Яцек Дукай
Други песни (14)

Ν
Светлината на нашата Господарка

Гори, гори, гори всичко, въздухът, водата, земята, тялото на господин Бербелек. Дори когато стои неподвижно под черното небе — зелената Земя на плътно тъмния небосклон е единствен източник на светлина, нощта обгръща Луната, дълга двуседмична нощ, дори сега пиросът, свързан тук с всяка частица жива и мъртва материя, прониква през кируфата, през кожата до костите и сърцето на господин Бербелек. Всяко вдишване реже гърлото и раздира дробовете, всяко преглъщане на слюнката изгаря гръкляна, всяка крачка е като по жарава (луняните ходят боси!), всяко движение е движение през ада.

Разбира се, никакъв пламък не се вижда, няма пепел, кируфата не дими, кожата на господин Бербелек е леко почервеняла, като изгоряла от слънцето. Самото Слънце още не е изпреварило дотолкова Луната, че да се покаже на небето над ръба на Кратера на Мидас — но концентрацията на архе на пироса в лунната атмосфера не зависи от времето на деня или на месеца.

Защото, макар че кратиста Илеа е прекарала тук над петстотин години, така и не е успяла да привлече планетата към Форма, напълно съвпадаща с нейната природа — човешка, земна, животворна, подредена. Но Субстанцията се ражда от такава Материя, която е достъпна в дадения момент. Луната на Господарката на благословите се ражда от Огъня на най-високата сфера на Земята, от чиста ураноиза, както и от по-нисши първоелементи, последователно освобождаващи се от ефирните цефери, в които са обвързани във всички небесни тела. Тези поля, тези градини и лозя, които господин Бербелек гледа сега от спелника, всичко това се е родило и израснало от елементите, самоочистили се от ураноизата в короната на Лунната вещица. Така за столетия и хилядолетия черната мъртва Луна преминава към Формата на рай — златната страна на урожай и щастие, която на Потния не й беше писано да създаде някога на Садара.

Засега обаче за господин Бербелек това е земя на страдания. Той ходи бавно и шепне, въздържайки се да диша по-дълбоко.

Спелникът минаваше по дължината на цялото имение на Омиксос, чак до източния склон на кратера. Подобни жили на ураноиза се виждат от Земята като по-светли ивици по лицето на Луната, места, по-силно отразяващи светлината.

Преди няколко десетки години повърхността на този спелник е била изгладена и сега той служи като главен вътрешен път на имението (тези лунни латифундии се наричаха имопатри). Той водеше от самата династосова горичка на югозапад, до Въртележката на североизток: белег от пуриничен ефир над почвата на Луната, досущ оголена кост, дълъг стотици стадии бял пищял.

От спелника, от височина няколко десетки пуса, се разкриваше кралска панорама към полетата с гриз и към градините, където работеха селяните и робите на Омиксос. Кратерът на Мидас даваше и едно от най-популярните лунни вина — именно с това мидаско вино хегемонът беше почерпил господин Бербелек в каютата си на „Уркайя“.

В зелената светлина от Земята цялата панорама изглеждаше като потънала в подводна сянка, сякаш имопатрата Мидас лежеше на дъното на океанос, чиито води чрез някаква тайнствена алкимична трансформация са направени годни за дишане.

Аурелиа Скра, която тичаше по хребета на спелника, беше изпреварила Йероним с почти стадий и сега се връщаше. Племенницата на Омиксос Жарник също беше роден хипирес, твърдите мускули на гладкото й тяло без косми можеха да послужат като модел за статуята на Артемида Ловджийка. С колкото по-голяма енергия се движи хипиресът, колкото по-голяма стремителност притежава определена част от тялото му, толкова повече пирос излиза на повърхността на тъмната кожа. Тичащата в тръс Аурелиа с всяко движение на краката и ръцете изригваше огнени езици във въздуха, чиято яркост измъчваше очите на Йероним и оставаше задълго в тях; край ръцете й, които размахваше силно, езиците бяха чак бели. Дори когато леко задъхана спря пред него, малки пламъчета танцуваха по гърдите й, ръцете, главата.

— Вече е близо, отвъд палмите.

Той нямаше желание да й обяснява, че общото между тези дървета с черупчести стволове и червени горящи листа и морфата на палмите е само в названието.

Отвъд пиросовите палми от спелника се откъсваше ниско разклонение бисерен ефир, на разстояние половин стадий застроено с конструкции — ферми, кули и подемници, край които се суетяха две дузини хора и още толкова дулоси. На кривите си оси се въртяха ураноизни вечномакини — неуморими лебедки спускаха долу, в ярко осветени шахти, връзки дебели въжета и черни вериги. Именно в такива дълбоки лунни мини се добиваше чист пемптон стоихейон, непримесен с архе на нисшите елементи; после с него се заемаха ефирените ковачи, демиургосите на ураноизата, и деформираха епициклите му, променяйки движението му от въртене по окръжност около Земята — както се движи с ефирната си природа останалата част от Луната — в движение по нова орбита: малка, с обиколката на показалец за бижутер да направи въртящ се пръстен, или с диаметър стадий — за Въртележката, или нещо средно, за някой промишлен перпетуум-мобиле. Някога Мидасовата ураноизна мина е носила много пари и е била доста по-интензивно експлоатирана; сега я отваряха и затваряха в зависимост от движението на цените на лунния пазар на ефир.

