Яцек Дукай
Други песни (8)

Η
Под слънцето на Навуходоносор

Понеже пристанът на въздушните свине се намираше на залива Еуностос, при Лунната порта, а дворецът на естле Летиция Лоте π Загис беше в другия край на града, при Мареотското езеро, трябваше да пресекат центъра на така наречената Стара Александрия, тоест кварталите между най-старите крепостни стени още от 25 година на александрийската ера, сиреч от времето, когато по заповед на Александър Велики там, на мястото на селцето Ракотис, били построени първите сгради от камъни и тухли. Естле Шулима Амитаче сочеше със затвореното ветрило посоките на света, тъмните силуети на постройките на фона на огнения пурпур на небето по залез, в сравнение с воденбургското небе — огромно, цветно, сочно като презрял плод. Шулима пътуваше в първата виктика заедно с Йероним и Алитеа, Ихмет Зайдар и Авел бяха във втората, подире им пълзеше змия от шестнайсет виктики, натоварени с багажа, като по-голямата част от него, както предполагаше Бербелек, беше пренесен от „Окуста“ на „Ал-Хавиджа“ и после от нея в двуколките, не отварян повече от два месеца. Слугите на Йероним и робинята на Амитаче пътуваха в последната виктика. Шулима нае в пристанището и орда голи момчета и момичета, общо към четиресет души мускурливи хлапета, за да придружават минаването през града, тичайки край колите и пъдейки просяците, крадците, самозваните водачи, наглите улични търговци, свещеници и тарикати. По този повод се разбра и колко добре естле владее пахлави. Макар че се очаква жителите на Александрия да говорят гръцки, повечето тукашни бедняци, особено от източните канопски квартали, знаят само няколко учтиви гръцки израза, предупреди Шулима. Сега разказваше за местата, край които минаваха, на мек придворен гръцки.

Пътуваха от запад на изток, срещу отварящия се над града нощен звездосклон, оставили зад гърба си последния светлик на умиращото слънце. Канопският път водеше право към Слънчевата порта и зад нея към западното Устие на Нил, покрай Стария канал с Канопис, Меноур и Хераклейон на него — някога отделни градове, днес погълнати без остатък от Александрия. Ако не се смятат невъобразимите азиатски триполии на Джун Гуо, Александрия беше най-големият световен град. Според резултатите от преброяването, извършено по времето на Хипатия ХІІ, в столицата на Египет заедно с околните градчета и селца живееха над пет милиона души. Откакто е била основана, Александрия растеше непрестанно и укрепваше мощта на значението си — но мигар нещо друго би могло да се очаква от града на Първия кратистос? И макар историците да твърдяха, че не е вярно, управляващият в момента Александрия кратистос Навуходоносор Златни упорито поддържаше легендата, че е правнук на Александър Велики; от тази приемственост градът само печелеше. Естле Амитаче сочеше сгради на по петстотин, хиляда, две хиляди години. Първоначалният проект е дело на Дейнократ, по плановете на Хиподам от Милет. Оттам е взето и кръстосването на двете централни улици, Канопския път и Пелусийския път. Те се пресичат в сърцето на стара Александрия; кръстовището им е наречено от поетите Пазар на света. Когато Амитаче сочеше с протегната ръка натам, градските роби палеха първите пирокийни фенери. От този момент върволицата виктики се точеше в шпалир от успоредни жълти светлини. Фенерите бяха на много високи стълбове, по-високи от палмите.

Когато Канопският път премина първия канал, Шулима посочи надясно, на юг, ветрилото мереше над линията на светлините и плоските покриви. Видяха само сенките на най-високите здания.

— Храм на Изида, храм на Серапис, храм на Манат, храм на Аказа, храм на Ормузд, храм на Кристос, храм на Посейдон, храм на Озирис. Те са реконструирани многократно, но повечето са още от александрийската ера. Ако боговете съществуват, гледат точно в тази посока, след като се събудят.

Стигнаха Пазара на света. Насред кръстовището се издигаше висока половин стадий каменна колона, увенчана със златна статуя на мъж. Скулптурата ще да беше доста голяма, щом господин Бербелек без проблеми видя жеста на златния мъж: с дясната ръка вдига към небето меч, с лявата изглажда кероса. Това, разбира се, беше Александър Македонски. Веригата от виктики са завъртя около колоната. Когато вече отминаваха, ветрилото на Шулима отново посочи на юг: „Библиотеката. Всичко, което някога е написал човекът“.

Напуснаха Стара Александрия през Портата на Слънцето, пресякоха втория канал и потънаха в еврейския квартал. Днес там живееха малко евреи, но названието си беше останало същото; в този град названията имат най-дълъг живот. Материята се поддава на времето, но Формата остава. Амитаче посочи наляво гигантските колони на фронтона на елинистичния дворец, между каменните стълбове лежеше дебела сянка. „Тронът на троновете. Тук на четиресетия си рожден ден Александър се увенчава с короната на Цар на света.“

Завиха надясно. Подмина ги рота гвардейци, яхнали еднорози. Черни нагръдници върху бели химатии, бели труфи, завити около главите, брадите подстригани по исмаилитски, нарамили двойни кераунети с четирипусови дула и приклади на цветни шарки, на кръста лунни мечове. Еднорозите морфирани от зебри, гладко изчетканата им черно-бяла козина лъщи на светлината от пирокийните фенери като намаслена. Господин Бербелек притвори очи. Искаше да усети аромата на града, да вдъхне дълбоко вкуса му, знака на морфата — но единственото, което усещаше, беше уханието на парфюма на Шулима. Някъде над Средиземно море тя беше сменила египетските благовония с по-фини цветни аромати — жасмин? квитра? фул? Седеше отляво на Йероним, бедрата и прасците им се докосваха, той усещаше трескавата топлина на тялото й през тънкия плат; когато тя се извръщаше, за да покаже с ветрилото нещо над него, а правеше това често, гърдите й леко притискаха рамото на господин Бербелек. Още на борда на аеростата се беше облякла по александрийска мода, тоест Навуходоносорова: дълга до земята бяла пола, с пристегната високо талия, широк копринен шал, преметнат свободно през раменете (когато го отвори, за да го покаже на Алитеа, в лъчите на залязващото слънце запламтя бродиран със злато феникс), и бяла широкопола шапка. Не беше свалила гривните змии. Преди да притвори очи, господин Бербелек видя как командирът на гвардейците се покланя на Амитаче от седлото в отговор на закачливия й поглед. Усмивката и жеста с ветрилото вече не видя, не му и трябваше, познаваше наизуст тази Форма. С кама, трябва да е с кама, мислеше си, докато пътуваха на юг през все по-тихи квартали, все по-бързо и сред все по-малко хора. С кама и няма да извърна глава. Ако не издържа лице в лице, ако не успея да вдигна ръка, значи, наистина не съм достоен да живея и нека Магьосника си вземе което му принадлежи. Но — преброи ударите на сърцето, седемнайсет, осемнайсет, добре — но казаното от Ихмет не стига, дори да е убила тази Леезе, не стига, дори да ме съблазнява и сама желае смъртта ми в тази проклета Александрия, за какво дойдох тук — не стига, не стига, нуждая се от потвърждение. Прекалено красива е. Той отвори очи. „Парсеидите, дворцовите хълмове — разказваше тя, а ветрилото рисуваше с меки дъги високите сенки, — тоест не хълмовете, цялото крайбрежие на Мареот е силно преморфирано по време на Петата война на кратистосите, когато Навуходоносор изтласква Химерой Скарабей; сега тук са разположени градските резиденции на аристокрацията. Разбира се, много време се прекарва и в селските имения в горното течение на Нил, доколкото знам, Летиция е именно там сега — но кой ли ще се откаже доброволно от благодатния антос на Навуходоносор? Да не говорим, че не е много разумно да се отдалечава за твърде дълго време от двора на Хипатия. Вярно, Летиция й е роднина чрез баба си по бащина линия, но все пак… Ето го и нейния дворец.“

Двуколката спря за момент пред главния вход, двамата задъхани виктикари тежко се отпуснаха на напречницата. Естле Амитаче се наведе към един от стражите, който се приближи към тях. Прошепна му нещо на ухото, замаха с ветрилото. Той се поклони ниско, после викна да се отвори портата. Дотичаха роби с лампи. Банда пристанищни нехранимайковци се засуетиха около него, той даде на всеки по монета. През това време портата се отвори, те навлязоха между палми и хевои. Зад завоя на алеята постепенно се показаха светлините на двореца, роби се викаха в мрака на три езика, скърцаха колелата на старата виктика, хладен вятър носеше екзотични ухания от невидимото езеро, нощните птици се надвикваха в короните на дърветата, гампард притича пред тях, зелените му очи блеснаха в мрака. Алитеа стисна дясната ръка на господин Бербелек: „Благодаря ти, благодаря ти, татко“. Той замига. Бранеше се, но безуспешно, морфата на нейното щастие го покори. Усмивка като ням победен вик, усмивка като чаша гореща светлина. Безмълвно се наведе и я целуна по челото.

