори първоелементите се раждат и умират.

От вестибюла с окачени по стените глави на горски зверове тя излезе във вътрешния двор — сред вихрушка от летящи насекоми, в ярката горещина — към градината, към гората. По маркираната с прогорени в кората руни пътечка слезе направо при рибните развъдници на Острог. Покритата със зелени килими водна повърхност приличаше на равни поляни, простиращи се между гъстите редици на дърветата. Рошав мъж лениво ровеше с чворест прът в едно от езерата. Като видя Аурелиа, зяпна, замря и едва не полетя след изтървания в тъмната вода прът. Аурелиа се върна в гората. Тези дървета тук — всичко, което расте, расте диво, дори посаденото и отглежданото от човека: ябълки, пшеница, лук — полудиви, стремящи се към свобода, към прастари форми, дочовешки, безцелни. Тук, дълбоко в антоса на Святовид.

Само след двайсетина крачки, когато светлината в просеката изчезна между дънерите, тя окончателно се изгуби. Вървеше, водена от неравностите на земята, от сплетените коренища, от лабиринти по-гъста или по-рядка растителност. Вече не можеше да избегне докосването на гората, промъкваше се през влажна зеленина, паяжини полепваха по кожата й, треви се усукваха около краката й. И всичко беше толкова студено и мокро… Земята, намираше се на Земята, в света на калта и хаоса. Но същата морфа се отразяваше и извън аурата на Святовид — кал и хаос в телата и умовете. Хората такива едни някак недоправени, недооформени, разпънати между една и друга морфа, без прави линии и остри ръбове, непрестанно се мъчат да помирят правдата с лъжата. Такива ли сме били някога всички, оттук ли сме, оттук ли ни е измъкнала Господарката? Нима Вселената се е родила от Лъжа? Но се стреми към съвършенство, постепенно замества недостоверното с достоверно, неистинското с истинско. Еволюцията и промените ще приключат тогава, когато се стигне до Истината, която може да бъде само една, неизменна. Междувременно живеем в Лъжа, живеем с Лъжа, живеем, защото Лъжем.

Аурелиа се спъна в ръбестите камъни. Между обраслите с мъх дънери се откри хълм, настлан с плоски павета. На средата му — тя приближи, наклони се — беше поставен най-големият камък, одялан във формата на призма с гладки стени. Сега, естествено, и те обрасли с мъх. Призмата беше висока три пуса, но купчина боклук я закриваше до половината. Тя разрови с крак — някакви кости, черепи, клекна да види — всички еднакви, бръмбари и стоножки се разпълзяват през пустите очни ями и под челюстите, когато троши останките; не са човешки, черепите са дълги, тесни, с ниски плоски чела и зъби на хищници — вълци? Лисици? Кучета? Някои са съвсем овехтели, но други, особено най-отгоре са неочаквано пресни, още със следи от кръв по тях, червеите още не са ги оглозгали. Кой ги носи тук и с каква цел? Лунянката ги дръпна изпод камъка, удари по него с пестница, после избърса саждите. Както предполагаше, в камъка беше издълбан надпис. Не знаеше вистулските думи, макар че азбуката беше латинска. Само една й се наби в очите: BERBELEK. Значи, стоеше на гроб. Намери арабските цифри: 1161–1179. Някой роднина на стратегоса. Затърси имена сред фамилиите непосредствено до тях. NADIJA. REGINA. SLUVA. А може би това са просто вистулски думи, които не разбира. Стратегосът никога не беше споменавал за нищо такова. Друг клон на семейството? Но има ли той изобщо друго семейство?

От гроба тръгваха няколко пътеки, тя избра най-утъпканата на пръв поглед. След десетина минути излезе при реката. Блатистият бряг слизаше стръмно към мътната жълта вода. Пътеката водеше надясно, където на стадий по-нататък брегът слизаше към широк брод, стигащ до овална поляна на отсрещния бряг с десетина дървени хижи. Едно от острогските селца, ленно владение на Бербелекови. Комините вече пушеха, между постройките щъкаха хора. Аурелиа се качи по-нагоре между дърветата и седна на паднал дънер, почти скрита зад високите треви. От това място можеше спокойно да наблюдава земния живот. Често това беше главното й и единствено занимание, когато пътуваше със стратегоса по суша, въздух и море по половината земно кълбо: криеше се в сенките и гледаше и слушаше. По цели дни и нощи нямаше какво друго да прави. Дори да искаше да поговори с някого, никой нямаше да я разбере; дори сред тези, които знаеха гръцки.

То и с естлос Бербелек не беше писано да се срещне в Острог. Затова пък научи от Порте, че вече чакат само връщането на „Облаколом“, стратегосът имал нови уговорени срещи — и с крале ли? Хасер Обол се изпусна, че масово се прехвърлят две Колони африкански Хорър на вавилонската граница. Наистина ли стратегосът се канеше да удари фронтално Седемпръстия? Без подкрепата на Египет, без подкрепата на Ефремовите исмаилити и индийските принцове, без съюз с Македония? А може пък вече да я е получил? Все пак трябва да организира атаката от нечии земи. От чии ли? Да не би да разчита на отстъпчивостта на Навуходоносор? И то сега, когато Хипатия държи в плен Лакатойя?