Аурелия изтича на площадката пред главната кула над централната шахта. Там вече я чакаха неколцина с наведени глави, дулосът коленичи. Преди господин Бербелек да стигне при тях, слизайки по спелника спокойно и с равномерни крачки, които хем прикриваха мъките на тялото му, хем придаваха форма на известно достолепие, те бяха успели да докладват на Аурелиа за инцидента и да покажат посоката; тя затича нататък, махвайки на Йероним да я последва. Господин Бербелек спря за момент в сянката на кулата, в грохота на ъгловатата вечномакина. Те пак склониха глави. Погледна ги с безразличие. Паднаха на колене, свободните и робите заедно. Той ги отмина мълчаливо. От някое време не си криеше лицето под качулката, връщаше се към обратните жестове, анонимността е форма на слабите.

Заклещено в ъгъла под терикона от натрошена руда, чудовището се мяташе безсилно. Господин Бербелек замига и съсредоточи погледа си. В действителност анайресът не се движеше, просто самият той беше движение, тялото му беше от ефир, високоенергийна ураноиза, ускорена в милион неравни епицикли. Всичко в него се въртеше, кръжеше около оста си, тяло около тяло, ако изобщо можеше да се говори за тяло, къде са му ръцете, къде краката, главата, туловището, няма, няма, вечнодвижението замазва контурите, къде е кожата, къде мускулите, къде кръвта — и всичко това се върти и искри в кръстовищата на орбитите, трие се в земята и бие по въздуха, не членове, а снопове епицикли, не корпус, а ос на оси, не очи и уши, а големи кръгове бърз ефир, които пресичат пространството край страшилището като антени на насекомо: каквото докосне или каквото попречи на движението — организмът получава информация. Такова е единственото сетиво на анайреса, облакът ефирни частици, въртящ се в радиус от десетки пусове около създанието.

Още щом Аурелиа влезе в облака, чудовището се дръпна още по-навътре в ъгъла, разбивайки своите органи/орбити в събиращите се в ъгъла склонове на терикона. При това наежи с хрущящ трясък и грохот блестящите епицикли на ураноизните си остриета, бодли, куки — всички те във все по-шеметно движение, паническо торнадо ефирен боклук; колко ли ще да беше ужасено!

Аурелиа погледна назад към господин Бербелек. Озъбена в усмивка, възбудена. На гърба й покрай гръбнака и около дългите мускули на плещите играеха сини и червени огнени езици.

— Естлос! Погледни!

И се хвърли напред, направо върху страшилището. Направи го толкова изненадващо, че за частица от секундата изчезна от погледа на Йероним, застанал прекалено близко; но тя, така или иначе, щеше да изчезне от погледа му, защото той трябваше да закрие очите и лицето си от огъня, който го перна като мека длан на Хелиос. Можа да пресъздаде скока на Аурелиа по спомена, запечатан в зениците му — да, в стълб от пирос тя се стоварва върху чудовището, дясната й ръка бръква със замах в него и го разкъсва в празен хаос. Чу се гръм, сякаш е взривена ковачница или работилница на меканикос, и на всички страни, върху господин Бербелек също, който заслони лице с ръце, се посипа порой от ситни отломки ефир, освободен от морфата на убития звяр и полетял по отворени орбити.

Ритерът на пироса се обърна към господин Бербелек. Стиснала зъби, пъшкаше и бършеше от кожата си засъхналата кръв от хилядите рани. По-голямата част от вражеския ефир беше изгоряла в нейния огън, но пламтейки, беше наранила тялото на девойката. В най-дълбокия разрез, върху левите ребра, цвърчеше ярка жар, нажежена до бяло резка от гърдите до пъпа.

— Ох — изпъшка тя и направи няколко колебливи крачки към Йероним. — Силно. Ей сега. Ще седна.

Господин Бербелек помаха към миньорите при другия край на терикона. Те дотичаха, подхванаха хипиреса под мишниците, изведоха я извън спелника. Някой донесе цветдеяло и го постла на земята, друг дотътри многолитрова бутилка вино, двама дулоси домъкнаха каца пуриничен хидор и се заеха да мият Аурелиа още щом тя седна на цветдеялото. Господин Бербелек приседна до нея, кръстоса крака.

Отвсякъде прииждаха зяпачи, шумът от шепненето им нарастваше.

— Махайте се! — вресна господин Бербелек.

Когото погледна, се изнесе набързо, неспособен да издържи погледа на естлос. Не минаха и пет минути и дори надзирателите на подемниците бяха се изпокрили.

Скра изруга и пропъди дори дулосите. Въздъхна дълбоко и се изтегна възнак на теменуженото цветдеяло. Йероним взе полека бутилката и чаша и си наля вино.

Бяха минали три дни, откакто господин Бербелек беше пристигнал на Луната. Три дни, защото три пъти бяха обиколили Земята, три пъти се бяха повторили над господин Бербелек очертанията на кафявите континенти и зелените морета, винаги в подобни багри на светлина и сянка. Йероним беше видял всичко това още по-добре, защото черното небе с неподвижната Земя беше единственият покрив на лунните къщи, тук не строяха многоетажни сгради, а едноетажните не се нуждаеха от покрив. Дъждове валяха крайно рядко (после с месеци се разказваше за тях), нямаше и бурни ветрове, температурата беше постоянна. Веднъж в месеца, по изгрев-слънце, по повърхността на Луната минаваше дълга вълна гъста мъгла, която после се сбираше в локви пуриничен хидор — това беше Денят на Пречистването.

