Яцек Дукай
Други песни (20)

Τ
Държавородство

— Роклята много ти отива.

— Благодаря, естле.

— Това е перука, нали?

— Да.

— Момент, ти май…

— Ритер Аурелиа Скра.

— Ах, да, наистина. Татко ми писа за тебе.

— Естле.

— Алитеа, за тебе съм Алитеа. Май един път си ми спасила живота.

— Два пъти.

— Ха, точно така, без излишна скромност. Трябва да ми разкажеш всичко. Ние защо чак сега се срещаме?

— Чух за годеника ти. Искрено съжалявам.

— Текнитесите на сома са непрекъснато до леглото му, той ще оздравее. Само съм любопитна ще го позная ли изобщо. Обичаш ли хремитско вино?

— Естле.

— Заповядай.

— Много си красива.

— Благодаря. Години труд и Навуходоносор. Ела да седнем в кариума.

Музикантите смениха мелодията, чуха се ръкопляскания, няколко двойки излязоха от залата за танци в перистила. В черната повърхност на Мареотското езеро се отразяваха милионите звезди и ясночервеният лунен сърп. Факлите в лодките на стражите образуваха дъга край брега на източния залив в тъмната египетска нощ. Над тях, по Пелусийския мост се мяркаха плоските сенки на пешеходци и животни, виктики и коли — Александрия никога не спи.

Кариумът се помещаваше на третата тераса, току до водата. Двете седнаха под арка от черни лилии — цвете джунгуонски морфинг, с ухание повече животинско, нежели растително.

Естле Алитеа Латек отпиваше от виното и гледаше замислено галерията живи статуи.

— Придружаваш го навсякъде и сигурно…

— Не навсякъде.

— Но никой друг не е по-близо до него, нали? Всъщност защо избра тебе?

— Не зная, естле. Бях млада, наивна.

— Това лошо ли е? — Алитеа тихо се засмя. — Аз съм по-млада от тебе.

— Вие сте различни.

— Ние? Земните жители?

— Вие, аристократите.

— Някога ритерите са били смятани за аристократи.

— В действителност си по-стара от мене.

— Наивността е много ценно качество.

— Но никой истински наивен не знае това, нали?

Засмяха се в приятелска морфа, Алитеа тупна Аурелиа по рамото и за момент направи карикатурно сериозна физиономия. Лунянката се смееше със златни искри и бледосин дим, от главата й по цялото тяло се спускаха пламъчета. Алитеа остави чашата с вино и раздуха с ветрилото си искрите, та полетяха към нощното небе. Двете ги гледаха, докато изчезнат отвъд терасата. Няколко обаче завиха и паднаха върху лъсналото от масла тяло на една жива статуя, дулосът инстинктивно потрепери. Момичетата отново се разкикотиха. Лунянката свали черната си перука. Алитеа се ококори. От смях чак се разхълца; това определено не беше първата й чаша вино тази вечер. Аурелиа я тупна по гърба. Алитеа подскочи опарена на скамейката; халката от лявото й зърно блесна ярко и падна сред лилиите.

Двете се наведоха и затърсиха диамантения накит.

— Завчера, когато се върнахме от града и заварихме татко вкъщи — започна Алитеа, като разгръщаше черните стъбла и не гледаше Аурелиа, — а трябва да знаеш, че не знаехме за пристигането ви, вратарят зъб не обели… Не тръгнах след Шулима, но чух гласа на татко и се върнах по коридора. Първите им думи… Ами след джурджата Ихмет Зайдар беше напълно подчинен на баща ми, не би направил това без негово съгласие. Кажи ми, Аурелиа, давал ли му е стратегосът такава заповед?

— Каква?

— Знаеш. Да… Шулима.

— Не.

— Ще се закълнеш ли?

— Нищо такова не съм чула. Ихмет…

— Какво Ихмет?

— Не, нищо, не знам.

Диамантът блесна в каменната саксия, Алитеа вдигна халката. Седна, извади кърпа от широкия колан на полата си, избърса я и си я закачи.

