Яцек Дукай
Други песни (12)

Λ
Шулима Амитаче

Ръбът на слънчевия диск докосна ръба на крепостната стена на Стария град. Виктиката най-сетне се измъкна от задръстването на Канопския път и сви в северната пресечка. Спря пред тясна сграда с олющена фасада. Господин Бербелек и Анеис Панатакис слязоха; посредникът направи знак на кочияша да почака.

Почука енергично на входната врата. Почти веднага я отвори стара робиня; две малки деца се бяха вкопчили в полата й. Викаше на пахлави на някого в дъното на сенчестия коридор и се наложи Анеис да привлече вниманието й с остро изкашляне. Чак тогава тя се обърна към гостите, поклони им се и отвори по-широко вратата. Двамата влязоха. Робинята се потътри навътре в къщата, продължавайки да крещи, този път явно викаше някого. Господин Бербелек погледна въпросително посредника; той чакаше, машинално подръпвайки брадичката си. От отворените врати вляво и вдясно непрестанно надничаха дулоси, прислужници, деца. По задръстения с вехтории коридор премина достолепно раиран котарак; след като изсъска на господин Бербелек, той се измъкна през притворената врата навън.

По стълбите от полуетажа слезе стара египтянка с черен химатий и сива пола. Изцапана с брашно жена я спря за момент, египтянката я отпрати с движение на главата. Косата й беше бяла, нещо извънредно рядко в Александрия.

— Естлос. Анеис.

На господин Бербелек се поклони, Анеис изгледа хладно.

— Е, аз ще тръгвам — рече припряно Панатакис и се понесе към чакащата го виктика.

Двамата го погледаха как тръгва. Междувременно котаракът се върна и мъркайки силно, почна да се гали на египтянката. Някъде в къщата варяха медовина, ароматът идваше на вълни. Йероним усети устата му да се пълни със слюнка. Преглътна, прехвърли риктата в лявата ръка.

— Атина Ратшут — поде тя, загледана в котарака, но господин Бербелек я прекъсна с тих глас:

— Знам, Анеис ми разправи всичко. И че сте били ученичка на Антидектес. Надявам се, че Анеис не е бил прекалено настоятелен, той не различава молбата от шантажа.

— Всяка молба е шантаж — измърмори тя разсеяно и се огледа някъде навътре в полумрачната къща. Плачеше дете, някой свиреше на флейта.

Въздъхна, отбутна с крак котарака и си оправи дългата пола.

— Всъщност трябва вече да вървим, слънцето почти залезе, той ей сега ще стане. Моля.

Излязоха от къщата. Тя затвори вратата след тях. Господин Бербелек се загърна плътно с кируфата, нахлупи качулката. Удари с риктата най-близкия минувач, препречи пътя на следващия — така се вляха в потока пешеходци, течащ през стария еврейски квартал на Александрия.

— Може би все пак е по-добре да вземем виктика.

Тя завъртя глава.

— Няма смисъл, не е далече, до крепостната стена.

Известно време вървяха мълчаливо. Многото амулети и камъни на паметта, с които жената беше окичена, тропаха и дрънчаха при всяка нейна крачка. На челото си имаше линкурий — какви ли болести лекува урината на рис?

Когато я бутна мръсен и гол мъж, тичащ срещу движението на хората, господин Бербелек й подаде ръка.

— Каза ти, че съм се занимавала с филонекрия, а, естлос?

Господин Бербелек не реагира.

— Знам, че там е умрял синът ти. Ако имаш намерение…

— Не — отряза грубо той.

— Добре тогава. Добре. Когато душата напусне тялото, може да му се налагат само животински форми: храни се, за да се храни, диша, за да диша, съществува, за да съществува. Същото е с автоматоните.

Сега вече господин Бербелек гледаше белокосата египтянка със студена ярост.

— След като засегнахте тази тема — процеди, — бих искал да чуя мнението ви за спекулациите на Олог. Четохте ли вчерашния „Герас“? Опитали сте се да създадете такъв кероматон, няма смисъл да отричате.

— Това беше преди повече от двайсет години.

— Няма значение. Някой друг може да е успял. И сега имаме Сколиодои.

Тя въртеше глава, амулетите подрънкваха.

— Не, не, не е възможно. Ти не разбираш, естлос. Олог пише глупости. Как кероматонът би могъл да предизвика такова нещо? Той имаше само една проста функция: генериране на определена аура. Такава беше идеята на Ваик Аксумеец: мъртъв предмет с жив антос. Меканизъм за нагнетяване на кероса. Елкинг пише, че лунните ковачи на ефира умеят да го вкарват направо в кероса. Не виждаш ли, че това е противоположното на некромантията, естлос? Помисли за масово производство на калокагатични кероматони, часовникови механизми на красота и здраве. — С всяко изречение Атина все повече се разпалваше, бузите й поруменяха, изправи се, лявата й ръка започна да си играе с кичура бели коси. — Виж само, във всеки дом, във всяка стая, до всяко легло кероматон, то е същото, сякаш всеки си има частен кратистос, чийто антос може да моделира по желание, далече по-мощен от антоса на Навуходоносор, за бедни и богати, за силни и за слаби, за аристокрацията и за народа, здраве, красота, мъдрост…

— И затова убивахте пеленачета.

Енергията й се стопи, тя млъкна.

Когато след пауза отново заговори, вече почти шепнеше; затова пък за първи път в гласа й се усети следа от горчива злоба:

— Такава е природата на действителността. Само глупците се ядосват от това, че слънцето изгрява на изток и залязва на запад. Откъде да се вземе сила за промяната на чуждата Форма, която вече е постигнала ентелехия и цялата й потенция е реализирана? Кероматон трябва да прави Субстанциите отново неосъществени, млади, податливи на формиране. А какво е най-вече силна потенция? Семената на растенията. Още повече — яйцата. Още повече — кученцата. Още повече — животинските и човешките зародиши, бебетата, децата на дулосите. И къде-къде повече — децата на аристократите.