Луняните живееха в отворени пространства, рядко влизаха между стени. Династосовата горичка на Жарник беше точно това: горичка, но горичка от находчиво преморфирани дървета и храсти, нормален лабиринт в огнената лунна флора. Първите дванайсет часа господин Бербелек, едва-що слязъл от „Подзвездна“, която веднага беше потеглила по-нататък, Омиксос беше успял само да зърне семейството си и да предаде Йероним под грижите на брат си, та през първия ден господин Бербелек лежа на своята жежка поляна, прогарян от пиросовия въздух на Луната, като ту заспиваше за кратко, ту се будеше, със Земята над главата си, наглеждан от домашните дулоси, които го поливаха с хладка вода, но и това не носеше облекчение, защото този изворноледен хидор също гореше кожата му, чак розов от разтворения в него пирос.

Такъв беше Денят на Пречистването на господин Бербелек. Легнал там и тихо страдащ, изгарян отвън и отвътре, насаме с хриптящото си дишане и с приказно красивата планета пред очите, Йероним минаваше през ритуала „пурификация на душата“.

Наистина ли това, което изпитва, тази неориентирана тиха ярост, бодливата макина на гнева в гърдите му, курдисана някъде там, под страшното слънце на Африка, наистина ли отмъщението го движи, желанието да отмъсти за сина си? И каква е тази жажда, ако не вид желание за удовлетворение на ранената гордост? Така отмъщават аристократите: с равенство на униженията. Страданието унижава, унижава слабостта — изпитана и показана, унижава тъгата, и любовта унижава — в чуждите и собствените очи. Защото не е това, умрелият да се почувства по-добре, когато този, който е причинил смъртта му, умре; умрелият вече няма нужда от удовлетворение. Вярно, възможно е да се вярва в едни или други закони, управляващи отвъдното, и да се действа съгласно тази вяра; но не такъв беше случаят с господин Бербелек, който беше свикнал да издава заповеди за смърт в такива количества, че просто не можеше да си позволи да подозира съществуването на каквито и да било отвъдни светове. Може да се търсят мотиви за отмъщение и в стремежа към справедливост. Но ако отмъщението е въздаване на справедливост, тогава то не е отмъщение; и ако справедливостта е отмъщение, то каква справедливост е тя? Все пак на господин Бербелек не му беше и хрумвало да търси спасение в мерките на справедливостта — тя е за дулосите. Отмъщаваме винаги заради себе си и за самите себе си.

Защото това също е Форма, и то колко мощна — баща отмъстител! Несъмнено по-силна от Формата на стар любовник. Нима са нужни допълнителни мотиви? Както беше планирал страстта към Шулима — когато още не я желаеше — така и днес вече се виждаше с нови лица: на Бербелек кратистоубиец, на Бербелек стратегос на Луната. Двете взаимно се изключваха, но това беше без значение; бащата отмъстител, все едно, минаваше в сянка. Ако сега убиеше Илеа, нямаше да е за отмъщение, я!

Да убие Илеа — защото думите на Омиксос Жарник продължаваха да звучат в ушите му. Не се интересуваше какво стои зад тях; въображението вече живееше свой собствен живот. Кратистоубиец! Чувстваше как тази морфа бавно, но неумолимо го притегля, както питонът — хипнотизирания заек.

Да убие Илеа — а не беше в състояние да извади нож дори на дъщеря й. Така че, размишлявайки в днешната морфа — господин Бербелек, горящ мълчаливо в горичката на Мидас, под зелената Земя — не виждаше шанс за себе си. Доста по-правдоподобно му се струваше приемането на алтернативната Форма. Стратегос на Луната. Армията на Господарката. Най-великата битка на всички времена. Те знаеха, че ще го изкушат. Нямаше да бъде той, ако не приемеше. Отмъщение? Това също е егоизъм, само че с друг цвят. Пък и причината за смъртта на Авел беше същата както причината за смъртта на всеки човек. Авел умря, защото беше Авел. Ако беше някой друг, още щеше да е жив. Така или иначе, времето на Авел в този свят беше изтекло.

Но после господин Бербелек затваряше очи и бащата отмъстител пак надделяваше за момент. Това беше моят син! Ако не беше Шулима! Ако не беше Сколиодои! Ако не беше Илеа!

Огънят без пламъци го пречистваше от фалшиви мисли и случайни Форми.

Най-сетне той стана и се изпъна болезнено — Йероним Бербелек и всичко, което той е, и нищо, което не е.

Бяха му казали, че земяните се адаптират след седмица-две, пиросът влиза в организмите им, пропорциите на архе се изравняват и накрая земните жители дори престават да изпитват болка в атмосферата на Луната. Така описваше това Елкинг. Господин Бербелек си каза: на втория ден ходя, на третия ям и пия, водя разговори, на четвъртия ден съм лунянин. Планът му се осъществи частично. Можеш да наложиш на тялото си морфа на игнориране на болката, обаче не можеш да наложиш на света морфа на игнориране на тялото. Освен ако си чак толкова безумен кратистос.

— Мислех, че имаш повече акъл. Те сами можеха да го претрепят с тояги. Не е ли така? Това твое изпълнение май не е обикновено, а? Ето, пий.

Тя чешеше с лявата си ръка разжарената рана.

— Видях как баща ми така уби един. Това са най-слабите анайреси, от центъра на антоса й. Разбира се, че сами можеха да се справят. Но законът си е закон.