Не я притесняваше, че не успява да вникне в плановете на стратегоса, защото в края на краищата затова беше стратегос все пак — да прави планове, които други да не успяват да разгадаят — а това, че през тези няколко дни, откакто се беше събудила до връщането на „Облаколом“, естлос Бербелек не се беше видял с нея нито веднъж. За момент дори си помисли, че Яна-от-Гнезно може да е била права — и съзнанието, че изобщо това бе могло да й хрумне, изстреля Аурелиа за няколко часа в острогските гори тилилейски, където не се налагаше да търпи ничий поглед, срамът си беше само за нея. На Луната щеше да обикаля бясна спелниците и пирогнищата, докато капне и телом, и духом; тук само ходеше бавно край тъмни потоци и по оврази и внимаваше да не предизвика някой пожар. Срещна няколко ловци. Положително я бяха видели повече хора, отколкото тя тях. Вдигаше за поздрав празни ръце. Дали и тук бяха разказвали страшни приказки за нея? Може би крал Казимир правилно се досещаше. Но ако Господарката й беше забранила с гласа на някой из своите хегемони, Аурелиа нямаше да тръгне с Бербелек. Следователно Господарката е искала тя да съпровожда на Земята Стратегоса на Лабиринта.

Най-често в Острог я виждаха те — ловците и дивечът; които, нали не беше нимрод, не умееше навреме да забележи и разпознае, особено хищниците: светещи очи в мрака и внезапно шумолене в храсталаците. Горите на Святовид бяха пълни с животинки — диви, най-диви, с недокоснати от човешко хитроумие морфи, безцелни, служещи само на Гората. Скоро разбра, че няма начин Святовид и гората да бъдат разделени, че и самите вистулци не ги различаваха. Тя попадаше на изработени от тях грубо издялани статуи, стълбове с тотеми като въртящи се оси на избуялата зеленина, забити тук и там по някакъв загадъчен план, с неизменни от хилядолетия форми — печатът на антоса на Святовид, но по-стар от самия Святовид. Спомни си едно от богохулствата на Антидектес: няма богове, има само техни Форми, готови за запълване от първата срещната Мощ, родени заедно с раждането на човека.

В имението, освен десетимата хорърни, Яна и стратегоса, плюс неговите прислужници, който явно не излизаше от покоите си в източното крило, имаше само неколцина стари вистулци, а с тях Аурелиа, естествено, не можеше да се разбере. От Порте знаеше за съществуването на някаква стогодишна „стопанка на имението“, чиито покои се намирали под Йеронимовите — това ще да беше онази естле, която беше видяла през нощта на второто си събуждане.

Срещна я още веднъж, в последната нощ.

Веднага след като мръкна, заваля дъжд; Луната се оглеждаше в локвите из двора, удивителна картина. Аурелиа седеше на каменната маса под дъба и си хапваше от Святовидовите круши, наслаждавайки се на въздуха след нощния порой — знаеше, че няма да може да опише неговото ухание, когато се върне вкъщи.

Плюеше семките на крушите към кладенеца.

Белокосата естле изникна от сенките в градината. Ръкавите на роклята й бяха високо навити, ръцете целите в нещо черно, нереалното сияние на Луната сгъстяваше всички цветове. Старицата спря при кладенеца, бутна кобилицата да спусне кофата долу, дървото шумно заскърца. Аурелиа наблюдаваше мълчаливо. Естле извади кофата и се наведе да си измие ръцете. Тогава лунянката най-сетне разпозна този цвят, блясъка на това черно.

Скочи от масата.

Естле се обърна към нея.

— А, ти ли си.

— Затова, значи, ги държиш тука, цели глутници кучета.

— Аурелиа, нали?

— Кой беше това?

— Дъщеря ми. Приближи се.

Приближи се.

Естле си изтръска ръцете.

— Трябва да го пазиш.

— Пазя го.

— След това той никога вече не беше същият. Само нея обичаше. Не вярвай в това, което сега говорят за него.

— Кой…

— Естле Орланда Слува от Москва. Но ще умра тук, в Острог.

Смъкна ръкавите на роклята, остави кофата. Отблизо Аурелиа виждаше много черни петна в гънките на плата, цялата рокля беше в кръв — сигурно като при първата им среща, но тогава Аурелиа не беше обърнала внимание.

— Това няма да помогне, естле.

Естле Орланда вече и не гледаше лунянката.

— Разкъсаха я — монотонно занарежда с момичешкия си глас. — Той я научи да ловува, вземаше я със себе си, мислех, че…

— Така ли?

— Всичко се промени. — Старицата примига. — Погледни. Гориш.

— Естле.

— Трябва да го пазиш, той все някога ще се върне тук, вече ще съм умряла, но ще се върне към себе си, никой не се ражда стратегос, Аурелийо, никой не се ражда триумфатор и тиранин.

* * *

— Трябва да съм обезумял! След всичко, което преживяхме над Леда…! — възкликна Омиксос Жарник. — Погледни тези птици, естлос. Ако се спуснем още по-ниско, ефирът няма да издържи, лодката ми ще се разпадне.

— Но ти хвърляше котва дори на повърхността на Земята, след сума ти часове — отбеляза стратегос Бербелек. — Над Леда също слезе на половин стадий.

— И втори път няма да направя същата грешка — заяви хегемонът на „Уркайя“.