— Трябвало е да ви разкъсат с коне.

— Наистина ли мислиш, естлос, че Ваик беше прокълнат заради тези бебета, а не защото кероматонът е макина на свободната демокрация?

— Какво общо има политиката със справедливостта? Вие сте убивали.

— А ти колко хора си убил, естлос? И в името на какво?

— От свое име, от свое.

Атина стисна устни. Когато обръщаше глава, господин Бербелек улови острия й профил, контура на лицето й, подчертан от вечерната сянка. Преди двайсет години… преди двайсет години е била красавица, наивните глупаци са коленичили пред формата й, с топло докосване е благославяла младите меканици на смъртта. Кой би се възпротивил на очевидната идея за доброто?

На крайбрежната улица — тоест на стъргалото, простиращо се между най-старата постройка в еврейския квартал, стените на Първата Александрия и морфирания във висока стръмна скала бряг на морето, още течаха няколко публични търга, тълпата не се беше разпръснала докрай. Господин Бербелек отваряше с риктата път на Атина през хорската гмеж. Крадците и изнудвачите ги заобикаляха отдалече, на един нахален скитник той изби окото. От северозапад, откъм Краля на бурите, духаше силен вятър с миризма на гнили водорасли, дрехите на минувачите плющяха, ветрееха се завесите и мрежите против москити по отворените прозорци, платнищата на сергиите, знамената върху древните отбранителни стени. Над Северна Александрия се носеха вечерните крясъци на чайки и халбатроси.

Атина Ратшут спря пред портата на скрито в сенките на стените старо здание, напомнящо квадратна кула. Постройката всъщност беше по-висока от зидовете, последният етаж се издигаше над тях — но той на практика не се виждаше откъм улицата, кулата се надвесваше над стръмния бряг, над вдигнатите от оронейския вятър вълни. На пръв поглед двата последни етажа сякаш бяха надстроени скоро над древна конструкция, явно се отличаваха с Навуходоносоровата си архитектура.

Атина дръпна шнура на звънеца, веднъж, два пъти. Появи се мускулест роб. Позна египтянката. Поведе ги безмълвно през вестибюла по стълбите и по тесен коридор до помещение без прозорци на третия етаж, скри се за момент зад завесата в цвят бордо, но пак излезе и с поклон пусна Ратшут вътре. Господин Бербелек чакаше мълчаливо. Отметна качулката, докосна окачения на врата му амулет, лъскавата тръбичка, пълна с бяла маса, за момент я допря до носа си. Дулосът не мърдаше, лицето му сякаш беше отлято от стар бронз. Господин Бербелек оправи с риктата гънките на шарения килим, върху който стоеше. Подредбата на жилището издаваше богатство, дори пирокийните лампи бяха закрепени за стените на изящни сребърни стойки.

Атина надникна иззад завесата.

— Влез, естлос. Времето до полунощ е твое. Той ми прави услуга, така че не го притискай.

И без да гледа Йероним, тръгна бързо към стълбите.

Господин Бербелек отметна с риктата драпираната материя и влезе в стаята. Стая — голяма зала: сигурно заемаше повече от половината етаж, отваряше се с ниска колонада към тераса, надвесена над стръмния бряг; тази част на сградата ще да е била построена и от оронейгес. Залата беше не само без една стена, а и без част от тавана, железни стълби водеха направо на покрива. През широкия правоъгълен отвор господин Бербелек зърна фрагмент от някаква дървено-метална конструкция, залязващото слънце се отразяваше с яркочервени блясъци в полираната стомана — и именно там се суетяха двама слуги, чистеха конструкцията и правеха нещо по невидимите й отдолу части. Други двама, стар египтянин и млада негърка, слагаха на изнесената наполовина на терасата каобабова маса прибори, купи, чинии, чаши. Това изглеждаше доста сложна работа, защото тази маса, иначе голяма и масивна, беше отрупана с невъобразимо количество хартии, пергамент, стъклени и метални колби, реторти и флакони, мотаеха се два уранометъра, обикновени визьори, няколко линеала и кривки, най-различни уреди, чиито названия господин Бербелек не знаеше, а за предназначението им дори не се досещаше, освен всичко това пожълтели кокали, няколко черепа (не човешки), саксия с екзотично растение, голям свещник, рубиево питагорейско кубче, маслена лампа, златна миниатюра на Апис — Доалександрийския бик, мастилници, въглени, пера, тебешири, ножове, игли, ножици, счупена лула, цяла лула, наргиле, затиснат с камък мръсен джулбаб, пукнат глобус, блестящ лунариум, доста книги и свитъци, а в единия ъгъл имаше бавно въртящо се перпетуум-мобиле.

— Заповядай, естлос, моля, настанявай се. Тъкмо се канех да, хмх, да кажем, да вечерям, на драго сърце ще хапна в компания. Дори да не си гладен… заповядай, вземай си. Атина ми разказа за твоя син, естлос, лошо, лошо, разбира се, скромните ми познания са на твое разположение, ако могат поне малко да притъпят болката ти, макар че то никога не се… Сядай де, естлос, моля, не стой така на главата ми!

Господин Бербелек седна на подаденото му кресло. Прислугата някак беше успяла да опразни онази част на масата, която излизаше на терасата, и да сложи ястията. Пред Йероним също. Той седеше с гръб на запад, домакинът с лице към слизащото над древните стени слънце. Явно силната светлина му помагаше окончателно да се събуди. Откакто Антидектес се беше захванал с астрологията, бе преминал на нощен начин на живот.

Господин Бербелек остави риктата, изми си ръцете в поднесената му купа, изтри ги с кърпа. Негърката наля в чашите мляко и разредено вино. Запалиха кадилница и на терасата се изля вълна кисело-розов аромат.

