Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Inne pieśni, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Силвия Борисова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Научна фантастика
- Роман за съзряването
- Сандалпънк
- Социална фантастика
- Философска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2016 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2017 г.)
Издание:
Автор: Яцек Дукай
Заглавие: Други песни
Преводач: Силвия Борисова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: Полски
Издание: Първо издание
Издател: Издателство „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: Роман
Националност: Полска
Печатница: Печатница „Инвестпрес“
Редактор на издателството: Андрей Велков
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: „Колибри“
ISBN: 978-619-150-690-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/822
История
- — Добавяне
Γ
Отцеродство
Още на влизане вкъщи господин Бербелек видя конспиративната усмивчица на Порте и окончателно разбра, че няма надежда за спокойна вечер и връщане към сънното бездействие.
— Какво става пак? — измърмори намръщен.
— Горе са, настаних ги в стаите за гости.
Порте подхвана хвърленото палто и посочи с показалец етажа.
— О, Шеол, кого?
Старикът се ухили криво, после с пресилен поклон подаде на господин Бербелек лист.
Бресла, 1.12.1194
Скъпи мой Йерониме!
Те са и твои деца, макар че ти може би вече не си техен баща. Помниш ли детството си? Разчитам да го помниш.
Няма да те познаят, бъди деликатен. Авел се раздели с всички приятели, каквито някога е имал, и с голяма част от мечтите си, Алитеа тази зима си смени Формата, ще минат няколко години, докато достигне ентелехия, вече не е дете, още не е жена, бъди внимателен.
Трябва ли да ти се извиня? Извинявай. Не исках, не искам да те товаря с това, ти беше последен в списъка ми. Накрая избирах между тебе и чичо Блоте. Сгреших ли в избора?
Трябва ли да ти се заклевам, че говоря истината? Ти ме познаваше; сега държиш само една хартия. Добре знам каква истина ще потъне в кероса и все пак ще го напиша: обвиненията, които ще чуеш, са фалшиви. Не съм участвала в заговор, не съм откраднала завещанието на урграфа, не знаех, че е болен.
Може би Яхве ще ни позволи някога да се срещнем пак. Може би ще доживея. Сега изчезвам в огъня на божествените антоси; може би тогава вече няма да ме познаеш, няма да се познаем. Имаше моменти, цели дни, когато те обичах толкова силно, че чак сърцето ме болеше и се задъхвах, кожата ми гореше, тоест ти знаеш кого обичах. Знаеш, нали? Разчитам да помниш.
Ох, да пише я биваше. Той прочете три пъти писмото. Сигурно цял ден го е обмисляла, винаги е била перфекционистка. Поне откогато я познаваше. Двайсет години? Да, вече двайсет години. Всъщност можеше да очаква, че Мария ще свърши именно така: бягайки нощем от правосъдието, жертва на собствените си интриги, до края убедена в невинността си в собствените си очи, чаровно и с лек лиричен монолог стоварваща в чуждия живот излишните товари, сигурна, че светът ще й помогне. Съдейки по всичко, което сега тя знаеше за него, Йероним можеше да бъде някакъв какоморф психопат, който разнася по хората смрадта на Магьосника. Но все пак му беше изпратила децата.
Господин Бербелек се качи горе. Още в коридора чу гласовете им. Алитеа се смееше. Той спря пред вратата на стаята за гости. Тя се смееше, а Авел говореше нещо, прекалено тихо, за да разбере, но май по вистулски. На стълбите цъфна Тереза; господин Бербелек я отпрати с жест. Тя го погледна изумена. Да не би да подслушваше собствените си деца? Да, той правеше точно това. Чакаше да кажат нещо по негов адрес: баща ми това, баща ми онова. Но не би, нищо. Малкото думи, които разбра, бяха за града, очевидно Воденбург не отговаряше на представата им за столица на Неургия. Алитеа спря да се смее. Йероним гладеше с опакото на ръката си лакираната дървена врата. Трябваше ли да почука? Притисна с показалец пулсиращата артерия на врата си. Успокой дишането, успокой сърцето — ама от какво толкова се вълнуваш? Раз, два, три, четири.
Влезе. Те бяха още с пътните си дрехи, момчето стоеше до прозореца и гледаше града под тъмното небе и залязващото слънце, момичето полулежеше на леглото и прелистваше някаква книга. Като го чуха, се обърнаха и чак в това едновременно движение забеляза родствената им прилика — една кръв, една морфа. Тези дълбоко разположени очи, много черни, високите скули, рязко очертаната брадичка…
Гледаха го равнодушно, с едва доловимо любопитство.
— Йероним Бербелек — каза той.
Не разбраха веднага.
— Вие… ти ли си? — Авел се приближи. Нямаше още петнайсет, а вече беше по-висок от Йероним. — Вие сте. — Протегна ръка. — Аз съм Авел.