— Без съмнение, си даваш сметка коя е естле Амитаче — измърмори Аурелиа, докато си слагаше отново перуката.

— Да.

— Е, коя е?

— Нейна дъщеря.

— Навуходоносор я държи тук като заложница.

Алитеа отвори ветрилото пред устата си.

— Досещах се.

— Ти много приличаш на нея, да знаеш, в лицето, фигурата, по гласа, вчера разговаряхме, дори по гласа, само цвета на косата, ако си я преморфираш в такова светло злато като Лакатойя — съща дъщеря.

Алитеа наведе очи.

— Казвала ми го е.

— Така ли?

— Но няма да се съгласи, знам, че няма. Впрочем баща ми ще побеснее. Навуходоносор положително би искал да ми отмъсти.

— За какво говориш?

— За тази твоя идея със замяната. Няма да стане.

— Каква идея? Просто отбелязах, че си приличате — като майка и дъщеря, като две сестри.

— А, така ли. Е, казвала ми го е, и то не веднъж и дваж. Понякога си мисля… — Неочаквано Алитеа се разсмя нервно, чак ветрилото се раздруса. — Не би трябвало да съм толкова искрена с тебе, всичко ще му кажеш.

— Това е добре, нали?

— Шулима беше убедена, че именно татко е изпратил Зайдар тук. И той не отрече. Скараха се за нещо друго.

— Скарали са се?

— Те все така…

— Какво каза стратегосът?

— Охо, сега пък ти ме разпитваш.

— Моля те.

Алитеа въздъхна дълбоко; наклони главица и погледна лунянката над ветрилото.

— „Планът на Господарката не е и мой план.“

— Така ли каза?

— „Целите на Господарката са и мои цели, но планът на Господарката не е и мой план.“

— И какво отговори Лакатойя?

— Ето тогава почнаха да се карат. Шулима повтаряше, че той трябва да има страна, от която да потегли за нападението, трябва да има сигурна база и изходна точка както за атака на Сколиодои, така и за атака на Магьосника. А ако Навуходоносор не отвори Египет за стратегоса, какво ще му остане? И така нататък. Че Златния и сам ненавижда Вдовеца; че не става дума да се бият първо с Македония на Чернобрадия и после с Вавилон, а да ги разделят и може би дори да ги обърнат срещу Урал; че Навуходоносор трябва само да бъде попритиснат и посплашен и ще склони. Цяла тирада беше. Спрях пред вратата и не влязох, не исках да се здрависвам насред скандала.

— Но той какво й отговори?

— Че така или иначе, ще има такава страна. Шулима само иронизираше: „Хуратия? Македония? А може би Рим?“. А стратегосът: „Ще създам нова“. И тресна вратата. Добре, че не се натъкна на мене.

Аурелиа отвори уста, огледа живите статуи и я затвори. Хвана Алитеа за ръката и я задърпа към най-далечния ъгъл на третата тераса, докъдето не достигаха отблясъкът от факлите и лампионите, нито светлината от прозорците на двореца. На това място перистилът се спускаше под плитката вода, снежнобелите плочки на мозайката светеха под вълните на езерото, в плиткото достолепно се разхождаха кривоклюни ибиси. Естле Латек носеше сандали на котурни, но Аурелиа беше боса. Газеше в студения хидор.

— Слушай — прошепна тя, обръщайки гръб на двореца и кариума, на светлините, гласовете и музиката. — Може да ме наречеш наивна, но нямаше да ти кажа всичко това, ако не беше това, каквото смятам, че си.