— Трябва да знаеш, естлос — продължи Антидектес, — че последната година не съм следил внимателно новините от юг, бяха ме погълнали малко по-различни въпроси, може би по-далечни от… макар че кой би могъл да знае, всъщност всички порядки проникват един в друг, само хаосът е истински откъснат от реалността, всеки порядък трябва точно да съдейства с всички други порядки, защото е и тяхно отражение, и небесните хармонии, макар че това май звучи прекалено питагорейски, небесните хармонии, колкото и в момента да са тревожно разстроени и разбити, ни носят информация за най-актуални, приземни неща, и тук не говоря за никаква източна магия, а за класическата софия, макар че суеверният народ никога не е могъл да долови разликата и всяка твърде мощна сила волю-неволю е обяснявал със загадъчни словеса, свещеният бъбреж гали ухото на роба, но защо не ядеш, яж, вземай си, знаеш ли например откъде идва този термин?

Стреснат от паузата в словесния водопад на софистеса, господин Бербелек замалко да се задави.

— Кой?

— Магия. Магове. И така, както пише Херодот, в страните на запад от земите на доалександрийските перси живяло племето мидийци, от което се отделила затворена каста свещеници, култивиращи известни специфични ритуали, само отчасти зороастрийски. Именно те са се наричали магои, май на староавестийски. И кои са били първите магои, записани в историята — Зороастър, Астрампсихос, Останас, Гобриас, Пазатес, точно те. Свети мъже, неосъзнати текнитеси или още напълно диви кратистоси, основатели на религии, мъдреци. Аристотел обяснява много точно в Магикос, че никаква магия не съществува. Кои са тогава тези, дето днес се величаят като магои и говорят пред тълпите? Демиургоси тарикати, всеки специализирал се в някой ефектен фокус, например демиургосите на пирос, дето гълтат огън, или демиургосите на устрема, левитиращи над покривите, чудо голямо, магия, но хората искат да вярват, че на този свят има чудеса, че не всичко може да се обясни с разума, защото именно в това е тяхната надежда, живее в канавката между познатото и непознаваемото, където…

— В такъв случай какво уби моя син?

Антидектес замига, сякаш червеното слънце, което вече се бе скрило зад стените на Стара Александрия, го заслепяваше тъкмо сега. Остави в чинията парчето месо, което тъкмо се канеше да разреже. Слугите запалиха пирокийните лампи, той за момент се загледа в техните движения. Вятърът на Краля на бурите шумеше в хартиите по масата, поклащаше по-леките съдини, та звъняха тихо, развяваше полите на черната кируфа на Бербелек и зеления джулбаб на софистеса. Когато мракът покри града отвъд терасата и боботещото море, Антидектес, осветяван единствено от мръсно жълтата пирокийна светлина, най-сетне заприлича на изнурения угрижен старец, какъвто си го беше представял господин Бербелек от разказа на Анеис Панатакис. Беше обхванат от морфата на сухо разрушение, а ако имаше навика всеки ден да се храни толкова обилно, колкото сега пред Йероним, тази морфа ще да беше действително силна. Стърчащите от широките ръкави на джулбаба китки наистина бяха една кафява кожа, опъната върху птичи кости. А сбръчканата шия изглеждаше не по-дебела от ръката на господин Бербелек в китката. Каквото и да държеше Антидектес в редиците на живите, Материята беше на последно място.

— Бях придворен софистес на Хипатия двайсет и седем години, до деветдесет и първа… — поде той отново, този път бавно и някак меланхолично; погледът му се рееше някъде над лявото рамо на господин Бербелек и почти не спираше върху лицето на гостенина. — През това време по заръка на Хипатия и с нейни пари бяха организирани четири експедиции в Кривите земи. Участвах в две от тях, третата и четвъртата. Изводите си представих в трактата За Изкривяването, който Академеята на Музея отпечата; впрочем той е достъпен в Библиотеката. Прочете ли го, естлос?

— Прочел съм всичко написано за Сколиодои.

— Мдааа.

— Описваш доста интересни какоморфии, очертаваш границите и проследяваш историята, но не си написал защо. Не си обяснил. Не съобщаваш причината.

— Сигурен ли си, че правилно задаваш въпроса, естлос? Не трябва ли по-скоро да питаш за Целта?

— Не е ли едно и също?

Антидектес се наведе напред в креслото и протегна ръка над парапета на терасата, сочейки пълното със звезди небе.

— Обясни ми тогава това. Кажи причината, естлос.

Господин Бербелек въртеше из пръстите си празната чаша.

— Следователно твърдиш, че Сколиодои е част от реда в света, а не го нарушава? Каква е тогава ентелехията на Изкривяването? Към какво се стреми то?

— А не питаш откъде идва, естлос? — усмихна се леко софистесът. — Задай си тогава следната гатанка: откъде идваме ние? Ако сега съществуваме в реда, в който съществуваме, а в бъдеще ни чака все по-голямо съвършенство, какво е било преди? Върни се — и още по-назад — и още по-назад. Какво виждаш, след като си се отдалечил толкова много от Целта? Сколиодои. Ето я нея, Първата градина, в която се е родило всичко, що е живо; а в сърцето му: мястото на началото — хиле, напълно отделена от морфата.

— Да, да, знам — рече господин Бербелек, въртейки из ръцете си гладкия кристал. — Всичко е възникнало от хаоса и така нататък, светът и животът, безумната зоология на Емпедокъл.

— Има различни космогонии. Другите казват, че всичко започва от превръщането на Огъня във Въздух, после във Вода и Земя. И пак обратно — всичко се връща към Огъня. Тоест светът се ражда и умира в Огън, в процес, който се повтаря безброй много пъти. В коя диастола на пламъка живеем ние?

— Така или иначе, само преди няколко десетки години нищо не е правило тази част от Африка по-особена. Какво се е случило там? Времето ли се е върнало назад?

Антидектес взе лулата, разбра, че е посегнал към счупената, взе другата, затърси с какво да я напълни. Появи се слуга. Господин Бербелек остави чашата си, чакаше.