* * *

Анеис Панатакис беше данъчен измамник рецидивист. Вече за трети път му отсичаха десния палец за престъпления против Хазната. Името му беше станало за египетските митничари синоним на непочтеност. Плащаше на седем счетоводители; седмият се занимаваше само с регистрация на рушветите. Панатакис имаше две жени, шестима синове, осем дъщери. Трима синове и две дъщери му бяха умрели. Най-големият син помагаше на баща си в бизнеса; най-малкият беше избягал в Хердон; Исман пък, любимецът на Анеис, чакаше в александрийския затвор да го екзекутират за пиратство. Две от дъщерите му бяха омъжени за митничари, две работеха като хетери. Панатакис имаше също така шестнайсет внуци. В десния джоб на джулбаба си държеше лист с имената и описанието им — не можел да помни подробности. Така се беше оправдал и на процеса срещу двамата наемници, които бяха опитали да го нападнат и убият през нощта — не можел да си спомни лицата им. Седмица след това бяха извадили от Нил парцали от дрехите на двамата, разкъсани от крокодили. Анеис Панатакис беше александрийският посредник на компанията „Нюте, Икита те Бербелек“.

Господин Бербелек го откри в задния двор на складовете му. Панатакис го почерпи с кахва, пикваи, фурми, три пъти го покани на гости, шест пъти се покая за ужасните условия, в които се налага да приеме толкова важен гост, още повече пъти прокле бедността си, алчните митничари, Хипатия и Навуходоносор, призова на помощ всички богове (дори тук си имаше малки олтари на Манат, Кристос и Меркурий), повъздиша за доброто старо време, навика роба, който донесе някакво известие в неподходящо време, и чак тогава позволи на господин Бербелек да изложи за какво е дошъл.

— Хммм — взе да смуче замислено мундщука на лулата, след като чу всичко, — значи, искаш, естлос, просто да научиш всичко възможно за нея.

— Да.

— И както разбирам, това не е молба на естлос Нюте.

— Предадох ти писма от него.

— Такааа. Висока аристокрация. У братовчедката Хипатия… Хммм. Още кахва?

— Не, благодаря.

— Така или иначе, ще ти изпратя човек за преговорите с Африканската, естлос.

Навън беше жега, слънцето изгаряше последните петна сянка между паветата и под тентите на магазините и пивниците. До виктиката на господин Бербелек чакаше Фарад, синът на сенешала на дома на естле Лоте, който беше гид на Йероним по града. Като видя господин Бербелек, той прекрати шумната си свада с някакъв прекупвач, поклони се и помогна на естлос да седне във возилото и чак тогава се качи и той, запазвайки съответната дистанция. Фарад беше само по къса поличка и сандали и Йероним, който, след като излезе от сянката, мигновено плувна в пот, го изгледа строго.

— Сега накъде, естлос? — попита юношата.

— Шивач, добър и бърз.

— О, това не е проблем, естле Лоте ползва услугите на най-добрия, впрочем май днес ще идва в двореца да вземе мерки на естле Латек.

— На кого?

— На естле Алитеа.

— А, да. А далече ли е ателието му? До пладне има още доста време. Трябва да облека нещо, хм, неводенбургско.

Кожата на Фарад като на всички александрийци, беше с цвета на тъмна мед. След толкова дълъг живот в короната на Навуходоносор…

Шивачът, стар мидиец, взе мерките лично, отпращайки помощниците си с едно махване. Господин Бербелек си поръча няколко костюма и купи един готов, ушит за друг, но: „Той може да почака“ — както отсече мидиецът, издул устни. Бяло върху бяло: широки памучни шалвари, свободна кируфа от памук и коприна, със светлосиня бродерия на ръкавите. Кируфата беше изискана версия на бурнуса, с поли до земята и стегната качулка. Тя можеше да се закопчава, макар че денем се носеше разтворена. Към комплекта имаше сандали, но Йероним си остана с неургските югри с високи кончови. Мидиецът обеща да приготви останалата част до края на седмицата. Изпрати господин Бербелек до вратата с непрестанни поклони, но той не си правеше илюзии: шивачът всъщност се кланяше на естле Лоте.

Йероним се качи във виктиката и скри главата си под сянката на качулката.

Ихмет Зайдар чакаше, както беше обещал, при статуята на Александър на Пазара на света; намериха го лесно въпреки многото хора. Той измери Фарад с поглед и веднага започна на окски:

— Три неща. Първо, този лов. Наистина изглежда интересно, ще ти покажа какво карат от юг. Сигурно на практика няма да си загубя времето, рано или късно, положително щях да замина и сам. Чух, че в града са Даниел от Орме и старата Лусинда; не знам канят ли се да ходят, или вече са се върнали. Второ. Добър съвет за естлос Нюте: пажуба. Нова трева. В Златните царства вече измества хашиша. Отива на север с керваните с благовония, скоро ще мине от Европа в Хердон. Трето, тя. Трябва да решим: тук или нещастен случай по време на лова.

Зайдар също беше захвърлил европейските дрехи. Загърнат от главата до петите с черен джулбаб и с бамбуков бастун в ръка, приличаше на Пилигрим към Камъка. Впрочем може и наистина да беше решил да посети Ал-Кааба. Никога не беше изразявал явно намерението си да участва в лова с естле Амитаче.

И той скочи в колата, седна отляво на господин Бербелек и потупа с бастуна виктикарите. Извика нещо на пахлави. Двамата потеглиха, свиха по Пелусийския път, на юг. Слънцето тутакси ги удари в очите. Йероним дръпна качулката по-дълбоко.

— Както чувам — поде също на окски, — сега вече всичко се нагласява само̀. Пристигат нимроди, кой от кой по-прочут, примамени от разказите за лов на зверове, каквито светът не е виждал, отиват на юг, към тях се присъединяват отегчени аристократи, бръкнали се дълбоко, как иначе, има ли по-великолепен лов от този в антоса на толкова големи ловци? И така, всеки сезон експедиция след експедиция, джурджи, както ги наричат тук, не върви поне веднъж да не се участва, светската форма обхваща града, страната, раждат се първите песни и пиеси. Всички знаят, че е форма, но искат да й се поддадат. Ще отидеш ли? Само разтръби, че ще заминеш, и веднага ще се съберат желаещи.

— А ти, естлос? Не се ли стягаш? А, да, ако я пипнеш тук…

„Така ли говори за жертвите си?“ — помисли Йероним. Застанал с димящ кераунет над окървавения труп. „Пипнах я.“

— Защо сам не го направиш — измърмори, — след като толкова държиш?

Нимродът насочи синия си поглед към господин Бербелек. Но дали изобщо вижда лицето му в сянката на качулката? Бамбукът потропваше по виктиката.

— А искаш ли го, естлос?

Господин Бербелек не отмести погледа си и персиецът накрая сведе очи.

— Тя е моя — рече господин Бербелек.

— Небето чу, земята чу — съгласи се покорно нимродът.

Господин Бербелек преброи ударите на сърцето си. Двайсет и четири, двайсет и пет, добре. Щом така и така ти е кацнал на ръката, защо да не го опитомиш този ястреб?

— Сега кажи каквото премълча.

Ихмет гледаше края на бастуна, подрипващ в ритъма на въртенето на високите колела на виктиката.

— Арджер, осемдесет и първа, Ръката на Тор. Ти имаше само една стотица. Не съм ги виждал от години, но това не означава, че не ме е грижа за съдбата им, трябва да разбереш това, естлос. Брат ми, цялото му семейство. Нямаше да оживеят. Ти изведе и последния жител, а не беше длъжен, корабите потънаха. Балтик беше на Тор. Ти спаси всички. И щом сега Магьосника иска тебе… Как да остана равнодушен? Естлос.

Невероятно, изуми се Йероним, оправяйки механично гънките на кируфата. Сред хилядите смъртни врагове, които човек си спечелва, палейки градове и изтребвайки армии, сред десетките хиляди наистина може да се случи да си спечели и един-двама приятели…

Междувременно виктиката се качи на Пелусийския мост, който пресичаше косо Мареотското езеро. Тук се простираше вътрешното пристанище, модернизирано по времето на предишната Хипатия, когато за пореден път бяха разширени и направени по-дълбоки каналите, съединяващи езерото с Нил и Средиземно море. Мареот винаги е бил солено езеро, но сега вече беше морски залив. Александрия се разгръщаше край него, на него и над него. От моста видяха първите аергарони, дворци, висящи над водите на Мареот, издигнати при източния бряг, където по закон можеха да плават само ладиите на аристократите. Фарад веднага обясни кой аергарон на кого е и кой в момента губи в това архитектонично състезание. Отдясно беше начупената линия на каменните търговски кейове, където приставаха фелуки и галери, морски кораби и трансокеаници, истинска гора от мачти, кранове, такелаж. Фарад посочи на Йероним складовете на Африканската компания, огромните силози и магазии.