— Да. — Господин Бербелек се стегна, пое енергично подадената ръка, но все едно, ръкостискането на сина му се оказа по-силно. — Зная.
И попаднаха под властта на Мълчанието. Искаше да отвори уста, но формата беше по-мощна; виждаше, че и Авел също безсилно се мъчи. Момчето си приглаждаше косата, чешеше се по бузата, оправяше си ръкавите. Господин Бербелек поне си владееше ръцете. Огледа се за Алитеа. Тя остави книгата, но не мръдна от леглото. Гледаше и двамата със сериозно изражение.
Господин Бербелек дръпна стола от секретера. Седна и се наведе напред, подпирайки се с лакти на коленете, сплете пръсти. Сега бяха на едно ниво с Алитеа. Разбраха, че се гледат право в очите; не беше възможно да се извърнат, да сведат очи. Тя се смути, руменец плъзна по бузите й, по шията, деколтето; захапа долната си устна. Хм, това може би е изход…?
Господин Бербелек силно се ухапа по езика. Заболя го, както се очакваше. Замига, за да овладее сълзите.
От изражението на дъщеря си разбра, че тя е сметнала това за признак на голямото му вълнение. Е, това вече не се издържаше и той шумно се разсмя.
Братът и сестрата се спогледаха объркани. За всеки случай Авел се отдръпна към прозореца, по-далече от баща си.
— Да — изпъшка Йероним, мъчейки се да овладее кикота, — точно така си представях срещата ни!
Разбира се, изобщо не си я беше представял. Не че не я беше желал; това би означавало, че мисли за нея — за тях. Но Авел и Алитеа бяха вън от живота му, той беше изгубил децата си заедно със старата си морфа, Мария и онази кариера, онези мечти, онова минало. Тук, във Воденбург, той беше бездетен ерген.
Впрочем какви бяха последните му спомени за тях: напускат Позен, Мария в шейната, от запотените коне се вдига пара, Алитеа и Авел се мушкат под кожите, само главичките им надничат, кръглите светли личица на онемелите от изумление деца, на колко години бяха, пет, шест? Наистина не биха го познали.
Той въздъхна, изправи се, овладя лицето си.
— Няма да се правя на блуден баща — рече. — Аз не познавам вас, вие не познавате мене. Нямам понятие в какво се е забъркала майка ви в Бресла, та е трябвало екстрено да ви праща през половин Европа при бившия си мъж. Комуто по собствените й думи не би поверила и куче. Но няма значение. Вие сте мои деца. Ще се погрижа за вас колкото мога по-добре. Разбира се, можете да се настаните тук. Току-виж сме се сприятелили… Макар че едва ли, а, Авел?
Авел заби поглед в пода.
— Амиии…
— Да, да. — След това господин Бербелек се обърна към дъщеря си, която продължаваше да го гледа с широко отворени очи. — Колко багаж имате?
— Два големи куфара, останалото чакаме с парахода — издекламира тя на един дъх като хипнотизирана.
— С кой параход?
— „Окуста“. Май.
— Ще проверя кога пристига, може би ще трябва междувременно да ви се купи туй-онуй. За парите не мислете, и без това досега аз ви издържах. Но това майка ви едва ли ви е казала.
— А — измърмори Авел, — каза ни.
Господин Бербелек поклати глава.
— Ще й се зачете. Извинете, че така от време на време бълвам срещу нея отрова, но ми се е насъбрало. Всъщност истинската свиня съм аз, а тя беше права. Трябва да е била добра майка, а?
Алитеа се обърна и се тръшна възнак на леглото. Черните й коси покриха лицето, но не заглушиха внезапния й вопъл.
— Каза, че ще се върне! Ще се върне! Жива е!
Авел застана между бащата и сестрата.
— По-добре ще е да излезете.
Господин Бербелек излезе.
На слизане към кухнята пак сложи показалец на артерията. Дишането му беше по-бавно от мисълта, едва излизаше от дробовете. Нямаше от какво да се притеснява. Разумът винаги трябва да властва над сърцето, морфата над хиле.
Вече в кухнята поръча на Тереза и Агни да приготвят вечеря за трима в голямата трапезария на партера. След като се изкъпа и преоблече, отиде там, вързал още мократа си коса на опашка на тила и надянал на показалеца стария пръстен на Скакалеца. Провери в огледалото как изглежда: господин Бербелек изискан.