— Какво пак…

— Шшт. Слушай. Те винаги питат: тя смята ли да се върне? Мисли ли за отмъщение? Неин ли е този ден? На това ли служи войната на стратегос Бербелек? А аз казвам, че не, няма да напусне за по-дълго Луната, а и не може, какво би станало с всички нас, с хората и животните, имопатрите и градовете, нали ще паднат на Земята. Така че не. Това е истината. Но сега виждам, че е имала друг план. Мисля, че знам какво каза стратегосът. Чуй. Това беше нейна страна. Тук биеше сърцето й, от Златните царства до Кафтор; най-силно тъгува за Египет. Ако дъщеря й умре тук като робиня на Навуходоносор… И Навуходоносор би бил убеден, че Илеа ще жертва всичко, за да му отмъсти за това… Помисли. Така — бързо и без борба, би спечелила Египет за своята морфа; така би го отворила за стратегоса. По-нататък. Кой би седнал на трона на Хипатия? От името на Господарката, от морфата на Господарката, когато Лакатойя вече я няма? Помисли, естле. Единствената дъщеря на Стратегоса на Лабиринта, победителя на Магьосника, и същевременно съпруга на Наместника на Горен Египет, възел на Тива и Александрия. Лакатойя те е избрала и морфирала по свой образ и подобие, по неин образ и подобие. Това би било твоето наследство — в случай че тя умре. Сега всичко трябва да променя, планът се е променил, стратегосът променя плана.

Алитеа замислено притисна със затвореното ветрило лявата си ноздра. Само преди минута вдигаше вежди и клатеше глава; сега гледаше лунянката спокойно и може би дори леко развеселена.

— Ами адинатосите? Съюзът срещу какоморфията?

— Разбира се, естле, това е главната цел.

— Не се надява стратегосът да оцелее.

— Да. Ако наистина проведе в ефира атака срещу кратистоса им… Оставаш ти.

— Авел загина в Сколиодои.

— Това от самото начало трябваше да бъде жена. Морфа на жена.

— Можеше да загина аз.

— Не знам. Можеше ли?

— Защо не някоя лунянка, тя сигурно има и други деца, защо не някой от Лабиринта, когото познава?

— Египтяните, въобще земяните трябва да приемат върховенството. Така ми се струва; ти сама прецени. Някой от тях, свързан с тяхната кръв — но всъщност морфа на Господарката. Друго тяло и име на същото божество.

— И аз бих родила на Давид дъщери.

— Да.

— Начало на Колотропийската династия. След краха на Уралската империя… На изток, на юг, до Костенурковата река и отвъд нея, всички Златни царства, и на север, връщане в Кафтор, празния трон в Кносос…

— Ти виждаш всичко това.

— Виждам. — Алитеа тръсна глава и отметна тънките плитчици, на които беше сплела косата си, изправи се, погледна право в очите хипиреса. Докосна с ветрилото гърдите на Аурелиа. — На кого служиш? Кому принадлежиш? Защо ми издаваш всичко това?

Аурелиа сведе глава.

— Именно затова. Аз съм ритер на Господарката, първо на нея дължа лоялност.

— Тоест?

— Под каквото и да е име и в каквото и да е тяло да се прояви.

Аурелиа падна на колене пред естле Латек, кафторската рокля моментално подгизна от ледената вода на Мареот. Притисна лице до бялата ленена пола на естле.

— Деспойна.

Алитеа бързо я стисна за раменете, вдигна я.

— Стани! Току-виж те видели! Не съм тя.

— Погледни Лакатойя. Тя също не е.

— Замълчи. Трябва да помисля.

Аурелиа енергично си изстиска полите, засъскаха облачета пара. Погледна над перистила. Естлос Бербелек даваше прием с театър, музика и танци за елита на александрийската аристокрация; почти всички бяха приели поканата му. Вестниците в Александрия пишеха за „финансираната с частни средства армия на Йероним Бербелек“ и за „историческата победа на Гърма от Вистулия в Коленица“. Количеството фантасмагорични слухове за намеренията на Бербелек, които Аурелиа беше чула до този момент (а още нямаше полунощ), прехвърляше всякаква мярка; клюкарите си противоречаха с всеки следващ разговор, пирамидата на абсурда растеше.