От моста навлязоха в улиците на Горна Александрия. Тук вече и дума не можеше да става за старовремски постройки, хилядолетни храмове и крепостни зидове, помнещи времето на Първия кратистос. Каменни здания се издигаха на седем, десет, петнайсет етажа, често свързани помежду си над улиците, което, от една страна, осигуряваше на минувачите благословена сянка, а от друга — човек оставаше с впечатлението, че влиза в една огромна сграда, мръсен лабиринт от гигантски коридори, в който можеш само да се изгубиш. В това почти затворено пространство какофонията от човешки и животински гласове, екзотична музика и екзотични песни беше почти оглушителна. Господин Бербелек вдигна глава. Над него небето просветваше между съединяващите терасите мостчета. Там, на по-високите етажи и върху плоските покриви на тези сгради, там, под слънцето на Навуходоносор, течеше друг, успореден живот: пешеходци, виктики, камили, зебри, хумии, коне, мулета, кози, сергии и прекупвачи, магазини и работилници. Само мухите, москитите и стършелите се кълбяха еднакво и на слънцето, и на сянка. Господин Бербелек с раздразнен жест смете от лицето си нахалните насекоми; те тутакси се върнаха.

От невидимо минаре муедзин канеше за следобедната молитва.

Завиваха толкова много пъти, че когато най-сетне спряха, Йероним трудно се ориентира дори в посоките на света. Зайдар скочи пръв, отвори, без да чука, и влезе вътре. Виктиката бе спряла в тъмна уличка без изход, къщата беше с решетки на прозорците, прясно варосана. Господин Бербелек вдъхна през носа и тутакси съжали: вонеше ужасно. Над входа висеше фирма, но надписът не беше и на гръцки.

— Демиургос Харшин, син на Зебедей, син на Коджи, препаратор — прочете Фарад.

Титлата на демиургоса на табелката не означаваше нищо: всеки втори занаятчия се обявяваше почти за текнитес.

Влязоха вътре.

— Богове — въздъхна Фарад, огледа залата и си запуши носа.

Въпреки многото прозорци повечето светлина идваше от лампите високо на тавана; прозорците бяха запречени с купчини чучела на животни, ощавени и неощавени кожи, скелети и отделни кости, прозрачни и непрозрачни буркани с консервирани в тях части от тела, още по-загадъчни затворени кутии и кашони. Всичко това беше струпано край стените почти до тавана, някога сигурно подредено по лавиците, нищо чудно на тях да се криеше някакъв ред, защото окото виждаше само хаос.

Господин Бербелек отиде в центъра на залата, където на успоредни маси се кипреха в цялата си отвратителност още недовършени творби на препаратора. По-нататък, към вратите за стаите, бяха готовите произведения. В момента общо над сто мъртви очи зяпаха Йероним — ами онези животни, дето нямат очи, ами онези, които пулят засега празните си очни ями…? Господин Бербелек пипна предпазливо отворената паст на изпънал се за скок хищник.

— Какво е това? Хиена?

— Ааа, не, не, естлос. — Гърбав старец полунегроидна морфа, се дотътри до господин Бербелек, прекъсвайки полугласния си разговор със Зайдар. — Това е специална поръчка, предизвикателство за един демиургос. — С усмивка потупа хищника по голия, сиреч без кожа, гръб. — Такива създания няма, аз ги творя, от мъртви части.

Господин Бербелек отметна бялата качулка и се огледа из залата.

— Как тогава се разбира кои животни са истински? Не познавам тукашната фауна. Това например — ще е птица, нали?

— Ааа, естлос, ето това е въпрос, това е въпрос!

Харшин заклати енергично плешивия си череп, едновременно подръпвайки рядката си сива брадичка. Йероним забеляза, че лявото око на препаратора има перде, а тялото му е разкривено не само от гърбицата: частична парализа е обездвижила лявата му ръка, лакътят е превит в неестествен ъгъл. От какъв вид е безумието на този човек? Щом дори под калокагатичната корона на Навуходоносор се е деформирал така… Поне гръцкият му език е останал кристалночист.

— Това е въпрос, над който съм мислил дълги години, преди изобщо да опитам да постигна съвършенство в моята текне. Кои животни изглеждат „истински“, на кои сме в състояние да повярваме, кои никога не биха могли да съществуват? Зад простотата на всяка красота се крие голяма философия, която се постига така, както са го правили софистесите, с огромно усилие, по труповете на мислите. Именно тук, в Александрия, е извършена първата аутопсия и вивисекция на човека; традицията е дълга и богата. Да не мислиш, естлос, че препарирането е само примитивна текне за разкрасяване на мърши? Ха!

Харшин за момент зашляпа към ъгъла, където изпод купищата боклук изрови книга с кожена подвързия. Господин Бербелек използва тази пауза, за да погледне въпросително Ихмет. Персиецът вдигна рамене.

Гърбушкото тикна книгата под носа на Йероним. Peri fizeos. Katharmoi, прочете господин Бербелек.

— Емпедокъл от Акрагант! — възкликна препараторът, досущ жрец, който започва да хвали боговете. — Не Александър, а той е бил първият истински кратистос! Възкресявал е мъртвите, управлявал е ветровете, аурата му е изгаряла болестите в цели страни, никой не е оставал неубеден, след като го е изслушал. Наистина е бил като безсмъртен бог сред другите, не като смъртен човек. Наричали са го магьосник. Ха! Хвърлил се е във вулкан, но пиросът се оказал по-слаб от морфата му, лавата не могла да унищожи тялото му. Емпедокъл от Акрагант столетие преди Аристотел е опознал правата на природата, четирите първоелемента, четирите корена, ризомата, филия, нейкос, непрестанно свързващи се и разделящи се, вечния хаос и стремежа от форма към форма, от съединение към съединение както между всичко мъртво, така и между всичко живо. И ето какво е казвал: в началото не е имало нито Форма, нито Цел, ами смесица на всичко с всичко, свободен хаос; само глави, само ръце, само копита, само рога, само пръсти, само косми. После от тях се създали всички възможни и невъзможни комбинации: мечка с крила на водно конче, три глави без тяло, крак и ухо, рогати змии, ръце с хриле, птици с глави на тигри, мускули без стомаси, мускули без жили, мускули без кости, тела без начало и без край. Но повечето от тези създания не са били способни да преживеят или са можели някак си да оцелеят, но други са се справили по-добре и са изтребили първите. Така че накрая са останали само най-храбрите или тези с най-полезните органи. Размножавайки се, са придавали своята Форма на потомството. И какво тогава да стори препараторът, изправен пред този студен хаос от тела да избира формата на ново непознато съвършенство? Трябва да видя в главата си цялата предистория на това животно, да видя как живее, как ловува, какви врагове има, как се размножава и ако успея да се оправя с всичко това, значи, животното е достатъчно истинско. Дори най-посредственият текнитес на флора или фауна не трябва да прави това, когато отглежда нови видове, пригаждайки потенцията на неродените още и неразвити растения или животни към своята Форма, насищайки ги изцяло със своята аура, привличайки ги лека-полека, от поколение на поколение към себе си — той знае, че каквото и да се роди, ще бъде по-съвършено, все пак не е в състояние да изморфира невъзможното. Аз, аз съм този, който с много труд изнамирам възможното в потопа от невъзможности. Това изисква особен начин на мислене; мисълта също може да бъде заразена. Но попитай когото искаш в Александрия — няма по-добър от Харшин, сина на Зебедей! — Той оголи пред господин Бербелек изпочупените си криви зъби. Със свободната си ръка продължаваше да потупва по гърба изкуственото животно. — Повярва в него, нали, естлос! Истинско е колкото хиената. Нарекох го ройпус.

— Хм, наистина, помислих, че това е някакъв звяр, който не ми е познат. Господин Зайдар…

— А, да, да, ето, отиваме…

Старецът хвърли книгата към купа до стената и кимна към гостите да го последват. Без да се оглежда, повлече крака по тесен, потънал в полумрак коридор в задната част на ателието. При това не спираше да бъбри.

— И ето че се изправих пред същия проблем, само дето сега разрешаването му не е в моите ръце, не аз вземам решението, ще ми го докарат и ще поискат да го обезсмъртя в истинската му форма, такова каквото е живяло, но аз не знам как е могло да живее, каква е била истинската му форма, какъв е бил възможният му живот, опитвам се да доловя в главата предците му, историята, но е невъзможно, невъзможно е, няма такава форма, то се разпада — както е казвал Емпедокъл: глава без тяло, очи без глава, зеници без очи. Може и наистина да са се променили до неузнаваемост по време на пътуването на север, не трябва да ги вкарват в сърцето на антоса на Навуходоносор, но всъщност нали той по-скоро би ги вдигнал на крака и излекувал посмъртно, макар че, все едно, няма смисъл, нито един антос на кратистос не е толкова силен, тук не става дума за това, не знам за какво става дума, няма да мога, това е невъзможно.

Мрънкайки цялата тази тирада, той отвори странична врата и влязоха в друга работилница. Тук на три отделни маси в телени скелета имаше три чучела на животни в различен стадий на декомпозиция.

Така си помисли господин Бербелек, като ги видя, защото вече беше подготвен от думите на Зайдар и Харшин да види животински форми; но след третия удар на сърцето дойде опомнянето: какви ти животни, това не са, не бяха животни. Но не знаеше какво би могло да бъдат.