Аурелиа погледна надолу през ураноизния под на хегемоновата каюта на носа на „Уркайя“. Въртящият се корпус на въздушната ладия (крилата прибрани, опашката изпъната) беше на почти два стадия от пъстроцветната джунгла. Летяха от югозапад. Ако вярваха на картите на стратегоса — напуканите пергалони на естлос Бербелек закриваха половината пейзаж — та ако им вярваха, те се намираха точно над географския център на африканското Сколиодои, петстотин стадия южно от Костенурковата река и осем хиляди от крайбрежието на Западния океанос. От тази височина положението на този център можеше доста точно да се определи с просто око — с настъпващото Изкривяване джунглата губеше формата на джунгла и зеленината дори не преобладаваше вече в нея, всъщност там не доминираше нито един цвят, те виждаха от небесните простори някаква хаотична смесица от всички възможни багри и отсенки, болезнена за очите светлинна галиматия. Растяха ли още там изобщо някакви дървета? Не можеше да се каже. Скали, растения, животни, вода, огън, движение или неподвижност, форма или край на формата, облаци твърд въздух или скулптури от пушек и пламък — притвориш лявото око и виждаш едно, притвориш дясното — виждаш друго, затвориш и двете — о, може би това е истинско!

Колко часа вече летяха така в небето над Сколиодои, раздрусвани от бурните ветрове, които изригваше Изкривяването, завивайки постепенно съгласно енергичните указания на стратегоса — малко повече на север, малко повече на изток — тук, тук, погледнете, ето тук ще се разиграе най-тежката битка, обсадата. Аурелиа притискаше чело до топлия ефир, опънала се на гладкия под и сложила ръце над очите си, за да вижда по-добре пъстрия хаос под „Уркайя“. Наистина, никакво сравнение не можеше да има с Леденото Сколиодои или с няколкото значително по-слаби плацдарма на адинатосите, открити на самотни островчета в Източния и Западния океанос, някои толкова малки, че нямаха имена и не присъстваха в нито един морски път. На въпроса откъде тогава има толкова прецизни карти на океаносовата Сколиоза, стратегосът призна, че Вечерната дева ги е изготвила преди няколко години въз основа на съобщенията за новите морски чудовища, които сама е събирала, и на наученото от океаноските щурмани за теченията; ето защо е посетила всички най-големи европейски пристанища. Така Аурелиа със закъснение се усети, че какоморфът, нападнал корабите на плъховете, не ще да е изненадал естлос Бербелек; че естлос Бербелек най-вероятно нарочно е избрал точно това място за срещата им. Той имаше карти.

„Уркайя“ се издигаше към ефирните сфери, разтваряше крила, оставяше се на ураноизните цикли да я подемат и пак прибираше крила, обиколила Земята, за нова дестинация — така падаха към ослепително белия Южен лед, към зелените бездни на Океаноса, към жълтите пясъци на Африка.

Леденото Сколиодои е една огромна снежна веявица, беснееща върху стотици стадии бяла вихрушка, закриваща земята, леда и всичко върху леда. Лунната ладия се спусна точно над този вихър, това беше почти като сблъсък с анайрес, дребни остри късчета лед бомбардираха ефирната броня на „Уркайя“: непрестанно трррррштрррръккк, сякаш стържеха с бордове по острите гърбове на ледените рифове; всички във вътрешността на ладията ги побиваха тръпки. След завръщането в небесната сфера Аурелиа с чичо си и звездните навигатори излезе в ефира, за да види причинените повреди. Повърхността на ураноизния корпус, обикновено гладка като млад бисер, сега приличаше на сгур, белег върху белег, където и да погледнеш или пипнеш — драскотини, бразди, пукнатини. По-лошото беше, че сблъсъкът с адинатосовата деморфа беше оставил следи и в самата конструкция на ладията, върху хармонията на меканизмите и прецизността на вечномакините й: тук и там, едно-две дребни изкривявания на орбитата, увеличаване или намаляване на епицикъла, а разликите се натрупват и изкривяването също… Омиксос беше потресен. Почти седмица останаха в земна орбита, та меканиците на „Уркайя“ спокойно да настроят ефира на ладията. Аурелиа се възползва от случая да си дооправи доспехите. Занимание се намери и за бордовия медик: вследствие стълкновението с Ледената Сколиоза почти всички дулоси на „Подзвездна“ се оплакваха от най-различни какоморфии: замръзнали очни ябълки, топящи се нокти и зъби, непрекъснати болки в ставите; езиците им залепваха за небцата; накрая една от робините умря и когато софистесът направи аутопсия, се видяха пълни със сняг дробове и червена висулка, пробила сърцето. Хегемонът Жарник отсега решително отказа да прави нови опити за максимално приближаване до местата, откъдето бяха навлезли адинатосите. По-скоро не би следвало да се очаква, че стратегосът ще успее да го убеди или че ще се окаже толкова глупав да издаде такава заповед.

„Уркайя“ не се спусна на повече от стадий дори над безлюдните острови насред Океаноса. Антидектес много искаше лично да слезе на бреговете им и да види отблизо „неродено Сколиодои“, както се изрази, „гол и беззащитен адинатос“. Но му беше отказано. Кръжаха над островите на безопасно разстояние. Макар че беше ли то наистина безопасно, нямаше как да разберат предварително. Островът, разположен в десетия западен лист, беше обиталище на летящи риби; хидоро-аеровите какоморфи се рееха на плътни пасажи ята. Излюпили се в подморските си котила, те се струпваха в рифовете около атола, шумно пробиваха водната повърхност и излитаха като златно-лазурен фонтан в небето, стотици, хиляди аериби, когато ятото изписваше по небето сложна спирала, люспите им ослепително искряха под тропическото слънце. Веднъж ятото срещна по пътя си двайсетина чайки и тррхх — видяха само падащия към водата облак окървавени пера… Ритерът Жарник тутакси вдигна „Уркайя“ с още един стадий.