Може би тъкмо Формата на тази вечер провокира Аурелиа да сподели на дъщерята на стратегоса предположенията си; но може би и Формата на внезапна сърдечност и фамилиарност, когато двете заедно се смееха и търсеха халката за зърното на Алитеа. Дребните неща предопределят големите. Колкото по-дълго естле Латек мълчеше, потънала в размисъл, толкова по-силна ставаше увереността на Аурелиа в собствените преценки. Жестът на китката. Тонът на гласа. Вирването на главата, леката усмивка, погледът с широко отворени очи, тези очи, също зелени. И морфата на неподвижността. Като снощи, когато Вечерната дева беше погледнала Аурелиа. „Разкажи ми“ — две думи, само толкова беше казала. Аурелиа беше говорила цял час.

— Ела.

— Естле.

— Разкажи ми подробно. Навуходоносор, Шулима, стратегосът, условията. Не какво предполагаш, а какво си чула.

Върнаха се в балната зала. Аурелиа внимаваше да не говори високо, само да шепне; а и инстинктивно спря, за да пропусне естле Латек на половин крачка пред себе си. Така се промъкваха между гостите, между прислугата, дулосите, музикантите и танцуващите, в този час всички вече се бяха смесили, планираният от домакина ред се огъваше под натиска на моментните връзки и групирания. За четвърти път свиреха ямедия, защото за нея викаха най-шумно. Ямедия беше компромис между класическите кореи, изпълнявани от наети професионалисти, и „ритмите на простолюдието“ от северните морфи. Танцуваха над двайсет двойки. В колонната зала зад водните огледала от време на време избухваше смях: там се изявяваха група комедианти от Крокодилополис, чието представление вулгарно осмиваше Хипатия и египетските аристократи — и тъкмо аристократите се смееха най-шумно. Всички пирокийни лампи горяха с високи пламъци, под огледалата бяха окачени допълнителни лампиони: светлината пронизваше пъстрите одежди, вмъкваше се под кожата на гостите, сенки нямаше, светлината беше толкова много, че се изливаше като бурен поток навън, в перистила и върху езерото, заедно с шумната музика. Когато аристократите се забавляват, за това научава половината Александрия.

Алитеа и Аурелиа се измъкнаха край стените, спирайки за по-дълго само веднъж, когато старият Кадий Птолемей запита естле Латек нещо за баща й и не прие „Не зная“ за отговор. Наистина Аурелиа не виждаше никъде нито стратегос Бербелек, нито Вечерната дева.

Застаналият пред входа в централната зала сенешал прошепна нещо на ухото на Алитеа; хипиресът не разбра припрения пахлави. Естле отговори на същия език и посочи с ветрилото си някъде навътре в двореца. Сенешалът се поклони и кимна на една от чакащите робини. Тя хукна да изпълни заповедта.

Естле Латек заведе лунянката в лявото крило. Между плочите на пода в страничния коридор проблясваха под пирокийните лампи вълните на Мареотското езеро. Това явно бяха вече частните покои на естле. Посрещна ги прислужница негърка; Алитеа я отпрати с дискретен жест.

Завиха към ъгловия кабинет. Две от стените му, подът и таванът бяха изработени от дебело воденбургско стъкло с втопени червени жилки на оронейгес. Стените се отваряха хоризонтално с помощта на скрити меканизми и пускаха влажния въздух вътре. Още щом седнаха, естле ги отвори още повече. Усили пламъците в абажурите на лампите, оцветени в сребристорозово, и из стаята запулсираха цветни сияния.

Край каменните стени имаше библиотечни шкафове, секретер и дълбоко кресло с висока облегалка; край стъклените стени бяха нахвърляни куп пъстри възглавници, кръгли и триъгълни, по формата на Златните царства.

Алитеа седна с въздишка на креслото и повика с жест лунянката. Аурелиа се разположи в нозете й (стъклото беше много студено). Вдигна глава и забеляза някакво движение в мрака над прозрачния таван. Таванът също отчасти се управляваше меканично, можеше да бъде открехван тук и там към стъклените надстройки. В тази над креслото биеше с ледени крила какоморфна птица, трите й лапи се разтваряха в закривени клюнове и в момента всички, полураззинати, дращеха стъклото. Явно беше усетила пироса в Огнената ездачка.