Нито Авел, нито Алитеа слязоха да вечерят. Той яде сам. Пирокийните лампи хвърляха неподвижни отблясъци с цвят на мед по стените и мебелите. Всяко потропване на приборите отекваше оглушително. Той се вслушваше в звуците от собствената си уста, докато гризеше месото и дъвчеше зеленчуците. И те отекваха по същия начин, някакъв влажен екот пълзеше по костите на челюстта към ушите и слепоочията и чак го караше да замижи. Не беше гладен след обилния обяд, сервиран от Скела, но яде, трябва да се яде. Докато тялото му послушно изпълняваше ритуала, мислите му се рееха свободни. Трябваше да се заеме и с бизнеса. Ихмет в края на краищата се съгласи поне да намери за НИБ порядъчни нимроди за постоянни договори. Естествено, естлос Нюте искаше да плати на Зайдар колкото на агент, но Йероним успя да го разубеди; Кристоф наистина нямаше грам усет. Ако персиецът не намери бързо заместници, нищо няма да го задържа във Воденбург. А да се докопа толкова бързо опитен нимрод може само по един начин: като го отмъкнеш от конкуренцията за добра цена. Затова Йероним не трябва да изпуска Зайдар от очи — никакво успокоение, движение, движение, поемане на отговорност, съобразяване с необходимостта, пари, пари — утре рано отива в „При Скела“, където „Нюте, Икита те Бербелек“ ще наемат стая за Ихмет…
Господин Бербелек мина в библиотеката. Запали си тутуница от една свещ и се отпусна в креслото в ъгъла. Тереза надникна през открехнатата врата, както обикновено преди да се оттегли в стаята си, не иска ли естлос нещо, може би черен те? Не, не иска. Къщата потъваше в тишина. От време на време отвън се чуваше тропот на копита от минаващ по паважа нощен файтон; или пък човешки глас.
— Може ли?
Господин Бербелек почти подскочи, стреснат.
— Заповядай.
Авел влезе и внимателно затвори вратата на библиотеката. Йероним остави тутуницата в пепелника. Гледаше формите, които димът приемаше в полумрака. Авел се възползва от ситуацията и се приближи, спря пред полузакритата от тежки завеси статуя на Калиопа.
— Тя иска да отиде в Толоса при вуйчо ни.
Господин Бербелек бръкна с ръка в дима, който се заусуква около статуята.
— Ще ви платя пътя.
— Не съм сигурен, че идеята е добра.
— На чест ли си играеш? Имате ли някакви спестявания?
— За Толоса. Не съм сигурен. Но вие искате да се отървете от нас.
— Не си сигурен?
— Малко прибързано решение, не смятате ли? Само след един разговор…
Господин Бербелек погледна сина си. Авел мигна само веднъж, държеше формата.
— Ами ето вече втория разговор — рече естлос. — Колебаеш ли се?
— Вие искате да се отървете от нас.
Йероним смачка тутуницата, после посочи на сина си стола пред лавиците. Авел седна, измери баща си с поглед, стана, премести стола по-близо и пак седна.
Господин Бербелек почука с пръстена по ръкохватката на креслото. Наблюдаваше момчето изпод спуснатите клепачи.
— Сигурно си прав — измърмори. — Сигурно бих предпочел… Ще понесеш ли малко овехтяла искреност?
— Моля.
— Добре тогава. Авел, от мене не става баща. От мене изобщо не става мъж, аз съм човек, разсечен надве и сглобен от части, това остана. Не се самосъжалявам, казвам каквото е. Това, което остана от Йероним Бербелек след Коленица… Виждаш само развалини и пепел. И малко от смрадта на Магьосника. Така че сигурно има някаква доза егоизъм. Но и за вас ще е по-добре да се откъснете от моята морфа, може да е слаба, но кръвта ви прави податливи, затова бягайте колкото може по-бързо, докато глината е твърда. Така смятам. Не бях сигурен, но когато ви видях… — Той направи жест с ръката с пръстена във въздуха, сякаш очерта силует на момче. — На колко си години?
— На шестнайсет. Почти.
— Да. Алитеа е навършила четиринайсет.
— През децембер.
— Това е опасна възраст, тогава човек е най-податлив, трябва много да се внимава под каква морфа се живее, какво попива. Едва ли бихте искали след двайсет години да видите в себе си отпечатъка — стисна юмрук и отпусна ръка на ръкохватката, — отпечатъка на моята ръка.
Авел беше явно объркан. Въртеше се на стола, чешеше се по главата; погледът му бягаше от този на бащата — гледаше към статуята, книгите, цветните пирокийни абажури.
— Не зная, може да сте прав. Но — спря и поде отново, — но това винаги действа и в двете посоки: ако толкова сте се изменили, толкова сте загубили, тогава чия морфа по-добре ще върне и възстанови истинския Йероним Бербелек, ако не морфата на родните му деца?
Господин Бербелек беше искрено изумен.
— Не ми е много ясно какво си въобразяваш. Извини ме, но това не ти е приказка: пристигаш, спасяваш баща си, щастливо семейство, деца герои.