— И често ли така…?

— Неее. Почти никога. Но когато отново отваряме мина, все нещо ще изскочи от мрака вътре. Глупаво, немощно, объркано; колко му е да го заклещиш в ъгъла и да пратиш вестител в горичката.

Стана и си пое по-дълбоко дъх. Подскочи няколко пъти, удари се с юмрук по гръдната кост, размаха ръце, зашипяха пламъци.

— Някога, в началото, когато Господарката пристигнала на Луната — гола ефирна скала и разбеснял се в орбитални вихри Огън, те са били единствената естествена форма на живот тук. Анайресите. Добивани от Дълбините. Както се пръква нисшата гадост — от водата, калта, гнилочта, топлата земя, влажния боклук — нали и у вас там долу е същото?

— Да. Зараждането на живота, самозараждането. Глисти, мухи, хлебарки, дъждовни червеи.

— Именно. Живата морфа задвижва мъртвата хиле. — Аурелиа пак седна, наля си вино. — Та тогава тук е била само морфата на Господарката и ураноизната хиле. И на границата на антоса на Илеа, където равновесието е най-слабо и Формата е разбита, започнали да излизат от дълбините на морфираната Луна самородените твари на мръсните елементи. Хиляди, десетки хиляди анайреси обкръжавали хората, нападали, унищожавали реколтата, чупели още младите дървета. Опитали да се докопат до самата Илеа.

— Били са в сговор? Говориш така, сякаш са имали план.

— Да бе, като стадо. Не знам. — Тя се удари с длан по бедрото. — Така пишат историците. Във всеки случай са умрели много хора. И тогава Господарката измислила Огнените ездачи, за да пазят хората от анайресите. Родила Йерокрис Красивия. Ние можем да напускаме антоса на Илеа, в дивата Луна, в бездната от пирос и ефир, можем да воюваме в небесните сфери, под Слънцето и в мрака, в движението на космическите епицикли. Да откриваме и убиваме анайреси на самата граница на нейната страна и отвъд нея, преди да са проникнали в населените земи; там, където се самозараждат, а още по-добре да бъдат убити още неродени, все така мъртви. И така от векове — стоим на стража. Антосът на Господарката вече обхваща почти цялата Ниска земя, границата е далече от тук, но е значително по-дълга от тогава. Пък и те вече не се раждат толкова често и не в такива количества.

— Накрая Илеа ще затвори в короната си цялата Луна.

— Да, един ден. Може би тогава ще станем като вас. Казват, че долу, на Земята, „ритер“ е само почетна титла, която можеш да си купиш, дори никога да не си воювал и да няма за какво да се воюва; че дори не-аристократи си купуват тези титли.

— Вярно е.

— Моите родители, дядовците и прадядовците, братовчедите и сестра ми, всички са хипирои. Нашите морфи са резки и силни, бихме могли да живеем сто, сто и петдесет години. Така се говори. Но никой не доживява. Хипироите умират в бой.

— И ти ще умреш така.

— Да. — Тя остави чашата и пак се изтегна на цветдеялото с ръце под главата. — Няма гробища. Когато Формата се пръска, пиросът побеждава и ни прави на пепел, земята ни поглъща, там, където сме загинали, ни поглъща Луната.

— Родови легенди… — измърмори господин Бербелек. — Но сигурно точно това ти е писано. А не си ли си представяла някога друго бъдеще? Нали знаеш, децата се бунтуват. Форма против Форма: копие или противоположност.

Тя се засмя.

— Точно това е моят бунт!

— Срещу какво? Срещу кого?

— Срещу самата мене. Аз си се представих и се избрах такава, каквато станах. Аз. Аурелиа Скра. Защото искам.

— И точка.

— Ее, любопитна съм, разбира се, как е там. — Тя посочи Земята в тъмното небе над тях. — Мислиш ли, че бих могла…? Но не да отида там с чичо и да се върна, а свободно да скитам по повърхността, преоблечена, в градовете, сред хората. Естлос? Обаче не е ли прекалено опасно? Какво бихте си помислили?

— Че си демиургос на огъня.

— Аз съм демиургос на огъня.

— Ха!

Господин Бербелек рязко се обърна на цветдеялото, наведе се над Аурелиа.

— А искаш ли?

— Какво?

— Защото аз ще се върна там. Рано или късно. Омиксос отдавна ги е уведомил, ще дойдат за мене. И каквито и планове да има Господарката за мене… щом й е нужен стратегос… Аз ще се върна. С армия или без. Е?

От ъгълчетата на широко отворените очи на хипиреса захвърчаха искри, от кафявите й устни заизлиза дим.

— Като каква?

Сега се засмя той.

— Не, малката, изобщо не мечтая за нощно телоизгаряне, да оставим пламтящите ложета на поетите. Като моя — като мой войник.

Тя седна.

— Няма да ти се закълна.

— Поисках ли това от тебе?

— Естлос…

Тя надушваше клопката, но беше твърде млада, за да я разпознае. А най-опасни са онези, които не се нуждаят от никакви клетви.

Замислено разчесваше горещата рана. Гледаше господин Бербелек, накланяше глава, издуваше буза, вдигаше морфираната от черен корал вежда. Той познаваше тази форма.

— Вечерната дева ме чака — каза. — Ще се върна там, с тебе или без тебе.

Протегна й ръка. Тя го стисна енергично над лакътя.