На масата отляво имаше тъмен храст от преплетени жили и сухожилия, без кръв, без кости, хаос от извадени на жълтата светлина вътрешни органи — но що за органи бяха това, в какво тяло са били опаковани, в каква форма? Нито връх, нито дъно, нито гръб, нито страни, нито глава, нито опашка, ами гъсто оплетени черни вени и сиви връзки, които не свързваха нищо, никакви части от организъм, просто започваха и свършваха в пустотата.

На масата срещу господин Бербелек висеше в скелето червен като бебешка кръв скелет на гигантска пеперуда. Разбира се, пеперудите нямат кости. Но — окото вижда, разумът назовава. Да имаше поне глава тази пеперуда — ала нямаше, от двете страни я увенчаваха прозрачни мехури от опъната ципа, наполовина пълни с някаква мазна пихтия. Лявото крило на „пеперудата“, по-скоро костите на лявото крило бяха два пъти по-големи от костите на дясното.

На масата отдясно теловете оплитаха одрани крайници на голяма маймуна, крайници и глава. Туловището липсваше.

— Казват, че точно така е изглеждала — отвърна препараторът на въпросителния поглед на господин Бербелек. — Че вътре е имало само зелена мъгла. И от тази мъгла — лапи, крака… Изглежда, се е превърнала в капки и се е изпарила, докато са се връщали в Александрия. И какво да го правя сега аз това?

Демиургосът разпери безпомощно ръце и левият лакът се вдигна над рамото му.

Ихмет Зайдар се приближи до непеперудата, полека прекара нокът по мехура от лигава ципа.

— Е, куршум ще я пробие — измърмори.

След което се усмихна криво към господин Бербелек, сякаш вече напълно освободен от неговата Форма.

— И какво, естлос? Ще половуваш ли?

* * *

На следващия ден, 28 априлис, на Диес Луне господин Бербелек се запъти към Александрийската библиотека. Фарад отпрати още сутринта. Никой не видя как Йероним вади изпод двойното дъно на пътническия си сандък овехтяла книга с черни корици и я пъха в широкия джоб на кируфата.

Музеят, който Александър отваря за шейсетия си рожден ден, създаден по образец на Ликея на неговия учител и втори баща Аристотел, отначало включва параклиси, посветени на музите (с времето превърнати в светилища на най-различни богове), градини, в които се организират лекции под открито небе (с времето погълнати от Градините на Паретене), бестиарий (също погълнат от Градините) и основана от самия Аристотел библиотека. Библиотеката, и тя финансирана от държавната хазна, не се занимава само с физически изследвания и търсене на софия, а се оказва много полезна за нуждите на административния център на Александровата империя, в какъвто бързо се превръща градът. Скоро тя се отделя като независима и се разраства далеч над намеренията на своя създател. Днес, след близо две хиляди години непрекъснато събиране, копиране, преводи и архивиране на книги и всякакви други материални носители на човешката мисъл, Голямата библиотека в самата Александрия наброяваше над двайсет сгради с няколкостотин милиона книги в тях; освен нея имаше и най-различни филиали в страните от бившата империя. Само Пергамската библиотека от най-добрите времена на Селевкидитите можеше да се сравнява с нея.

Обикновеният пришълец, който поискваше да ползва натрупаното в тази съкровищница на знанията, следваше да влезе там през Серапеума. Светилището на Серапис първо е анексирано от разрастващата се Библиотека. То все още беше седалище на култа към бога на плодородието и смъртта — макар че го засенчваше прочулият се с множеството излекувани храм в Канопа — но преди всичко изпълняваше ролята на вход в Библиотеката. Библиотекарите и жреците си бяха изработили изпробван от вековете кодекс за мирно съвместно съжителство, удобен и за двете страни.

Виктиката на господин Бербелек премина по моста на Мареотското езеро, свърна от Пелусийския път наляво и спря заради задръстванията в центъра на югозападната част на Стара Александрия. Йероним плати на виктикаря, нахлупи плътно качулката и се сля с тълпата минувачи. По примера на Зайдар се беше сдобил с бамбукова тояга, така наречената рикта — главно за да ръга в ребрата и удря по прасците другите пешеходци, както и да се пази от подобни действия на чуждите рикти. Аристократите по принцип не се движеха из града пеша и без прислуга.

Нямаше как да сбърка Серапеума, виждаше го отдалече. Не че сам той не беше висок — беше си — но и се издигаше на огромна платформа над града. Господин Бербелек се заизкачва, като броеше стъпалата на широкото стълбище. Сто шейсет и три. В центъра на платформата се издигаше храм с мраморна колонада. Нямаше нито врата, нито стражи, поне Йероним не видя такива; всеки можеше да влезе. Зад колонадата и сенчестото преддверие с блестяща мозайка на тавана, представяща Слънцето, се отваряше Голямата зала на храма със статуята на Серапис в центъра. Това не беше оригиналът, дело на Бриаксис, изваян по специалната заръка на Александър — той беше унищожен по време на Второто питагорейско въстание. Сегашната статуя беше пренесена от Серапеума в Канопа. Брадатият бог седеше с разперени ръце — под едната клечеше двуглаво куче, в другата имаше масивен скиптър — и беше толкова голям, че ръцете му докосваха стените. Стените бяха покрити със златни, сребърни и бронзови орнаменти; самият бог беше от злато, сребро, олово, рубия и калай, сапфири, хематити, смарагди и топази. На една от стените високо под тавана имаше малък прозорец, който отваряха в деня на бога, когато в храма се внасяше Живото слънце; през това прозорче падаше тънък слънчев лъч и полагаше ярка целувка върху устните му. Самото Живо слънце биваше вдигано на височината на устата на бога и там увисваше във въздуха, между ръцете му. Когато предния ден минаваха пред храма, Фарад услужливо обясни на господин Бербелек, че в дланите на Серапис са монтирани силни магнити. Йероним съжаляваше, че вече не му е писано да види как са се почитали великите богове.

Зад статуята имаше две врати, водещи до страничните кораби и по-нататък, в подземието, през лабиринт от хранилища, който постоянно растеше, до главното здание на Библиотеката. Под дясната ръка на Серапис имаше маса за дарения за храма, под лявата — маса с дарения за библиотеката. Даренията, естествено, бяха доброволни и в свободно количество, но в обилния словесен поток на Фарад се съдържаше информация и за тази традиция.

Йероним сви надясно, бръкна във вътрешния джоб на кируфата и остави на масата пет житни таланта. Чиновникът от Библиотеката вдигна поглед над книгата, в която се записваха даренията.

Господин Бербелек се подпря на масата с ръка, на чийто безименен пръст имаше родов пръстен.

— Естлос Йероним Бербелек-от-Острог търси мъдростта в светилището на Музите — рече на гръцки.

Чиновникът кимна към един от голите роби, които клечаха до стената. Робът скочи към него; чиновникът му прошепна нещо на ухото. Дулосът бързешком се скри в страничния кораб.

— Заповядай да си починеш, естлос.

Господин Бербелек седна на мраморната пейка зад гърба на Серапис. Положи ръце върху риктата, подпряна в пода между коленете му. Лицето му все така бе скрито под бялата качулка; железният пръстен със Скакалец беше единственият видим знак за идентичност.

— Естлос?

Той вдигна глава. Повиканата библиотекарка очевидно беше родовита александрийка, ако се съди по кожата с цвят на мед, гърдите с класическа форма, черната коса и правия тесен нос. Дългата й пола беше закопчана високо над талията с брошка със знака на библиотеката.

Тя го заведе в източния кораб, където седнаха на една от ниските мраморни маси, отрупана с купчини книги. В дъното на помещението работеха двама библиотекари, разговаряйки тихо над отворените ръкописи. Това беше светилище на сянката, хлада и тишината, лампите хвърляха само толкова светлина, колкото да може да се чете.

Библиотекарката почерпи Йероним с медотокал от купа, пълна с плодове. Той благодари.

— Береника — представи се тя. — С какво мога да ви помогна?

Той извади книгата. Береника протегна ръка. След кратък миг на колебание Йероним й подаде изданието.

Тя го отвори, прелисти няколко страници и го погледна въпросително.

— Гръцки, окски, гелски, вистулски, готски, московски или латински превод. Имате ли някой от тях? Сигурно имате.

Береника замислено положи затворената книга на коленете си — мръсно черно на меката белота — преплете пръсти върху нея — той сега видя, че има еднакви халки на палците — и леко наведе глава. И двамата скриха лицата си: тя под завесата от коси, той в сянката на качулката.

— Бих искала да знам как си се сдобил с нея, естлос.

— Имате ли тези преводи, или не?

— О, сигурно ги имаме.

— Тогава?

— Как? — повтори тя. — Естлос?

— Но какво има? Толкова ли е рядка?

— Наистина ли не знаеш…

— Щях ли да идвам тук и да питам…

— Е, да. Да. — Тя помълча. — Всъщност трябва да докладвам за нея на началниците си.

— Но за какво, богове! Поне ми кажи каква е тази книга. Кой е езикът. Какво пише в нея. Знаеш.