— Защо не? — Авел чак се наведе към Йероним. — Защо не? Нима кучетата не заприличват на собствениците си, собствениците на кучетата си, съпрузите един на друг, нима жените, живеещи под един покрив, не влизат в цикъла си при една и съща Луна? Колкото детето представя ейдолоса на родителя, толкова и родителят представя ейдолоса на детето.
— Дълго ли размишлява върху това? — изсмя се естлос. — С какво си си напълнил главата?
Авел издиша шумно целия въздух от дробовете си. Сви се, заби поглед в пода между обувките си.
— С нищо.
Господин Бербелек също се наведе към него. Стисна рамото на сина си. Момчето не вдигна очи.
— Е? — повтори той вече по-тихо, почти шепнейки.
Момчето завъртя глава.
Господин Бербелек не го притискаше. Чакаше. Стенният часовник в хола бавно би единайсет. Някъде на улицата пияница ревеше пошла песничка, най-сетне градската стража го прибра, това също се чу в нощната тишина. В мрака нещо току скърцаше и попукваше, старата къща дишаше. Господин Бербелек не махаше ръката си.
— В Бресла, в университетската библиотека — най-сетне поде Авел, — когато четях историята на поляните… В края на краищата всичко се свежда до най-новата история, до света наоколо. Преподавателят ми препоръча Четвъртият сън на Магьосника от Крешчов. Има те, има ви в указателя.
— Аха. Така, значи.
— Обсадата на Коленица, 1183, цяла глава. Крешчов ви нарича „най-големия стратегос на нашето време“. Аз, разбира се, бях чувал и по-рано, от майка…
— О!
Авел се изчерви.
— Помислих си: заченат съм от неговото семе, от неговата Форма, значи, е съвсем естествено! Това е възвишена мечта — да вървиш по стъпките на баща си. Стратегос Авел Латек. Ще ми се смеете.
— Моят баща, твоят дядо, беше канцеларист при урграфа.
— Ще се смеете.
— Не. Заложби имаш, ти си навил Мария да ви прати при мене, нали? Макар че не е искала. И накрая така си я забаламосал, та сама си е повярвала, че от самото начало идеята е нейна.
Авел сви рамене.
Господин Бербелек пусна рамото на сина си и стана. Нещо се рушеше в него, формираше се конвекционен поток от емоции, нещо, което не се осмеляваше да нарече амбиция — предвестник на голяма жажда за удовлетворение, мечта за гордост. „Още бих могъл да бъда велик! Бих могъл отново да стигна небето! В тялото на Авел. Защото само Формата е безсмъртна. Бих могъл! Мога!“
— Не ми е много ясно как си го представяш — измърмори равнодушно. — Нали виждаш сега какъв съм. По-скоро аз ще се вдетиня покрай тебе, отколкото ти да възмъжееш край мене.
— Не смятам.
— Не смяташ?
— Ти влезе в стаята, секунда, две — и вече не можехме да откъснем очи от тебе. Така звездите и планетите се въртят около Земята.
— Я по-добре отивай да спиш, започва да те избива на поезия. Какви са ви плановете за утре?
— Мм, да разгледаме града, разбира се.
* * *
Княжеският град Воденбург е основан през 439 година от александрийската ера като речно укрепление в устието на река Мьоза, което да охранява безопасното вътрешно корабоплаване и да събира мито за тамошния македонски наместник. Съществувалите в по-ранни времена рибарски селища са унищожени от непрекъснатите нападения; днес няма и следа нито от тях, нито от първоначалната римска крепост.
Първите векове След Упадъка на Рим, през Войните на кратистосите, когато в Европа и Александрийска Африка се формира политическо и хилеморфно равновесие, значението на Воденбург се повишава заради бесния морфинг в поречието на Рейн. Тогава фронтовата линия минава там, там се наслагват короните на кратистосите. Дълги години след това земята не става за заселване, нито Рейн за плаване.
И все пак до седми век СУР Воденбург остава само столица на една от по-малките провинции на франкското царство. Чак след 653 година, след прогонването на кратистата Илеа, когато натискът на кратистосите върху кероса на Европа поотслабва, Неургия успява да си осигури относителна независимост. С времето столицата й се утвърждава като един от главните градове на търговска Европа. Няколко века дори е резиденция на един по-незначителен кратистос, успял да се намъкне между антосите на съседстващите Сили. Мощта на Формата на Грегор Мрачни позволява на Воденбург окончателно да засенчи граничните крепости на Рейн и южните франконски градове.
Колонизацията на Хердон и началото на оживена трансокеаносова търговия полагат началото на епохата на благоденствието. Отваря се академея, заработва една от първите на север фактории на въздушни свини, славата и изделията на местните заводи за стъкло достигат най-отдалечените краища на света. Пристанищата работят с пълна пара, персийските, еврейските, готските квартали непрекъснато се разрастват. Отвсякъде се стичат текнитеси на изящни изкуства и занаяти, математици и алкимици — тъкмо във Воденбург Ире Гауке изнамери пневматона. Воденбург е също така третият град след Александрия и Москва с улично пирокийно осветление.