Естле Латек хвана брадичката на Аурелиа и я обърна към себе си, за да я гледа.

— Слушам те, Аурелийо — рече меко. — Вярвам ти. Сега още можеш да ми признаеш всичко, все още нищо не се е случило. Откажи — и ще забравя.

— Не лъгах, деспойна.

— Защото след малко ще се наложи да платиш. Разбираш ли ме? Харесвам те.

— Не излъгах.

— Добре.

Естле Латек погледна нагоре. Събра ветрилото и го мушна в колана на полата си. Аурелиа разбра, че естле се оглежда в стъклото. Алитеа свали обеците от ушите си, откопча халките от гръдните зърна, тежкото колие от шията си, изхлузи гривните от ръцете си и повечето пръстени; хвърли цялата бижутерия върху секретера. Наплюнчи кърпа и изтри боята от лицето и гърдите си. Накрая разкопча катарамата от драконова кост на колана си.

— Ще се прибереш в стаята си — каза на Аурелиа. — Ще се преоблечеш. Свали всички украшения, облечи нещо, което ще ги накара да се замислят. Носиш ли някаква ефектна лунна дреха?

— Имам доспехи.

— А, наистина, той ми писа… Но не прекалявай. Може само част от тях.

— Да, деспойна.

— Обърни се към сенешала да ти покаже естле Игнатиа Ашаканидка; не може да си е отишла. Покани я тук от мое име. Всички да разберат, ако е възможно. Не отговаряй на никакви въпроси. Ще чакам тук. Ти ще останеш вътре. Разбра ли?

— Да, деспойна.

— Върви сега.

Аурелиа се прибра в покоите си почти бегом. Е, не беше битка, но все пак нещо толкова привично, колкото е възможно. Смъкна роклята, свали перуката и накитите. Уми се набързо в приготвения леген с парфюмирана вода. От сандъка в спалнята извади права дълга пола египетска кройка, подобна на Алитеината. Върза я високо под бюста, по лунному. От сандъка совалка измъкна десния околораменник и дясната вихръкавица: сложи си ги, донастрои ефира. Стисна юмрук, махна с ръка. Огнените епицикли озариха стаята като блясък на мълния.

Гостите й правеха път, Формата на безмълвно смущение бавно се разпространяваше пред нея. Всяка поредна крачка на ритера беше все по-енергична — когато стигна до сенешала и се наведе към него, вече излъчваше треперливо сияние, порите на кожата изпускаха пирос от напрежението в мускулите.

Естле Игнатиа Ашаканидка тъкмо танцуваше с някакъв аристократ горноегипетска морфа. Аурелиа сложи лявата си ръка на гърба на аристократа и го задържа по средата на движението. Внезапната тишина в залата трябваше да изостри вниманието му, но той явно беше прекалено увлечен от партньорката си. Обърна се ядосан. Бялата ураноиза на подулия се околораменник разряза ризата му и кожата на гърдите. Той отскочи, съскайки.

Аурелиа гледаше ашаканидката.

— Естле Алитеа Латек те моли за малък разговор, естле.

Госпожа Игнатиа й хвърли бърз оценяващ поглед, все още леко задъхана от танца.

Изравни дишането си и се озърна търсещо.

— Летиция, бъди добра.

И кимна към Аурелиа.

Двете излязоха всред шум от възбуден шепот. Тепърва тръгват клюките! Несъмнено точно това беше търсила естле Латек.

Завариха Алитеа полуизтегната на възглавниците в стъкления ъгъл на стаята. Подпряла глава с ръка, тя ядеше смокини от сребърна купа; с лявата ръка въртеше питагорейско кубче. Усмихна се и кимна дружелюбно на естле Игнатиа. Аурелиа затръшна шумно вратата и застана до нея. Забеляза, че сега креслото е от другата страна на секретера, а от него беше изчезнала цялата бижутерия.