— Разговарях с Рашел — каза, когато софистесът най-сетне потъна в облак ароматен дим. — Защо и на мене не разкажеш, каквото и на нея?

— Ти разговаряш с всички, нали? С всички, които са имали нещо общо с Изкривяването. Неколцина познати вече ми споменаха… Всъщност чаках да дойдеш. Това не ми харесва, естлос. Разбирам те като баща, но това доникъде не води. Държиш се така, сякаш преследваш убиец. Трябва да накажеш някого за смъртта на сина си, нали? И понеже си решен на всичко, хората се огъват пред тебе, един подир друг, като тръстики на вятъра… Представи си, че в буря в Средиземно море загива син на Навуходоносор и кратистосът решава да отмъсти за тази смърт. Вика всички мъдреци и ги пита наред: каква е причината? Откъде се вземат морските бури? Какво ги предизвиква? Къде да ударя? И мъдреците са длъжни да му отговорят, а кратистосът предприема действия според отговорите, които са му дали. Докъде бихме стигнали така?

— Може би вече не би имало смъртоносни бури.

— Ха!

— Е, аз не съм първият тук. Ксеркс заповядал да бичуват морето с железни вериги. Оливий изравнил със земята планината, която убила приятеля му.

— Наистина историята е пълна с разкази за безумството на владетелите.

Антидектес млъкна. Пушеше лулата със смръщени вежди, гризейки мундщука и мърморейки кисело под нос. Поглеждаше господин Бербелек през дима. Господин Бербелек чакаше търпеливо. В края на краищата те винаги говорят, това е по-силно от тях, жената не крие прелестите си, а софистесът се пъчи с познанията си, потайността и мълчанието не са свойствени на тяхната Форма; просто трябва да се почака.

— Еврейска алкимия! — излая най-сетне Антидектес. — Това смятам за източник на Изкривяването!

— Но как? — попита тихо господин Бербелек. — Кажи ми как са го направили.

Софистесът се изкашля, обърна се в креслото, остави лулата и почна да рови под хартиите, докато намери малък прав нож от черно желязо.

— Пуринична стомана — каза и прекара острието по показалеца си. — Наричат я пуринична, но всъщност това не е чисто ге; обаче няма начин да се постигне по-голяма пурификация на Земята. Все пак може да се дестилира чист хидор, а от векове има слухове, че луняните получават там горе чист аер и пуриничен ефир. Да предположим, че в края на краищата успеем и стане възможно да разполагаме свободно с всичките четири първоелемента в чист вид; пък може и с петия, звездния пемптон стоихейон, ураноиза. Че всеки ще може да бръкне в шкафа — Антидектес махна с ножа към празните алкимични колби и флакони — и свободно да си смеси Земя, Огън, Вода както му душа иска. Ще ги влее в една реторта и какво ще се получи? Аристотел отговаря: това, чиято Форма ще овладее тази Материя. Но питагорейските алкимици, еврейските нумеролози казват друго: това, на чието Число отговорят пропорциите на смесените елементи.

Антидектес остави ножа, намери чист лист хартия и стилус. Кимна на господин Бербелек да се премести по-близо.

— Левкип е твърдял, че най-малката частица материя е атомът. Ние обаче знаем, че съществуват пет вида материя. Най-малкото не може да се види, но за него можем да се сетим. Нищо не се дели безкрай; там, където свършва да се дели, става единство, основа и най-чист принцип. И така, имаме пет архе, от които е изградена Вселената: ге, студената и суха Земя; хидор, студената и мокра Вода; аер, горещия и мокър Въздух; пирос, горещия и сух Огън; и пемптон стоихейон, наречен от Аристотел ефир, а от Провега и Борелий — ураноиза.

Софистът начерта пет знака:

γ υ α π υ

— Защо обаче виното се различава от лимоновия сок, а стоманата от пясъка? Защото се различават пропорциите на съставките им. Количеството архе на отделните първоелементи е различно във всяка Субстанция. Самият Аристотел е правил изследвания в тази област, описва ги в четвъртата книга на Метеорология. Според алкимиците обаче именно Числото определя Формата. Те разписват на числа целия свят и всичко, що съществува. Първите алкимически таблици са създадени още преди Питагорейските въстания; евреите са възприели метода и са създали свои Книги на живота върху нумерологичните кодове на свещените си текстове. И ето ги тези книги, цефери:

1γ1υ

1γ1α

1γ1γ

Това са трите първи цефери на Земята, в които според еврейските алкимици хиле се свързва спонтанно. Това е блато на блатото, толкова просто, че дори е трудно да се говори за Формата му. За по-сложните Субстанции вече има разлики между отделните школи. В Египет надделяват Западните питагорейци и те са стигнали най-далече в опитите си. Ето например тяхната цефера на пясъка:

59γ1υ6α14π

цеферата на маслото:

8γ171υ7α66π

ето и цеферата на кръвта:

11γ449υ7α19π

— Може би забелязваш някаква прилика между числата на тези цефери, а, естлос?

— Щеше ли да питаш, ако нямаше прилика?

— В такъв случай погледни тази цефера:

10γ20υ4α22π

Там е работата, естлос, че такава Субстанция не може да съществува. Ако смесиш елементите в съответните им пропорции, архе най-напред щяха да се свържат другояче, ето как:

5γ10υ2α11π

Пропорциите ще останат същите, но тази Форма е по-проста и винаги побеждава, също както сто архе ге не е някаква сложна Субстанция на първоелемента на Земята, а просто сто отделни архе ге. Това е алкимия доста по-тънка от предложението на древните, например на Емпедокъл, според когото кубчетата са били конструирани ето така:

2γ2υ4π

Модерната алкимия все пак е единодушна, че всяка цефера трябва да се състои от неделими съвкупно количества. А според еврейските алкимици Формата е толкова по-силна, колкото числата са по-трудни за раздробяване. Разбира се, идеалът е числото на всяка стихия да е неделимо само по себе си, тоест цеферата да се състои само от евклидови числа, делими само на единица и на себе си:

2 3 5 7 11 13 17 19 23 29

И така нататък, до безкрайност; питагорейците продължават да търсят все по-високи, все по-мощни евклидиани. Такава, както виждаш, е цеферата на кръвта: чисто евклидова. Форма с поне едно евклидово число е по-силна от неевклидовите Форми. Форма с две евклидови числа е по-силна от Форма, базирана на една евклидиана. И така нататък. Колкото са по-големи числата, толкова по-сложна е Субстанцията. Имах тук някъде книга с таблици… Впрочем именно един от Бащите на Библиотеката, Ератостен от Кирена, е разработил метода… Ей сега.