Стратегосът и софистесът се видяха принудени да наблюдават островите с далекоглед. Мощната лунна оптика, монтирана в челото на кораба, позволяваше да се нивелира това разстояние, но така или иначе, погледът си оставаше отвън, без да се проникне в центъра на Сколиодои и да се разбере истинската му същност — сега виждаха само този привиден хаос като блещукащата повърхност на океаноса. „Докато не я пробиеш, не се потопиш дълбоко и не отвориш очи под водата — казваше Антидектес, — няма да разбереш истината за живота на океаноса; ослепен от слънчеви отблясъци, ще пишеш глупави статии за формата и цвета на вълните.“ Антидектес беше готов да се спусне дори в Сколиодои на Леда.

Искаше да проведе различни експерименти. Още във Вистулия беше купил десетина животинки в дървени клетки — кокошки, котки, кучета, змии и гризачи — и ги беше взел на „Уркайя“. Аурелиа си спомни колко проблеми имаше с пренасянето им от „Облаколом“ на „Уркайя“. Оронейгесовият аеростат и лунната ладия се срещнаха на уговореното място, петдесет стадия над покривите на Уук. Нощта беше тъмна, облаци закриваха светлините на града, светлината на Луната в трета четвърт и слаба, и бледа. На тази височина духаше леден вятър. Между оронейгесовата кула и ефирния скорпион бяха опънати дузини въжета и мрежи. В скорпиона можеше да се влезе само през отвора в главата му, та в тази посока беше насочен ангелът, косата му проблясваше студено, ефирът на „Подзвездна“ гореше яркосиньо. От прозорците и балконите на минарето се надвесваха оронейци с факли и лампи, вятърът гасеше пламъците, пак ги палеха, люлееше корабите, ту отдалечавайки ги един от друг, ту приближавайки ги, мрежите се опъваха и пак се отпускаха дълбоко в процепа светлина и мрак между ангела и скорпиона, а вихърът разнасяше ругатните и тревожните подвиквания на минаващите по въжените мостове. И наистина един от робите на стратегоса при прекачването падна от опънатата между корабите мрежа и с крясъци изчезна във ветровития мрак. Той пренасяше клетката с плъховете и те паднаха заедно с него. Антидектес изригна порой от ругатни.

Понеже знаеше, че „Уркайя“ ще лети над Сколиодои, си беше приготвил план.

— Ликотово въже с дължина три стадия — показа на Аурелиа. — Сигурно ще стигне. Ще го спускам в самото сърце на Изкривяването. Имам най-добрия цигански часовник, би трябвало да издържи, ще запиша всичко, до минута. Какви промени, след колко време и като повторя, на какво разстояние от центъра и дали по-бързо, или по-бавно, ще начертая точни карти на напрежението на аретесовата морфа. Ако водим такива наблюдения всяка седмица, всеки месец, дори всяка година, ще получим конкретно, тоест нумерологично изразимо познание за силата и темповете на разширяване на Сколиозата, а след няколко години дори за евентуалната промяна на това темпо, за ускоряване или забавяне. Бих могъл да изчисля ще настъпи ли и кога денят, когато наистина нечовешката Форма ще завладее цялата земя: всички Сколиодои ще се обединят и слеят — и последното островче на стария свят с планините, реките, поляните, цветята, животните и хората, техните градове, занаяти и изкуства, историята им, езиците и религиите, ще бъде погълнато. Няколко клетки с животни. Помогни ми.

Но в края на краищата той не можа да осъществи никакъв експеримент. Когато след слизането си над Южния лед „Уркайя“ се върна за няколко дни в небесната сфера и обикаляше Земята в традиционния епицикъл на дрейфа, от лунната сфера се появи „Елоа“, ладията на Господарката, огромна нощна пеперуда от черен ефир. Сви колосалните си крила, ускорявайки така въртенето на дългия объл корпус, и приближи идеално кръглото си чело до бялата глава на скорпиона. Съединиха се в ефирна целувка, светлина се преля в светлина, отровната опашка и тежкият корем. На борда на „Уркайя“ се появи Йерохарис, Първи хипирес, Хегемон на Луната. За Аурелиа това, разбира се, беше голямо събитие, дотогава тя беше виждала само няколко пъти главнокомандващия на хипироите, внука на Господарката, но никога отблизо и никога той не беше я удостоявал с поглед. Той и този път изчезна заедно със стратегос Бербелек в каютите на Омиксос, там обсъждаха сума време плановете на кампанията; Аурелия отново не беше допусната до тайната.

Тя остана отвън, символична охрана, в прохода към вътрешния скелет на „Уркайя“. От мястото си виждаше как корабните дулоси пренасят от единия кораб на другия имуществото на Антидектес — осъществяваше се най-голямата мечта на стария софистес: ще полети на Луната, ще се отворят за него Портите на Лабиринта. Макар че сега, застанал отстрани и надзираващ пренасянето, не изглеждаше особено щастлив.

— Животните оставям, изхвърлете ги, ако почнат да пречат. Жалко, че вече няма да проверя хипотезите си.

Дъвчеше замислено зърна кахва. Аурелия проследи погледа му. Антидектес си гледаше в краката, надолу, където под бясно въртящия се борд на „Подзвездна“ блестеше ослепително зеленият тънък сърп на Земята: част от Азия, Източния океанос и Земята на Гаудат. Аурелиа си спомни как тя пък беше гледала след отдалечаващия се щит на Луната, когато напускаше нейната сфера преди две години и половина заедно с естлос Бербелек. Натрапи се неприятната мисъл, че всъщност изобщо не се различава толкова от Антидектес Александриеца, че и двамата ги движат едни и същи даймониони, него може би по-силен, щом е готов от божествено любопитство да напусне завинаги своя свят. Досега не беше изпитвала особена симпатия към него: той знаеше коя е и от самото начало се отнасяше презрително към нея, държейки я на разстояние. Чак след доста време тя видя, че се отнася така почти към всички. Разбира се, това не го правеше по-симпатичен. От различните забележки на стратегоса беше подразбрала какъв е Антидектес: подкупен и с много политически врагове, подкупен и потънал в дългове, и времето му изтичаше. От друга страна, не се беше продал на естлос Бербелек за пари. Макар че наистина на Луната кредиторите нямаше как да го докопат.