Понастоящем князът форсира проект за висок поголовен данък, за да финансира интензивния морфинг на кероса на цяла Неургия към калокагатична Форма, съвършенство на духа и тялото, на каквато се радват безплатно градовете резиденции на по-алтруистичните кратистоси. Неургия ще трябва да плати много пари, за да наеме за дълги години огромен брой текнитеси за този тежък труд. Проектът ще увеличи популярността на княза сред простолюдието; аристокрацията и богатите търговци, които почти управляват Воденбург, и без това ползват услугите на текнитеси на тялото, но се боят, че към тази благотворна Форма неминуемо ще се стекат емигранти от цяла Северозападна Европа. Градът, известен в Европа като Столица на скитниците, вече се пръска по шевовете.
Антон разказваше всичко това, докато развеждаше брата и сестрата по окъпаните в утринна светлина улици на Воденбург. Авел и Алитеа мислеха да се разходят сами, но господин Бербелек възрази: най-напред искаше да им даде кола, накрая склони синът на Порте да ги придружи; самият той трябваше вече да излезе по своите си фирмени дела. Антон взе със себе си дълга тояга „моля“ и свирка на пазач.
В началото тръгнаха към пристанището — панорамният изглед и наклонените улици водят към морето всички колебаещи се. Но понеже непрестанно се отбиваха тук и там заради любопитството на Авел и Алитеа, се озоваха в центъра на новия персийски квартал, на широк булевард с палми и изисканата архитектура на арабските къщи, украсени с цветни орнаменти по варосаните стени; над плоските покриви се издигаше облият гномон на минаре.
Двамата виждаха за първи път живи палми, дотогава ги познаваха от книгите. Алитеа се приближи до една и поглади грапавото стъбло.
— Не растат никъде другаде в този кръг на Земята, нали? — мръщеше чело Авел. — Това да не е някаква разновидност, морфирана за по-голяма студоустойчивост?
— Не, едва ли — възрази Антон. — Наоколо е пълно с исмаилитски демиургоси и текнитеси, ето там например е домът на Хайба ибн Хасай, княжеския бижутер; спокойно могат да си садят палми, зербиго и портокали.
Наистина, въздухът в този квартал сякаш беше малко по-топъл, във всеки случай ухаеше различно. Авел се опитваше да познае екзотичните аромати. Тамян? Канела? Бекща? Естествено, обкръжаваше ги и обичайната градска миризма, сиреч смрад, смрадта на огромната тълпа хора и сбутаните натясно хорски жилища. По булеварда трополяха коли, бързаха нанякъде десетки, стотици люде, повечето в традиционните исмаилитски джулбаби, джиби, шалвари и тюрбани, жените — в ослепително пъстри одежди, накичени с колкото тежки, толкова и евтини накити. Мюсюлманите си личаха по татуировката и морфинга на кожата.
— Бих искал някога да я видя.
— Кое?
— Тази тяхна страна. Палмите, слънцето, лъвовете. Ти знаеш — пустините, пирамидите.
— Скорпионите, мантикорите, ифритите, хиените, лешоядите, джиновете, въшките, заржите, москитите и маларията.
Алитеа се изплези на брат си.
Той едва се сдържа да не й отвърне със същото. Трябва да приключа с тези неща, вече не съм малък. Нима един стратегос щурее пред хората, нима се заяжда със сестра си? Стратегосът запазва гордо мълчание.
То и това беше донякъде инфантилно. Мигар децата не играят именно на стратегоси и ареси, кратистоси и крале, не имитират сериозност и така са още по-смешни? Срамът беше неизбежен — и като следваш инстинкта, и като му се противопоставиш. Той замига и погледна встрани.
Но помнеше какво толкова често беше казвала майка му. Особено когато той мърмореше, че заради нейното безкрайно стоене пред огледалото закъсняват за всичко. Тя отговаряше заучено и вече почти механично, но баналността на този неин любим отговор не го правеше по-малко правдив:
— Характерът се изгражда от отработени навици. На когото и да подражаваш, ако си достатъчно последователен, накрая ще станеш като него. Това ни отличава от животните и нисшите създания, тяхната Форма идва винаги отвън, сами не са в състояние да се променят. — И му се усмихваше в сребристото отражение. — Не хленчи; търпение. Хубавите жени винаги ги чакат.