— Няма значение. Сколиодои.

— Да. Имах някъде записано… Търпение, естлос. За тия евреи няма нищо свято. А, ето. Виж:

45095080578985454453 γ 7595009151080016652449223792726748985452052945413160073645842090827711 υ 590872612825179551336102196593 α 4093082899 π

Това е цеферата на човека, иш, по-точно на човешкия зародиш, Субстанция в зачатие. Разбираш ли какво означава това, естлос? Песен сто трийсет и девета от тяхното Свето писание описва такова създание, „ще се роди тайно, из дълбините на земята“. Това е част от религията им!

— Но те не могат да направят това, не са в състояние да създадат човек, нито друго живо същество, като просто смесват първоелементите, нали? Всичко това са празни теории, хипотези.

Антидектес изгледа продължително господин Бербелек. Отбутна хартиите, отново потъна в креслото. Лулата му беше изгаснала, прислужникът я запали.

Софистесът се обърна към тъмното море, разбиващо се в подножието на стръмния бряг, и към жълто-розовата луна над него. Изпружи мършавите си боси крака.

— Основният въпрос — започна замислено — се свежда до това, е ли Формата именно такава нумерологична комбинация и нищо повече, равнява ли се морфата на Числото, и е достатъчно да се съберат съответно количество и пропорции архе и дадена Форма ще възникне от само себе си, Материята ще се организира по един неизбежен начин, образецът ще се отпечата върху кероса — или Формата е нещо повече, допълнителна информация и допълнителна сила, която сама събира и организира хиле в определена конфигурация, „вкарвайки“ в себе си съответните елементи и отхвърляйки останалите като скулптор, който извайва фигура от мраморен блок; неизбежната Материя е в блока, но знанието и волята — у скулптора, и ако ще хиляда пъти да хвърляме камъни на купчина в съответното количество и пропорции, няма да ни се получи статуя на Хермес. Този спор се води хилядолетия. Например Ерасистрат е извършил следния опит: измерил точно птица, затворил я и пак я претеглил след доста време, вече полумъртва, претеглил я с всички изпражнения и опадалите пера. И какво — второто тегло се оказало по-малко. Значи, наистина трябва да произтича еманация на някакъв невидим фактор, тази разлика все трябва да произлиза отнякъде — от теглото на живота? От теглото на Формата? Ето ги въпросите.

— Но докато алкимиците не разполагат с първоелементите, които така на сляпо да смесват…

— А трябва ли да разполагат с тях?

— Нали току-що сам каза…

— Ако Формата е само Число и нищо повече, не е необходимо да се връщаме към отделните архе на първоелементите, достатъчно е да се извършат някои операции с числата. Нали според питагорейците на това се основава властта над света. Да кажем, че се намери един алкимик, който не се стреми към пурификация на хиле и изграждане на всичко из основи, а е намерил метода за нумерологичната рекомбинация на Вселената. Най-малко на рекомбинацията на отделните Субстанции. Какъв е броят на възможните конфигурации на архе? Безкраен. Тук не се налага Формата да има някаква цел, достатъчно е да бъде нумерологично непротиворечива. Колко такива Форми има? Безкрайност — когато така меканически се преобразуват числа, винаги, наистина винаги може още нещо да се прибави, умножи. Какво е името на безкрайността? Хаос.

— И отвъд Костенурковата река…

— В пустошта. Та никой да не разбере.

— Но как, конкретно по какъв начин? Какво значи „рекомбинация на Субстанциите“? Отива и произнася Число?

Антидектес пуфна с лулата, сви рамене.

— Не съм аз този, който се занимава с питагорейска алкимия, откритието не е мое, не мене питай, естлос. Аз само ти обясних. Кажи ми честно, нима моето описание не съответства на природата на Изкривяването? Нима не видя там точно това?

— Много такива описания съм чувал — отвърна господин Бербелек — и тъкмо там е въпросът — че всички подхождат еднакво добре, но нито едно не може да се потвърди, да се завари извършителят на местопрестъплението, да се види методът на Сколиозата. Сега искаш да почна да търся виновника сред евреите.

— Ти беше този, който дойде да ме пита, естлос.

— Защото, както сам каза, ходя при всички и изслушвам всички. Признай, защо не съобщаваш това обяснение в труда си?

Антидектес се засмя прегракнало.

— Е, браво! Не се прави на наивен, естлос, да не мислиш, че те щяха да ми позволят да го публикувам? Повече от хиляда години управляват финансите на всички Хипатии, надникни в регистрите на дворцовите чиновници, заели са всички по-важни длъжности. Александрия, Рим, Изаион, Византион, Толоза, Кордоба, Хрем — имат влияние във всички големи градове. Нали те вдигнаха и двете Питагорейски въстания — ама я се опитай да намериш нещо по въпроса в трудовете на историците? Нито дума. Как мислиш, защо Хипатия изведнъж спря да финансира експедициите в Кривите земи? Прочети Йерусалимски войни от Бен Шил, естлос. Беше изхвърлен не без причина от академеята. Ами аз — уж за какво загубих мястото си в двора? Цялата афера с присвояването беше за прикритие. Предизвиках ги и сега…