— Ама всъщност не вярваш във всичко това, дето им го наприказва — хем попита, хем заяви Аурелиа. Софистесът не вдигна поглед. Тя си каза: сигурно го виждам за последен път, на стратегоса също вече не е необходим, мога да говоря каквото ща. — Интересно до каква степен софия, всички тези мъдрости, събрани в големите библиотеки, са плод на подобни поръчки.

Той се усмихна под мустак.

— За мъдростта се плаща, очевидно е. По-лошо, когато плащат за глупостта. — Хвърли в устата си поредното зърно. — Питаш дали съм им казал истината. Не знам кое е истина, така че със сигурност не съм лъгал.

— Лъжеше, когато каза, че знаеш.

— Да не би да не подкрепяш плана на своя стратегос?

— Адинатосите трябва да бъдат унищожени.

— Но Магьосника е само нещастна жертва?

— Все пак не той е докарал адинатосите. Нали?

Антидектес я погледна със саркастично задоволство.

— Ах, как ги обичам тия ревностни любители на истината! Винаги имах няколко такива в академеята и като ми се развалеше настроението, отивах при тях и им задавах някакъв прост въпрос, например: „Какво е битие?“ или „Какво е добро?“, „Кой ти е приятел?“. И веднага ми се оправяше настроението. — Сдъвка и изплю кахва. — Искаш ли да знаеш в какво вярвах, но не им го казвах? Не искаш. Откъде у адинатосите този интерес към земните сфери? Какво толкова са могли да видят, да усетят там, извън сферата на неподвижните звезди, че да предизвика интереса им и да ги докара тук? Редът е неизменна хармония; това, което се повтаря, не удивява, милионкратното въртене на Слънцето около Земята не е никакво събитие. Знакът е промяната, знакът е нередовността, знакът е нарушаването на хармонията. Преди петстотин и четиресет години кратиста Илеа Колотропийска напуснала сферата на Земята и се установила на Луната. Днес там имате цели градове, свят, затворен в собствената йерархия на сфери, втори ред, наложен върху реда в земните сфери, втори център на Вселената, към който се подреждат първоелементите. Послушай тази музика. Чуваш ли как звучи това? Свещен ритъм, извечна мелодия, разкъсана от увеличаващия се с вековете дисонанс, скърцане, пронизващо цялото небе. Тррррррр! Точно това са чули, точно това са усетили — че някой, нещо руши реда в тези сфери — и са долетели. Но къде точно? Къде се е случила първата среща, първата битка? И не постъпват ли всъщност като медик, който се мъчи да намери източника на болестта? Накъде са се насочили най-напред? Стратегосът казваше, че държите пленник. Мдаааа. Тя трябва поне да се досеща чия е вината. Разбира се, че иска на всяка цена да ги прогони.

— Замълчи.

— И сега ми кажи, Огнена: лъжа ли? Лъжа ли? Кажи, лъжа ли? Е? Сбогом.

Аурелиа изхвърли в ефира клетките с животинките и каквото беше оставено от софистеса още щом „Елоа“, в която той се качи, разтвори черните си крила и се устреми обратно към Луната. Сега малко съжаляваше, щеше да е добре да пусне кокошка или куче в този кипящ бульон от багри и форми. Да провежда задължителните наблюдения и експерименти, редовно подновявани на серии, нямаше желание, но би било полезно да провери колко е силно всъщност това Изкривяване. Нали ще им се наложи да влязат в бой под аретесов антос на тях: хипироите; в тази война хората ще се сблъскат с нещо нечовешко, а в първите редици ще бъдат Огнените ездачи — ако не на Земята, то със сигурност в ефира, ако не тази година, то следващата, ако не под командването на стратегос Бербелек, то под нечие друго, на друг хегемон. Аурелиа чувстваше, че тази битка е предназначена за нея, че е родена за тази битка.

Зад гърба й (тя не вдигаше глава от ураноизния под) Омиксос и стратегосът обсъждаха стратегията на атаката.

— Южният лед и тези острови в океаноса наистина са толкова отдалечени и откъснати от населените земи, че там е трудно да се осъществи каквото и координирано нападение — каза Омиксос. — Но то и няма нужда да се организира — щом са откъснати, докато остават такива. Онези наистина са избирали места с минимален шанс за контакт с цивилизацията, добре укрити плацдарми.

— Обаче тук, това вече стига до Златните царства, отпечатва се върху Аксум, Египет, Хуратия. От тук могат да организират пряка атака и тук са най-силни. Ние трябва да ударим тук, в Африка.

— Знам, естлос, знам. Но… сам виждаш.