— Знам, знам, познаваме такива книги.

Начинът, по който го каза, интонацията, с която устните й отрониха това „такива“, тутакси отвори в главата на Йероним пътечка на бързи асоциации. Александрийската библиотека на теория е независима институция, но все пак е на земята на Хипатия, в антоса на Навуходоносор. Като родовита александрийка, Береника притежава всички добродетели и проклятия на тази Форма.

Господин Бербелек отметна качулката. Обърна се към жената и леко я стисна за ръката. Тя потрепери.

— Можеш да ми кажеш — рече. — Длъжна си.

Тя инстинктивно кимна.

— Светлината на нашата Господарка, най-вероятно първо копие — заговори трескаво. — Езикът е на Лабиринта, една от свещените писмености в Кафтор, от хилядолетия не се ползва. Когато след Петата война на кратистосите и Прокуждането на Илеа Колотропийска се появяват лунните култове, те възприемат тези традиции и новия език като своеобразен шифър. Из Европа и Александрийска Африка започват да се разпространяват издания и книги. Непосредствено след Прокуждането кратистосите остават особено чувствителни, оказват натиск върху владетелите, всички заловени последователи на Господарката са осъдени на смърт. Оттогава са минали няколкостотин години, но подобна книга все още е утежняваща улика в антосите на повечето кратистоси. Тук също, в антоса на Навуходоносор; особено тук. Трябва да знаеш, естлос: някога Потния е владеела тези земи, от Пиренеите до Садара и Аксум. Имаме тези заглавия в библиотеката, всички, но те не се изнасят и никой външен няма достъп до тях.

Проклетата Магдалена Леезе, каза си господин Бербелек. Само това му липсваше. Ако и Шулима е забъркана в това…

Стисна рамото на Береника; веднъж му се подчини, няма да се опъне и сега.

— Върни ми я.

Но тя скочи, изтръгна се от хватката му, отдръпна се от масата. Притисна книгата до гърдите си (мръсно черно на светлокафяво).

— Мисля… мисля вече да си тръгваш, естлос.

Хубаво връщане на великия стратегос, няма що, въздъхна наум Йероним и пак се скри под качулката. Някаква си библиотекарка — уж уплашена, а без проблеми му се изплъзна. Друго нещо: наистина ли сложих на везната морфата на стратегос, нямаше да я заколя, това не беше заповед, не ми се е клела във вярност все пак. Не си кратистос, Йерониме, нито крал, нито аристократ на чистата Форма. Детските фантазии на Авел ти объркват главата. Магьосника изяде сърцето ти, забрави за онзи живот.

Той излезе от Серапеума на заления от слънцето площад. От височината на сто шейсет и трите стъпала виждаше цялата Стара Александрия, чак до светилището на Изида и големия фар на остров Фарос. Небето беше безоблачно, девствена синева, от която струи пречистваща яркост. За няколко удара на сърцето настроението на Йероним коренно се промени. Въпреки всичко — каза си, вдишвайки дълбоко морския бриз — въпреки всичко Ихмет беше прав: дълги дни, топли нощи, сияние във въздуха, хората по-здрави и по-красиви, подправките по-пикантни, вината по-горчиви; така човек може да си втълпи живота и радостта от живота, това е благородна форма. Да е благословен хилядократно Навуходоносор Златни! Няма да се предам. Винаги мога най-малкото да плюя в лицето й, нали!

Слизайки от платформата на храма, господин Бербелек се смееше на глас.

* * *

Разделиха се при Фонтана на Хезиод. Алитеа беше убедена, че той възнамерява да посети римския бардак — добре усети настроението му, но Авел беше възбуден от съвсем друго нещо. Снощи след вечерята се беше заприказвал със Зенон, сина на естле Лоте от първия й брак. Робините не спираха да доливат вино, разговорът прескачаше от асоциация на асоциация — цирка на Аберато К’Ире, черните олимпиади, римските гладиатори; и тогава Зенон разказа за това място и показа белега си, крит от майка му и семейния текнитес на тяло — тесен и блед, на бедрото. „Всеки младеж от добро семейство има поне един такъв — убеждаваше го Зенон. — Това сега е модерно. Всички ходят. Не е прието да се откажеш. Градините на Паретене, разбира се, на Диес Мартис, час след здрачаване, но се отива по-рано. Двайсет и втора градина. С препоръка. Един белег, една препоръка. Искаш ли?“

Що за въпрос! Формата не допускаше отказ, само страхливец би се отказал — нищо чудно, че „всички ходят“. Но той действително искаше. Макар че може би именно Формата го караше да иска. От салон в салон, от един квартал в друг, където и да се срещнат двама или трима млади мъже от добри семейства — достатъчно е един да я наложи съзнателно, неволно — и тя ще победи, неподдаваща се на отхвърляне, ще я понесат по-нататък… Когато сега на влизане в Градините, мислеше така, озърнал се назад, към вечерния град, към Александрия от хоризонта до хоризонта, от небе до небе, той си представи гигантски юмрук, стиснал столицата на Египет и изстискващ от нея най-свежи, най-живи сокове право върху плодородната почва на Градините на Паретене всяка седмица, в деня на Марс, един час след здрач. Ако изобщо съществуват някакви богове, то са точно такива, мислеше си Авел. И точно така им принасяме жертви: пламенно, на драго сърце, по собствена свободна воля. Защото знам, че това е Форма, но искам да й се подчиня. Ако не бях дошъл тук, нямаше да мога да ги погледна в очите: Зенон, другите, които ще научат, че съм отказал. Разумът не управлява срама. Срамът се ражда от непрестанното сравняване с образа на човек, какъвто бихме искали да бъдем. Баща ми също трябваше да накаже онзи убиец на „Ал-Хавиджа“; срамно е, че го остави да избяга. Аз знам как не мога да не се държа. И Авел несъзнателно галеше ръкохватката на готския кинжал, скрит под кируфата.

Свещените градини на Паретене бяха открити още под аурата на кратиста Илеа, преди Войната на кратистосите. Казват, че всички най-добри текнитеси на ге и на флора са жени, именно техните произведения остават в историята. Създателка на Градините беше Мария Анатолийка, Черната гълъбица, същата, която е отгледала млечната палма и пясъчната пшеница, серба и зербиго. Преморфирала е това кътче египетска земя така, че оттогава всяко растение е можело да му наложи своята Форма — тук растяха при условия, близки до родните, най-екзотични видове от най-отдалечените краища на Земята. (Вече по времето на Навуходоносор част от Градините беше оградена с панели от воденбургско стъкло за допълнителна изолация.) Софистесите и до днес спореха каква всъщност беше морфата на Черната гълъбица, какво беше направила с тукашния керос.

Градините на Паретене бяха достъпни за гости през цялото денонощие, входът струваше двайсет драхми. Авел плати и влезе. От параклиса на Паретене веднага след входа алеята се разклоняваше на по-малки, които обикаляха Градините. В тази окръжност бяха затворените градини, обикновено под патронажа на светилището или на високопоставени семейства, извън нея — отворените градини под патронажа на Хипатия. Двайсет и първата градина беше от вътрешните с патрони Птоломеите.

Вече се смрачаваше, робите палеха лампите. Осветяваше се само околовръстната алея, вътрешността на градините бързо потъваше в полумрак, из който танцуваха милиони сенки. Авел задмина параклисчето и погледна над желязната ограда — от северните градини прекрасно се виждаха морето, Големият залив и Фарос, отразената светлина от фара стига през гъсталака дори тук. Авел обаче зави на юг.

По това време Градините се посещаваха главно от търсещи усамотение двойки; двайсетдрахмовият входен билет впрочем беше и затова, да не влизат уличниците. Индийската градина, Градината на Хатат, Градината на Антиподите бяха най-популярни. Ледената градина и Градината на Садара пък се посещаваха най-слабо.

Авел мина първия завой. На всяко разклонение имаше малка статуя на Паретене, по атрибута, който държеше, можеше да се разбере видът на дадената градина. Зенон беше казал на Авел да завие при Паретене със змията в нозете.

Но не му каза, че това е едва втората градина на южната алея и изненаданият Авел спря при вида на каменната група от жена и чудовище. Ръката стискаше влажната от пот дръжка на кинжала. Той облиза устни, огледа се — никой не минаваше, впрочем какво значение има дали някой ще го види, нали точно това се искаше — всички да видят как Авел Латек, Авел Бербелек с този кинжал…

Би могло да ми се случи нещо, да се загубя, баща ми да ме хване и да ми забрани, всъщност не съм длъжен да ходя там, някак ще се извиня, ще ми повярват — той знаеше, че няма да му повярват — малко ли камъни има, всякак мога да се спъна в неподходящ момент, чиста случайност, удар между ребрата, лекарят закъснява, случват се тези неща, Зенон каза, че се е случвало — но случаят няма власт над Формата, можел ли е Александър Велики да умре, падайки от коня? — ако сега се върна, а никой не ме видя, така че никой няма да знае, че…

Авел се отдалечи доста от статуята, вече стигна до входа на градината, стоманеният герб на Птолемеите — орел върху светкавица — блестеше в полумрака. Вратата се отвори още преди да е почукал. Зенон чакаше до вратаря, готов да гарантира за него.