По пътя към Парсеидите, двореца на Лоте, през нощна Александрия, в скърцащата и тресяща се виктика господин Бербелек размишляваше за загадката на юдеофобията. Вярно, евреите се смятат за избран народ и единствени запазват националната си Форма, дори поколения наред да живеят в силните антоси на кратистоси неевреи. Впрочем в историята няма отбелязан нито един кратистос евреин, ако не се брои онзи нещастен религиозен безумец на кръста; но и извънредно малко роби има евреи. Затова пък колкото искаш демиургоси и текнитеси, особено на сома и психе. Евреите са ядрото на управленската бюрокрация във всички следалександрийски държави, най-много са също така в банките и търговските компании — в еврейската Форма Числото е сила. И все пак това не е достатъчно да ги извиси над други нации. Ако омразата би се раждала от това, далеч по-ненавиждани биха били гърците, македонците, римляните, персите или дори хердонците. А не са. Следователно причината ще да е друга.

Всъщност имаше само една група, жертва на подобна неприязън, колкото всеобща, толкова и ирационална: питагорейците. Тази секта повече от две хиляди години, дори още приживе на Питагор, предизвиква страх, омраза, презрение, завист и нещо като набожна почит, каквато човек изпитва несъзнателно към Онова, Което е Скрито. В началото те действат все още като открита политическа партия, но самият Питагор провокира тези реакции, въвеждайки сложна система от посвещаване, преподавайки иззад завеса и с маска на лицето, налагайки на последователите си обет за мълчание и спазването на ред религиозни забрани и обичаи, за които Аристотел пише нашироко в трактата За питагорейците. Древните, когато искат да очернят някого, пишат: той е подозиран в принадлежност към питагорейците. И ако един евреин може да бъде разпознат по име и лице, то питагореецът съществува изключително по подозрение. Някой е направил прекалено бърза кариера, твърде лесно става любимец на владетеля или му върви непропорционално на силата на морфата — значи, са замесени питагорейците. Само преди десет години в Сицилия избухват големи размирици, когато сред хората се пръсва мълвата, че в едно от тамошните рибарски селища се бил появил самият Питагор, възкресен за пореден път с милостта на Хермес. Но дали въпросната секта все още съществува и функционира в действителност, не може да се каже със сигурност. Дори онези, които открито признават, че са нейни членове, положително го правят от желание да участват в една легенда, да се окичат с чужда Форма.

Така че това може би просто са две имена за еднакво универсални и дълбоко вкоренени в човека чувства като гняв, радост, любов, алчност, възхита. Само наивниците вярват в обръщането на морфата. Точно така във всяка по-голяма група деца ще се намери едно, на което всички останали ще се подиграват; и във всяка по-голяма група мъже ще се намери един, от когото всички останали ще се боят.

В двореца на естле Лоте отдавна беше прозвучал звънът за трета вечеря, обитателите и гостите вече си почиваха, гореше само всяка четвърта лампа, по коридорите царяха тишина и полумрак, господин Бербелек срещна единствено забързан нанякъде дулос с наръч чаршафи в ръце, босите крака стъпваха безшумно по хлъзгавия под. Коридорът в северното крило завиваше спираловидно; когато Йероним мина покрай затворената спалня на Алитеа, отвътре долетя приглушен смях. Бяха минали вече два месеца от смъртта на Авел — но всъщност едва когато Давид Моншебе се върна от Горен Египет, Алитеа излезе от депресивната смяна на настроения, в която се люшкаше още по време на обратния път.

Господин Бербелек отпрати Порте, събу югрите и съблече кируфата и шалварите, подир което се упъти към банското помещение. Шулима лежеше по корем на леглото и четеше на светлината от маслената лампа някакъв калиграфски свитък, дори не вдигна глава, когато той мина край нея.

— Той наистина й влияе добре — каза господин Бербелек по време на измиването. — Сутринта го срещнах на двора…

— Кой? — извика Шулима.

— Този твой Моншебе! — повиши тон Йероним. — Можеш да се поздравиш, каквато и цел да преследваш с тази интрига. Замалко да й поиска ръката…

Срещата приличаше на случайна, но от онези случайни, които може да се планират: господин Бербелек отиваше към виктиката, която вече чакаше пред парадния вход на двореца, имаше среща с Анеис Панатакис в Канопис, за да посетят кристиянската болница за пажубозависими; но едва-що беше излязъл на стълбите, от сенките зад завоя цъфна Давид Моншебе. Любезен поздрав, размяна на баналности, господин Бербелек бързаше, но аресът упорито налагаше формата на лениво бърборене и така, от изречение на изречение, от спомен на спомен — Давид с тутуница в ръка, Йероним потропва с бастуна по ръба на каменното стъпало — стигнаха до вече небанални теми и възможно най-сериозен разговор. „От първия момент, когато зърнах дъщеря ти, естлос, оная вечер на приема у естле Лоте, когато й целунах ръка…“ — „Опитваш се да ми кажеш, че си се влюбил ли?“ — Господин Бербелек много внимаваше да не се разсмее. Аресът примижа, обърна се гърбом към слънцето. „Да, май да“ — „И ми го казваш, защото…“ — „Тя изпитва огромен респект към тебе, естлос.“ — „Сериозно?“ — „Аз също. И не бих искал… С цялото ми уважение, естлос.“ — Господин Бербелек стисна силно подадената ръка, навеждайки се изпод черната качулка над младия Моншебе (странно: от приема на Летиция го беше запомнил по-висок). Давид се усмихна колебливо. Точно в такава Форма се разделиха — колебливата, плаха усмивка на египетския аристократ, трепването на устните, когато той вдигна очи към господин Бербелек, ето печата на неговата почит, знака за подчинение. Още не беше казал нужните думи, но вече молеше.

— Защо вечно ме подозираш в някакви интриги? И на всичко отгоре срещу тебе. Защо да желая злото на Алитеа? Давид е една от най-добрите партии в Египет. Дори по-късно да се ожени за някоя от дъщерите на Хипатия, Алитеа ще си остане Първата жена.