Той се изви от болка. Гори, гори, всичко гори.

* * *

— Йерохарис, син на Йерокрис, сина на кратиста Илеа Колотропийска, Господарка на Луната, кириос, кириос, кириос, Първи хипирес, Огън в ръката й, Хегемон на Луната — за естлос Йероним Бербелек, Стратегос на Европа, на гости на ритера Омиксос Жарник, с поздрав и с дарове на земята, трижди, пристигна.

Екотът на гонга се носеше над горичката, на дълга вълна през огнените живи плетове и увитите около беседките гъсталаци на жар-лианите. Беше шестият ден от пребиваването на господин Бербелек на Луната, часът на Хердон (Хердон светеше под границата на сянката, пресичаща Земята).

Йерохарис пристигна в ефирна каляска, теглена от чифт апокси, лунни коне с огнени гриви и опашки. Свитата му беше скромна: двама хипирои, секретар и дузина слуги. Слугите дотътриха от каляската ракла с дарове. Отвориха я пред седналия под върба на поляната за пиршества естлос Йероним Бербелек. В раклата се въртяха ефирни шедьоври на лунните занаяти, яркозвездно пламтяха великолепни одежди с илеична кройка.

Господин Бербелек стана, склони глава. Йерохарис се приближи до него, широко усмихнат и експанзивен като всички хипирои, характерите им пламенни като телата, гореща сърдечност или адска ярост; приближи, стисна китката на господин Бербелек, потупа го по рамото.

— Естлос! Трябваше да се уверя със собствените си очи добър ли е този път изборът й!

Господин Бербелек се усмихна сдържано. В главата му избухна шрапнел на хиляди нови подозрения. „Този път“? Обаче нищо не каза.

В Мидасовата горичка веднага заплануваха голям пир в чест на внука на Господарката, но Йерохарис бързо заяви, че заминава, щом естлос Бербелек си приготви багажа. Какво ли толкова имаше Йероним да приготвя, целият му багаж все така се побираше в една раница, е, и раклата с дарове, която слугите на Хегемона на Луната веднага върнаха обратно в каляската. Нямаше дълги прощавания, кратки ръкостискания, с Аурелиа Скра също беше набързо, тя само се усмихна по-широко и очите й заискриха по-ярко. Господин Бербелек завърза кируфата, стегна добре ремъците на ножницата на камата, притисна към носа си бялата тръбичка на амулета, преброи до седем и напусна горичката.

Каляската — ажурна ураноизна макина без покрив, с шест огромни колела и шест още по-големи маховика, перпетуа-мобилиа, които се въртяха непрестанно високо над нея. Защракваха ги на долните оси по време на движение и ги приплъзваха нагоре за спиране. От ефир беше и цялата горна част на каляската, съставена от симетрични епицикли на ураноизни ветрила, отварящи се и затварящи балдахини, меко пляскащи хидоропорни мрежи.

Така че дългото четиресет пуса и широко петнайсет возило на Първия хипирес всъщност не беше теглено от чифта апокси; тях кочияшът с помощта на поводите и огнения бич използваше за промяна на посоката, което нямаше как да се направи само чрез манипулиране на постоянните орбити на вечномакините.

Кочияшът подвикна, изплющя с бича, конете изпръхтяха — дим излезе от ноздрите им, перпетуа-мобилиа се спуснаха върху зъбчатките на железните колела, потеглиха…

Йерохарис и господин Бербелек седяха в средната част на каляската, пред решетките, задържащи багажа, и зад спуснатото надолу купе за прислугата, пъхнато частично под седалката на кочияша. Подът на каляската също беше решетъчен, от породи твърдо дърво, но изящно изрязани и образуващи по-сложни конструкции. Господин Бербелек наблюдаваше през тях Земята, която все по-бързо се носеше под тях. Скоро се качиха на спелника, ефирната кост на Луната блесна под краката им.

— Трябва да стигнем преди Диес Солис, Илеа иска да поговори с тебе и тогава да замине за раждането на Ракатош.

Господин Бербелек вдигна въпросително вежда.

Йерохарис махна с ръка на юг.

— Нов град, на хиляда стадия от екватора.

Чертаеха Лунния екватор на картите на планетата покрай линията на земното сияние и границата на Обратната страна.

— Мидас на колко стадия е от Лабиринта — шестстотин? — измърмори господин Бербелек. — Хм, бързо.

— Продадохме няколко такива карети в Земите на Гаудат, там имат големи равни пустини, в които не издържат и най-яките добичета. — Йерохарис кимна към зеления фенер на небето. Южният трапецовиден континент още не се виждаше. — Но се оказа, че софистесите са прави, в толкова ниски сфери ефирът е нестабилен, след няколко седмици макините започват да се разпадат, ураноизата се изтръгва на по-високи орбити — всеки елемент се стреми към своята сфера.

— В Хердон май са тествали автоматони, задвижвани от аер с ефирна Форма.

Хегемонът се плесна по бедрото.

— Е, значи, скоро.

Стигнаха източния ръб на Кратера, слязоха от спелника в широк полукръг, за да се качат на рампата на Въртележката. Кочияшът дръпна украсената с дракони и мантикори ръчка и вдигна маховиците. Апоксите теглеха бавно към края на рампата. Колосалната Въртележка, вечномакина, конструирана на обръч бял ефир с дължина няколко стадия, се въртеше лениво като звезда: от дъното до върха на кратера за почти два часа. Но именно благодарение на бавното въртене возилото на Хегемона можа спокойно да се плъзне на една от платформите от ге в ураноизния обръч. Платформите непрестанно се изравняваха, трещейки на осите си, дебели колкото ствол на баобаб.