Красавицата Игнатиа погледна още веднъж лунянката и естле Латек — мигът се проточи — най-сетне подви полата си и седна до Алитеа.

— Не знам дали баща ти би одобрил тези демонстрации — измърмори.

— Доверието на Луната в стратегос Бербелек не е безгранично — каза естле Латек. — Особено не би трябвало да се понрави на Илеа Жестоката да загуби дъщеря си.

— Хмм, не разбирам.

— Мигар Златния не знаеше? Господарката също постави условия на стратегоса.

— Все още не…

— Ами покушението на нимрода Зайдар? Шпионите на Навуходоносор, без съмнение, са му донесли всичко. Кой, мислиш, е пратил Зайдар? — Алитеа все така се усмихваше. Гледаше естле Игнатиа, въртейки между пръстите на лявата си ръка отворения меканизъм на кубчето. — А сега си представи следното. Естле Амитаче умира като пленница на Навуходоносор. Стратегосът изпраща доклада си на Луната; ще напише каквото ще напише. Как ще реагира Вещицата?

Естле Игнатиа, видимо ужасена, се обърна към Аурелиа. Лунянката остана невъзмутима, гледайки безстрастно в нощта и далечните светлини на Александрия през дебелото стъкло.

— Отстранен ли е? — попита естле Игнатиа Аурелиа или Алитеа, и двете. — Кой сега издава заповеди? Ти ли, естле? Шулима?

— Още не. Но положението вече не е толкова еднозначно, както явно ви се е струвало. Как точно формулира Навуходоносор исканията си?

— Вавилон срещу подкрепа за стратегоса. Естле Амитаче е гарант до победата над адинатосите. Обаче това не…

— Но дава ли си той сметка, че без участието на Египет никакво настъпление не е възможно? Накрая срещу него ще се изправи целият съюз против адинатосите. Бербелек превзе Коленица, ще отнеме още земи от Магьосника, войната вече ще върви по реда си — Магьосника си е спечелил достатъчно много смъртни врагове, които само чакат подходящата форма, историческия момент.

— В какво всъщност се мъчиш да убедиш Златния? — ядоса се естле Игнатиа.

— Шулима още не е писала на майка си. Както знаеш, аз съм най-близката й приятелка тук. — Алитеа се усмихна сладко. — Навуходоносор има още шанс — Илеа може и нищо да не узнае, никакъв шантаж.

— Да пропадне в Шеол, Шулима няма нищо общо с това, Шулима не е предмет на пазарлък! Трябва да имаме някаква гаранция, когато напуснем Земята!

— За Илеа нещата не стоят така, уверявам те. Ако Навуходоносор се беше присъединил без условия… Но нали твърди, че няма да напусне Земята, че няма да участва в нападението на Сколиодои — за какви гаранции говорим тогава? Главата на Вечерната дева за главата на Седемпръстия — това е истината. Припомни си Зайдар. Малко трябва всичко да се обърне срещу Златния. Ако ви се е струвало, че стратегос Бербелек контролира всичко това, сте се заблуждавали. Никой не може да контролира гнева на Илеа Жестоката. Спомни си съдбата на Оеа.

* * *

Аурелиа си припомни „Песен за Оеа“, една от страшните приказки в Лабиринта. Оеа бил финикийски град на африканския бряг на Средиземно море. При владичеството на Господарката в Златните царства един от нейните любовници на връщане от Рим спрял за няколко дни в Оеа. Там спечелил бас с местен аристократ (легендите не са единодушни за какво е бил басът); унизеният аристократ отровил любовника на Господарката. Илеа пристигнала при следващото Пълнолуние. Всички жители на Оеа били разпнати, градът изгорен и сравнен със земята, самата земя пропаднала в морето. Тринайсет нимроди заминали в четирите краища на света да търсят оцелели роднини и приятели на аристократа отровител. Още не един век Господарката си отмъщавала на всеки намерен потомък на нещастниците.