Вече отминаха центъра на Сколиодои, летяха към Костенурковата река. Аурелиа наблюдаваше как под „Уркайя“ се променят цветовете на не-джунглата — как не се променят, защото за промяна е необходимо да се наруши някаква регулярност, а където няма регулярност или тя е толкова опасно абсолютна, за никаква промяна не може да става дума. Стратегосът й беше говорил за „град на адинатосите“, за слуховете, които местните диваци разнасяли — за огромни конструкции, изкуствени съоръжения, здания, издигнати във вътрешността на Кривите земи. Мъчеше се да открие каквото и да е от това, пробило повърхността на кипящата какоморфия. И наистина, от време на време се появяваха отстъпления от монотонната шарения на аморфната дивост, обекти, издигащи се над нея, дребни разлики: нещо като скала, нещо като кост, нещо като водна арка; уж нощ, уж торнадо и нощта вътре в него — прелетяха над него и тя погледна. Понякога над Сколиодои се мяркаха птици. Какоморфи, разбира се, но все още прилични на птици — с крила, някои и с клюн — та можеше да бъдат причислени към тази Форма. Тя наблюдаваше внимателно полета им. Ако слизаха твърде ниско, се променяха в движение в друга Форма и повечето падаха в не-джунглата като камък, може би действително се вкаменяваха. Веднъж видя обратния процес: част от неподвижна червено-жълто-черна какоморфия се промени в сянката от „Уркайя“ в крилата костенурка и излетя във въздуха; крилата тутакси станаха на многоцветни медузи, а корубата задимя — и какоморфът отново рухна в Сколиодои.

— Сражения в джунглата — нищо по-лошо от това. Как да ги обкръжи човек? Откъде ще тръгнеш, естлос? От Аксум?

— Златните царства ще се отворят пред всяка достатъчно силна армия. Разбира се, Аксум също, трябва да се тръгне от изток, Ефрем ще бъде. Я покажи картата. Нали виждаш как са разположени планините, реките и пустините? Ще тръгнем така, ето, от тук и от тук, така.

— Да ги изтикаме до Западния океанос.

— Да.

— Обаче погледни разстоянията. Десетки хиляди стадии. Сухи периоди, дъждовни периоди, снабдителни линии, мила Господарке, дори само снабдяването е проблем, достоен за Одисей. Ти говориш за кампания с мащабите на Александровата, естлос.

— Така е. Ще продължи дълго, знам. Със сигурност доста по-дълго от война в ефира.

— А и тази джунгла… Не мога да си го представя. Погледни: който влезе там…

— Мислил съм за това. Търсих решения. Допитах се до астромеканиците в Лабиринта. Йерохарис ми донесе най-новите изчисления. Вие на Луната така предизвиквате изкуствени пиркавици, изтегляте ги безопасно в пустошта. Изпразвания от съединения на епициклите на Огъня, мълнии от чист пирос направо от небесните сфери. Това ако ни се удаде…

— Май възнамеряваш да подпалиш половината Африка.

— Да изгоря Сколиодои.

— Кириос…

— Знам. Затова Господарката иска аз да вземам решенията. Но това не е толкова просто: софистес Акер Нумизматик твърди, че най-напред тези места трябва отново да се обхванат със земна морфа, да се наложи антос на стария ред, където огънят гори, водата тече, а въздухът разнася пламъците, иначе мога да мятам пиркавици колкото си искам и да не запаля и една тревичка. То там вече и няма трева. Офанзивата трябва да се състои, така или иначе. Сега гледай. Трябва да ми провериш следните трасета.

Аурелиа слушаше този разговор и разбираше думите, но вече не можеше да си представи нищо по-вълнуващо. Космически светкавици, които подпалват половин континент — това положително ще бъде прекрасно и страховито зрелище.

Тя отново се чувстваше като малко момиченце, което, скрито зад живия плет на жар-горичката, подслушва разговорите на възрастните, вълнуващите разкази на хипироите за битки с анайреси от Другата страна и дълги плавания през високия ефир, до сферите на Меркурий, Венера, към палещото Слънце, свещената сфера на хипироите, където някои ритери на пироса обезумяват, наляга ги убийствен копнеж, те прикачват икароси към доспехите си и политат направо към Слънцето, не е възможно да ги спреш, това е гласът на огнената кръв… Ужасяващи, вълнуващи, непонятни разкази, разпространявани шепнешком сред децата и идващи после в сточасовите сънища на малката Аурелиа, лунните сънища, които са като Омирови песни, само веднъж да ги сънуваш не стига. Тя знаеше, че следващия месец ще й се присънят битката в африканската не-джунгла и Зевсовата пиркавица, стоварваща се от нощното небе върху това сплъстено кълбо какоморфия, което сега се премества под вирборда на „Уркайя“.

Гласовете им идват от другия бряг на този сън наяве.

— После ще полетиш непосредствено над Амида, както се уговорихме. В момента орбиталните карти на Зауралието не са най-важното нещо. Ясно ли е всичко?

— Да, естлос.

— След колко ще бъдем над оазиса? Той вече чака там.

— Ще излезем в ефира, ще хванем силен северен епицикъл, три часа, естлос.

— Значи, съвсем скоро. Заповядвай!

Аурелиа гледаше как окъпаното в слънце Сколиодои се отдалечава от тях, слиза надолу под ураноизната броня на издигащата се ладия, и отбеляза тогава едно странно нещо: погледът обхващаше все по-големи пространства, променяше се мащабът на видения хаос, но ако не бяха външните знаци — изкривяването на хоризонта, трептенето на въздуха, накрая облаците — нямаше да може да го установи. Сколиодои оставаше едно и също — от всякаква височина, в каквато и мярка да се простираха вълните на неговата какоморфия: пусове, стадии или десетки стадии. Все същата еднаква, безименна аформа.