Пътниците излязоха от каляската. Господин Бербелек се приближи до парапета — дъното на кратера на Мидас вече се отдалечаваше, постепенно се сменяше панорамата на потъналите в бледозелено сияние поля, градини, лозя, горички. Господин Бербелек вдигна глава нагоре. Високо на ръба на кратера горяха огньовете на горната рампа, симетричен триъгълник, стърчащ към звездното небе.

Въртележката скърцаше и трещеше, в осите на платформата непрестанно нещо тропаше, ефирните ветрила на каретата попляскваха, цвилеха тревожно пиросовите жребци.

— Как е тя? — попита Йерохарис, застанал при парапета до господин Бербелек.

— Мм?

— Не сме се виждали повече от двайсет години.

Господин Бербелек извади от джоба на кируфата тутуницерата, бавно избра дълга тутуница, но преди да посегне към кибрита, хипиресът щракна с пръсти и изпод ноктите му бухна син огън.

— Благодаря. Когато последния път я видях, си беше наред.

Йерохарис сърдечно се разсмя.

— Ох, само по този сарказъм се познават мъжете в живота й! Дамиен и досега не може да реши дали да я намрази.

— Дамиен?

— Шард. Може да се срещнете. Но наскоро се премести в Ерц, отвъд Морето на гарваните.

Дамиен Шард, Дамиен Шард… — да, Анеис беше писал за него в докладите си. Предишният александрийски любовник на Шулима, уж загинал в океаноса. Не е загинал.

— Нямаше славата на велик стратегос.

Господин Бербелек издуха дима, той затрептя в наситената с пирос атмосфера.

Йерохарис изгледа някак странно Йероним.

— Тя какво всъщност ти каза, естлос? Това, че си стратегос, е допълнителен плюс; не търсехме стратегос.

Господин Бербелек се изправи и се обърна към хипиреса. Беше почти цял тук по-висок от него.

— Ще те лиша от властта — каза. — Ако Господарката ми повери командването. — Изтърси пепелта от тутуницата, протегна напред десния си крак, лявата ръка положи на парапета. — Такива са неизбежните последствия. Ще се подчиниш ли, когато тя поиска?

Около главата и по ръцете на Йерохарис избухнаха къси пламъци. Слугите прекратиха разговора си, секретарят направи две крачки към него. Въртележката трещеше шумно в лунната тишина.

Господин Бербелек не отместваше поглед. Бавно поднесе тутуницата към устните си.

— Ха! — засмя се тогава Йерохарис. — Ама ти всъщност изобщо не знаеш какво те чака! Естлос! Да не мислиш, че двамата преди тебе… че Господарката ги отхвърли? Не, продължихме да търсим, защото се оказаха твърде слаби.

— А ти?

— Аз си знам, че съм твърде слаб. Но тук не става дума за командване на битка.

— Търсите кратистоубиец.

Йерохарис наклони глава.

— Да, може така да се каже. Макар че, естествено, това ще е хиляди пъти по-трудно.

Господин Бербелек кипна. Историята не познава случай кратиста или кратистос да умрат от ръката на друг освен на още по-силни кратиста или кратистос, само тъпоумното простолюдие разпространява легенди за Изидор Родийски и храбри овчари, възкачили се на тронове. По дефиниция който победи кратистос, действително е Най-могъщ. Хиляди пъти по-трудно? Що за глупост.

— Защо не ми го кажеш ясно и без намеци?

— Щом Шулима не ти е казала… Господарката ще знае как най-добре да те хване в мрежите си. — Хипиресът се ухили белозъбо. — Естлос. Впрочем това още е тайна.

— Ритерът Жарник знаеше.

— Да, някои хипирои вече участваха в първи сблъсъци.

Господин Бербелек хвърли фаса извън платформата, към далечните Мидасови поля. Наближаваха ръба на Кратера.

— Но ти искаше да ме видиш още преди да се изправя пред Господарката. Очакваш, че тя ще ми направи такова предложение и ти ще трябва да ми отстъпиш мястото.

— Така е, исках да се срещна с тебе преди нея. Докато си онзи Йероним Бербелек, за когото ми писа Шулима.

Когато слязоха от Въртележката на външния склон на Кратера на Мидас, пред очите им се разкри величествената панорама на лунното царство на Илеа, равнини, долини, реки, езера и морета, по-ниски кратери и по-ниски планини, чак до хоризонта, всъщност не толкова надалече, нали Луната е доста по-малка от Земята, 35 000 стадия обиколка — както Йерохарис информира господин Бербелек при едно от малкото спирания.