— Не ме плаши — измърмори ашаканидката. — Какво толкова стана днес, та тя — кимна към Аурелиа — изведнъж си сменя господаря, а ти си допусната до тайните на Силите?

Алитеа лапна смокиня и намигна лукаво на ейдолоса на Навуходоносор.

— Ами помисли — прошепна.

Госпожа Игнатиа поклати глава.

— Кога Шулима ще прати това писмо?

— Да ти съобщя деня и часа ли искаш? Малко ли са шпионите? Скоро, скоро. Побързай.

Ашаканидката стана.

— Естле — поклони се на изтегналата се Алитеа.

Естле Латек й помаха приятелски за довиждане.

Аурелиа затвори вратата след нея, отиде при дъщерята на стратегоса, клекна до възглавниците.

— Деспойна, аз не исках да…

Естле Латек я изгледа толкова свирепо, че ефирът на хипиресовия околораменник се ускори. Естле отмести купата със смокините, скочи, изтича до секретера, наведе се, дръпна нещо отдолу, разнесе се скърцане на метални меканизми и стъклените панели на стената и тавана се отвориха — ала се отвори и каменната стена. Частта от нея зад секретера се отмести в сянката, въртейки се на невидими оси, а от сянката излезе един от гостите — дългокос мъж с кафява туника и черни шалвари. Той огледа изумено хипиреса и се поклони на естле Латек, която междувременно беше седнала на креслото и кръстосала крак връз крак, разголвайки глезена си и част от прасеца. Аурелиа, спряна от нея с жест, остана на мястото си. Лунянката не пропусна да отбележи, че мъжът има по шест пръста на ръцете.

— Гауер, Гауер — измърка естле Латек, почуквайки с питагорейското кубче по ръкохватката на креслото. — Нали чу. Какво да правя с това?

— Естле.

Гауер Вавилонеца се поклони отново.

— Кажи, плъхо.

— Чакам да ми обясниш причината, заради която ми позволи да чуя това, естле.

— Колко бързо ще получиш с хелиографите отговор от Нов Вавилон?

— Седемпръстия никога не спи. Петнайсет часа.

— Ще потвърдиш намеренията на Навуходоносор.

— Ще потвърдя. — Той се усмихна под мустак. — Такава ми е съдбата.

— Колко е часът? Отдавна мина среднощ.

Естле притисна нокът до лявата си ноздра, погледна вавилонеца с премрежени очи. Пирокийната светлина падаше върху левия й профил, лявата гърда — класическа александрийска линия, лявото бедро под гладката тъкан на полата; тъмният Мареот и заревото на Александрия бяха зад гърба й. Аурелиа за миг се усъмни Алитеа ли вижда, или Вечерната дева. Примига, веднъж, втори път.

— В момента стратегос Бербелек вече контролира Амида и Пергам — заяви естле. — Марий Селевкидит ще бъде коронован за крал на Четвърти Пергам. Йероним Бербелек точно получи опорната точка, за да повдигне Земята. Докато не се съберат войските — именно това е този кратък момент, Гауер — аз имам предложение за Седемпръстия: или той, или Навуходоносор. С кого да се съюзят Селевкидит и стратегос Бербелек, а кой ще стане тяхна жертва и чия страна ще бъде разкъсана от Пергам, Аксум и Ефремовите исмаилити — е, и от втория враг или съсед — Египет или Вавилон? Нека Седемпръстия избере.

Гауер поклати глава.

— Никога няма да нападне Магьосника.

— Не питам за това. Питам ще се закълне ли, че ще спазва неутралитет към Бербелек, ще признае ли Царство Пергам и ще изпрати ли войски в Египет, ако се наложи. Нали чу какво е условието на Златния към съюзниците: Вавилон да падне.

— Да.

— Какво да?

— Да, Седемпръстия ще положи такава клетва.