Майка му си изграждаше навика към красота. Никога не си позволяваше занемареност. Дори когато не отиваше на някакво официално посещение, прием или бал, нито приемаше гости, не отстъпваше от предварително планираната представа за себе си. Красотата й понякога просто потискаше. Авел така и не беше успял да превъзмогне набожната плахост, с която в детството си влизаше в нейните покои. Спалнята, гардеробната, банята, кабинета — в него антосът й най-силно се беше пропил. Въздухът винаги беше наситен с характерната смесица от дразнещи и главозамайващи ухания, душна мъгла от аромати на екзотични парфюми и цветя във вазите по прозорците. Там светлината имаше някакъв друг цвят, по-тъмен и мек. Звуците тутакси заглъхваха. Там нямаше прави ъгли и остри ръбове. Всички предмети или се оказваха фина мозайка от по-дребни частици, или сами вече се бяха разпаднали на множество джунджурийки, или поне се намираха в процес на разпадане, разръфани, раздробени, изгубени в собствените си орнаменти. Майка му изникваше сред тях, шумейки с дантелените си рокли, предшествана от размитото сияние на ярките им цветове и замайващото ухание на парфюма си, чернокоса кралица, кратиста на сърцето му. Нима можеше да стори нещо пред такава Форма?
Той не вярваше, че е успял да склони майка си на каквото и да е. Баща му грешеше — ще да се беше канела от самото начало да ги прати във Воденбург. Вярно, не беше лесно да предугажда намеренията й, тя никога не ги обсъждаше с него (може би го е правила с Алитеа?), така че беше свикнал с изненадите й. Управляваше живота им с кадифен деспотизъм. Така беше и последните дни преди заминаването — тяхното и нейното. Изведнъж в къщата почнаха да се появяват за първи път разни хора, по странно време, в странни дрехи и под странна морфа — на страх, гняв, отчаяние, омраза. Авел ги виждаше през открехнатата врата, отразени в огледалото зад завоя на коридора, бързо да се шмугват в стаята на майка му и пак така бързо да се изнизват от там, често непридружени от прислужницата. Алитеа смяташе, че са пратеници, че майката им поверява някакви тайни писма. Понякога дори нещо повече: веднъж успя да зърне бедно облечена жена и стар вавилонец (позна откъде е по брадата и шестте пръста на ръката) как излизат от кабинета на майка му с тежки продълговати пакети в ръце. На следващия ден Авел чу в гимназията да се приказва, че всъщност урграфът бил убит, че всичко било интрига на чуждоземни аристократи. Когато се прибра, майка му вече си събираше багажа. Алитеа седеше на стълбите и си гризеше ноктите.
— Казва, че ще я арестуват. Казва, че трябва да бяга. Ние също. Но не с нея. Ще ни изпрати.
— Къде?
— Далече.
Тогава Авел се сети за Йероним Бербелек в неургския Воденбург, наистина сякаш нещо го осени: какъв късмет! При бащата стратегос! Аз съм син на легенда! Майка им изслуша аргументите, виковете и стоновете му, без да прекъсва да пълни куфарите, като едновременно пишеше нещо на секретера и хокаше слугите да побързат. Накрая заяви, че ще поговорят за това следващата сутрин. Целуна го по челото и го избута навън. На следващата сутрин се оказа, че тя е заминала през нощта само с два сака, дори не с колата, а на кон, като е взела друг за смяна. Багажите на Авел и Алитеа вече бяха натоварени на параход. Самите тях ги чакаше кратко писъмце: Заминавате за Воденбург, баща ви ще се погрижи за вас. Къщата вече беше продадена, парите от продажбата разпределени. Така заминаха.
Дали наистина тя не се беше възползвала от идеята му, която иначе не би й хрумнала? Дали наистина я беше склонил с многочасовите си мрънкания? Така или иначе, в това нямаше никаква деликатност, която Йероним приписваше на Авел, просто детски инат. Помнеше, че много беше внимавал да не разкрие истинските си мотиви и така беше излязъл глупак в собствените си очи. В сблъсъка с нейната Форма, в майчиния антос той винаги щеше да бъде само едно дете. Как баща му не може да види това!
Ще му позволя да си мисли, че съм успял да склоня майка да ме послуша — но това не е истина, не е истина.
— През осемдесет и седма тук избухнал голям пожар — продължаваше Антон, — целият квартал изгорял до основи, тогава още са строели къщите от дърво. В Стария град вече нищо не може да се промени, но за новите квартали князът разпореди по-големи разстояния между сградите, задължителна минимална широчина на улиците, забрани паленето на огън на открито в районите с бедняци, макар че това, разбира се, никой не го спазва. През оная нощ имаше безредици във фабриките и тръгна клюка, че някой от демиургосите на Огъня бил имал там исмаилитска любовница и нали схващате, така се разгорещил, хи-хи-хи. А пък през осемдесет и девета… Не, не, не им давайте пари, няма да се отървете!