Кочияшите се сменяха на капрата, апоксите можеха да препускат без смяна десетки дни, не знаеха умора и нямаха нужда от сън, организмите им са синхронизирани с месечния слънчев цикъл, перпетуа-мобилиа пък никога не се изморяваха. Така че препускаха през Луната почти без да спират, изящна макина от сребрист ефир, разпръснат върху хиляди фини орбити — ивица трептящо сияние за очите на луняните по пътя. Луната бе покрита с мрежа от Пътища на Господарката, някъде ползващи върховете на естествените спелници, другаде морфирани от шлака ге; мрежата ставаше все по-гъста с приближаването към сърцето на антоса на Илеа. Все по-голямо беше и движението по Пътищата — но те не намалиха ход. Всички участници в движението отстъпваха място на видимата отдалече каляска на потомъка на Господарката. Това наистина беше страна на хармония, на естествен ред, отпечатан в кероса толкова дълбоко, че едва ли вече беше предмет на закони. Господин Бербелек едва сега си даде сметка до кого всъщност седи в ефирното возило, кого беше предизвикал и кой беше отстъпил пред него, наистина се беше огънал и му беше дал път: Владетелят на Луната, вторият по сила след кратиста Илеа, властелинът на военно могъщество, чиито истински размери Йероним едва започваше да предполага.

А те си говореха за банални неща, разказваха си вицове, Йерохарис описваше историята на местата, край които минаваха, господин Бербелек повтаряше смешните и страшните легенди за Луната, разпространявани на Земята. Йерохарис няколко пъти изпадна в меланхолични спомени за детството, прекарано с Шулима. Беше по-млад от нея с почти сто години. Тя първа го беше водила на разходки в пиросовите гори, най-напред с нея беше плувал по горящите морета на Луната, под нейно ръководство беше отстрелял първия си анайрес, на нея беше доверявал шепнешком първите си любовни трепети, по нейна заповед беше изпълнил първата присъда, изрязвайки сърцето на какантроп. Бяха от различни бащи (на Шулима — Адам Амитаче, текнитес на психе, дядо пък на Йерохарис беше аресът Уракс), но морфата на Илеа беше най-силна, та приликата преобладаваше.

— Помниш ли го? — разпитваше господин Бербелек.

— Кого?

— Баща й, естлос Амитаче.

— Беше умрял, преди да се родя.

— А, е, да. Участта на смъртните, обикнати от богове.

— Поне допускаш, че наистина го е обичала — засмя се Йерохарис. — Благодаря и за това.

— Тя го е обичала, но той е трябвало да я обича. Между силните и слабите няма любов, приятелство, уважение, благодарност. Има само насилие.

— Така казват — измърмори Йерохарис. — Но може би за истински могъщите кратистоси и тази невъзможност става възможна.

В часа на Азия в Диес Солис — Слънцето наистина вече излизаше над Луната, прогонило я далече в ежемесечната надпревара около Земята — каляската мина покрай Тронния проход и навлезе на Абазон, централното плато, извиващо се край брега на Яловото море. От разтворения във водите му пирос високите вълни на това плитко море на слънце ставаха бледорозови на цвят, а нощем карамелени.

На Абазон се простираше Лабиринтът. Домът на Господарката, печатът на аурата й. Градът на Хармонията, столица на Луната, мястото на началото, където беше пристигнала след Прокуждането и откъдето антосът й беше започнал да превзема планетата; Четвъртият лабиринт. Земяните можеха да го забележат върху лицето на Луната като малка триъгълна мозайка, астрономична брошка, изплетена от стотици геометрични линии. Наблюдаващите през телескопи астролози рисуваха очертанията му с детайлна прецизност, десетилетия наред спорейки един с друг доколко е солидно това наблюдение. Защото Лабиринтът нямаше постоянна форма, променяше се във времето; принципът на регулярността беше негова Форма, не някаква конкретна физическа фигура. Тук беше центърът на Илеината корона, оста на морфата й, разположена толкова дълбоко и здраво в кероса, че в някакъв смисъл самият Лабиринт беше Илеа — както бяха донякъде Магьосника страшните геоморфии на Уралските планини.

Лабиринтът се простираше на двайсет стадия край брега на морето и на петдесет навътре в сушата — равнобедрен триъгълник от ярки светлини и трептящ ефир. Влязоха в него от северозапад, между редици ураноизни мелници, обработващи лунното зърно от северните ферми. Там вече трябваше да намалят скоростта, кочияшът вдигна перпетуа-мобилиа на каляската, апоксите сами затеглиха ефирната конструкция. Господин Бербелек зяпаше булевардите и площадите на Лабиринта. Стените му — плътни маси огнена растителност, естествени скални образувания, морфинги на Земята и Огъня; част от Лабиринта е под лунната повърхност. Стените му са в същото време и огромни сложни макини, окачени на паяжинни перпетуа-мобилиа, греещи на небето над Лабиринта в рунически съзвездия — оборотите им определят промените в конфигурацията на Лабиринта. Така се местят улици, ручейчета преминават от едно корито в друго, династосови поляни и горички ту излизат на светло, ту потъват в мрак, цели квартали ту пропадат под земята, ту се издигат над Лабиринта върху спелникови скелети, около пиросовите баобаби се вият и развиват спиралите на въздушни домове, дворци огнена флора се обръщат с гръб към булеварда, самите булеварди сменят посоката си.

По това време те са пълни с хора и нервността на кероса влияе и върху морфите на пътниците в каретата, обкръжена от тълпата. Първият Хипирес се навежда към господин Бербелек, с лявата ръка го стиска за рамото, с дясната показва над огнените гриви на апоксите към центъра на Лабиринта.

Шумът е прекалено голям, Йерохарис почти вика право в ухото на господин Бербелек.

— После ще те разведа. Сега ме следвай плътно, да не се загубиш. Ще оставиш в каляската всичките си дрехи, всички предмети по тялото и в тялото. Ще изпразниш пикочния мехур и червата. Ще ти дам да пиеш пуриничен хидор; ако повърнеш пред нея, по-добре да е чиста вода. Накрая ще получиш шип от роза. Дръж го в ръка; ако усетиш, че ще припаднеш или че не можеш да мислиш, стисни юмрук. Кръвта е разрешена.