— Влизай, влизай, почнали са по-рано.

Почерпи го с тутуница. Авел вдъхна дълбоко. Държеше тутуницата в лявата ръка, погледна — не трепереше. Усмихна се криво.

— Добре, надявах се да не се наложи да чакам.

На Земята на драконите, Южен Хердон, растяха определено гигантски дървета с дънери като кули, високите им корони напълно закриваха потъмняващото небе. Хартиени лампиони и ехото от хорови подвиквания показваха пътя. Вървяха зад роб, понесъл голяма амфора. Зенон припираше Авел, изпревариха дулоса. „Побързай, да видя поне края!“ От клоните на колосалните дървета висяха гирлянди тъмновиолетови лиани с леко фосфоресциращи червени цветове. Като се озоваха на поляната, Зенон хвърли фаса в един от тях. Цветът тутакси се сви в пурпурен юмрук.

На поляната имаше стотина души, девойки и младежи, почти всички под двайсет и пет години; с едноморфно съвършени тела, допълнително идеализирани от скъпо платени текнитеси, приличащи си досущ братя и сестри, всички аристократи или наследници на родове, стремящи се към аристокрацията, бъдещият елит на Александрия, Децата на Навуходоносор. Те се смееха, крещяха ругатни, обиди и приветствия, пиеха тъмно вино от кристални чаши, пушеха сладък хашиш с персийски лули. Някои седяха на тревата, край дебелите коренища на драконовите дървета, няколко двойки, заети с ласки, вече не забелязваха околните, но повечето бяха застанали в кръг около центъра на поляната, където един гол младеж с нож гонеше друг гол младеж с нож. Над главите им висеше пръстен от яркочервени лампи.

Зенон и Авел си пробиха път през навалицата и застанаха в първия кръг зяпачи. Пътьом Зенон грабна от един дулос разносвач чаша вино.

— Ха! Знаех си! Мише сърце! — плю с отвращение и протегна към единия с ножа, който бягаше, ръката си с жеста на Обърнати рога.

Авел видя, че другите показват същото. Гласове ругаеха страхливостта на Гай и подканяха Аксиндър най-сетне да се разправи с него. Авел пушеше настървено, но и това вече не помагаше.

Противниците се гонеха из кръга, явно това траеше дълго време, защото те по-скоро се местеха, Аксиндър, целият червен, крещеше на Гай и размахваше ножа, Гай от време на време поглеждаше назад, нито един от двамата нямаше дори драскотина.

Изведнъж Гай се олюля и бутна един от струпалите се; той го отблъсна и Гай падна по гръб. Аксиндър скочи към него — сега ще го убие, помисли Авел — но Гай изби ножа от ръката му, обаче Аксиндър пък стъпи с един крак на гърдите му. И двамата дишаха тежко.

Тълпата почна да вика една-единствена дума: „Покори се! Покори се!“ — Формата на ситуацията беше толкова силна, че самият Авел не разбра кога почна и той да вика същото, краят трябваше да настъпи, такава беше реалността: „Покори се!“.

Аксиндър премести мръсния си крак към устата на поваления. Гай вече не можеше да се колебае, замижа, вдигна глава и целуна крака на победителя.

— Аксиндър! Аксиндър! — скандираше тълпата, Авел и той с останалите.

Към Аксиндър се спуснаха две момичета, започна се прегръщане и целуване, той, целият грейнал от триумфа си, вдигна нагоре чистия нож, сякаш беше някакъв трофей; някой му подаде чаша вино, той го изля на главата си. Всички се засмяха.

Гай пропълзя извън кръга червена светлина от лампите.

— Добрее — измърмори Зенон и даде на Авел празната чаша. — Херман е тук. Докато не са се разотишли.

И преди Авел да схване значението на тези думи, синът на естле Летиция Лоте влезе в центъра на поляната и плесна три пъти с ръце.

— Сега внимание! — извика. — Госпожи и господа! Сега! Вечерта едва започва! Не си тръгвайте! Сега! Слава на естлос Херман от Меретепите! Синът на Адмос! От хилядолетна кръв! Правнукът на победителя от Родос! Деветнайсет години! Трети двубой! Четири белега! Слава сега!

Херман излезе от кръга и отиде при него в центъра на поляната, облечен беше само с бели шалвари, които тутакси свали; някой му хвърли нож, Херман го хвана във въздуха. Зенон се обърна към Авел:

— Сега! Сега! Слава на естлос Авел от Бербелекови! Синът на Йероним! Йероним Бербелек! Да! Стратегосът на Европа! Победителят от Умита! Победителят от Финас! Завоевателят на Кучешкия град! Мълнията на Вистулия! Позорът на Магьосника! Да! Синът на Йероним Бербелек! Шестнайсет години! Първи двубой! Слава! Сега! Тук и сега!

С всеки вик за почест на баща му Авел все по-уверено чувстваше, че ще загуби, че е обречен да загуби, победата му е невъзможна. Бавно и спокойно, почти като в транс — увереността беше тъй голяма — свали кируфата и шалварите, развърза сандалите, извади от пазвата си готската кама. За миг се вторачи в черното закривено острие от пуринична стомана. Дръжката във форма на кобра беше мокра от пот, той отри дланта си в бедрото.

Зенон потупа Авел по рамото и се върна при зрителите. Авел вирна глава. Вече нищо не чуваше, наоколо скандираха нещо, но той не чуваше какво, червената светлина му бе отнела слуха. — Херман вървеше към него, беше с половин пус по-висок, стискаше ножа някак странно пред гърдите си. „Той е тренирал — каза си Авел, — той вече се е бил два пъти, знае как. А аз само съм си играл с кама. Няма как да спечеля. Трябва да хвърля кинжала и да падна на колене, да му целуна краката. Иначе ще ме заколи. Хряс!“

Представи си го: как коленичи и му целува стъпалата. Кръвта се заблъска в слепоочията му. Озъби се. Почит за естлос Авел Бербелек! Синът на Йероним! И се хвърли към Херман. Онзи замига, вдигна ножа, в последния момент го отпусна, отстъпи назад, обърна се и търти да бяга. Авел беше бърз, в гимназиона изпреварваше всичките си връстници. С десет крачки настигна Херман, почна да му нанася удари по гърба, резна го по бедрото, през ръката; сграбчи го за косите и го дръпна, спирайки го на място, после заби кинжала в дясната половина на седалището.

Херман падна. Зенон дръпна задъхания Авел настрани. Над победения се наведоха лекари, демиургоси на кръв и кости. Авел извърна изумения си поглед.

Висока аристократка с брилянтови обеци и цветна татуировка по цялата шия подаде на Авел голяма чаша вино. Усмихваше се широко. Най-естествено, сякаш бършеше потта от челото си, Авел я притегли към себе си и я целуна, жадно пиейки дъха й.

Зенон го хвана за дясната ръка и я вдигна високо, както си беше още на юмрук. Скандираха вече всички, случилото се беше безспорно:

— Авел! Авел! Авел! Авел!

* * *

Първото нещо, което естле Летиция Лоте направи след завръщането си в Александрия, беше да устрои прием по този повод. Разбира се, не заради естле Амитаче; важното беше александрийската аристокрация да приветства самата Летиция. По думите й приемът трябваше да бъде „скромничък“. Покани малко над сто гости. Вечерта на трети маюс, на Коленопреклонението пред Слънцето — когато ръбът на слънчевия диск докосва златната статуя на Александър — вратите на двореца се отвориха.

Колкото и голямо да беше, гостоприемството на естле Лоте си имаше граници, впрочем нямаше и обичай на поканените да се възстановяват парите за покупките, затова господин Бербелек трябваше да плати за своите и на децата си дрехи от собствения си джоб. Неволно вдигна вежди, като видя сметката, изпратена му от шивача мидиец и вавилонския бижутер на Лоте: деветдесет процента от сумата беше за тоалетите на Алитеа. Разбира се, плати безропотно; но намери сгоден случай да поразпита Порте и Антон за разпространяващите се сред прислугата и робите приказки (най-сигурният източник на информация във всяка къща!) и излезе наяве нещо, което всъщност Йероним беше очаквал: Алитеа прекарваше по-голямата част от времето си с естле Амитаче, в двореца или в града, в луксозни бани и сомеи на текнитеси на тяло, покупките си също беше правила в компанията на Шулима. Тя я морфира пред очите ми, гневеше се господин Бербелек. Сега, когато Алитеа е най-податлива, Амитаче оформя бъдещето й. И как да се противопоставя на това, как? Не мога; би трябвало да сломя Формата на собствената си дъщеря, да потисна волята й. Кога започна това, на „Ал-Хавиджа“ ли? Или още на срещата им в цирка? Защото е вярно, че родителите никога не са най-близките приятели на своите деца; тази роля винаги се пада на чуждите, когато децата търсят начин да се изтръгнат от формата на бащата или майката — и слепешката падат в противоположни форми. Само че в случая с Авел чуждият съм аз, Алитеа обаче си е намерила По-голяма сестра.