Беше им се лепнал някакъв какоморфен просяк — трето ухо на челото, костите стърчат над кожата, дълга опашка, от хрилете капе слуз — и заеквайки, почна да моли Алитеа за един грош, половин грош поне, смилете се. Антон го прогони, като го напердаши с тоягата по прасците.
Нищо чудно, че молеше именно Алитеа: дори с пътническите си дрехи („Окуста“, която караше останалите, още не беше пристигнала) тя привличаше вниманието, събираше погледите на минувачите, истинска дъщеря на Мария Латек. Може би на хората е обещано именно такова безсмъртие? От баща на син, от майка на дъщеря — това, което не умира, маниерът на говорене, начинът на мислене, маниерът на ходене, на изразяване на чувствата и прикриването им, начинът на живот, животът, самият човек. Морфата е точно толкова неповторима, колкото и почеркът, отпечатва се като от пръстен във восък и от мъжа, и от жената. И Провега правилно поправя Аристотел: Формата е над пола и именно от Формата зависи силата на семето, а не обратното. Достатъчно е да се погледне Алитеа: косата, сплетена умело на осем плитчици, тъмносиня дантелена якичка около шията, от същата дантела напръстци, полуразвързана кафторска митани, египетският лен се дипли свободно по тялото, бяло върху светлосиньо, на бяло, широките черни шалвари са пристегнати високо на талията с колан, навит няколко пъти, токчетата на кожените обувки са високи точно четири тука. Авел би се басирал, че парфюмът й доскоро е лежал на майчината тоалетка, познаваше това ухание; още по-добре познаваше погледа, с който Алитеа изпрати просяка, тази вирната брадичка и изправените рамене и гръб, смръщените вежди — сега няма да се изплези, сега е друг човек.
Майка им ли я беше научила на всичко това? Не, със сигурност не, това не се научава. Просто беше достатъчно Алитеа да бъде с нея и да живее в нейната аура.
Аз също не искам от баща ми нищо повече.
— Вие тука винаги ли биете просяците? — попита тя ледено Антон.
Слугата се ухили широко.
— Всъщност, естле, значително по-често просяците бият минувачите.
Седнаха за малко в градината на амидската таверна. Антон поръча кападокийска медовина от див мед. Посочи картините по стените на таверната и цвета на фирмата над входа.
— „При Четвъртия меч“. Такива страни като Неургия, балансиращи между антосите на Силите, непритиснати от никаква морфа, привличат изгнаници от различни армии, лишени от наследство и своя земя, остатъци от несъществуващи народи, пръснати диаспори. — Слугата се наслаждаваше на разказа си. Сигурно повтаряше думите на някой естлос, личеше, че това не е негов стил. — След бягството на Грегор тук се изсипа истински порой от такива. Май тогава е паднал Пергам…
— Хиляда сто трийсет и девета — намеси се Авел и остави чашата.
История ли беше това още, или вече политика? Явно тук минава граничната линия. Изобщо, както казва прецептор Янош, историята е политика, за която говорят в минало време. Авел беше добър ученик. Подялбата на царството на Третия Пергам допълва съюза на Нов Вавилон с Урал. Като острозъби механизми на желязна машина сграбчват короните на Седемпръстия и Магьосника земите на Селевкидитите. Някога в Амида управлява кратиста Йезабел Милосърдната, запазвайки древната Форма на царство Пергам; тя бяга първа. Царството е разкъсано на две, амидската провинция се пада на Магьосника, Пергамската на Седемпръстия. Селевкидитите са изтребени до крак. Само сред Пергамската диаспора кръжат слухове за оцелял потомък на кралското семейство, който един ден — както във всички подобни легенди — ще седне на амидския трон: все пак Селевкидитите са се връщали веднъж и са туряли край на царстването на Аталидите! През цялото това време изгнаниците се стараят да задържат и да предадат на децата си морфата на вече несъществуващия народ, което е възможно вече само далече от родината, постепенно, от поколение на поколение разяждана от аурите на завоевателите. Но дори тук, във Воденбург, центъра на много култури, бежанците не бяха в безопасност. Езикът, облеклото, кухнята, свещените цветове — това бяха убежищата им. Накрая и те ще изгубят морфата си, когато поредното поколение, родено в чужбина, се окаже повече амидски неургци нежели неургски амидци. Така умират народите.