Господин Бербелек влезе в спалнята, шляпайки с мокрите си боси крака по гладката мозайка. Нощният вятър полюшваше белите завеси на химеройсовите прозорци, блясъкът на луната проникваше на разсеяни снопове през тънката материя; освен него цялата светлина в голямата стая идваше от лампата до ложето. Шулима лежеше върху смачканите коприни, лунната сянка — най-леката коприна — покриваше голия гръб и продължението му. Изправените в ъглите старинни кадилници насищаха въздуха с тежък плътен мирис на горена кора от хиекс, невидимият дим се вмъкваше през ноздрите чак до мозъка — всичко изглеждаше по-меко, по-лениво, по-осезаемо, дори лунните лъчи, тръпка пробягваше, когато падаха на голата кожа.

Господин Бербелек мина покрай прозорците, отдръпвайки завесите и пускайки до пода феидичните мрежи; но около лампата вече се блъскаха дузина нощни пеперуди и други безименни насекоми. Тесен балкон, от който можеше да се слезе в дворцовия парк, обикаляше прозорците. Прозорци като врати, никакви капаци и стъкла, отворени стълбища — всички инстинкти на господин Бербелек крещяха срещу тази архитектура, особено след годините, прекарани във Воденбург. Но такъв беше антосът на Навуходоносор, такива обичаи и естетика привличаше и само този, който упорито не му се поддаваше, ги смяташе за неестествени.

— Какво е това? Пак ли някакви древни мирни договори? Защо четеш тези неща?

— Не, не, това е копие от рапорт на командир на легион, който се загубил по време на южната офанзива на Упазуйос. Петстотин деветдесет и осма година от възцаряването на краля на Вавилон Набунасир — това е вече Александрийската ера, нали?

— Да, май да.

— Библиотеката твърди, че е автентичен. Оказва се, че тогава те са вървели през земите на Марабрата, ето, виж например тука…

Господин Бербелек въздъхна тежко и се изтегна на ложето.

— Ох, остави това сега, стига ми за днес.

Тя го погледна над свитъка.

— А, беше ли при Антидектес?

— Опита се да ме насъска срещу своите врагове. Впрочем ако теориите му бяха верни, оная експериментална мина, в която вложих няколко хиляди, да е излязла пълен провал. Нищо чудно и да излезе… Утре ме приема директорът на Библиотеката; вдругиден отивам в Пахорас, там още живеят хора, които са водили търговски кервани отвъд Костенурковата. Макар че само като се сетя за ония смрадливи колиби на фелахите от тръстика и нилска кал…

— Защо не се успокоиш най-сетне? Софистесите години наред си блъскат главите над това. Какво искаш, да измъкнеш от тях с шантаж нещо, което не знаят?

Господин Бербелек пъхна пръсти в косата й, изправи светлите къдрици.

— Синът ми умря, а аз какво? Да се върна към гешефта? Към приемите и оргиите в слънчева Александрия? Да забравя ли трябва?

Тя изпръхтя ядосано.

— Много са ти странни траурните ритуали. Мога да ти подскажа няколко значително по-добри начина за разчистване на сметки със собствената съвест. Например да посветиш това време на Алитеа. Или на мене. Или поне точно на парите: ако това е твоя борба, в нея възвръщаш силите си. В краен случай мога да те натупам едно хубавичко, току-виж те облекчило. Знаеш ли, че стенеш насън?

— Какво, какво?

— Стенеш, мърмориш, скимтиш през зъби. Трябва да те събудя, за да мога пък аз да заспя. Защо не се успокоиш най-сетне, колкото по-дълго ровиш в тази рана, толкова повече ще се възпали.

— А на мене ми се струваше, че точно ти ще ме подкрепиш. Колко години от собствения си живот си посветила на изследване тайната на Сколиодои? Дванайсет? Не ревнувай чуждите мании. Впрочем не ми се вярва вече да не се интересуваш. И защо всъщност четеш тия отживелици, а?

Шулима остави настрана свитъка. Премести възглавницата на другата страна на ложето, плъзна се върху легналия по гръб Бербелек, изпъна крака край неговите, подпря се с ръце на гърдите му, горещо тяло върху тяло студено и влажно. Той отстрани с ръка косите й, да не му падат на лицето.

Тя го гледаше сериозно, деляха ги едно-две дихания, познаваше тази сериозност.

— Е, ще се успокоиш ли? — попита го.

— Не — отвърна в нейния тон.

Търсеше в лицето й и най-малкия знак за някакви чувства, мисли, настроение, но — както обикновено, когато тя слагаше алабастровата маска на естле Амитаче — не успяваше нищо да различи.

— И наистина искаш да научиш — прехапа долната си устна.

Той чак сега разбра.

— Ти знаеш — прошепна.

— Знам.

— Ти си знаела, знаела си.

— Знаех.

— И защо ме взе там?

— По-полека, по-полека. Най-напред — ооо, боли ме, пусни! — най-напред ето думата ми: не съм искала да ви сторя зло. Авел преспокойно можеше да не идва, държах само да преминеш отвъд Костенурковата река, исках да те видя в Изкривяването. Вярваш ли ми, Йерониме?

— Знаеш, че винаги ти вярвам. — Той хвана главата й с две ръце, притегли я до своята, половин, четвърт дихание, антосите се сливат в един, ей сега дори сърцата им ще забият в общ ритъм. — На езерото в нощта на Изида. Какво ми каза. Изобщо не си посредник на кратистоси.

— Не съм казвала, че съм. Спомни си. Не казах.

— Защо се инатиш? Щом не си, лъжи на воля.

Тя се засмя прегракнало. Положи гореща длан на бузата на Йероним, прекара нокът по носа му, над устата, около окото. Изплъзваше се от Формата му, нищо не можеше да направи, ей сега и него ще накара да се смее.