— Какво съм длъжен да…

— Няма етикет, няма ритуал. Ритуалът е издълбан в кероса. Ще се държиш както е трябвало да се държиш. Смяташ ли, че би бил в състояние да я оскърбиш по какъвто и да е начин?

— Знам, че не. Не сме хора. Не притежаваме собствена воля. Командва ни тяхната Форма.

— Тръгваме.

Никакви крепостни стени не пазят Лабиринта, нито вътрешни, нито външни, няма граница между града на обикновените луняни и градините, дворците и пещерите на Господарката. Няма порти, ровове, вратички, вериги, стража. Всеки може да влезе. И само от морфата му зависи какъв път ще избере, какъв път може да измисли разумът му. И толкова навътре ще навлезе през районите правилни градини и жилищни беседки: на Трите пазара, където всеки час се определят нови цени на всяка стока и цели състояния в ефир, злато и илеански блокчета сменят собственика си; по-навътре, в лунните академеи, скрити в огнени жар-горички; още по-навътре, в храмовите канцеларии, където на тайни езици на забравени култове непрестанно се записват статистическите данни от цялата лунна икономика; още по-навътре, в жертвените светилища, в които на символична или смъртна цена господарката или нейните жреци текнитеси изпълняват или не изпълняват молбата на принеслия жертва; и най-дълбоко, в сърцето на Лабиринта, пред лицето на Илеа Жестоката.

* * *

— Господарке.

— Стани.

Става.

Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет.

— Броиш?

— Трябва.

— Ела.

Отива.

Високо в небето е осветената почти наполовина Земя, заслонена от ажурна вечномакина, която бавно се върти по наклонена ос точно над центъра на Лабиринта.

— По-висок си.

— Да.

Вървят през сенчести горички. Дърветата в тях са млади, ниски, пиросът в листата и кората им пламти в дълбоко червено. По топлата влажна пръст се шмугват черни змии, десетки дребни тела. Господин Бербелек стъпва, загледан в краката си.

— Погледни ме в очите.

— Господарке…

— Погледни ме в очите.

Господин Бербелек вдига поглед.

— На мене няма да плюеш в лицето, нали?

Господин Бербелек избухва в смях.

— Добре. И без това днес не мога да ти отделя много време. Ще заминеш Оттатък, за Обърнатата тъмница.

— Господарке…

— Ще заминеш, Йерониме мой, ще заминеш. Знаеш ли защо изобщо се озова тук? Защо тя тръгна за Европа, защо те измъкна от Воденбург, върна те към живот, заведе те в Африка? Писа ми, че ако изобщо някой човек е в състояние да го направи, то това си ти, който се изправи срещу Магьосника и гледайки го в очите, въпреки месеците, прекарани в антоса му, се опълчи срещу най-могъщия кратистос на Земята. Такива хора, твърди като диамант — такива се намират по-трудно от самия диамант.

— Не беше така.

— А сега се противиш на мене. Добър избор е направила. Смей се, смей се.

— Прости ми, Господарке.

— Молиш ме за прошка? Никога не го прави.

— Толкова си красива.

— Заслепявам ли те? Изправи се! Ах. Да. Йерониме, Йерониме. Тя ми писа, че не си отишъл по-навътре в Сколиодои, че не си ги видял. Трябва да знаеш с какво воюваме, с какво ще воюваш ти. Не от разкази; да знаеш, значи да изпиташ. Изхвърли този шип.

— Не съм видял ли? Кого? Какво?

— Адинатосите, Невъзможните. Войната, рано или късно, ще избухне, планетите сменят орбитите си.

— Тези хора… Дъщеря ти ми обеща главите на виновните за Изкривяването.

— Това не са хора. Мислиш ли, че преди моето Прокуждане на повърхността на Луната щеше да се задържи и капка Вода, че дори най-лекият облак ефир нямаше да падне от тук към центъра на света, към своята сфера? Има повече от един център и повече от една Цел. Разлисти старите философи, Ксенофан, Анаксагор, Демокрит, те са били по-близо до истината.

Светлина и сянка, вятър, листа във вятъра, свободен лунен прах, насекоми и малки зверчета, на рояци, в стада — тази регулярност, този модел, как всичко се върти около нея, организира се чрез отражение на морфата редът в света наоколо — дори сребристата повърхност на малкото езерце, в което се оглеждат звездите, ефирната вечномакина и Земята. Тук е: центърът. Целта.

— Какво гледаш? Приближи се.

— Тези змии…

— Те принадлежат на Форма, която е по-стара от мене. Какво са боговете в действителност? Морфа на извечните сънища и кошмари, мечти и страхове. Аз я наследих, изпълних я, нея, съществувалата преди да се появя на света. Също както е съществувала морфата на стратегоса, преди още първият стратегос да проведе първата си битка. Приближи се.

Приближава се.

Целувката върху оросеното му с капчици пот чело го заварва неподготвен. Не усеща нищо.

Ала отровата вече се разлива в него като гореща вълна.

— Ти…

— Стой! Сега си мой. Иди, наспи се. Това е добър огън. Като се върнеш, ще ти разкажа за предопределението ти.

Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет.

— Добре, добре. Върви.

Отива.