Но когато я видя вечерта на приема в големия атриум на двореца, до племенницата на Хипатия, да посреща прииждащите гости, с един от тоалетите, за които беше платил почти състояние, целият му гняв се изпари и той призна спокойно, че Шулима е победителка и всъщност това дори не го дразни. Защото видя една красива млада жена, горда аристократка. Само за няколко дни Амитаче почти беше успяла да превърне Алитеа в александрийка, дори кожата й по някакво чудо беше започнала да става меднозлатиста, с цвета на Навуходоносоровото злато. Черните къдрици падаха на изкусно фризирани вълни по гърба й чак до също черния широк колан, бродиран със сребро, надолу се спускаше дълга пола от снежнобяла коприна, разрязана почти до коляното, в разреза проблясваха златните шнурове на високите сандали, овързани няколко пъти около стройния прасец; кракът беше леко издаден напред. Алитеа беше гордо изправена с вирната глава и брадичка, раменете дръпнати назад, гърдите — е, все още далече от Навуходоносоровата морфа — изпъчени, между тях сребърно колие спускаше ледената си метална висулка, полузалязлото на хоризонта слънце остро проблясваше върху нея, когато Алитеа подаваше дясната си ръка с дланта нагоре, та аристократите с поклон да могат да целунат вътрешната страна на китката й, и високите аристократи на Египет наистина се покланяха и полагаха формални целувки, тя ги награждаваше с кимане и жест на черното ветрило от крило на василиск, което държеше с дясната ръка, леко и небрежно, достойно наистина за естле Амитаче: отваряне, прибиране, отваряне, леко размахване, затваряне, докосване ръката на госта… дори когато аристократите вече влизаха вътре и се смесваха с останалите гости, пак се извръщаха към Алитеа и я обсъждаха полугласно, опитваха се да доловят погледа й. Тя се правеше, че не забелязва.

Отдясно на естле Лоте стояха синовете й и естле Амитаче с естлос Камал, брата на Летиция. Това място беше предназначено за естлос Бербелек, но той се измъкна уж по бизнес въпроси. По-лошото беше, че измъкването отговаряше на истината: съгласно информацията, получена от Анеис Панатакис, поканата беше приел и беше дошъл естлос Кетар Ануджабар, един от двамата основни съдружници в Африканската компания. Без да чака формално да го представят, той отиде при Йероним и поде разговор. Беше, разбира се, доста по-висок от него; под отворената картиба се виждаха черните му мускулести гърди (през по-голямата част от годината Ануджабар живееше в антоса на Меузулек, в крепостта Сала на западния бряг на Африка), подстригана на квадрат брадичка обрамчваше лицето му, месестите устни вечно бяха изкривени в оскърбително явна насмешка. Той се възползва от неразговорливостта на Бербелек и натрапи формата за разговор. Сочеше с чашата абсент отделни гости и полугласно разправяше на Йероним по-забавните клюки за посочените; някои от тези сплетни всъщност бяха завоалирани коментари и намеци за търговски оферти от писмата на Кристоф Нюте. Господин Бербелек слушаше с интерес. Явно естле Лоте наистина познаваше всеки, който си струваше да се познава в Александрия.

— Естле Марта Одиджа, Втора довереница на Гемите, в действителност контролира канцеларията на Хипатия и споделяше с нея последните двама любовници; веднъж побесняла и удушила няколко свои робини. А, този пък там е Изидор Вул, усмихни му се, естлос, двамината до него са горилите му, бивши войници на Хорър, странно, че е дошъл, да можеше да видиш в каква крепост живее; някога е държал монопола върху търговията със Златните царства, но напоследък нещо там скърца, конкуренцията голяма, три покушения, ако не и повече. Упрак Индиеца, не този, другият наляво, до римлянката с рубина на зърното, Упрак наследи лудостта на Химеройс, форсира проекта за бент на Нил, половината му състояние вече е потънало там, Хипатия и Навуходоносор, естествено, никога няма да се съгласят, но за бога, да не му кажеш! Хе-хе. Охо, ето го и нашия кривоглед дипломат Узо, човек на ипонския император, рядко идва в града, стои си на границата на короната на Златния. Много е популярен в двора, дава фантастични рушвети. Ако знаех с каква цел… Зад цветовете на яприса, под чадъра са сестрите Ичепе от Птолемеите, Ази и Трез, но не се опитвай да познаеш коя коя е, живеят заедно, омъжени са за един мъж, текнитесът премахва всичките разлики в телата им, самите те сигурно вече не се различават една друга, обща морфа. Онзи там младеж, дето не може да се откъсне от ръката на щерка ти, е естлос Давид Моншебе, от Вторите Моншебе, внук е на наместника на Горен Египет, арес. Искаше да избяга при Хорър, баща му го държа половин година под стража. Явно се е огънал или пък Давид му се е заклел в нещо. Онези, дето тъкмо влизат, са Глакови. Имаха демократ в семейството, подозрителна морфа, по-добре стой далече от тях. Красавицата, дето се здрависва с Летиция, е естле Игнатиа от Ашаканидите, от Инд са, но от две поколения са в короната на Златния, Игнатиа май дори лично се е срещала с кратистоса. Ей там, оттатък басейна, пред флейтиста е естлос Хайне Оникос, току-що се върна от джурджа. Впрочем май и ти се канеше да ходиш, а, естлос?

— Поканен съм.

— Е, отиваш или не? Поприказвай с него.

Естлос Ануджабар без проблеми убеди сенешала да настани двамата на една маса за вечерята. Наистина естлос Оникос веднага беше запитан за неотдавнашната си ловна експедиция.

— О, това не може да се разкаже — каза той най-сетне след сумтене и подръпване на брадата. — Както си спомням сега… не, не беше точно така. Тоест докарахме различни трофеи, но те вече не си приличат, съвсем различна форма, не може да се задържи в короната на Навуходоносор; същото важи и за спомените. Какво бих могъл да ви разкажа? За чудовищата? Да, имаше. Човек трябва сам да отиде и да види.

— Колко навътре влязохте? — разпитваше Куетар.

— Не много. Две десети от втория кръг. Северния бряг на Костенурковата. Лусинда искаше и още по-далече, ама те, нимродите, винаги искат. Ксеврите и хумиите вече не ни се подчиняваха, яденето беше отвратително, нощем камъните пропълзяваха под кожата на животните, един роб почна да сере с уста…

— Ее, не на масата! — направи недоволна гримаса естле Игнатиа Ашаканидка.

— Моля за извинение. Във всеки случай решихме, че е време да се връщаме.

Господин Бербелек слушаше мълчаливо.

— Май пажуба помага — обади се естлос Давид Моншебе, който също седеше на тази маса.

През повечето време се беше въртял на стола, за да може да види настанената на масата на Лоте Алитеа, и не обръщаше внимание на дискусията. Йероним се запита дали младият арес изобщо знае, че седящият тук естлос Бербелек е всъщност баща на момичето — може да я представяха само като Алитеа Латек.

Естлос Оникос се изкашля въпросително.

— Отвара от пажуба — поясни Моншебе. — Добавя се във водата за животните. На драго сърце тръгват. Чувал съм, че диваците правят така. Шаманите дават пажуба на воините, които отиват отвъд Сухата река.

— Има такава лудост, древните са я знаели — вметна Кетар, избърсвайки си устата. — Тогава тялото се разпада на парчета, кожата, месата, до кокал…

— Проказа — подхвърли млада негрийка.

— Не на масата де, храним се!

— Молим за извинение. — Ануджабар подстана и се поклони, но продължи: — Чувал съм, че пажубата в големи дози предизвиква проказа.

— В големи дози дори калокагатията вреди — заключи естле Игнатиа и всички любезно се засмяха; подобни шеги могат да си позволят само всепризнати красавици. Изглежда, само Йероним забеляза, че всъщност шегата е политическа: казвайки това, Игнатиа беше погледнала ипонеца Узо, който седеше на съседна маса.

След вечерята, когато гостите се разделиха и една част отидоха в балната зала, а друга — да гледат изпълненията на наетите от Летиция актьори, акробати и магои, някои се пръснаха из палата, а трети пък излязоха в градината, естлос Ануджабар покани господин Бербелек да изпушат по лула на лунна светлина. Луната беше в полусянка, разрязана от светлината и мрака точно между моретата, хвърляше върху градината розов блясък, в който всичко изглеждаше по-меко, по-обло и по-хлъзгаво. Седнаха на една от каменните пейки около площада с фонтаните. Статуите на мъже, жени и фантастични какоморфи, от които под различни ъгли пръскаше вода, бяха изваяни по каноните на навуходоносорското изкуство — елински натурализъм, единни пропорции, египетски идеал за красота — докато самият дворец беше от времето на Химеройс, после само беше реновиран и приспособяван за новите обичаи. Част от тези нововъведения бяха впрочем атриумът, отворен към предния двор, и изнервящата асиметрия на планировката. Бербелек и Ануджабар седнаха в лявата част на площада. Точно срещу тях, зад завеса от сребристи капки, беше осветеният от хиляди лампи и факли дворец в профил; зад гърба им шумяха невидими палми и акации, и водите на близкото Мареотско езеро; над главите им беше безоблачното небе, толкова нагъсто инкрустирано със звезди, че почти ослепяваше и без полумесеца. Двойка гампарди лениво кръстосваха алеите.