От ефира, където влязоха за кратко, се върнаха пак в сферите на пироса и аера, и пак пироса, както се стори на Аурелиа, когато въртящата се „Подзвездна“ с прибрани крила и изнесени напред скорпионови щипки се носеше над безкрайния бял пясък на Северна Садара, най-старата пустиня там, цялата трептяща от зноя, който излъчваше. Аурелиа чакаше края на тази монотонност от симетрични дюни и сенките от хребетите им — все по-дълги с падането на Слънцето до равнището на лявата скорпионова ръка. Пурпурни лъчи пронизваха развихрения ефир.

Оазисът на ревнивия скелет се намираше на самата граница на дивата Садара, границата на антоса на Навуходоносор Златни, 3000 стадия на югозапад от Александрия. Стратегос Бербелек го беше избрал за място на срещата, защото от Прокуждането на Илеа оттам не минаваха никакви търговски пътища и нямаше опасност от случайни свидетели. Самият Оазис беше всичко на всичко един кладенец под пясъците, един древен пилон, паднал и наполовина засипан с пясък и изгладен от ветровете и джиновете като кост, и десетина порести камъка. По времето на Илеа там растяха палми, зеленееше се трева, пееха птици — от всичко това вече нямаше и следа.

„Уркайя“ се приземи до пилона и заби скорпионовата си опашка в земята. От муцуната на ладията спуснаха ликотови мрежи. Аурелиа слезе преди стратегоса. Скочи на горещия пясък, пропадайки в него до глезените. Хората пред разположените между камъните шатри наблюдаваха безмълвно и си засенчваха очите заради синята светлина на лунната ладия, някои правеха жестове срещу уроки, други плюеха в пясъка. Негрите, които в отделения за тях лагер наброяваха няколко дузини, бяха приклекнали и държаха кожените щитове пред себе си.

Аурелиа не изчака да свалят багажа от „Подзвездна“ и побърза след естлос Бербелек. Тук слязоха само те двамата. Яна, Хасер Обол с неговите хорърни, дори Порте и слугите, и дулосите бяха пратени от стратегоса по-рано с „Облаколом“. Порте се беше прибрал в Александрия, но къде бяха отишли воините? Аурелиа предполагаше, че стратегосът все пак се е огънал под натиска на Навуходоносор и наистина подготвя нападение на Вавилон.

— Естлос.

— Кралю.

Йероним Бербелек стисна китката на Марий Селевкидит. Кралят Без Корона пръв излезе от шатрите да го посрещне, подире му пристъпи цялата въоръжена свита, Аурелиа разпозна цветовете на Пергамската диаспора. Над шатрите се вееше щандартът на Селевкидитите и друг, с Четирите меча, символ на Четвърти Пергам, известен дотогава само от драсканиците по градските стени в Египет, Вавилон, Македония и Рим: три строшени меча, четвъртият, със златна ръкохватка — цял. Е, Оазисът на ревнивия скелет не беше Площадът на света и все пак издигането на щандартите беше безпогрешен знак. Сърцето на Аурелиа заби по-бързо. Амида от половин век се намираше под антоса на Магьосника, Пергам — на Седемпръстия. Всичко или нищо: връщането назад беше вече невъзможно.

Марий заведе стратегоса в своята шатра. Аурелиа вървеше плътно до него. Обкръжиха я амиданци с джулбаби, аби и бурнуси, целите в пясък, с мръсни тюрбани и труфи, буйни бради и тежки кераунети в ръце, а в поясите криви ханджари. Тя, следвайки примера на стратегоса, беше облякла бяла кируфа. Никога не носеше оръжие, огънят го унищожаваше прекалено лесно. Не я познаваха, в техните очи беше жена, чужда морфа, без оръжие.

Иганази обаче външно не се различаваше от обикновените хора. Ако не бяха извънредно масивното му тяло, широките плещи и якият врат, както и гъстите твърди коси, можеше спокойно да бъде взет за човек. Аурелиа вървеше непосредствено зад него и когато погледна надолу, видя, че Марий е бос и въпреки теглото си не само не потъва в пясъка, ами и не оставя никакви следи. Можеше и трябваше да крие това, но най-близките му хора винаги ще знаят, че е какъвто е, земен даймон, иганази, гесомат.

В шатрата вече бяха запалили маслени лампи и благовония. Робините топлеха вода. Селевкидит посочи с жест всички да излязат, но Аурелиа, въпреки тежкия поглед на стратегоса, реши този път да не се оставя да я изгонят, нахлупи качулката на кируфата и бързо отиде в ъгъла на шатрата, където седна зад опорния стълб и спуснатия от него персийски килим. На килима седеше синьо-зелен папагал; само той напълно игнорира Аурелиа. Робините, целите в цветни татуси и с лица, покрити с труфи, окичени с евтини накити, които подрънкваха на всяка крачка, подадоха на Марий и естлос Бербелек вода за умиване на ръцете, хашиш, кахва, канелени питки и плодове. Входното платно на шатрата бе спуснато и вече само треперливата светлина на лампите проблясваше в душния интериор. На Аурелиа й се догади от тежката мазна миризма на благовонията, но тя не издаде звук и чак след известно време една от робините по собствена инициатива й донесе чаша гореща кахва. Шатрата вече се изпълваше със сладкия мирис на хашиша с подправки. Кралят и стратегосът си размениха първите любезности и така — от пустинното мълчание към пустинния шепот — започна военният съвет. Говореха на гръцки, Аурелиа разбираше всяка дума.