От булеварда с палмите тримата слязоха към по-ниските предградия. В тамошните тъмни улички вреше и кипеше един огромен сук. Сякаш всеки жител на тези квартали непрестанно търгуваше с нещо, продава нещо или е готов да продаде, стига някой да прояви и най-малък интерес към дрехите му, дома му, имота или децата му. Стоките се излагаха на стълбите, по прозорците, на балконите, направо на земята или на импровизирани сергии. Антон бързо обясни, че тук наистина вярват в „сергиите на глупаците“ — само глупак би тръгнал направо да се пазари. Достатъчно е да се хванеш на разговор с търговеца, достатъчно е да те докосне, да те хване за ръката — и докато се усетиш, минал цял час, а ти вече си дал всичките си пари за куп безполезни вещи и нямаш и грош в джоба. Както казва неургската поговорка, всеки втори исмаилит е демиургос на алчността. А тук, във Воденбург, можеш да срещнеш персийци, индийци, араби, негри и египтяни, дошли направо от земите на Навуходоносоровото слънце. Неургци все още виждат в тях екзотични магои, които с лекота пригаждат обикновените, „глинените“ хора към своята морфа. Не беше ясно Антон споделя ли това убеждение, или не, когато така подробно разказваше за воденбургските обичаи и обясняваше ритуалите. Трябва да се купува чрез посредник или поне да се запазва дистанция, да не се отговаря на поканите им, ами да се показва с тояга исканата стока. Авел и Алитеа предаваха на Антон какво искат шепнешком. И той всеки път започваше от посочването на съвсем друга вещ. Впрочем блъсканицата по това време беше толкова голяма, че братът и сестрата често си променяха мнението, неуверени в желанията си под бухващия керос.
И така — от уличка в уличка, от площад на площад и зад всеки ъгъл още по-интересни неща — изглеждаше, сякаш никога няма да се измъкнат от тук. Никой не може да се съпротивлява успешно на морфата на сука, дори беднякът се оказва в паяжината на безсилни желания; особено беднякът. Освен всичко друго Антон купи тънък готски ханджар от черна пуринична стомана с ръкохватка във формата на кобра (за Авел) и дървено питагорейско кубче и комплект гривни за глезените, уж от времето на първото нашествие на Народите на морето (за Алитеа).
И сигурно щяха да бродят така до вечерта, ако изведнъж тълпата не потече нанякъде и не ги повлече със себе си — между сградите направо в ливадите на север край града. Преди да разберат за какво всъщност говорят хората край тях, какво подвикват възбудено децата, тичайки на големи групи напред, тримата вече бяха в първата редица на зяпачите, обхванати от една и съща морфа на безкористно любопитство, зазяпани в бавния поход на возила и животни.
Най-напред вървяха достолепни елефантийни морфезоони: индийски бербери и вавилонски бегемоти, с козина на карминовочервени ивици, подредени в спирали. От гигантските туловища на берберите висяха почти до земята жълти щандарти със стилизирани надписи на пракрит. Върху гърбовете на елефантите, на врата и зад лопатките, седяха полуголи ездачи, мършави мъже и жени азиатска морфа, които Авел определи като укротители, демиургоси на зверове. Имаха сиво-кафява кожа и дълги черни коси, вързани на дебели колкото ръка възли; по тях се разхождаха десетки, ако не стотици мухи и други насекоми, цели облаци инсекти се въртяха над главите им или се рояха край туловищата на зверовете. Върху грубите чела на вечно прегърбените бегемоти бяха наложени сложни юзди, които покриваха очите им, те продължаваха в плетеница от ленти и шнурове върху гънките на дебелата кожа и яките кости до пастта и средата на ъглестите глави. Бегемотите бяха морфирани най-напред за бойното поле и все така, във всичките си видове, се отличаваха със склонност към внезапни пристъпи на ярост, по време на които се хвърляха напред и мачкаха, смазваха и стъпкваха всичко по пътя си; и понеже бяха морфирани и като максимално трудни за убиване, само незабавното разрушаване на мозъка им беше гаранция за край на този бяс. Укротителите на теория трябваше да бъдат в състояние да контролират бегемотите, но повечето цивилизовани страни не ги пускаха на територията си без тези „юзди на смъртта“. И сега при всяка тежка стъпка на двата колоса — бух, бух, земята се тресеше, зяпачите подвикваха притеснено, линията на тълпата се вълнуваше — половин крачка ту напред, ту назад, Авел и Алитеа заедно с всички; Авел стискаше сестра си за рамото, двамата следяха едновременно зверовете. По-назад, след морфезооните, идваха високи коли, теглени от впрягове ховоли. Върху откритите им платформи представяха изкуството си акробати, жонгльори, демиургоси на огъня, водата, въздуха и желязото, фокусници и магои. Край кервана, от самия му край, губещ се в облаците прах по пътя, който се спускаше от хълмовете на север, до завиващия към ливадите авангард, конници яздеха тънконоги зебри и издаваха кратки хрипливи викове на няколко развалени езика, размахвайки джунгуоски факли, от които се сипеха фонтани цветни искри.
Авел не разбираше виковете, но и не беше длъжен. Той се засмя тихо и склони глава на рамото на Алитеа; морфата на детския възторг ги привлече един към друг.
— Циркът дойде!