Естле Латек се наведе напред в креслото към ейдолоса на вавилонския кратистос.

— Сигурен ли си?

— Естле — въздъхна Гауер, — за съжаление, аз винаги съм сигурен.

— А когато падне Магьосника…

— Ако падне Магьосника, естле, ако.

— Ако.

— Ха!

— Ето така. Да. Добре.

Естле пак се облегна назад в креслото.

— И все пак има едно допълнително условие — започна.

— Досещам се.

— Сериозно?

— Говори, естле, трябва да го чуя.

— След падането на Навуходоносор кратистос Седемпръсти, като съюзник, съсед и главен член на съюза, ще получи решаващ глас по въпроса за политическото бъдеще на Египет; това той трябва да си осигури предварително, в договора със стратегоса.

— Чух.

— На трона трябва да бъде качена нова Хипатия. А Вавилон ще запази право на вето при избора й.

— И кой трябва да бъде тази нова Хипатия?

— Ох, Гауер, Гауер, в момента я гледаш.

Вавилонецът млясна звучно, изду буза.

— Това всичко ли е?

— Достатъчно е — засмя се Алитеа.

— Значи, петнайсет часа, естле.

— Върви.

Той се поклони за трети път и излезе.

Аурелиа чакаше търпеливо. Естле Латек въртеше из пръстите си полираното от толкова много пръсти преди нея ликотово питагорейско кубче, сребърните символи, гравирани на страните му, проблясваха на светлината от пирокийните лампи. Кубчетата на Питагор си оставаха забранени на Луната. Аурелиа съвсем наскоро се беше запознала с тези играчки. Но дали наистина бяха само играчки? Легендата гласеше, че първото е проектирано от самия Питагор, но истината, естествено, не знаеше никой. Кубчетата, обикновено дървени и големи колкото детско юмруче, бяха с формата на правилен многостен, състоящ се от няколко или няколко десетки по-малки многостени. Всяка страна на всеки от тях (и следователно всяка страна на главния многостен в свободна конфигурация) има съответно число, сбор от по-малки числа, маркиращи ръбовете. В резултат количеството нумерологични и геометрични комбинации беше необикновено голямо; за всяка комбинация съществуваха множество философски и религиозни интерпретации. Питагорейците от следалександрийската ера използваха кубчетата, за да упражняват разума на децата и обучаването им на менталните правила на сектата. В опростена версия, без символните обозначения, кубчето се беше разпространило по Земята именно като детска играчка, популярния пъзел. Но дори в този си вид, когато се използваше за редовни упражнения, той влияеше на морфата на разума. Аурелиа знаеше, че някои земни софистеси, особено от източните школи, твърдят, че чрез дългогодишна тренировка на разума с кубчето на Питагор може да се постигне Форма, позволяваща да се види най-дълбоката структура на действителността, да се съзре Числото на Бог.

Естле Латек излезе от унеса си и се сети за Аурелиа. Остави кубчето, кимна на ритера.

— Ти май наистина каза истината.

— Предупредих те, деспойна: ще предам всичко на стратегоса.

— О, предай му, предай му. Нали току-що му сервирах на тепсия Египет и Вавилон? Няма да му се досвиди тази дребна награда.

Тя намигна на Аурелиа и стана, протягайки се като котка. Стана и Аурелиа.

— Трябва да се отбия при оздравяващия — измърмори естле, поглеждайки разсеяно какоморфната птица в орниториума над тавана. — Това изведнъж се превърна в политически въпрос, време е да определим деня на сватбата.

Но изведнъж се поколеба, спря и се обърна на пета към Аурелиа. Държейки се на разстояние от въртящия се ефир около дясната й ръка, прегърна лунянката и я целуна по лявата буза.

— Благодаря ти.

— Аз наистина не трябва…

— Не си на Луната. Хвърли това и върви да потанцуваш. Ще се учудиш колко партньори ще намериш. Ти си ритер на Господарката — но не ти ли е хрумвало, че силата също е красота?