Думите бяха прозаични, изреченията къси, тонът безстрастен. Тя щеше да запомни най-вече този тон. Изглеждаше, като че всичко е предрешено: това вече става или скоро ще стане, онова започва да става. Дати, места, имена, числа. От подслушаните откъслеци тя си изграждаше картината на започващата война. Няма да има щурм на Амида и обсада на града — въстаниците ще влязат, смесили се с други пътешественици, с търговските кервани и докарваните роби. Ще превземат гарнизона, ще завладеят градските стени и ще държат отворени портите в очакване на Бербелековия Хорър от запад, от Пергам и Александрета. Три колони хорърни ще акостират в Пергам по знак от „Облаколом“ — сега изчакват в Средиземно море на корабите на Търговска къща „Нюте, Икита те Бербелек“, както и на Анеис Панатакис и Африканската компания. От Пергам до Амида има над 4000 стадия. Спирайки или сваляйки всички чужди въздушни свини и пощенски птици (с това ще се заеме скорпионът на Омиксос Жарник), получаваме най-малко шест дни предимство; линията на египетските хелиографи не минава оттам. Кое тогава е по-добре — обсада на могъщия Пергам до победен край или нападение на Амида без бавене, само и само Марий да бъде коронован? Тук също започваха различни предположения, варианти и планове. Дали Амиданското въстание ще увлече достатъчно хора, за да осигури на Марий армия, способна да поеме контрола над цялата страна? А след петдесет и осем години поделби на несъществуващата държава ще се възвиси ли нейната Форма с достатъчна мощ, за да преодолее антосите на Магьосника и Седемпръстия, Формата на техните държави? Вярно е, че тук е границата на техните аури, но кой би могъл да гарантира, че Кралят без корона ще се окаже достатъчно силен Крал с корона? Стратегосът подхвърляше иронични коментари по този въпрос, Марий само издухваше хашишов дим. На Аурелиа се струваше, че и двамата се отнасят към проблема като към незначителна шега; когато за пореден път стигаха до него, само се споглеждаха и свиваха рамене. Какво ще направи Максим Рог? Какво ще направи Седемпръстия? Ако Четвърти Пергам не получи бързо подкрепа от някой съсед — а измежду Вавилон, Уралската империя, Македония и Египет всъщност можеха да разчитат най-вече на последния — ще бъде смазан само за няколко месеца. Все пак стратегосът изглеждаше убеден, че Египет ще окаже подкрепа. Започна се дълъг диалог за политическите последствия от преврата. Чуха се имената на дъщерите на Хипатия в комбинация с неприлични шегички. В плана на естлос Бербелек влизаше и смяната на династичния ред в Александрийска Африка.

Нима Яна беше права — е, несъмнено тя по-добре познава Йероним Бербелек. Аурелиа разбра, че това не е въпрос на избор, на вярност, не е въпрос на истина или лъжа. Просто хладна логика на сила и слабост. Ето пред какъв парадокс се беше изправила Лунната вещица: тези, които са твърде слаби, за да се противопоставят на Формата й, несъмнено са слаби и за да се изправят срещу кратистоса на адинатосите; а достатъчно силните са прекалено силни и нямат нужда от Илеа; сами са си Мощ. Кой тогава ще тръгне в небесния бой и ще убие Бащата на Изкривяването?

Само боговете и безумците се жертват за човечеството — останалите са способни на жертва само за тези, които смятат по-добри от себе си.

Аурелиа слушаше мълчаливо и без да мръдне, качулката на кируфата скриваше лицето й, само искри проблясваха в сянката. „Ако стратегосът предаде Господарката, няма да позволя, не мога да позволя да се отърве. Нали затова съм изпратена тук? Ще сторя каквото подобава на един ритер — преди да се наложи да изпълня заповедта на Яна.“

На разсъмване Марий Гесомат вдигна лагера и потегли с хората си в дълъг керван от камили и хумии срещу изгряващото слънце, на път през Садара, Нил и Еритрейско море и на север през Ефремовия Джазират ал’Араб — до Амида, града на предците си. Още нямаше армия, но имаше щандарти.

В Оазиса на ревнивия скелет останаха само четири хумия и два от тях бяха предназначени за стратегоса и лунянката. Аурелиа отказа, никога не беше яздила. Щеше да тича край животните заедно с негърските воини. Свали кируфата, да не й пречи. Воините се ухилиха с криви зъби. Стратегосът й беше казал, че са от племето н’зуи, а този, който ги предвожда, е новият им командир Н’Те; неотдавна бил убил баща си и е на голяма почит. Само той имаше кераунет. Тъкмо той най-радостно се хилеше на Аурелиа.

Стратегосът записа още нещо в дневника си и даде знак с риктата. Негрите подеха песен, прилична на стон. Риктата сочеше на север, към морфата на цивилизацията, към Египет и Александрия. Слънцето се изкачваше все по-нагоре над хоризонта, в огромния му ярък диск, към който единствено Аурелиа можеше спокойно да гледа, се топяха фигурките на амиданските въстаници, за миг проблесна златото по Мариевия щандарт — и всички изчезнаха.

Стратегосът пришпори хумия, Аурелиа скочи до хълбока на животното, под краката й пясъкът се превърна в стъкло — тичаше в огън и оставяше след себе си следи на мълнии.

— Ннняаааййй! — извикаха н’зуи.

Стратегосът се засмя звучно, от сърце.

— Така се сгромолясват империите! — Вдигна риктата и описа с нея полукръг около петстотинте голи негри, въоръжени с къси копия и щитове от биволска кожа. — Така се раждат империите!

20 мартиус 1197 СУР, Dies Jovis. След два месеца Марий Селевкидит ще седне на трона на Амида или ще умре; ще триумфира или ще се търкаля в праха; Йероним Бербелек заедно с него.