Дулос донесе дълги лули от хорусово дърво с каменни чибуци. Кетар избра от кутията смес с една четвърт хашиш. Запалиха. В градината излизаха и други гости, спирайки обикновено при водоскоците. Господин Бербелек забеляза Авел сред неколцина младежи. Още от по-рано го беше поразила промяната, трудно забележимото поотделно преместване на тежестта на Формата на юношата. Например сега: заобикалят го така, че да виждат лицето му, млъкват, когато той заговори, не прекъсват тогова, когото той гледа — а са по-стари от него, от по-високи родове, мъже и жени. Авел се озърта за роб — още не е протегнал ръка и някой вече му подава чаша от таблата. Смеят се, когато той се смее. Нещо се крие зад всичко това, нещо трябва да се е случило — но под каква форма бих могъл открито да го попитам? Съществува ли изобщо такава форма?

— „По вика познаваме врага, по мълчанието — приятеля“ — цитира естлос Ануджабар.

— „Най-големите лъжи се казват в тишина“ — отвърна с цитат господин Бербелек.

Седяха обърнати в една и съща посока — краката изпружени на ниско подстриганата трева, лулите подпрени на гърдите — не се гледаха, нощта посредничеше в диалога им.

— Силните хора са справедливи и говорят истината, защото всяка лъжа изисква отказ от своята морфа и най-изкусните лъжци скоро забравят какви са.

— Когато се срещнат двама лъжци, чия Форма ще победи: на по-добрия или на по-лошия лъжец?

Когато превзел града, Ксеркс заповядал да посекат всички оцелели жители, защото са затворили вратите и са му се съпротивлявали, макар че по-рано са се заклели във вярност. Тогава един подир друг започнали да излизат победени и да се кълнат, че искали да спазят клетвата си, но не могли, защото мнозинството искало друго. Ксеркс попитал запазилите мълчание вярно ли е. Те отрекли. Тогава той наредил да посекат всички. Попитан откъде знае кои са излъгали, отвърнал: „Защото ги победих“.

— Не вярвай на човек, който през живота си не е казал нито една лъжа.

— Лъжците имат поне една полза: че когато казват истината, никой не им вярва.

— Който лъже дете, оскърбява боговете.

— В семейството на лъжци се родило дете, което казвало истината. Как е възможно? Защото бащата и майката били лъжци.

— Ако всички деца наследяваха Формата на родителите си, за човешкия род нямаше да има никаква надежда.

— Кой желае злото на собственото си дете? Всички бихме искали да ги видим по-добри, отколкото ние сме имали волята да станем, и така ги възпитаваме; а те — своите деца. По този начин накрая поколенията ще станат съвършени.

— Имаш ли деца?

— Седем.

— Аз само тези двамата.

— Наследили са ярка и силна морфа. Виждаш го, нали?

— Да. О, да.

— И момента, когато за първи път осъзнаваш, че вече работиш не за себе си, не за собствените си амбиции, а с мисъл за това, което ще дойде след смъртта ти.

— Да, май да. Аз напоследък по-скоро не съм имал големи амбиции.

— Но все пак си представяш някак бъдещето, в което… Не? Тогава поне тяхното бъдеще.

— Всъщност защо да искам да им осигуря богатство? Ако се окажат достатъчно силни, ще придобият сами, не е ли така? А ако са слаби — каквото имат, пак ще го пропилеят.

— Тогава защо изобщо трябва да си губим времето в притеснения от бурите, морските чудовища, плитчините, пиратите, коварната конкуренция, капризите на пазара, непостоянните цени, непочтените съдружници, лъжливите партньори — и да се борим за все по-големи богатства?

Господин Бербелек сви рамене и бавно издиша сладникавия дим.

— Защо де?

— Защото това ни е в природата. — Кетар Ануджабар стана, остави лулата на тревата, изглади с ръце картибата. — Вдругиден в офиса на компанията, по пладне. Ще представя контрапредложение, донеси нужните документи, имаш пълномощно и ако се съгласиш, ще подпишем още там пред свидетел на Хипатия. Естлос? — Господин Бербелек стана, стиснаха си китките. — За мене беше чест.

Като каза това, Ануджабар кимна и се отдалечи.

Йероним огледа площада с водоскоците. Авел беше изчезнал някъде с познатите си. В една от алеите се появи Изидор Вул с някаква аристократка, увиснала на рамото му, подире им като сенки бързаха двама стражи. На стълбището на двореца за миг се мярна Алитеа заедно с Давид Моншебе; господин Бербелек тръгна към тях, но преди да обиколи фонтаните, те отново изчезнаха в двореца. Той попадна на излизащата Шулима. Оглеждаше се назад и отпращаше дулоса, явно не беше видяла Йероним.

— О, ти ли си, естлос!

Преди да успее да се извини, да я подмине и да побърза след Алитеа, естле Амитаче го хвана под ръка и го задърпа към завоя на най-близката алея.

— Всъщност нямахме възможност спокойно да си поговорим — започна, като пъхна ветрилото в корсета си.

Лекият вятър откъм езерото беше приятно прохладен и влажен. Сребърната халка в зърното на Шулима светеше на лунния блясък, досущ…

— Убийство! Стража! — Мъж тичаше през площада и се дереше. — Преследват ме!

Господин Бербелек се изтръгна от хватката на Шулима. Мъжът стигна до първия фонтан; това беше Изидор Вул. Господин Бербелек дотича при него.

— Стража! — едва дишаше Изидор. — Стража!

На стълбището на палата се показа роб, тутакси се прибра и хукна за помощ. Господин Бербелек погледна към мястото, откъдето в алеята беше влетял Изидор. От полумрака излязоха три приведени до земята фигури.

— Ами твоите хора? — попита Йероним.

— Дори не гръмнаха!

Фигурите бавно излязоха на лунната светлина. Глава и нокти на гепард, останалото човешко. От сянката излезе и четвърти гепантроп. Започнаха да обикалят фонтана и застаналите до него мъже.

— Ако побегнем към двореца, ще ни прегризат гърлата — измърмори господин Бербелек.

През завесата от падащи на широки дъги водни капки виждаше естле Амитаче спокойно да стои на границата между полумрака и лунния блясък. Тя улови погледа на Йероним и тръсна глава. Движението на светлите коси привлече вниманието на единия гепантроп и той тутакси зави към Шулима.

Господин Бербелек изкриви поглед към двореца. Къде са проклетите пазачи? Дори най-великият стратегос не може да се справи без армията. Притиснат до каменната статуя, Изидор се молеше на глас.

Гепантропът затича към Шулима. Тя пристъпи крачка напред, халката на зърното й блесна под луната. Протегна дясната си ръка и посочи повелително пред краката си. Гепантропът спря, вирна глава, озъби се и легна на тревата пред Амитаче. Тя извади отнякъде малък крив нож. „Шшшшш“ — пропя и се наведе над сигеморфа. Той отпусна глава. Тя му преряза гърлото.

Останалите три гепантропа, чули писъка на побратима си, спряха и обърнаха студените си животински очи към Шулима, която вече се изправяше. Господин Бербелек успя да забележи колко смолисточерна на лунния блясък е разлятата кръв върху светлосинята пола на Шулима. От палата изтича жена. Гепантропите отново обърнаха глави. Защо още не атакуват? Жената смъкна в движение полата си, за да не й пречи. Държеше в ръка парче от стойка на лампион. Зверовете я нападнаха от три страни. Зуейя замахна три пъти със стойката — и трите пъти смъртоносно. Отскочи, за да не я съборят падащите трупове. Господин Бербелек запретна левия си ръкав, стисна дясната ръка в юмрук и се удари по ръката под рамото. Стисна зъби, за да не изкрещи. Синината се появи веднага, абсурдно огромна, тъмна, кръвта започна да сълзи от порите. Значи, Ихмет Зайдар е невинен. Ето кой беше убил Магдалена Леезе. На площада се втурнаха мамелюци с вдигнати предпазители на кераунетите. Господин Бербелек седна на мокрия мраморен бордюр на фонтана и си свали ръкава, криейки кървавата стигма. Зуейя хвърли импровизираното оръжие и се приближи до господарката си. Шулима й удари две плесници. Робинята клекна до трупа на четвъртия гепантроп и целуна ръката на Амитаче, повтаряйки страстно: „Деспойна, деспойна“. Господин Бербелек не беше чувал за арес роб; това беше нещо като оксиморон, като студен огън или крал без власт. Дори при кратистосите, дори при Магьосника аресите са свободни воини. В очите на Зуейя имаше сълзи. Естле Шулима Амитаче се обърна и тръгна към стълбището, вятърът натисна яркозлатните й коси към почернелия гръб. Господин Бербелек никога не я беше виждал толкова красива. Стисна юмруци. Трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет, четиресет; добре.