— Ами ако кажа, че лъжа? Истина ли ще е, или лъжа?

— Истината е, че казваш, че лъжеш.

— Не се шегувай! Йерониме.

— Когато започваш да го казваш, все още е истина; когато свършиш, е вече лъжа.

— Ами ако получеше ей такова писмо: Всичко написано тук е лъжа.

— Няма значение какво ще пише там. Да кажем, че държа яйце, от което се излюпва пиленце. Петел ли ще бъде, или кокошка? В началото не може да се каже. Но аз казвам решително: „Петел“. И нека наистина бъде петел. И все пак — лъжа.

— Значи, намерението е решаващо.

— Винаги. Какво е лъжата без лъжеца? Един словесен пример.

— А истината?

— Също.

— Значи, дори ако по-късно се убедиш, че думите съвпадат с действителността…

— Щом са казани с намерението да се излъже…

— А фалшът, казан напълно убедено?

— Откъде знаеш, че е фалш, щом го смяташ за истина?

— После разбирам.

— Но тогава вече не настояваш, че е истина.

— Тоест как така? Едно и също твърдение веднъж е истина, втори път — лъжа?

— Знам, знам, аристотеловци биха ме убили с камъни. От мене не става софистес. Но лъжата и истината винаги зависят от това, кой говори и кой слуша. Например ти. Каква си ти в действителност? Каквото и да ми кажеш сега, знам, че ще ти повярвам, и това ще бъде истина.

Шулима тръсна глава и се отдръпна от него. Сви енергично крака и седна на гърдите на Йероним, разтваряйки ръцете му с колене. Седеше изпъчена, с ръце симетрично на бедрата, косите отметнати назад, главата вирната, гледаше отвисоко, без да се усмихва, десният профил осветен, левият в сянка, дясната гривна блести, лявата змия в сянка, невъзмутима поза на крал, на жрец, дори гърдите й почти не се повдигат в спокойно дишане, защо е толкова спокойна, когато гледа надолу към него, както се гледа влечуго, което току-що е настъпено, това, което пълзи в прахта, не заслужава никакво чувство, дори презрение или отвращение — в този момент господин Бербелек съвсем точно разбра защо онзи гепантроп без колебание се остави на ножа на естле Амитаче тогава, в майската нощ на приема на естле Летиция, защо беше легнал послушно в краката на Шулима, прекрасната, най-прекрасната, и чакаше смъртта.

— Родена съм през седемстотин и тринайсета година След Упадъка на Рим — започна на класически атически гръцки, полушепот, полупесенно. — В страната на пироса и хармонията. Първите двеста години кракът ми не е стъпвал на повърхността на Земята. Живеех в огън; живеех под зеленото око на Земята, под черната й зеница, полумесечен ден, полумесечна нощ, всичко беше по-голямо, практически безкрайно — времето, светът, щастието, младостта, мама. Четири века в короната на моята майка, до нея, да, мили мой, виждаш и ейдолоса на богиня, където и да отида, колкото и години да минат, нейната морфа ще остане в мене, ще остане същността ми. Леезе видя и разбра. Беше дошла да се закълне във вярност — но верността й беше: вечно мълчание; трябваше да умре. Защото за мене продължават да наказват със смърт. Наложих си друга външност, макар да знам, че физисът е най-маловажен; ако можех, щях да се маскирам по-добре. Но не мога, майка ми е твърде силна. Тя е най-силният човек, какъвто някога се е раждал. Преди да се обединят срещу нея и да я пратят в Изгнание, разпростря своя ред върху по-голямата част на Европа, половината Африка, част от Азия. Да, щеше да обхване цялата Земя и това щеше да е добре, щяхте да я благославяте. Прав си, не мога другояче да говоря, да мисля, но — вярваш ли ми, Йерониме?

Той взе ръката й, целуна китката.

— Не мога да мисля другояче.

Тя издърпа ръката си.

— Гледай ме в очите. Аз съм дъщеря на кратиста Илеа Колотропийска, Илеа Потния, Илеа Жестоката, Лунната вещица. Наричам се Шулима Амитаче по баща, естлос Адам Амитаче, текнитес на психе. Стъпих на Земята, за да сложа край на Изкривяването на света.

Седем, осем, девет, броеше ударите на сърцето си Йероним; лошо.

— Как мога да ти се закълна във вярност и да преживея?

— Не искам никакви клетви!

Тя се изправи също толкова внезапно и в прилив на енергия, както преди, слезе от ложето и изтича до най-близкия прозорец; ако не беше мрежата, положително щеше да падне на балкона, може би да изтича в градината. Голяма нощна пеперуда пърхаше зад мрежата — Шулима удари с длан, насекомото падна.

Повече време й отне да успокои дишането и гласа си.

— Обещах ти най-голямата битка на всички времена. Вече не можеш да избягаш от нея, вече я чакаш. В нея имаме два плана по отношение на тебе. Който и да се осъществи, няма да ни трябва Йероним Бербелек на колене, а Йероним Бербелек, който заплюва кратистоси в лицето. Аз искам такъв Йероним Бербелек.

Беше обърната с гръб към него, не го гледаше, когато казваше всичко това, загледана в александрийската нощ навън. Господин Бербелек седна, докосна с босите си стъпала студения под. Ароматът на хиексовия тамян забавяше движенията и мислите му. Стройният женски силует в рамката на високия прозорец — само тази картина ясно и отчетливо се очертаваше в зениците му. Спомни си ирговата кама, оставена под кируфата. Твърде късно, твърде късно, за всичко е твърде късно, морфата на юношеска любов свиваше сърцето му. Авел, Алитеа — от вас се родих. Авел, Авел, Авел.

Господин Бербелек тръсна глава примирено.

— Какво тогава, какво, кой Изкриви Африка?

Жълтият блясък на луната правеше тъмната кожа на Шулима Амитаче гладка и с цвета на хилядолетна бронзова статуя.

— Време е вече да се срещнеш с майка ми.